Решение по дело №5106/2020 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№……………..

гр. София, 21.01.2021 г.

В    ИМЕТО    НА    НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно  заседание на осемнадесети януари две хиляди двадесет и първа година в състав:

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ

                                                            ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА

        МЛ.СЪДИЯ: ЕВЕЛИНА МАРИНОВА

при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от съдия Анастасова гр. дело № 5106 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 28250 от 30.01.2020 г. по гр.д. № 66403 по описа за 2018 г. на СРС, 140 с-в, е признато за установено по предявения от  „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****срещу Е.В.Т., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 200 ЗЗД, че Е.В.Т. дължи на  „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 200 ЗЗД сумата в размер на 1940,15 лв., ведно със законната лихва, считано от 08.01.2018 г. (датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение) до погасяването, представляваща стойността на топлинни услуги за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2017 г. за имот, намиращ се в гр.София, ж.к.*****, аб. № 059271, като е отхвърлен иска с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД за установяване в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 274,83лв., представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 16.09.2015 г. до 21.12.2017 г.

Решението, в частта на уважаване на исковете е обжалвано от ответника Е.В.Т. с основни доводи, че е неправилно, тъй като в производството не е установено, че е ползвала имота, както и че е потребила услуги възлизащи на стойността, която СРС е приел за доказана, чрез приетите пред първата инстанция съдебни експертизи. Отправя искане за отмяна на решението, като неправилно и отхвърляне на исковете.

В срока по чл.263 ГПК въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД не подава отговор на въззивната жалба. В молба от 13.01.2021 г. изразява становище за неоснователност на жалбата и моли постановеното от СРС решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Подпомагащата страна на въззиваемата страна Т.с. ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и наведените от страните доводи по реда на въззивното производство и при така очертания от жалбите предмет, приема следното:

Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящия състав на въззивния съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради което същия дължи произнасяне на съществото на правния спор в рамките на заявените с въззивната жалба доводи, съобразно нормата на чл. 269, изр. 2 ГПК.

Предявени са по реда на чл.422 ГПК установителни искове с правно основание на основание чл.150 ЗЕ вр. чл.79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 200 ЗЗД и вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за вземания за плащане на стойност на доставена топлоенергия за битови нужди, за имот в сграда - етажна собственост и за обезщетение за забава на плащане на същото.

За уважаване на предявените искове и респ. за ангажиране отговорността на ответника, ищецът следва да докаже по безспорен начин следните факти: съществуването на договорни отношения между него и ответника за доставката на топлинна енергия, в това число и качеството му потребител на топлинна енергия, обема на реално доставената в процесния имот топлинна енергия за исковия период, че нейната стойност възлиза именно на претендираната сума, поради което и за ответника да е възникнало валидно и изискуемо задължение за заплащане на процесната главница, като е изпаднал и в забава за изпълнението му.

Правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния Закон за енергетиката като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Тази договорна природа на правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди остава непроменена при множеството изменения на относимите норми от ЗЕ (чл. 149, чл. 150, чл. 153, ал. 1 и пар. 1 ДР), които регламентират и страните по договора при публично известни общи условия. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди.

Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакцията на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, действаща към процесния период. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената на топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот – в този смисъл са и разрешенията дадени с Тълкувателно решение № 2/2017 от 17 май 2018 г. по тълкувателно дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС.

Страните не спорят и се установява чрез представените пред първата инстанция писмени доказателства, че ответникът Е.В.Т. е собственик на имота, за който са доставяни количества ТЕ през процесния период / м.05.2014 г. до м.04.2017 г./, представляващ  апартамент № 24, находящ се в гр.София, ж.к.*****, с аб. № 059271. С оглед това в производството е установено, че ответникът има качеството потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ. По силата на закона (чл. 150 ЗЕ) между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да необходимо изричното им приемане от потребителя, които са задължителни за всички потребители и с влизането им в сила се счита, че има сключен договор между топлопреносното предприятие и битовия потребител.

Нормата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от. преносно предприятие на потребители/клиенти на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник "Дневник" от 14.01.2008 г. и Общите условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник "19 минути" и вестник "24 часа" от 10.02.2014 г., в сила от 12.03.2014 г. Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите/клиентите, които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В дадената хипотеза ответникът не твърди и не установява да е упражнил това свое право срещу Общите условия на "Топлофкация София " ЕАД за 2008 г. и 2014 г., поради което настоящият съдебен състав намира, че същият ги е приел. Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносно предприятие и потребителя/клиента, по силата на закона – чл. 150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и относно приемането на Общите условия, в който смисъл е и съдебната практика, обективирана в решение № 35/21.02.2014 г. по гр. д. № 3 184/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановеното по реда на чл. 290 ГПК, което се възприема от настоящия състав. Изложените обстоятелства в своята съвкупност обосновават заключението, че за исковия период от време между главните страни в производството е съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет: доставката на топлинна енергия за битови нужди за процесния имот.

По делото пред първата инстанция е приета съдебно-техническа експертиза, която настоящия състав кредитира по реда на чл.202 ГПК,  съгласно, която начислените, измерени и отчетени количества потребена топлинна енергия съответстват на записванията и действащата нормативна уредба, в т.ч. методиката към Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването. Съобразно дадените констатации, които се възприемат от настоящия състав, стойността на реално доставената топлинна енергия в имота за периода от м.05.2014 г. до м.04.2017 г. възлиза на сумата в размер на 1885,22 лв., при отчитане сумата за получавана от изравнителните сметки (123,05 лв.), в които се съдържат данни за размера на реално отчетената топлинна енергия. Установено е, че сумите за топлинна енергия в имота на ответника са начислени в съответствие с действащата нормативна уредба в областта на енергетиката, дяловото разпределение през процесния период е извършвано от дружеството за дялово разпределение съгласно изискванията на Наредба № 16-334 от 2006 г., средството за търговско измерване, измерващо количеството доставена топлинна енергия в имота, е в метрологична годност.

Съответно, към дължимата цена за топлинна енергия е добавена и сумата в размер на 54,92 лв., дължима от ответника за дялово разпределение през процесния период, съгласно приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, която настоящия състав кредитира по реда на чл.202 ГПК.

С оглед посоченото съдът намира за установено, че за периода от м.05.2014 г. до м.04.2017 г. ответникът дължи на ищеца пълния размер на претендираната сума, а именно - 1940,15 лв., представляваща цена за доставена топлинна услуга за имота (в това число и сумата в размер на 54,92 лв. за дялово разпределение).

Настоящата инстанция намира за необосновани оплакванията, наведени във въззивната жалба, че количеството на доставената топлинна енергия за процесния имот не се доказват от ангажираните доказателства. Съдебно-техническата експертиза е допусната в съответствие с изискванията на чл. 195, ал. 1 ГПК, поради необходимост от специални знания в съответните области на науката, в т. ч. и относно изчисленията по нормативно установените формули, в които са заложени технически показатели, като тази експертиза е изготвена не по документи, едностранно издадени от ищеца, а въз основа на документите за отчет за индивидуалното разпределение, установяващи действителното количество потребена енергия, съгласно снетите показания по уредите за разпределение в жилището на ответницата за процесния период, както и тези от общия топломер в абонатната станция. Доказателства за погрешно отчетена енергия за отдадена от отоплително тяло, която е следвало да се отчете като топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, в производството не са ангажирани.

С оглед съвпадане изводите на двете инстанции постановеното от СРС решение следва да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно.

Предвид изложените съображения, съдът

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 28250 от 30.01.2020 г. по гр.д. № 66403 по описа за 2018 г. на СРС, 140 с-в.

Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ищеца: „Т.с.“ ЕООД.

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                      ЧЛЕНОВЕ: 1.                  2.