Р Е Ш Е Н И Е
№ 225
гр.
Русе, 12.09.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд - Русе, VII - ми състав, в открито заседание на четвърти септември
през две хиляди двадесет и трета година в състав:
СЪДИЯ: ЙЪЛДЪЗ АГУШ
при участието на
секретаря Бисерка Василева, като разгледа докладваното от съдия АГУШ
адм.
дело № 451 по описа за 2023
г., за да се произнесе, съобрази
следното:
Производството е по
чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване КСО), във връзка с чл. 145 и сл. от
Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по жалба
на Н.В.К., с адрес: ***, депозирана чрез мл. адв. С. С. и адв. Е. Д., против
Решение № 1040-17-66 от 12.07.2023 г. на Директора на ТП на НОИ - Русе, с което
е потвърдено Разпореждане № 172-00-19-3 от 21.04.2023 г. на Ръководителя на
осигуряването за безработица, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във
връзка с чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 на
жалбоподателя е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица.
В жалбата, в съдебно
заседание и в писмени бележки се сочи, че компетентният орган не е определил
правилно центъра на жизнените интереси и обичайното място на пребиваване на
заявителя, в оспорения административен акт липсвали конкретни мотиви и
конкретна преценка на решаващия орган за определяне на мястото на пребиваване.
Сочи се, че административният орган не е извършил пълната дължима проверка за
релевантните по преписката обстоятелства в нарушение на чл. 35 от АПК. Не на
последно място се сочи, че в електронен документ – Н006, който представлява
една празна бланка, в която е отразена само адресната регистрация в чужбина на
лицето и върху която административният орган е изградил основните си доводи,
липсват категорични данни къде е пребиваването на жалбоподателя.
Иска се отмяна на
административния акт и връщане на преписката за ново произнасяне, претендират
се разноски.
Ответникът в
производството – Директорът на ТП на НОИ – Русе, чрез юрк. К., в съдебно
заседание и в писмени бележки оспорва жалбата като неоснователна. Оспорва
твърдението за нарушение на процедурата като изразява становище, че АО е
извършил всички дължими проверки, съобразно компетенциите си. Претендира
присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави и възражение за прекомерност
на адвокатското възнаграждение.
След като съобрази
събраните по делото доказателства, становищата на страните и релевираните от
тях доводи и след като извърши служебна проверка по чл. 168, ал. 1 от АПК, във
връзка с чл. 146 от АПК, административният съд приема за установено следното:
По фактите
Със Заявление вх. №
172-00-19 от 23.01.2023 г. К. е поискала отпускането на парично обезщетение за
безработица (ПОБ) от България след последната си заетост в Германия, като е
посочила, че през последния период на заетост в чужбина от 23.03.2019 г. -
14.12.2022 г. е упражнявала трудовата си дейност при работодател в Германия,
след което е с прекратено правоотношение с осигурител в тази държава и
декларира, че не получава парично обезщетение за безработица в друга държава.
Във връзка с
подаденото заявление допълнително са били изискани: документи, доказващи
трудова дейност в Германия, заявление за издаване на ПД U1 за Германия и декларация
относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2, от
Регламент (ЕО) 883/2004.
На 08.02.2023 г. К.
допълнително е представила оригинал на преносим документ U1, издаден от
компетентната институция на Германия на 26.10.2018 г. за периодите от
12.10.2015 г. до 28.02.2017 г. и от 20.04.2018 г. до 31.10.2018 г., заявление
за издаване на преносим документ U1 за периоди на заетост от 23.03.2019 г. до
14.12.2022 г., представени са и други документи от Германия. Представена е и
декларация относно определяне на пребиваването, в която лицето е посочило, че
през последния период на заетост в чужбина от 23.03.2019 г. - 14.12.2022 г. е
упражнявало трудовата си дейност при работодател в Германия, няма съпруг и
деца, преобладаващата част от роднините и социалните контакти са в България,
както и че смята трайно да се установи там (в страната по произход).
