РЕШЕНИЕ
№ 139
гр. Бургас, 21.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на десети юли
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Павел Ал. Ханджиев
Членове:Илияна Т. Балтова
Радостина К. Калиманова
при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Павел Ал. Ханджиев Въззивно гражданско
дело № 20252000500198 по описа за 2025 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 349 от 30.11.2024 г., постановено по гр.д. № 404/2023 г. по
описа на Окръжен съд – Сливен, е осъдено “Застрахователно акционерно
дружество “ОЗК Застраховане“ АД, ЕИК *********, да заплати на Ж. З. Д.,
ЕГН **********, със съгласието на нейната майка З. Д. П., ЕГН **********,
сумата 90 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди от травми, както и
сумата 30 лв. – обезщетение за имуществени вреди, причинени във връзка с
ПТП на 22.05.2023 г., настъпило поради допуснато нарушение на чл. 20, ал. 2
ЗДвП от водача на л.а. Фолксваген Голф с рег. № * Р.П.Е. заедно със законната
лихва, считано от 23.06.2023 г. до пълното изплащане. Отхвърлени са исковете
за разликата над присъдените размери до претендираните размери от
съответно 150 000 лв. и 40 лв. Присъдени са разноски.
С определение № 220 от 31.03.2025 г. на осн. чл. 248 ГПК решението на
Окръжен съд – Сливен е изменено в частта за разноските, като е намалено
възнаграждението, определено на осн. чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на адв. Р. М.,
пълномощник на ищцата, от 16 620 лв. до размера от 9530,88 лв. с вкл. ДДС, и
е увеличен размерът на деловодните разноски, които Ж. Д. следва да заплати
на ответника от 3195,30 лв. на 5111,97 лв. за заплатено адвокатско
възнаграждение и от 225 лв. на 360 лв. за възнаграждение на вещи лица.
Срещу решение № 349 от 30.11.2024 г. е постъпила въззивна жалба от
ответника “ОЗК Застраховане“ АД, с която същото се обжалва като
1
неправилно и необосновано.
Оспорват се изводите на съда за извършено от водачката на автомобила
Р.П. нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗДвП и се излагат аргументи, че тя не е можела
да предвиди движещото се ППС с животинска тяга.
Поддържа се, че от страна на водача на ППС с животинска тяга са били
допуснати нарушения на правилата за движение по пътищата и че неговото
поведение в значителна степен е допринесло за пътния инцидент и
настъпилите вреди. Поведението и действията на водача на каруцата изобщо
не били обсъдени в обжалваното решение.
Изцяло били игнорирани от съда повдигнатите с отговора на исковата
молба възражения за съпричиняване по смисъла на чл. 123 и чл. 125 СК,
обосновани с неизпълнение на вменените от СК и ЗЗД задължения на
родителите на пострадалата ищца.
Оспорва се определеният от първоинстанционния съд процент на
съпричиняване като занижен, тъй като съдът не съобразил всички относими
критерии. Обосновава се наличието на принос от не по-малко от 50 %, вместо
приятият от съда 25 %.
Иска се отмяна на обжалваното решение за разликата над сумата от 60
000 лв. до присъдената такава от 90 000 лв. като обезщетение за
неимуществени вреди и над сумата от 20 лв. до присъдените 30 лв. за
имуществени вреди. (Посочването в петитума на жалбата на присъден размер
от 40 лв. въззивният състав приема за техническа грешка.) Претендират се
разноски.
В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор по жалбата от ищцата Ж. З.
Д., действаща със съгласието на нейната майка З. П..
В отговора се оспорват аргументите на въззивника за липса на
противоправно поведение на водачката на автомобила Р.П.. Заявява се, че с
присъда № 14 от 28.001.2025 г. по нохд № 1482/2024 г. на Районен съд –
Сливен, влязла в сила на 13.02.2025 г., тя е призната за виновна в нарушение
на правилата за движение по пътищата, чл. 21, ал. 1 ЗДвП, и в причиняване по
непредпазливост на средна телесна повреда на ищцата Ж. Д..
Излагат се аргументи срещу оплакванията на въззивника относно
определения размер на обезщетенията.
Иска се отхвърляне на жалбата. Претендират се разноски.
На 15.04.2025 г., след депозиране на въззивната жалба и след изтичане
на срока за обжалване на решението, въззивникът е представил молба, с която
допълва депозираната въззивна жалба. Заявява за пръв път, че водачът на
каруцата е употребил алкохол преди да предприеме пътуването, както и че
пострадалата е знаела за това. Тя доброволно и с ясно съзнание се съгласила
да пътува в ППС, управлявано от водач, употребил алкохол. Правят се
доказателствени искания за установяване на тези нови обстоятелства. Сочи се,
че въззивникът узнал за тези нови обстоятелства от Постановление на РП –
2
Сливен по ДП № 96/2023 г. на РУ на МВР – Твърдица и Постановление за
спиране на НП по ДП № 260/2024 г. на РУ на МВР – Твърдица, които били
представени по гр.д. № 187/2024 г. на ОС – Сливен на 18.02.2025 г.
Със становище от 28.05.2025 г. ищцата оспорила новите искания на
въззивника. Възразила, че обстоятелствата не са нови – още на 31.05.2024 г. по
гр..д. № 404/2023 г. на ОС – Сливен постъпили всички материали по ДП №
96/2023 г. на РУ на МВР – Твърдица, сред които и протокол от разпит на
водача на каруцата И.И., който признава, че е употребил алкохол.
Постъпила е частна въззивна жалба против определение № 220 от
31.03.2025 г. на осн. чл. 248 ГПК от ответника “ЗАД ОЗК – Застраховане” АД.
Определението се обжалва в частта, с която е определено възнаграждение на
осн. чл. 38, ал. 2 ЗА на адв. Р. М.. Поддържа се, че възнаграждението следва да
се определи въз основа на претендирания материален интерес и след това да
се намали съразмерно с уважената част. При това възнаграждението следвало
да бъде в размер от 7669,15 лв. с вкл. ДДС. Иска се намаляване на
възнаграждението, присъдено на адв. М., от 9530,88 лв. на 7669,15 лв. с вкл.
ДДС.
Постъпил е отговор на частната жалба. Тя се оспорва като
неоснователна. Излагат се аргументи, че определеният от съда размер на
адвокатското възнаграждение е занижен и не следва да се намалява.
Бургаският апелативен съд, като взе предвид изложените
съображения и доводи на страните, прецени събраните по делото
доказателства и съобрази закона, приема за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подаден в определения от закона срок; от
легитимирана да обжалва решението страна; срещу акт, подлежащ на
обжалване, и отговаря на изискванията на закона за редовност, поради което с
определение на осн. чл. 267 ГПК е приета за разглеждане по същество.
Съдът е сезиран с преки искове на осн. чл. 432 КЗ за обезщетение за
неимуществени и имуществени вреди заедно със законна лихва.
Ищцата Ж. З. Д., която е навършила пълнолетие в хода на
производството, посочила в исковата си молба, че в резултат на ПТП, станало
на 22.05.2023 г., предизвикано от водача на МПС Р.П.Е. която управлявала
автомобил, за който е била сключена застраховка “гражданска отговорност” с
ответника-застраховател, били причинени неимуществени и имуществени
вреди. Тя била пътник в ударената от автомобила каруца, при което получила
телесни увреждания, които наложили лечение, причинили болки и страдания
и отрицателни последици за психическото състояние. Разходвала за
лечението си сумата 40 лв., която заплатила за панорамна рентгенова снимка.
Ищцата поискала извънсъдебно от застрахователя обезщетение за вредите и
след като застрахователят отказал да плати, отправила искане до съда да бъде
осъден ответникът-застраховател да заплати обезщетение за
неимуществени вреди в размер на 150 000 лв., както и обезщетение за
3
имуществени вреди в размер на 40 лв., заедно със законната лихва от датата на
застрахователната претенция.
Ответникът-застраховател не оспорил наличието на застрахователно
правоотношение, настъпването на ПТП и отправената от ищцата
застрахователна претенция. Оспорил механизма на настъпване на
произшествието, вината на водача на автомобила, причинната връзка между
пътния инцидент и заболяването “стриктура уретре” и размера на
претенциите. Изложил съображения, че вредоносният резултат се дължи на
противоправно поведение на водача на каруцата, в която е пътувала
пострадалата, както и на неупражнения подходящ контрол на поведението на
непълнолетната от нейните родители. Повдигнал възражение за намаляване на
обезщетението поради съпричиняване.
С обжалваното решение първоинстанционният съд приел, че са налице
предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя, както и
основания за намаляване на обезщетенията на осн. чл. 51, ал. 2 ЗЗД и
присъдил в полза на ищцата обезщетение за неимуществени вреди в размер на
90 000 лв. и обезщетение за имуществени вреди в размер на 30 лв., заедно със
законната лихва върху обезщетенията от 23.06.2023 г. до пълното изплащане,
като отхвърлил претенциите за обезщетения до заявените размери и за лихва с
друг начален момент.
Извършвайки служебна проверка съгласно чл. 269 ГПК, съдът
констатира, че обжалваното решение е валидно, а в обжалваните части –
допустимо. По същество то е правилно и на осн. чл. 272 ГПК настоящият
въззивен състав препраща към мотивите му.
В допълнение и по повод конкретните оплаквания на въззивника следва
да се вземе под внимание следното:
Във въззивното производство не се поддържа спор относно наличието
на предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя, като
ответник по преки искове на осн. чл. 432 КЗ. На първо място, решението се
обжалва частично и е влязло в сила за обезщетение за неимуществени вреди в
размер на 60 000 лв. и за имуществени вреди в размер на 20 лв. Следователно
въпросът за предпоставките за ангажиране на отговорността на застрахователя
не може да бъде преразглеждан. На следващо място, след подаването на
въззивната жалба е постановена присъда № 14 от 28.01.2025 г. по нохд №
1482/2024 г. на Районен съд – Сливен, с което водачката на автомобила Р.П.П.
е призната за виновна в нарушаване на правилата за движение по пътищата и
причиняване по непредпазливост средна телесна повреда на ищцата Ж. Д..
Присъдата е влязла в сила. Тя е задължителна за гражданския съд, разглеждащ
последиците от деянието относно извършването на деянието, неговата
противоправност и виновността на дееца. Ето защо оплакванията на
въззивника от изводите на съда за извършено от водачката на автомобила Р.П.
нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗДвП са неоснователни.
Във въззивното производство не се поддържа спор относно нанесените
4
на ищцата неимуществени и имуществени вреди и причинната връзка между
деянието на водача и вредите, както и относно размера на обезщетенията на
имуществени и неимуществени вреди, съответно 40 лв. и 120 000 лв..
Неоснователни са и оплакванията на въззивника за това, че
първостепенният съд е приел, че поради съпричиняване обезщетенията следва
да се намалят само с 25 %.
Съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД обезщетението може да се намали, когато
увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, независимо от това дали
увреденият е малолетно лице или лице с ограничена дееспособност. Според
приетото в решение № 64 от 16.05.2019 г. по т. д. № 1781/2018 г. на ВКС, ІІ т.
о., “вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл. 51, ал. 2
ЗЗД и с оглед на това способността на увредения да действа разумно и да
предвижда евентуалните негативни последици от своите действия и
бездействия са правно ирелевантни за института на съпричиняването.
Разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД се прилага и в случаите, при които малолетно
дете или невменяемо лице допринесе за настъпване на резултата, независимо
от неспособността на тези субекти да действат разумно“. В този смисъл
ППВС № 17/1963 г., решение № 165 от 26.10.2010 г. по т.д. № 93/2010 г. на
ВКС, IІ т. о., решение № 44 от 26.03.2013 г. по т. д. № 1139/2011 г. на ІІ т. о.
Следователно и в настоящия случай обезщетенията за вреди може да се
намалят, ако се установи, че с поведението си пострадалата обективно е
допринесла за настъпването на вредите. Поведението на нейните родители и в
частност неупражнения от тях постоянен надзор и подходящ контрол по
смисъла на чл. 125, ал. 3 СК вр. чл. 123 СК, както и поведението на водача на
каруцата сами по себе си не са основания за намаляване на обезщетенията.
Неизпълнението на родителските задължения хипотетично би могло да
обоснове извод за това, че увреждането на детето е причинени от неколцина –
от водача на автомобила с противоправно действие и от родителите с
противоправно бездействие – по смисъла на чл. 53 ЗЗД, като в този случай
отговорността им би била солидарна. По същите съображения хипотетично
може да се приеме, че водачът на каруцата се явява деликвент, който с
противоправното си и виновно поведение е причинил вредите и отговаря
солидарно за тях заедно с водача на автомобила и родителите на детето.
Следователно от застрахователя в настоящия процес може да се търси пълна
обезвреда (чл. 122, ал. 1 ЗЗД), след което той би могъл да реализира правата си
по чл. 127, ал. 2 ЗЗД, но не може отговорността му да намалена заради
поведението на друг деликвент.
Възражението за съпричиняване, повдигнато от ответника, е
основателно.
Установено е с помощта на извършена пред окръжния съд
автотехническа експертиза, чието заключение не е оспорено от застрахователя
и се възприема от съда като компетентно, пълно и обосновано, че
произшествието е възникнало при следните обстоятелства. Управляваният от
5
Р.П. л.а. Фолксваген се е движил в условията на нощна тъмнина и осветеност
на фарове на къси светлини по суха асфалтова настилка със скорост около 104
км/ч в попътната си дясна лента за движение. При същите условия попътно
пред автомобила се е движила каруца с впрегнат кон, управлявана от И.А.И..
Настигайки каруцата, автомобилът се е блъснал в задната част, в резултат
на което тя е била отхвърлена напред и надясно.
Сблъсъкът е станал поради комбинираното въздействие на няколко
фактора. От една страна, водачката на автомобила е нарушила чл. 20, ал. 2
ЗДвП (“Водачите на пътни превозни средства са длъжни при избиране
скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа
на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с
превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с
конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко
предвидимо препятствие. Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай
на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението.”) и се е
движила със скорост, при която не е била в състояние да спре. При движение
през нощта на къси светлини тя е можела да види каруцата на разстояние от
58 метра, което е недостатъчно, за да спре и да избегне удара, тъй като при
скорост от около 104 км/ч опасната зона за спиране е около 112 метра. От
друга страна, управляващият каруцата И. не е носил светлоотразителна
жилетка, както го задължава чл. 106, ал. 2 ЗДвП. Каруцата, представляващо
пътно превозно средство с животинска тяга по смисъла на ЗДвП, не е била
оборудвана с два бели или жълти светлоотразителя отпред, с два червени
светлоотразителя отзад и със светещо тяло, излъчващо бяла или жълта добре
различима светлина – отзад вляво, както задължава чл. 71, ал. 1 ЗДвП.
Пътувайки в такова превозно средства и в тъмната част на денонощието,
пострадалата обективно се е поставила в повишен риск и така обективно е
допринесла за настъпването на вредите. Степента на съпричиняване следва да
се определи на ¼ или 25 %, тъй като значително по-голям принос за
настъпването на вредите следва да се признае на водачката на автомобила,
която е управлявала превозното средство с по-голям потенциал за
причиняване на вреди и то в нарушение на закона, със скорост над максимално
допустимата, при която е било невъзможно ударът да се избегне.
Доводите на застрахователя, развити за пръв път в молбата за допълване
на въззивната жалба, относно употребата на алкохол от водача на каруцата не
следва да се обсъждат, тъй като са направени несвоевременно.
Обстоятелствата, свързани с употребата на алкохол от страна на водача на
каруцата, не са станали известни на застрахователя през 2025 г., след
постановяване на обжалваното решение, а още в хода на
първоинстанционното производства, когато по делото са представени
материалите по досъдебното производство, които включват протокол за
разпит на водача на каруцата, който е признал, че е употребил алкохол, и
експертно заключение относно съдържанието на алкохол в кръвта му.
В крайна сметка изводите на инстанциите относно основателността на
6
отделните искове съвпадат. Въззивната жалба е неоснователна, а
първоинстанционното решение като правилно следва да се потвърди.
По частната жалба против определение № 220 от 31.03.2025 г. на
ответника “ЗАД ОЗК – Застраховане” АД:
Адв. Р. М., която е предоставила на ищцата безплатна правна помощ, на
осн. чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата има право на възнаграждение,
което се определя от съда и се възлага на насрещната страна. Размерът на
възнаграждението следва да се определи въз основа на успешно защитения
материален интерес (93 000 лв.), при съобразяване на вида и обема на
извършената на адвоката работа по защитата, както и на фактическата и
правна сложност на делото. Изчислено по реда на Наредба № 1 на ВАдвС за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, които съдът приема за
необвързващ ориентир, при материален интерес от 90 030 лв.
възнаграждението се изчислява (чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1) на 7852,40
лв. или 9422,88 лв. с вкл. ДДС. Като се вземе под внимание, че производството
в първата инстанция е протекло в три открити съдебни заседания, с
изслушани три различни експертизи и разпит на свидетели, съдът приема, че
няма основания определеният и присъден от първоинстанционния съд размер
от 9422,88 лв. с вкл. ДДС да бъде намаляван. Частната жалба е неоснователна.
При този изход на делото на адв. М. следва да се определи
възнаграждение за въззивната инстанция и предоставената на ищцата Ж. З. Д.
защита против въззивната жалба. Съобразявайки характера на спора, обема на
извършената работа по защитата на ищцата, ниската фактическа и правна
сложност на делото във втората инстанция и размерите по Наредба № 1 на
ВАдвС, служещи за необвързващ съда ориентир, съдът намира, че за защитата
във въззивното производство на адв. М. следва да се определи
възнаграждение в размер на общо 5000 лв. с вкл. ДДС.
Мотивиран от изложеното, Бургаският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 349 от 30.11.2024 г. по гр.д. № 404/2023 г.
на Окръжен съд – Сливен в обжалваните части.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 220 от 31.03.2025 г. по гр.д. №
404/2023 г. на Окръжен съд – Сливен в обжалвана част.
ОСЪЖДА “ЗАД ОЗК – Застраховане” АД , ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, 1301, район Възраждане, ул.
Света София № 7, със съдебен адрес: гр. Пловдив, пл. Кочо Честименски № 2,
вх. Б, ет. 6, адв. Н. Ш., да заплати на адвокат Р. М. от САК, с л.н. **********,
гр. София, 1000, ул. Цар Асен № 1, ет. 4, сумата 5000 лв. с вкл. ДДС,
представляваща адвокатско възнаграждение на осн. чл. 38, ал. 2 ЗА за
оказаната на Ж. З. Д., ЕГН **********, безплатна адвокатска помощ в
производството по в.гр.д. № 198/2025 г. на Апелативен съд – Бургас.
7
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8