РЕШЕНИЕ
№ 1362
гр. Пловдив, 09.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Пламен П. Чакалов
Членове:Румяна Ив. Андреева Атанасова
Бранимир В. Василев
при участието на секретаря Бояна Ал. Дамбулева
като разгледа докладваното от Румяна Ив. Андреева Атанасова Въззивно
гражданско дело № 20235300501807 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от "**************, против решение №
776/23.02.2023 г., постановено по гр.д. № 12405/2022 г. на Районен съд -
Пловдив, ХІХ гр. състав, с което е признато за установено в отношенията
между Б. Л. Ч. и „*********“ ЕООД, че сключеният между тях договор за
паричен заем № 1123264/11.02.2022 г. е недействителен поради
несъответствие с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Жалбоподателят
поддържа, че решението е неправилно и моли за неговата отмяна, като
оплакванията му се свеждат до това, че съдът неправилно е приел, че
договорът е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Неправилно е приел,
че таксата за гарант следва да бъде включена в ГПР. Иска се отмяна на
обжалваното решение и постановяване на друго решение, с което искът да
бъде отхвърлен. Претендират се разноски.
Въззиваемият Б. Л. Ч. чрез адв. М. М. оспорва жалбата като
неоснователна. Моли за потвърждаване на обжалваното решение.
Пловдивският Окръжен съд, след преценка на събраните по делото
доказателства, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК от
лице, имащо право на жалба и е процесуално допустима, а разгледана по
1
същество е неоснователна по следните съображения:
Не се оспорва установената от районен съд фактическа обстановка по
делото, че между страните е бил сключен договор паричен заем №
1123264/11.02.2022 г. по силата на който заемодателят - ответник е
предоставил на заемателя - ищец парична сума в размер на 1000 лв., дължима
на 1 вноска в срок от 45 дни, при 5,12% лихва; 49,93 % ГПР, а като
обезпечение по договора е предвидено поръчителство, предоставено от
конкретно юридическо лице.
Няма спор и че договорът е сключен чрез средства за комуникация от
разстояние, поради което същият представлява договор за предоставяне на
финансови услуги от разстояние по смисъла на чл. 6 от ЗПФУР.
Видно от представения от ответника договор за предоставяне на
финансови услуги / заеми/ от разстояние № 1123264/11.02.2022 г. в същия е
предвидена клауза 5 – обезпечение, според която кредитът се обезпечава с
поръчителство, предоставено от "Ferratum bank" в полза на дружеството. С
одобряването от дружеството на предоставеното в негова полза обезпечение,
уговорката, свързана с обезпечението не може да се отменя нито от
кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението.
Одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряването на кредита.
По делото е представен и договор, сключен от ищеца с „********“,
съгласно който гарантът „********“ се е съгласил да обезпечи изпълнението
на ищеца на задълженията му, произтичащи от договор за предоставяне на
финансови услуги / заеми/ от разстояние № 1123264/11.02.2022 г. , сключен
с "********" ЕООД, а таксата, дължима от ищеца за предоставената
гаранция /поръчителство/ е 428,80 лв.
Въз основа на тези доказателства съдът приема, че при сключването
на процесния договор за потребителски кредит чрез предвиждане на
обезпечение под формата на поръчителство /чл.5 от договора/, което е
свързано с допълнителни разходи за потребителя, изразяващи се във
възнаграждение - гаранция за поръчителя, е направен опит за заобикаляне на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния
размер на годишния процент на разходите по кредита. Допълнителните
разходи за кредитополучателя, които се изразяват заплащане на гаранция за
поръчителя са значителни. Одобряването на гаранцията чрез поръчителство
предоставено от „*******“, е условие за сключване на договора за кредит.
Независимо, че посочените разходи се дължат на друго лице, различно от
кредитодателя, същите са пряко свързани с договора за кредит и съобразно
императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е
следвало да бъдат включени при изчисляване на ГПР.
В отговора на исковата молба ответникът е посочил, че разходът за
гаранция не е включен в ГПР по кредита, тъй като не влиза в общия разход по
кредита съгласно параграф 1 т.1 от ЗПК.
Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по
2
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК, годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута.
В договора за кредит е посочено, че ГПР е 49,93 %, а
възнаградителната лихва е 5,12%, като от съдържанието на договора не може
да се направи извод за това какви точно разходи се заплащат от длъжника и
как са включени в ГПР. Така неясен е характерът на задължението, включен в
ГПР и представляващ разликата между размера на ГПР и лихвата от 5,12%,
която е част от него. Предвид изявлението на ответника, че в ГПР не е
включена сумата за гаранция по договора за поръчителство, се налага извода,
че с включването и значително се надвишава допустимия размер на ГПР
съгласно изискването на чл.19, ал.4 ЗПК.
Ето защо настоящият съдебен състав приема, че при сключването на
процесния договор за потребителски кредит е налице явно несъответнствие
между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Длъжникът-
потребител е поставен в положение да не знае колко точно (като сума в лева)
е оскъпяването му по кредита, което ще дължи. Чрез предвиждане на
обезпечение под формата на поръчителство, което е свързано с допълнителни
разходи за потребителя, е направен опит за заобикаляне на императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на
годишния процент на разходите по кредита.
Ето защо съдът намира, че процесният договор не отговоря на
изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от
задължителните реквизити по т. 10 от него води до неговата
недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК.
Предявеният иск е основателен и като такъв следва да се уважи.
Решението на първоинстанционният съд е в същия смисъл и като
правилно ще се потвърди.
Предвид неоснователността на въззивната жалба, жалбоподателят
следва да заплати на пълномощника на въззиваемата страна - адв.
адвокатско възнаграждение в размер на 486 лв. с ДДС на основание чл. 38,
ал.2 от Закона за адвокатурата, съгласно приложения списък.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 776/23.02.2023 г., постановено по гр.д.
№ 12405/2022 г. на Районен съд - Пловдив, ХІХ гр. състав.
3
ОСЪЖДА "********** да заплати на адвокат М. В. М., с адрес: гр.
*********** , сумата от 486 (четиристотин осемдесет и шест ) лв. с ДДС -
адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата
за осъщественото процесуално представителство на Б. Л. Ч.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4