В хода на
проведеното административно производство са изискани от компетентните
институции справки относно плащането на данъци в Република България от К. върху
доходите от заетостта й в Германия, както и
информация за датите на влизане и излизане от страната през ГКПП.
Получени са отговори, че от страна на К. за посочените периоди на заетост в
чужбина /2014 г. – 2021 г./ няма подавани декларации по чл. 50 ЗДДФЛ, за 2022
г. има подадена ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ, с която декларира единствено доходи по
трудови правоотношения, реализирани в Германия, като съгласно подадената
декларация лицето не дължи данък за тези доходи в България. Съответно от МВР е
представена справка за преминаванията на лицето през ГКПП, от която е видно, както
е приел и АО, че за периода 2019 – 2022 г. има регистрирани влизания в РБ и
излизания от РБ с малка продължителност на престоя в България, който е по време
на периодите на трудова заетост и платен отпуск в Германия.
С Разпореждане №
172-00-19-1 от 08.02.2023 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица
производството е било спряно до получаване на изискани СЕД Н006, U017 и U004 от компетентната
институция на Германия.
На 17.04.2023 г. от
запитваната страна е получен структуриран електронен документ Н006, в който,
освен наименованието на запитващата институция, е посочено „вид адрес – държава
на пребиваване – Германия – адрес – град Wolfsburg
– улица Schlesierweg 38, ПК 38440.
С разпореждане от 20.04.2023
г. на водещия производството орган производството е възобновено.
На 21.04.2023 г. е
издадено Разпореждане № 172-00-19-3 на Ръководителя на осигуряването за
безработица, с което е отказано отпускане на ПОБ. Изложени са мотиви, че
българската институция не е компетентна да предостави ПОБ, тъй като
пребиваването на лицето по смисъла на европейските регламенти в областта на
социалната сигурност е в държавата по последна заетост – Германия. Това
обстоятелство, според органа, е потвърдено с получения документ Н006, в който се
съобщава, че К. е пребивавала в Германия за периодите на осигурена заетост. Това
разпореждане е било обжалвано по административен ред.
С обжалваното в
настоящото производство решение горестоящият орган е съобразил, че със СЕД Н006
компетентна институция е удостоверила пребиваване за времето от 12.10.2015 г.
до 12.12.2022 г. в Германия; в собственоръчно попълнената и подписана
декларация за определяне на пребиваването лицето посочва, че по време на последната
заетост от 23.03.2019 г. до 14.12.2022 г. е работила като наето лице от работодател
в Германия. Няма съпруг и деца. Преобладаваща част от роднините и социалните контакти
са в България. На 4-та точка от декларацията „Възнамерявам да се установя/установен
съм трайно в:“ е отбелязано Република България; обсъдени се постъпилите данни
от МВР и от ТД на НАП – Варна, офис Русе.
АО е свел спора до
обстоятелството коя е компетентната държава по изплащане на паричното
обезщетение за безработица, след като последната заетост на жалбоподателя е
била на територията на Германия.
Изложил е, че
понастоящем (към момента на произнасянето) критериите за определяне на центъра
на жизнените интереси са нормативно установени в чл. 11 от Регламент №
987/2009. Това са продължителност и непрекъснатост на пребиваването на
територията на държавата-членка, естество и специфика на упражняваната дейност,
постоянният характер на дейността и нейната продължителност, семейното положение
и роднински връзки на лицето, жилищно положение, държавата, в която лицето
пребивава за целите на данъчното облагане и други. Изброените в чл. 11, § 1 от
Регламент № 987/2009 критерии нямат изчерпателен характер и не е установен
йерархичен ред (т. 46 от мотивите по дело С-255/13 на СЕС).
Приел е, че в случая
на К. продължителността на трудовата дейност е повече от седем години, видно от
данните в събраните писмени доказателства по преписката, който факт определя
достатъчно тясна и трайна връзка с държавата по заетост.
Фактът, че К. има
роднини и социални контакти в България не следвало да се приема като меродавен
по смисъла на регламента, доколкото България се явява държавата й по произход и
наличието на този елемент е обективно обусловено.
По отношение на държавата,
в която К. пребивава за целите на данъчното облагане, като част от елементите
за определяне на държавата по пребиваване, видно от справката, предоставена от
ТД на НАП, лицето от 2014 г. не е било подчинено на българското законодателство
по отношение на данъчното облагане, поради липса на трайна и продължителна
трудовоправна връзка с България.
По отношение
наличието на адресна регистрация в България е посочил, че Съдът на ЕС
нееднократно е постановявал, че успоредното наличие на адресни регистрации в
две или повече държави-членки не може да служи за ефективен критерий за
определяне на държавата на обичайното пребиваване на лицето (т. 43 от решение
на Съда на ЕС по дело F-33/09, т. 35 по дело F-28/10, т. 37 по дело F-53/14).
Българското гражданство и наличието на постоянен адрес в България, който
съгласно Закона за гражданската регистрация имат в България всички български
граждани, не са фактори, които имат отношение към определянето на държавата по
пребиваване по смисъла на европейските регламенти.
Изложил е, че
намерението на лицето не се явява определящ критерий за пребиваването, а се
ползва тогава, когато между отделните институции няма постигнато съгласие
относно държавата по пребиваване. В случаите, когато се изисква СЕД Н006 от
другата държава (по последна заетост), които случаи обичайно са тези, при които
данните от декларацията навеждат към извод, че държавата по последна заетост се
явява и държава по пребиваване по време на същата тази заетост, а ако другата
държава потвърди това обстоятелство, намерението на лицето за установяване не
представлява фактор, въз основа на който да се определя пребиваването. В полза
на това твърдение е и обстоятелството, че намерението за трайно установяване не
отразява само по себе си обективната действителност по време на упражняваната
последна трудова дейност преди лицето да стане безработно. Намерението се явява
възможната воля на лицето, реализирането на която зависи от бъдещи несигурни
събития и нейното наличие отново се свързва с период, следващ периода на
последна заетост, а последният е релевантен по отношение оценката на
пребиваването за целите на прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004.
Въз основа на
изложеното АО е отхвърлил оспорването, като е приел, че К. е променила
пребиваването си едва след приключване на заетостта, което е ирелевантно за
приложението на чл. 65, § 2 и § 5, б. а) от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., тъй
като за последното е от значение къде е било обичайното й пребиваване през периода
на нейната последна заетост.
С жалбата до съда К.
представя копие на трудов договор при работодател в Р България, договор за наем
на жилище в Р България, разходни документи за ремонт и покупка на мебели на
обитавано жилище в Р България, документ за банков кредит. Събрани са и гласни
доказателства. Свидетелите Я.В.К. и Г.К.Ц. свидетелстват за това, че
жалбоподателката е работила в Германия основно, за да събере пари. Същата
редовно си идвала в България по време на заетостта си в чужбина. Там /в
Германия/ работела на различни места като сервитьорка, отивала за по няколко
месеца, след това се връщала, отново отивала. Тук /в България/ имала през
периодите й на заетост в Германия личен лекар, зъболекар, всичките й роднини и
близки живеели в България, в гр. Бяла, където по принцип К. била устроена
битово, но тъй като в гр. Бяла било много трудно намирането на работа, в
момента работела в гр. София.
Правни
изводи
Жалбата е процесуално допустима.
Подадена е от лице, адресат на индивидуален
административен акт, който акт засяга неговата правна сфера неблагоприятно и
има право на жалба. Жалбата е подадена и в срока по чл. 118, ал. 1 от КСО.
Разгледана по същество, жалбата е основателна.
Оспореното решение е
издадено от материално и териториално компетентен орган (арг. чл. 117 от КСО).
Спазена е предписаната от закона писмена форма, съдържа реквизитите по чл. 59,
ал. 2 от АПК, вкл. фактически и правни основания. При издаването му съдът
намира, че са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените
правила, довели до нарушаване и на материалния закон.
При съвкупната
преценка на данните по делото следва да се съобрази и следното:
Република България
като държава-членка на ЕС, е длъжна да прилага европейските правила за
координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза.
Това са общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички
национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането
на националните закони. Към настоящия момент тези общи правила и принципи се
съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от
29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от
01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и
на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на
Регламент (ЕО) № 883/2004 г.
Регламент (ЕО) №
883/2004 намира приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените
в чл. 3, § 1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред
които са и обезщетенията за безработица (чл. 3, § 1, б. „з“).
Персоналният обхват
на регламента е определен в разпоредбата на чл. 2, § 1, която предвижда, че той
се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци,
които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на
законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на
техните семейства и към преживелите ги лица.
Не е спорно по
делото, че К. е гражданин на Република България, т.е. на държава-членка на ЕС,
поради което и е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) №
883/2004.
Механизмът на
координация на системите за социална сигурност, уреден в Регламент (ЕО) №
883/2004, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири
основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в
третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и
износ на обезщетения.
В чл. 11, § 1
регламентът определя, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на
законодателството само на една държава-членка и това законодателство се
определя по реда, уреден в самия регламент.
Общото правило за
определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на
обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3.
В буква „а“ от тази
разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, каквото лице е бил
настоящият жалбоподател и това правило гласи, че спрямо лице, осъществяващо
дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка се
прилага законодателството на тази държава членка.
Специални правила,
представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна
заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за
безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004.
Съгласно чл. 65, § 2
напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или
като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от
компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази
държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение
на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга
чл. 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на
разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е
осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно
лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка
по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на
държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено.
Във връзка с
приложението на горецитираната норма от съществено значение се явява
определянето на две понятия - компетентна държава-членка и държава-членка по
пребиваване.
Относно първото
понятие вече се посочи, че това по принцип е държавата, в която лицето
осъществява дейност като наето лице. В конкретния случай това е Германия.
За определяне на
държавата по пребиваване е необходимо на първо място да се изясни съдържанието
на понятието пребиваване. Определение на това понятие е дадено в чл. 1, б. „й“
от Регламент (ЕО) № 883/2004, където се посочва, че „пребиваване“ означава
мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от понятието „престой“,
което регламентът определя като временно пребиваване (чл. 1, б. „к“). От своя
страна правилата (елементите) за определяне на пребиваването са уредени в чл.
11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по прилагането на т.нар. основен регламент -
Регламент (ЕО) № 883/2004.
Съгласно
разпоредбата на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 при различия в становищата
на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на
пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции
установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз
основа на цялостна оценка на наличната и информация относно релевантните факти,
които може по целесъобразност да включват:
а) продължителността
и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки;
б) положението на
лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на
упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази
дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор
за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii)
упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти,
източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално
доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че
лицето пребивава за целите на данъчното облагане (§ 1).
Когато
съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти,
посочени в § 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции,
намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено
причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на
действителното място на пребиваване на това лице (§ 2).
От краткия прочит на
така изложената релевантна правна уредба следва да се презюмира, че под
понятието „държава-членка от ЕС по постоянно пребиваване“ следва да се разбира
държавата, в която работникът, макар и зает в друга държава-членка от ЕС,
продължава да живее и където обичайно се намира центърът на неговите интереси.
Обстоятелствата, които се взимат под внимание при определяне на центъра на
интересите на едно лице, могат да имат различно естество. Това са семейното
положение, къде живее семейството му, къде ходят децата на училище, работи ли
по професията си, личните му контакти и връзки в двете държави, социалните му
контакти, интервалите на работа в чужбина и завръщането на лицето, видът на
трудовия договор и др. При всеки конкретен случай различните обстоятелства
следва да бъдат съобразени, като в тежест на заявителя е да докаже постоянното
си местопребиваване.
Следва да се посочи,
че тези принципни постановки коректно са залегнали в мотивите на обжалвания
административен акт, но са погрешно тълкувани.
В случая съгласието
от страна на компетентна институция на България с отразеното в СЕД Н006 от
компетентната институция на Германия само по себе си не може да се приеме за
безспорно установяване на държавата на пребиваване на жалбоподателя. Съдът
споделя виждането на ответника, че този документ е официален, но не и че в него
е отразено обстоятелство относно страната на пребиваване на жалбоподателя. Това
е така поради факта, че в цитирания формуляр е налице единствено посочване, че
вписаният адрес, на който жалбоподателят е бил последно регистриран за времето
на престоя си в Германия, е определен по вид като „държава на пребиваване“. При
липса на попълнени каквито и да е други данни в СЕД Н006 за положението на
лицето - естеството на упражняваната дейност, семейното положение, източници на
доходи, жилищно положение и т.н. не би могло да се стигне до извод, че
германската институция е извършила преценка за мястото на обичайно пребиваване
на жалбоподателя съобразно правилата на чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) №
987/2009. Настоящият състав счита, че само в такава хипотеза може да се прецени
налице ли е съгласие за обстоятелствата между компетентните институции на две държави-членки.
В допълнение следва да се посочи, че от представената по делото разпечатка от
информационната система „Електронен обмен на социално-осигурителна информация
между България и ЕС“, която в полето „Вид адрес“ е посочен текстът „Държава на
пребиваване“, не може да се установи какви са останалите опции за избор в
посоченото поле, както и причините за избирането на именно тази опция. Следва
да се посочи, че в жалбата до административния орган обстоятелството, свързано
с посочения адрес в документ H006 е било оспорено
с довод, че този адрес е свързан единствено с времето на полагане на трудовата
заетост в Германия до 15.12.2022 г. и че мястото на трайно пребиваване винаги е
било в България, всичките лични документи винаги са били издавани в България,
като в тях е бил посочен и постоянният адрес - в България. В този случай съдът
счита, че административният орган е следвало или да изиска повторна информация
от компетентните служби в Германия, или да изложи изрични мотиви защо не
възприема тези възражения в жалбата. Непроцедирайки по този начин той е
извършил съществено нарушение на административнопроизводствените правила, което
съставлява самостоятелно основание за отмяна на административния акт. В
решението си органът е обсъдил единствено, че наличието на адресна регистрация
в България не рефлектира върху намерението на лицето. Не е ясно на какво
основание административният орган се позовава на предоставения от Германия СЕД
Н006, за да приеме, че според него Германия е удостоверена като държава на
пребиваване. Посоченият адрес, на който последно е живял жалбоподателят, е
свързан с времето на полагане на трудовата му дейност и от него не може да се
прави извод, че същият е пребивавал там трайно. Не е попълнено и полето
„допълнителна информация“, каквато е практиката в такива случаи.
В случая ответният
административен орган се е опитал да изследва, съобразно изброените в чл. 11, §
1 от регламент (ЕО) № 987/2009 критерии, определени обстоятелства, изисквайки
от приходната администрация и от МВР данни за заплащани данъци върху доходите и
за извършени от лицето пътувания в чужбина. От получената информация обаче са
изведени некореспондиращи със съдържанието ѝ изводи. Така например от НАП
е изискана информация за заплатени данъци върху доходите на жалбоподателя. При
положение, че по делото не е спорно, че жалбоподателят не се явява
командировано лице, както при липса на данни да е осъществявал дейност
едновременно и на територията на България, очаквано получената информация е, че
К. не е подавала за процесния период 2014 г. - 2021 г. годишни данъчни
декларации по ЗДДФЛ и не е заплащала данъци върху доходите си в България. Тази
информация обаче не води до извод, че центърът на жизнените й интереси, който е
основният показател за определяне на мястото на обичайно пребиваване, е
държава, различна от България. По същия начин информацията за пътуванията й в
чужбина не води до извод, че държавата на пребиваване е Германия. Не може да
бъде игнориран и фактът, че събраните доказателства водят до категоричен извод,
че са вложени средства за ремонт и обзавеждане на обитавано в България жилище,
които разходи жалбоподателят не би правил, ако считаше друга страна за такава
по трайно пребиваване. След завръщането си в страната по произход той е
продължил да търси работа именно в тази страна, където пребивава, включително и
към настоящия момент.
В този смисъл е
налице и практика на ВАС – Решение № 12598 от 25.09.2019 г. по адм. д. №
13206/2018 г., Решение № 10291 от 03.07.2019 г. по адм. д. № 15067/2018 г. и
др.
Посочената от
ответника съдебна практика в обратния смисъл настоящият състав не споделя.
Решенията, посочени в писмените бележки, са постановени от административни
съдилища по едноинстанционни съдебни производства, а характерът на
административното правоотношение предполага специфика във фактите по всеки
отделен спор. Посоченото решение на ВАС в обратния смисъл пък е с различна
фактология от настоящия казус – жалбоподателят не е извършвал чести пътувания
до страната по произход, не е изразил категорични намерения да се завърне в
тази страна и са липсвали доказателства за реализация на такива намерения.
При тези данни съдът
намира, че административният орган е подходил едностранчиво, ползвайки непълна
информация и тълкувайки погрешно приложимите разпоредби, като по този начин е
отказал незаконосъобразно отпускане на обезщетение за безработица.
При тези съображения
решението на директора на ТП на НОИ следва да бъде отменено, а
административната преписката да бъде върната на длъжностното лице, издало
разпореждането, за ново произнасяне по същество, при което относно определяне
приложимостта на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 следва да се имат
предвид мотивите на съда, изложени в настоящото решение.
По разноските
При този изход на делото и на основание чл. 143, ал.
1 от АПК в полза на жалбоподателя се дължи присъждане на
направените по делото разноски. Те са поискани съгласно
представен списък на разноски в размер на 1 000 лева за заплатено по банкова
сметка *** правна защита и съдействие (л. л. 13 и 14 от делото). Налице е и
възражение за прекомерност на поисканото адвокатско възнаграждение, релевирано
от процесуалния представител на ответника по жалбата. Нормата на чл. 78, ал. 5
от ГПК, приложима на основание чл. 144 от АПК гласи, че ако заплатеното от
страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна
и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да
присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от
минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. От
друга страна намаляването на адвокатското възнаграждение по този ред не следва
да рефлектира драстично върху отношенията между адвокат и клиент, които са
сключили договор и са поели задължения по него, а следва да се съобразява само
и единствено с принципите за социална справедливост и достъп до правосъдие (вж.
ТР № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС). Съгласно чл. 8, ал.
2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, минималният размер за процесуално представителство, защита и
съдействие по административни дела с материя Кодекса за социално осигуряване е
500 лева. С оглед фактическата и правна сложност на повдигнатия спор и
съобразно посоченото по-горе, съдът счита, че справедливият размер на
възнаграждението за оказаната правна защита и съдействие от адвокат следва да
се определи на 750 лева.
Воден от горното и
на основание чл. 118, ал. 3 от КСО, във връзка с чл.172, ал. 2, пр. второ от АПК Административен съд – Русе
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 1040-17-66 от 12.07.2023 г. на
Директора на Териториално поделение на НОИ - Русе, с което е потвърдено
Разпореждане № 172-00-19-3 от 21.04.2023 г. на Ръководителя на осигуряването за
безработица, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 11, §
3, б. „а“ и чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 на Н.В.К. *** е отказано
отпускане на парично обезщетение за безработица.
ВРЪЩА преписката на ръководителя на осигуряването
за безработица при ТП на НОИ – Русе за ново произнасяне по Заявление вх. №
172-00-19 от 23.01.2023 г. на Н.В.К., съобразно дадените указания по тълкуване
и прилагане на закона.
ОСЪЖДА Националния осигурителен институт, гр.
София да заплати на Н.В.К., ЕГН **********, с адрес: *** сумата от 750 лева,
представляваща разноски по делото.
Решението не подлежи
на обжалване.
СЪДИЯ: