Р Е Ш Е Н
И Е
№ ……………..
гр.
Варна, 28.10.2022 г.
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД - ВАРНА, XІV
състав в публично заседание на двадесет и осми септември през две хиляди
двадесет и втора година, в състав:
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: ВАСИЛ
ПЕЛОВСКИ
при
секретаря Наталия Зирковска и участието на ОП Силвиян Иванов, като разгледа
докладваното от съдията ПЕЛОВСКИ адм. дело № 992 по описа за 2022
година, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е по ред на чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. с
чл. 285, ал. 1 и ал. 2 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под
стража (ЗИНЗС) и вр. чл. 1 и чл. 4 от Закона за отговорността на държавата и
общините за вреди (ЗОДОВ).
Производството
е образувано по искова молба на О.В.Х., ЕГН **********, освободен на 08.08.2022
г., срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН) към Министерство
на правосъдието (МП), с цена на иска в размер на 15 000 (петнадесет хиляди лева)
лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразното бездействие на Затвора – Варна,
да му осигури подходящи хуманни условия, в които да изтърпява наказанието си
„лишаване от свобода“, за времето от 21.09.2021 г. до напускането му на Затвора
- Варна. Твърди, че е непушач и по време на престоя му в Затвора – Варна не са
му били посочвани помещения за непушачи, съобразно изискванията на чл. 21, ал.
4 ППЗИНЗС. Излага съображения, че е бил настаняван в спални помещения, в които останалите
настанени лишени от свобода лица са пушили, в резултат на което постоянно имал
чувството, че се „дави в пушек“. Посочва, че с бездействието си ответникът е
нарушил забраната по чл. 3 ЗИНЗС.
Ответната страна, чрез процесуалния си представител в писмено становище
и открито съдебно заседание оспорва изцяло предявения иск по основание и
размер. По конкретно счита, че не са налице незаконосъобразни действия/бездействия
на служители на ответника, които да са били в нарушение на забраната,
предвидена в чл. 3 ЗИНЗС. Релевира доводи, че действията на специализирания
орган по изпълнение на наказанията кореспондират с нормалния процес на работа в
местата за лишавана от свобода и се ръководят от интересите на задържаните
лица. Сочи се, че твърденията на ищеца не водят до извода, че са настъпили
неблагоприятни последици за него, както и че са му нарушили правата. Излага
съображения, че по време на изтърпяване на наказанието, лишения от свобода не е
депозирал писмени оплаквания/сигнали до администрацията на Затвора – Варна, че
в спалното помещение, в което е настанен се е пушило, както и не са подавани
молби да бъде преместен в друго помещение за непушачи.
Представителят на Окръжна прокуратура – Варна дава заключение, че
предявеният иск е неоснователен и недоказан, като събраните по делото
доказателства не подкрепят твърденията на ищеца. Счита, че по делото не са
установени незаконосъобразни действия/бездействия на ответника, попадащи в
хипотезата на чл. 3 ЗИНЗС, поради което същият следва да бъде отхвърлен.
Посочва, че в производството пред съда не са събрани доказателства ищецът да е
правил постъпки за настаняване в спално помещение за непушачи.
След като разгледа оплакванията, изложени в
жалбата, доказателствата по делото и становищата на страните, административният
съд приема за установено от фактическа страна следното:
Ищецът О.В.Х. на 21.09.2021 г. е бил преведен от
Сектор „Арести“ гр. Варна за продължаване изпълнението на наложената му мярка
за неотклонение „задържане под стража“ взета по ДП №120/2021 г. по описа на 02
РУ – Варна. С протокол № 62/27.07.2021 г. по НОХД № 1025/2021 г. на Окръжен съд
– Варна на Х. е било наложено наказание лишаване от свобода в размер на 1 г. и
6 м., което да изтърпи при първоначален „строг“ режим. Х. е бил разпределен в
Затвора – Варна, 2Б коридор, 5-та група за „обвиняеми и подсъдими“, спално
помещение № 214. Последствие на 04.10.2021 г. е бил разпределен в 3Б коридор,
8-ма група, спално помещение № 316 и на 21.03.2022 г. е бил разпределен в 3В
коридор, 9-та група, спално помещение № 324.
Установено е, че от срана на Х. не са писмени оплаквания/сигнали
до администрацията на Затвора – Варна, че в спалните помещение, в които е пребивавал са настанени други лица, които са пушили,
което му е пречило по някакъв начин, както подавани молби за преместване
в спално помещение за непушачи.
По делото се установи, че със Заповед № 56/21.02.2011 г. на Началника на
Затвора – Варна (л.19) са определени помещенията в Затвора – Варна и
поделенията му, в които се допуска тютюнопушене. В точка 1 от заповедта е разпоредено,
че в корпуса на Затвора – Варна, тютюнопушене от лишените от свобода се допуска
само в коридора на съответната група, на обозначените с табелка и оборудвани с
пепелник и сандъчета с пясък места.
С оглед установяване наведените в исковата молба твърдения и по искане
на ищеца, съдът допусна до разпит свидетеля В.Ц.С..
От показанията на св. В.Ц.С., се установява, че познава О.Х., защото са
излежавали присъдите си в една килия в Затвора – Варна. На въпроси на служебния
защитник на ищеца посочва, че в килията са били 5 - 6 човека, от които той и Х.
не са пушили, но всички останали са пушили; в килията е било задимено и не е
имало вентилация; димът е действал неприятно на Х., като последният е правил
много опити да го изместят в друга килия, но не са го изместили; около 5 - 6
месеца са били в килията, като постоянно се е пушило, както и, че в следствие
на димът от цигари в килията, Х. е кашлял и кихал, и му е пречело да диша. На
въпрос на съда заявява, че в килията е имало прозорец, който се е отварял, но
на Х. пак му е пречило.
Разгледана
по същество в съвкупност със събраните по делото доказателства и становищата на
страните, Административен съд – Варна, XIV състав, намира исковата молба за неоснователна
по следните съображения:
І. По пасивната процесуална легитимация на ответника:
С измененията в ЗИНЗС – ДВ, бр. 13 от 2017 г, в сила от 07.02.2017 г.,
се предвиди специален ред за реализиране на отговорността на Държавата за
вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от
специализираните органи по изпълнение на наказанията, в резултат на нарушения
на чл. 3 ЗИНЗС. Новите разпоредби от чл. 284 до чл. 286 от Закона, в сила от
07.02.2017 г., въвеждат компенсаторно средство за защита по отношение на
условията на задържане, като заменят досегашния ред по чл. 1 ЗОДОВ, обявен за неефективен от ЕСПЧ в
пилотното решение по делото Н.и други срещу България.
Съгласно чл. 285, ал. 2 ЗИНЗС, искът се предявява пред административния
съд по мястото на увреждането или по настоящия адрес на увредения срещу
органите по чл. 284, ал. 1, от чиито актове, действия или бездействия са
причинени вредите. Органите по чл. 284, ал. ЗИНЗС са „специализираните органи
по изпълнение на наказанията“ като ЗИНЗС не дава определение кои са
„специализираните“ органи по изпълнение на наказанията и каква е отликата в
техните правомощия спрямо „общите“ органи по изпълнение на наказанията. ЗИНЗС
определя единствено кои са органите по изпълнение на наказанията, каквито без
претенция за изчерпателност са министърът на правосъдието (чл. 10), главният
директор на ГДИН (чл. 13, ал. 2), началникът на затвор (чл. 15), началникът на
Областна служба „Изпълнение на наказанията“ (чл. 16а) и началниците на
пробационните служби и Арест (чл. 16). Изпълнението на наказанията освен от
установените органи се осъществява пряко и от служители в ГДИН и в
териториалните й служби. Техните функции и статут е уреден в глава IV ЗИНЗС.
С оглед изложеното и отчитайки общия характер на забраната по чл. 3 ЗИНЗС, спазването на която е пряко задължение както за административните органи
по изпълнение на наказанията, така и за длъжностните лица (служителите) към
местата за лишаване от свобода, то под „специализирани органи“ от част VII
ЗИНЗС следва да се разбира всеки административен орган или длъжностно лице,
чиито правомощия – служебни или трудови, са пряко свързани с изпълнението на
наказанията и постигането на целите по чл. 2 ЗИНЗС.
Така, тълкувана разпоредбата на чл. 285, ал. 2 ЗИНЗС в контекста на
общите процесуални правила в глава ХІ от АПК „Производства за обезщетения“ и по
арг. от чл. 7 ЗОДОВ и т. 6 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2004 г. на ВКС по
т. гр. д. № 3/2004 г. на ОСГК, налага извод, че искът е предявен срещу надлежен
ответник - ГДИН, в качеството й на юридическо лице по чл. 12, ал. 2 ЗИНЗС,
осъществяващо прякото ръководство и контрола върху дейността на местата за
лишаване от свобода.
ІІ. По основателността на предявения иск:
Ищецът претендира обезщетение в размер на 15 000,00 (петнадесет
хиляди) лева за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в това, че не са
му били осигурени подходящи и хуманни условия, в които да изтърпява наказанието
си „лишаване от свобода“ от страна на Затвора – Варна, тъй като е бил настанен
в спални помещения, в които останалите настанени лишени от свобода лица са пушили,
а той е непушач. Не са му предоставили помещения за непушачи, съответстващо на
чл. 21, ал. 4 ППЗИНЗС, което представлява поставяне в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода по смисъла на чл. 3 ЗИНЗС.
В
контекста на § 197 от решението на ЕСПЧ по делото Н.и др., и чл.284, ал. 2 от ЗИНЗС, претенцията на ищеца следва да се разгледа от гледна точка на
кумулативното въздействие на твърдените от него нарушения и в контекста на
общата забрана за нечовешко и унизително отношение, предвидена в чл. 3 от
Конвенцията, респ. в чл. 3 ЗИНЗС.
Съгласно
чл. 3, ал. 1 ЗИНЗС, осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат
подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение.
Съгласно ал. 2 от с.р., за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или
задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ,
храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия
за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване,
необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия,
бездействия или обстоятелства.
Разпоредбата
на чл. 3 от Конвенцията многократно е била тълкувана от ЕСПЧ. С Решение по
делото Георгиев срещу България (Жалба вх. № 47823/99), §58, ЕСПЧ е приел, че
чл. 3 от Конвенцията налага на държавата задължението да се увери, че всеки
затворник е задържан в условия, при които се гарантира зачитането на човешкото
достойнство, че условията на изпълнение на мярката не подлагат заинтересованото
лице на опасност или изпитание, които да надвишават присъщото ниво на страдание
по време на престоя в ареста и че предвид практическите изисквания на мярката
лишаване от свобода, здравето или благосъстоянието на затворника са гарантирани
по адекватен начин, по-конкретно от прилагането на изискуемите медицински
грижи. От друга страна, за да попадне в полето на приложение на чл. 3, дадено
отношение трябва да достигне определен минимум на сериозност. Преценката на
този минимум е относително понятие. Тя зависи от общите факти по делото и
по-конкретно от естеството и контекста на отношението, условията на изпълнение
на мярката, нейния срок, физически и психически последици, както и понякога, от
пола, възрастта и здравословното състояние на жертвата. Задължението на съда се
ограничава следователно до проучване на личното състояние на жалбоподателя,
претърпял спорното отношение - § 59 от същото решение.
С
решението по делото К.срещу България, § 63, ЕСПЧ е посочил, че отнасянето е
„нечовешко” когато, между другото, е умишлено, непрекъснато в продължение на
часове и причиняващо действителна телесна повреда или силно физическо или
психическо страдание. Отнасянето е „унизително” когато предизвиква у
пострадалия такива чувства на страх, безпокойство и малоценност, които да го
унижат и подтиснат. Преценявайки дали конкретна форма на третиране е унизителна
по смисъла на чл. 3, съдът трябва да определи дали целта ѝ е да унижи и
потисне съответното лице и дали, що се отнася до последиците, е засегната
неблагоприятно неговата личност по несъвместим с чл. 3 начин. Липсата на такава
цел обаче не изключва задължително възможността за установяване на нарушение на
чл. 3.
В § 64 от
същото решение е посочено, че понесеното страдание и унижение трябва да
надхвърля неизбежния елемент на страдание или унижение, свързано със законното
понасяне на наказание. Мерките изразяващи се в лишаване на определено лице от
свобода, често съдържат такъв елемент. Все пак може да се каже, че задържането
под стража само по себе си повдига въпрос по чл. 3 от Конвенцията. Независимо
от това, съгласно тази разпоредба държавите трябва да гарантират, че лицето е
задържано при условия, които са съвместими с човешкото му достойнство, че
начинът и методът на изпълнение на тази мярка не го подлагат на мъки или
изпитания, надхвърлящи неизбежното страдание, свързано със задържането, и че
предвид практическите изисквания на лишаването от свобода, неговото добро
здравословно състояние е съответно обезпечено. При преценяване на условията на
задържането, следва да се вземат предвид кумулативните последици на тези
условия и срока на задържането.
В
решението по делото Ч.срещу България, §70, ЕСПЧ е посочил, че твърденията за отношение,
несъответстващо на чл. 3, следва да бъдат доказани „извън всякакво разумно
съмнение”, а доказателството за подобно отношение може да произтича от серия
улики или необорени презумпции, достатъчно тежки, точни и сходни.
В
светлината на така даденото тълкуване на чл. 3 от Конвенцията и съгласно
разпоредбата на чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ЗИНЗС, в случаите на претендирани вреди
от емоционално страдание причинени от лошите условия в местата за лишаване от
свобода, от значение за основателността на предявената искова претенция е да се
установи дали условията, при които претендиращия обезщетение е бил поставен да
изтърпява наложеното му наказание са нечовешки и унизителни, и засегната ли е
от кумулативния им ефект неговата личност неблагоприятно, по несъвместим с чл. 3
от Конвенцията и чл. 3 ЗИНЗС.
В тежест
на ищеца е да сочи доказателства относно условията при които е поставен и от
които претендира да е претърпял вреди, като в случай на установено нарушение по
чл. 3, настъпването на неимуществените вреди се предполага до доказване на
противното – чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС. Нормата на чл. 3,
ал. 1 ЗИНЗС забранява осъдените и задържаните под стража да бъдат подлагани на
изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Според чл. 3, ал. 2
от с. з. за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия
за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража,
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление,
осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна
активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована
употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност. Видно е, че разпоредбата на чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС въвежда специална отговорност на държавата за вредите, причинени на
лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по
изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от същия закон.
Основателността на претенцията за вреди по чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС изисква
доказването на три кумулативно свързани предпоставки - акт, действие и/или
бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се
нарушава чл. 3 от закона; настъпила неимуществена вреда в правната сфера на
ищеца, която се предполага до доказване на противното на основание чл. 284, ал.
5 ЗИНЗС, както и пряка и непосредствена причинна връзка между незаконния акт, незаконосъобразното
действие и/ или бездействие и настъпилата вреда.
Конкретно по наведените от ищеца твърдения, съдът намира следното:
По отношение на твърдението
на ищеца, че е търпял вреди в резултат на обстоятелството, че е бил настанен в
спално помещение с други л. св. лица, които са пушили, той следва да докаже
какви точно вреди е претърпял поради това, че е бил поставен в състояние да
търпи и да диша тютюнев дим. По делото не се установи по безспорен начин
претърпени от Х. вреди.
От събраните доказателства се установява, че по време на престоя на
ищеца в Затвора – Варна не са депозирани от Х. молби, жалби или искания до
съответната администрация във връзка с желание за преместване в спално
помещение за „непушачи“ или да докладва, че в спалните помещения се пуши. В
този смисъл, няма как съответната затворническа администрация да е осъществила
незаконосъобразно бездействие, като същата въобще не е била сезирана за проблема,
респ. искането на ищеца. В подкрепа на този извод са и твърденията на главен
инспектор М.И., изложени в писмо с.д. № 7466/12.05.2022 г. (л.16-17), който е
посочил, че ищеца не е поставял въпроса пред затворническата администрация.
По отношение на изложеното твърдение на Х., че не е
видял и на запитване на са му посочвани помещения за непушачи в съответствие с
чл. 21, ал. 6 ППЗИНЗС, съдът счита, че неизпълнението на задължението от страна
на началника на Затвор – Варна да определи спални помещения за пушачи не
обосновава основателността на твърдението на ищеца за незаконосъобразно
бездействие, доколкото по делото се установи, че от страна на Х. не са правени
постъпки за уведомяване на служителите на затвора, че същия е търпял вреди от
настаняването му в спално помещение, в което са били настанени лица, които са
пушили. Дали едно спално помещение в затвора се определя като такова за
настаняване на пушачи или непушачи, не зависи от това дали към даден момент в
това помещение са настанени пушачи, респ. непушачи, а е въпрос на правно
регламентирана дейност.
Твърденията на разпитания пред съда свидетел В.С., че О.Х. е искал много
пъти да бъде изместен в друга килия за непушачи, остават недоказани и са в
противоречие с доказателствата по делото. Свидетелят твърди, че ищецът много
пъти е искал да бъде изместен в друга килия с непушачи, но не посочва, че е
станал свидетел на такъв разговор или по какъв начин Х. е отправил такова искане.
В производството пред съда не са представени доказателства, с които ищецът да е
сигнализирал администрацията на Затвора – Варна, че желае да бъде преместен в
килия за непушачи, или да е писал докладна, че в килията му се пуши.
От събраните гласни доказателства се установява и, че С. е бил в едно
спално помещение с Х. за период около 5-6 месеца, обстоятелство, което
противоречи на изложеното от Х. в исковата молба, че през целия му престой е
бил настаняван в помещения, в които се е пушело.
Твърдението на ищеца в съдебно заседание, че когато е уведомил
надзирателите или ИСДВР, че иска да бъде преместен в килия с непушачи, тогава
те са му обещали работа, за да не пише жалби е недоказано. Първо, след като
ищецът не е бил доволен от спалното помещение, в която е бил настанен с пушачи,
то е имал правото и възможността да подаде сигнал и да уведоми администрацията
на Затвора – Варна. Второ, твърденията за проведени разговори с надзирателите и
ИСДВР, не се доказват по никакъв начин, както и не става ясно какво има
предвид, „че са му обещали работа, за да не пише жалби“. Лишените от свобода
изтърпяват своите присъди при определен ред, посочен в ЗИНЗС, ППЗИНЗС и други
нормативни актове, поради което твърденията за „договорки“ между лишени от
свобода лица и администрацията не могат да бъдат кредитирани, защото не се
доказват и не са предмет на настоящото производство. Не става ясно защо именно
към надзирателите се е обърнал ищецът за работа, както и какъв труд е искал да
полага, за да се определи кой е компетентният орган.
При това положение и доколкото възведената в закона презумпция в чл. 284,
ал. 5 ЗИНЗС е само за настъпването на неимуществените вреди, но не и за
фактите, обосноваващи наличието на нарушения по чл. 3 ЗИНЗС (които подлежат на
установяване от ищеца), следва да се приеме, че условията обсъдени до тук, в
които Х. е изтърпявал наказанието лишаване от свобода, не могат да се
квалифицират като неблагоприятни по смисъла на чл. 3, ал. 2 от закона. Следва
също да се има предвид, че поставянето на ищеца в помещение с други лица, които
са пушили, не би могло да се квалифицира и като подлагане на изтезания, на
жестоко, нечовешко или унизително отношение по смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗИНЗС,
доколкото настаняването в такива помещения не е сред неблагоприятните условия,
изброени в чл. 3, ал. 2 ЗИНЗС.
Не се установява в производството пред съда от страна на ищеца, че като
е бил настанен в Затвора – Варна в килия с други лица лишени от свобода - пушачи,
това е повлияло на здравословното му състояние. Показанията на разпитания
свидетел С., че ищецът е кихал и кашлял, не обосновават основателността на
претенцията на ищеца. По делото не са представени доказателства, че в резултат
на тютюнопушенето в спалното помещение е настъпило усложнено състояние на Х.,
което да предизвика по-сериозно здравословно неразположение или проблеми.
Ищецът не сочи, че страда от респираторно заболяване или друго, което да
изисква специални грижи и среда, поради което остават недоказани твърденията в
исковата молба.
От показанията на разпитания свидетел С. се установява, че в килията е
имало прозорец, което води на извод, че помещението се е проветрявало,
съответно в значителна степен е било неутрализирано негативното влияние на
цигарения дим.
Не са налице основания за некредитиране на
свидетелските показания. Съдът намира показанията за достоверни и обективни, но
от тях не се установява безспорно и категорично ищецът да е претърпял
твърдените вреди във връзка с изложените в исковата молба претенция.
Нормата на чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС указва, че
държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под
стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията. В този смисъл, за да бъде
ангажирана отговорността на държавата, задължително следва да се докаже
наличието на настъпила вреда. Наличието на конкретно претърпяна от ищеца вреда,
в хода на настоящото съдебно производство не се установява
безспорно.
Предвид изложеното, не се установява
незаконосъобразно действие или бездействие от страна на ответника, което да е в
нарушение на чл. 3 ЕКЗПЧОС и да обуславя основателност на търсената защита на
основание чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС,
поради което искът следва да се отхвърли. Това обстоятелство прави безпредметна
преценката на съда дали са налице останалите елементи от фактическия състав на
отговорността по чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС.
Направеният извод изключва и необходимостта
от преценка на съда за наличието или липсата на причинна връзка между
твърдените, но недоказани незаконосъобразно бездействие и вреда.
Като неоснователен
предявеният иск следва да се отхвърли.
Поради установената недоказаност на исковата претенция следва да бъде
уважено искането на ГДИН за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, тъй
като съгласно чл. 286, ал. 2 ЗИНЗС съдът осъжда ищеца да заплати разноските по
делото, когато искът се отхвърля изцяло.
По
изложените съображения, Административен съд - Варна, XIV състав
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения
от О.В.Х., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 284, ал. 1 от Закона за изпълнение
на наказанията и задържането под стража за осъждане Главна дирекция „Изпълнение
на наказанията“ при Министерството на правосъдието да му заплати обезщетение в
размер на 15 000 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди в
резултат на незаконосъобразното бездействие на Затвора – Варна да му осигури
подходящи хуманни условия, в които да изтърпява наказанието си „лишаване от
свобода“.
ОСЪЖДА О.В.Х., ЕГН **********,
да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София, разноски
по делото, представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 сто
лева.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в
14 (четиринадесет) дневен срок от съобщаването му на страните пред тричленен
състав на Административен съд – Варна.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: