№
гр. София, 18.06.2019 г.
Софийски градски съд, Гражданско отделение,
ІІ-Г въззивен състав, в публично заседание на двадесети март през две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ
НАЙДЕНОВА
АНЕТА ИЛЧЕВА
при
участието на секретаря Алина Тодорова, разгледа докладваното от мл. съдия
Илчева в. гр. д. № 9699 по описа за 2018 г. по описа на СГС и взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение
№ 31145 от 24.04.2018 г., постановено по гр. д. № 50916/2017 г. по описа на СРС, 87 състав, Агенция „П.И.“ е осъдена да заплати на З. „Л.И.“
АД на основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.), вр. чл. 49 ЗЗД сумата от 752,08 лева,
представляваща дължимо регресно вземане за платено застрахователно обезщетение
по щета № 2231-1261-12-406138, образувана във връзка с ПТП – пропадане на л. а.
марка „БМВ“ с рег. № *****в необезопасена и несигнализирана дупка на пътното
платно, настъпило на 10.08.2012 г. на път II-62 в района на 74-ти км. по посока на движение Дупница – Самоков.
Решението
е обжалвано от ответника - Агенция „П.И.”, който поддържа, че обжалваното решение
е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Излага твърдения, че съставеният
протокол за ПТП е непълен, неточен и противоречив, като няма пълно описание на
механизма на ПТП и същевременно противоречи на уведомлението за настъпило
застрахователно събитие. Счита, че отразеното в него няма обвързваща
доказателствена сила, тъй като произшествието не е било извършено в присъствие
на съставителя на акта. Излага, че не може да се изведе категоричен извод, че
произшествието е настъпило при твърдените обстоятелства, не се установяват
физическите характеристики на препятствието, а и не е направен снимков
материал, нито може да се установи скоростта на водача. Посочва, че механизмът
не съответства на настъпилите увреждания. Счита, че плащането на определена
сума пари на определено лице не е основание да се смята, че е настъпило
застрахователно събитие. Според него не са представени доказателства за
спазване на ОУ на застрахователя, като не са събрани доказателства, че водачът
не е бил под въздействие на алкохол, дали ПТП не е вследствие на неспазване на
технически правила, износеност на гумите, умишлени действия. Счита, че
наличието на застрахователна полица не доказва настъпване на ПТП, а
уведомлението за настъпило застрахователно събитие е частен свидетелстващ
документ и не доказва по безспорен начин посочените в него обстоятелства. Сочи,
че при квалификация на иска чл. 49 ЗЗД не се твърди описаните вреди да са
причинени от обективни свойства на вещта без връзка с виновно поведение на определен
субект. Претендират се разноски и се прави възражение за прекомерност на тези
на насрещната страна.
В срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба от ищеца.
Жалбата е
подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, но разгледана по същество
е неоснователна.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не са допуснати и нарушения
на императивни материалноправни норми.
Съдът,
като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
СРС, 87
състав, е бил сезиран с иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.), вр.
чл. 49 ЗЗД.
В чл.
213, ал. 1 КЗ (отм.) е уредено едно специално суброгационно право в отклонение
от правилото на чл. 74 ЗЗД, тъй като при настъпване на застрахователното
събитие застрахователят не изпълнява чуждо правно задължение, а изплащайки
застрахователно обезщетение, изпълнява свое договорно задължение, вследствие на
което по силата на чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) встъпва в правата на увредения
срещу причинителя на вредата. Но когато причинител на вредата е лице, комуто е
възложено някаква работа, по силата на чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД
отговорност носи и възложителят за вредите, причинени от изпълнителя на
възложената работа при или по повод нейното изпълнението. Макар че в правната
норма, регламентирана в чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.), не е предвидена правната
възможност заплатилият по имуществено застраховане обезщетение застраховател да
встъпи в правата на увредения срещу носещия гаранционно-обезпечителна
отговорност възложител на виновното лице за причиняване на вредоносния
резултат, в т. 15 от Постановление № 7/1977 г. на Пленума на ВС се приема, че
суброгацията на застрахователя включва и правната възможност той да предявява
искове за реализиране на отговорността по чл. 47 - 49 ЗЗД, когато са налице
основания за нея. Отговорността на лицето, което е възложило другиму
извършването на някаква работа, за вредите, причинени при или по повод на тази
работа, е за чужди противоправни и виновни действия или бездействия. Тази
отговорност има обезпечително-гаранционна функция и произтича от вината на
натоварените с извършването на работата лица.
От
фактическите твърдения на ищеца в исковата молба се установява, че той е
предявил спорното регресно право, основавайки го на виновното поведение на
определени физически лица, на които Агенция „П.И.” е възложила да поддържат в
изправност пътища – част от републиканската пътна мрежа и носи отговорност за бездействията
на тези лица. Агенцията не е деликтоспособна, тъй като тя формира и изразява
правновалидна воля чрез своите органи - физически лица и носи само
обезпечително-гаранционна отговорност по чл. 49 ЗЗД като възложител за вредите,
причинени виновно от съответни физически лица при или по повод на изпълнение на
възложената им от агенцията работа. В този смисъл ищецът иска да бъде
ангажирана гаранционната отговорност на агенцията по чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 45,
ал. 1 ЗЗД като лице, стопанисващо процесния път и за виновното поведение на
съответни физически лица, на които им е възложено да поддържат в изправност
пътищата от републиканската пътна мрежа и в частност на пътен участък от път II-62 в района на 74-ти км. по посока на
движение Дупница – Самоков.
Съгласно чл.
3, ал. 1 - 3 ЗП пътищата са републикански и местни. Републикански пътища са
автомагистралите, скоростните пътища и пътищата от първи, втори и трети клас,
които осигуряват транспортни връзки от национално значение и образуват
държавната пътна мрежа, а местните пътища са тези, които осигуряват транспортни
връзки от местно значение и са свързани с републиканските пътища или с улиците.
В чл. 8, ал. 2 ЗП е предвидено, че републиканските пътища са изключителна
държавна собственост.
Не е
спорно, че участъка от пътя, на който е настъпило ПТП - път II-62 в района на 74-ти км. по посока на
движение Дупница – Самоков, е част от републиканската пътна мрежа. Към този
извод насочва и писмо от 10.07.2013 г. от Община Самоков, в което се посочва,
че процесният път принадлежи към републиканската пътна мрежа. Съгласно чл. 19,
ал. 1, т. 1 ЗП управлението на пътищата от републиканската пътна мрежа е
предоставено на Агенция "П.И.". Съгласно нормата на чл. 30, ал. 1 и 2
ЗП агенцията осъществява дейностите по изграждането, ремонта и поддържането на
републиканските пътища. Агенцията и общините осъществяват съвместно по взаимна
договореност дейностите по изграждането, поддържането и ремонта на
републиканските пътища в границите на урбанизираните територии.
В резултат
на бездействието на ответника по изпълнение на законовите му задължения за
управление, поддържане и ремонт на републиканските пътища и осигуряване на
безопасното движение по тях, е настъпило процесното ПТП. Съдът намира, че при
процесното ПТП са налице елементите от фактическия състав на непозволеното
увреждане, поради което ответникът дължи репариране на действително причинените
вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането.
За да
възникне регресното притезателно право на застрахователя по имуществено
застраховане срещу възложителя за имуществените вреди, причинени виновно от
изпълнителя при или по повод на възложената работа, трябва в обективната
действителност да бъдат осъществени следните юридически факти: 1) наличие на
действително застрахователно правоотношение между увредения и ищеца; 2) за
увредения да е възникнало право на вземане на извъндоговорно основание срещу
причинителя на вредата – арг. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, т.е. вредите да са причинени
от делинквента чрез неговото виновно и противоправно поведение; 3) виновното
лице да е причинило вредите при или при повод на изпълнение на възложената
работа; 4) застрахователят по имущественото застраховане да е изплатил
застрахователно обезщетение за настъпилото увреждане на застрахованата вещ.
Наличието
на действително застрахователно правоотношение между увредения и ищеца се
установява от представента застрахователна полица № 93001210008747, според
която срокът на застраховката е за периода 18.07.2012 г. - 18.07.2013 г., а
процесното ПТП е реализирано на 10.08.2012 г., т. е. в рамките срока на
действие на застраховка „Каско”.
С
регресна покана от 23.07.2013 г. З. „Л.И.“ АД е поканило Агенция "П.И."
да му възстанови процесното застрахователно обезщетение.
Настоящият
съдебен състав, съобразявайки и изводите на приетата като компетентно изготвена
и неоспорена от страните САТЕ счита, че е доказана причинно-следствената връзка
между виновното неизпълнение (бездействие) на служители на Агенция “П.И.”, на
които е било възложено да поддържат процесния автомобилен път в изправност,
вкл. и да сигнализират намиращите се на пътното платно неравности, с оглед
предотвратяване на ПТП и настъпилия вредоносен резултат.
Причинно-следствената
връзка между попадането на автомобила в дупка на пътното платно и твърдения
вредоносен резултат е установена от приетата като компетентно изготвена САТЕ.
Вещото лице е формирало своите фактически (доказателствени) изводи въз основа
на установените по делото обстоятелства, като е установило, че попадането на
процесния автомобил в несигнализирана и необезопасена дупка на пътното платно в
района на км 74 от път II-62 с
посока на движение Дупница – Самоков става причина за увреждане на автомобила.
Според вещото лице от техническа гледна точка щетите, нанесени при ПТП на
процесното МПС, се намират в причинно-следствена връзка с механизма на ПТП.
Експертизата е изчислила, че размерът на щетите, нанесени на процесното МПС,
възлиза на 742,20 лева, към които следва да се добавят 10 лева за ликвидационни
разходи.
Относно
твърдението на въззивника, че протоколът за ПТП от 10.08.2012 г. е непълен,
неточен и противоречив следва да се има предвид следното: протоколът е съставен
от служител на РУП – Самоков, като същият се е уверил в обстоятелствата, които
е посочил в протокола, а именно щетите по процесното МПС, които са описани.
Обстоятелството, че параметрите на дупката не са отбелязани, не се отразява
върху законосъобразността на съставения протокол. Съпоставяйки всички налични
по делото факти, както и посоченото в Протокол за ПТП от 10.08.2012 г. и уведомление
за настъпило застрахователно събитие от 10.08.2012 г. съдът намира, че няма
основания да се съмнява, че механизмът на процесното ПТП се е осъществил именно
по приетия от СРС начин, като дупката на пътното платно е била необезопасена и
несигнализирана, в следствие на което са причинени щети върху процесното МПС.
Заплащането
на вредите за настъпилото увреждане на застрахованата вещ се установява от доклад
по щета и сравнителна експертиза по щетата от 28.02.2012 г. и разходен ордер от 03.092012 г. за получаване
на сумата от 742,08 лева от Иван Георгиев Попов.
С оглед
на обстоятелството, че правният извод, до който въззивната инстанция е
достигнала, съответства на крайните правни съждения на първоинстанционния съд,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно, а въззивната жалба
да се остави без уважение като неоснователна.
При този
изход на въззивното производство на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3, вр. с
чл. 78, ал. 8 ГПК в полза на въззиваемия следва да се присъдят поисканите разноски
за юрисконсултско възнаграждение. Процесуален представител на въззиваемия се е
явил в съдебно заседание във въззивната инстанция, но не е представил отговор
на въззивната жалба, поради което юрисконсултско възнаграждение следва да бъде определено
в минимален размер на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП, а именно в размер на 100 лева.
Предвид
цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по
правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Така
мотивиран Софийски градски съд, ІІ-Г въззивен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
31145 от 24.04.2018 г., постановено по гр. д. № 50916/2017 г. по описа на СРС, 87 състав.
ОСЪЖДА Агенция „П.И.“, БУЛСТАТ *****, да
заплати на З. „Л.И.“ АД, ЕИК *****, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3,
вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК сумата от 100 лева – разноски за въззивната инстанция.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
2.