Р Е Ш Е Н И Е
№ …
гр. Шумен
В ИМЕТО НА НАРОДА
Районен съд Шумен, IX-ти състав, в
публично заседание на шести декември, две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
Районен
съдия: Димитър Димитров
при секретаря Татяна Тодорова като
разгледа докладваното от съдията-докладчик ГД
№ 343/2021 г., по описа на съда, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова
молба, от „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А. гр. София, чрез пълномощника
юриск. М., против М.Х.И., в която са предявени, в условията на първоначално,
обективно, кумулативно съединение, положителни установителни искове, за признаване, като установено в отношенията между
страните, че в полза на ищеца /небанкова финансова институция/, съществува
предсрочно изискуемо парично вземане, произтичащо от Договор за потребителски паричен
кредит № PLUS-12992596/18.03.2016 г., сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.
Париж“, чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А. Париж, клон България“ гр. София
и ответника - потребител, за което има образувано заповедно производство - ЧГД
№ 2376/27.10.2020 г., по описа на РС Шумен, като по реда на чл. 410 ГПК против
длъжника има издадена Заповед за изпълнение на парично задължение, с правно
основание, както следва: чл. 11, ал. 2 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 71 ЗЗД и цена
1145.02 лева – непогасена част от главница; чл. 11, ал. 2 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 2, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 71 ЗЗД
и цена 121.58 лева – непогасена част от възнаградителна лихва върху
главницата за периода от 20.06.2016 г.
/първа непогасена вноска/ до 20.03.2017 г. /последна вноска/; чл. 92 ЗЗД и цена 479.32 лева –
неустойка в размер на законната лихва върху главницата и възнаградителната
лихва, за периода от 20.07.2016 г. /дата
предсрочна изискуемост/ до 16.10.2020 г., ведно с искане за присъждане на
законна лихва върху вземането, от датата на заявлението – 27.10.2020 г. до
окончателно плащане.
Ищецът обосновава исковата си претенция
твърдейки, че с Договор № CREX-15922564/28.04.2018 г. на ответника е
предоставен потребителски паричен кредит в размер на 1300 лв., както и сумата
от 84.50 лв. за закупуване на застраховка „Защита на плащанията“, за погасяване
в срок от 12 месеца, на месечни вноски, съгласно Погасителен план, всяка в
размер на 136.80 лв., които включвали плащане на главницата, ведно с надбавка
съставляваща печалбата на кредитора (възнаградителна лихва), която се формирала
от годишен процент на разходите – 46.73% и лихвен процент – 32.32%. Длъжникът
се съгласил да плати и такса ангажимент в размер на 45.50 лв. Падежът на първа
погасителна вноска бил на 20.04.2016 г., а на последна – 20.03.2017 г.. Сумата
по кредита била преведена по лична банкова сметка ***. Длъжникът преустановил
плащането на вноските на 20.06.2016 г. и, тъй като пропуснал плащане на две
месечни вноски, на 20.07.2016 г., вземането станало изискуемо в пълен размер, при
което дължал обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва за
периода на забавата върху всяка погасителна вноска. Въз основа на Заявление по реда на чл. 410 ГПК, било
образувано ЧГД № 2376/27.10.2020 г., по описа на РС Шумен, като в полза на
ищеца била издадена Заповед за изпълнение. Моли да бъде постановено решение, с
което да бъде признато за установено, че ответникът дължи, както следва:
1145.02 лв. - главница; 121.58 лв. - възнаградителан лихва върху главницата, за
периода от 20.06.2016 г. до 20.03.2017 г. и 479.32 лв. - мораторна лихва върху
главницата, за периода от 20.07.2016 г. до 16.10.2020 г., както и законна лихва
върху претендираните суми от момента на подаване на заявлението до
окончателното плащане. В условията на евентуалност, в случай че исковете бъдат
отхвърлени поради ненадлежно обявена предсрочна изискуемост на вземането преди
подаване на заявлението, предявява осъдителен иск, като счита, че връчването на
препис на ответната страна има характер на изявление за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем. Претендира разноски по заповедното и исковото производства.
В срока по чл. 131 ГПК назначеният на ответника особен
представител подава писмен отговор на
исковата молба. Счита, че приложения Погасителен план не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1,
т. 11 и т. 12 ЗПК – не съдържал последователността на разпределение на вноските
между различните неплатени суми, разбивка на всяка погасителна вноска,
показваща погасяването на главницата, лихвата, на допълнителните разходи -
условие и съгласно чл. 7 от Условията по договора, поради което намира, че са
налице обстоятелства за прилагането на чл. 22 ЗПК и тъй като договорът бил
недействителен, ответникът, в качеството на потребител, бил длъжен да върне
само неплатената част от чистата стойност на кредита и не дължи лихви и други
разходи съгласно чл. 23 ЗПК.
В хода на проведеното по делото съдебно
заседание ищецът, с изрична молба, поддържа предявените искове. Назначеният на
ответника особен представител поддържа отговора.
Съдът, като взе предвид представените по
делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа следното:
От приетия по делото Договор № PLUS-12992596/18.03.2016 г. /л. 14/, се установява, че
ищецът е предоставил потребителски паричен кредит в размер на 1300 лв. и кредит
за покупка „Защита на плащанията“ в размер на 84.50 лева, за което длъжникът се
задължил да плати лихвен процент от 32.32 %, при ГПР от 46.73 %, за срок 12
месеца, на равни, месечни, погасителни вноски, всяка по 136.80 лв., платими не по-късно от двадесето число на съответния
месец, първата дължима на 20.04.2016 г., а последната – 20.03.2017 г., съгласно Погасителен план обективиран в Договора, както
и такса ангажимент в размер на 45.50 лв..
От приетото и неоспорено по делото
Извлечение от сметка /л. 19/ се установява, че по счетоводни записвания при
ищеца длъжникът е внесъл по кредит № PLUS-12992596,
на три вноски сума в общ размер на 375 лв., с която от кредитора са разнесени
суми са погасяване на първите две пълни месечни вноски от по 136.80 лв.,
на трета и четвърта вноски за лихви, както и част от третата вноска по
главницата в размер на 40.37 лева.
От приетото Заключение по допуснатата по
делото съдебно счетоводна експертиза се установява, че от договорената сума по кредит
PLUS-12992596/18.03.2016 г. в размер на 1300.00 лева, реално на 21.03.2016 г. по
личната банкова сметка ***.50 лева, тъй като е удържана посочената в поле
„Такса ангажимент“ сума в размер на 45.50 лева. Размерът на задълженията към
датата на заявлението по чл. 410 ГПК е 1 718.14 лева, от които: главница - 1 145.02
лева; договорна лихва - 121.58 лева и законна лихва за периода от 20.07.2016 г.
до датата на заявлението по чл. 410 ГПК /27.10.2020 г./ в размер на 451.54 лева.
Към момента на приключване на съдебното дирене размерът на задълженията е 1 845.05
лева, от които: главница - 1 145.02 лева; договорна лихва - 121.58 лева и законна
лихва за периода от 20.07.2016 г. до датата на заявлението по чл. 410 ГПК /27.10.2020
г./ в размер на 451.54 лева, както и законова лихва за периода от датата на
заявлението – 27.10.2020 г. до датата на съдебното заседание – 06.12.2021 г. в
размер на 126.91 лева.
От приложеното ЧГД № 2376/2020 г., по
описа на РС Шумен, се установява, че по реда на чл. 410 ГПК, въз основа на
Заявление рег. № 263020/27.10.2020 г., в полза на ищеца е издадена Заповед № 260182/28.10.2020
г. за изпълнение на парично задължение, с която длъжникът е осъден да плати по Договор
за потребителски кредит PLUS-12992596/18.03.2016
г., както следва: 1 145.02 лв. – главница; 121.58 лв. - възнаградителна лихва
върху главницата, за периода от 20.06.2016 г. до 20.03.2017 г. и 479.32 лв. -
лихва за забава за периода от 20.07.2016 г. до 16.10.2020 г., ведно със законна
лихва върху претендираните суми от момента на подаване на заявлението до
окончателното плащане на вземането, както и сумата от 29.55 лв. – държавна
такса по делото и 50.00 лв. - юрисконсултско възнаграждение. Длъжникът не е бил намерен на своя постоянен и
настоящ адрес и не е подал възражение в срока по чл. 412, ал. 2 ГПК. От справка
на НАП е установено, че няма регистриран трудов договор и заповедният съд не е
успял да го призове по месторабота, поради което за ищеца е възникнал правен
интерес от предявяване на настоящите искове, за да не бъде обезсилена
издадената заповед.
От ответника не са ангажирани доказателства
за плащания след подаване на Заявлението по чл. 410 ГПК и за цялостно погасяване
на дълга, както и не са изложени твърдения в тази смисъл.
Представени са и други неотносими към
правния спор писмени доказателства.
Въз основа на събраните по делото доказателства,
преценени по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, като съобрази доводите на
страните и нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, съдът
намира за установено от правна страна следното:
По допустимостта на производството.
Исковете предявени по реда на чл. 422 ГПК, са положителни за установяване дължимост на вземане на кредитор срещу
длъжник, за което е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Исковете по
чл. 422 ГПК са специални и имат ограничен предмет - само до установяване
съществуването на изискуемо вземане по издадена Заповед за изпълнение към
момента на приключване на съдебното дирене. По допустимостта на това
производство в тежест на ищеца е да докаже наличието на правен интерес от
предявяване. По принцип, за да съществува правен интерес от установителен иск,
е достатъчно да се оспорва претендирано от ищеца право или да се претендира
отричано от него право. Правният интерес, в хипотезата на иск по чл. 422 ГПК, е
абсолютна, процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно и ако същата
не е налице, предявеният иск е недопустим. В този смисъл специални, положителни
обстоятелства обосноваващи правния интерес от предявяване на установителен иск
по чл. 422 ГПК са: 1/издадена заповед за изпълнение; 2/подадено в двуседмичен
срок от връчването на заповедта за изпълнение възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК
от длъжника или връчване за заповедта за изпълнение на длъжника при условията
на чл. 47, ал. 5 ГПК - чрез залепване на уведомление; 3/спазване на срока за
предявяване на установителния иск за съществуване на вземането по чл. 415, ал.
1 ГПК. В процесния случай правния интерес от предявяване на иска ищецът
обосновава с приложени по ЧГД № 2370/2020 г., по описа на ШРС, документи, от
които еднозначно се установява, че по инициатива на ищеца - Заявление рег. № 263020/27.10.2020 г., по описа
на ШРС, по реда на чл. 410 ГПК, е
образувано заповедно производство; че в негова полза е издадена Заповед №
260182/28.10.2020 г., по описа на ШРС, за изпълнение на парично задължение по Договор
за покупка на стоки PLUS-12992596/18.03.2016 г.. Съдът
констатира, че по издадената Заповед за изпълнение на парично задължение,
длъжникът не е подал възражение, тъй като не е намерен на своя постоянен и
настоящ адрес и заповедният съд не е успял да му връчи книжата, поради което е
дал възможност на заявителя да подаде иск по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК,
който е предявен в едномесечния срок по чл. 415, ал. 1 ГПК. Въз основа на така
установеното съдът намира исковите претенции, предявени по реда на чл. 422 вр.
415, ал. 1 ГПК, за допустими.
Основателността на иска за остатък от непогасена
главница с правно основание чл. 11, ал. 2 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1, вр.
чл. 79, ал. 1, вр. чл. 71 ЗЗД и цена 1 145.02 лева, тъй
като е за реално изпълнение, е обусловено от наличието на следните елементи от
фактическия състав, подлежащи на установяване от ищеца, при условията на пълно
и главно доказване, които, в случай на Договор по смисъла на чл. 240 и сл. ЗЗД,
са: 1/съществуване между страните на валидно облигационно правоотношение;
2/дадена от кредитора и получена от длъжника въз основа на Договора парична
сума и 3/изискуемост на поетото насрещно задължение от длъжника да върне
предоставената сума в уговорен срок, както и 4/размера на исковата претенция. В
тежест на ответника е да проведе пълно и насрещно доказване, че задължението му
е погасено – в случая чрез установяване на плащане в уговорените срокове на
дължими месечни вноски, ведно с надбавките, респ. наличието на основания,
изключващи претенцията на ищеца.
От приетия по делото Договор за
потребителски заем № PLUS-12992596/18.03.2016
г. се установи, че на 18.03.2016 г., „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и
ответника са постигнали съглашение, по силата на което дружеството – кредитор се
е задължило да предостави на ответника кредит в размер на 1300 лв. и кредит от 84.50
лева по застраховката „Защита на плащанията“, при насрещно задължение да бъдат върнати на 12 равни,
месечни вноски, всяка в размер на 136.80 лева, като падежът на първата е на 20.04.2016
г., а на последната - 20.03.2017 г., съгласно Погасителен план. В този смисъл постигането на съгласие между
страните относно размера на заема и размера за плащането към застрахователен
агент „Директ Сървисис“ ЕА, както и
поемането на насрещното задължение за тяхното връщане се установяват по
несъмнен начин.
На второ място, с оглед твърдението на
ищеца, че е изпълнил задължението си по договора, следва по делото да се докаже
даването на сумата. Установяването на този факт е в тежест на ищеца. С полагане
на подписа си в Договора длъжникът е удостоверил, че е получил по посочена от
него банкова сметка ***, от която са удържани 45.50 лева – такса ангажимент, както
и 84.50 лева
- еднократно платена на застрахователен агент „Директ Сървисис“ ЕАД, за покупка
Застраховка „Защита на плащанията“.
Процесният Договор не е оспорен като неавтентичен, в частта относно подписа на
заемателя, поради което, макар и частен, диспозитивен документ, има материална
доказателствена сила спрямо ответника относно отразените в него неизгодни
факти. Следователно заемодателят е изпълнил задължението си по договора като съдът
намира, че ищецът е доказал съществуване на твърдяното правоотношение
превърнало се в задължение на длъжник за връщане на заетите суми
На трето място, предвид, че предмет на
Заявлението по чл. 410 ГПК следва да бъде падежирано вземане, основателността
на искова претенция за главница е предпоставено и от установяване изискуемост
на задължението. Изискуемостта на задължението по Договор за кредит може да се
изведе или от настъпила предсрочна изискуемост или от изтичане на срока за
връщане на заетата сума. В процесния случай следва да се вземе предвид
обстоятелството, че кредитът не е обявяван за предсрочно изискуем, но срокът на
Договора е изтекъл на 20.03.2017 г., когато е срокът за плащане на последна
вноска, съгласно приетия и неоспорен по делото Погасителен план, което води до
извода, че изискуемостта на задължението е настъпила поради изтичане срока за
връщане на заетата сума и преди подаване на Заявлението по чл. 410 ГПК
/27.10.2020 г./, както и преди по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК да е предявен
настоящият установителен иск.
Ищецът следва да установи и вземането си
по размер. Ответникът не е доказал да е изпълнил задълженията си по договора
изцяло и в срок. Съдът приема за установено, че по Договор за потребителски паричен
кредит PLUS-12992596/18.03.2016 г., ответникът е погасил част от реално
предоставените суми от 1 254.50 лева по посочената от него банкова сметка ***.50
лева за
закупуване на застраховка „Защита на плащанията“ или общо 1 339 лева, като е внесъл на три вноски сума в общ размер 375
лв., с която от кредитора са разнесени суми са погасяване на първите две пълни вноски
по главницата в общ размер на 199.11 лева и част от третата вноска в размер на
40.37 лева или общо 239.48 лева, при което остатъкът по главницата възлиза на
1099.52 лева. Установеното води до частична основателност на предявеният по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземането за
главница, поради което следва да бъде уважен в размер на 1099.52 лева и
отхвърлен в предявения размер от 1145.02 лева,
като основателен.
Основателността на иска по чл. 11, ал. 2 ЗПК, вр.
чл. 240, ал. 2, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 71 ЗЗД и цена 121.58 лева - възнаградителна лихва върху главницата
за периода от 20.04.2016 г. до 20.03.2017 г., е предпоставена от установяване,
при условията на пълно и главно доказване, от ищеца: основанието, от което
произтича вземането за възнаградителна лихва /наличие на валиден договор
/клауза от договор/ за възнаградителна лихва/; размера на претенцията за
претендираната възнаградителна лихва; настъпването на предпоставките за плащане
на възнаградителна лихва.
По своята правна същност уговорена в
договор за кредит лихва се определя еднозначно в теорията като възнаграждение
за ползвания финансов ресурс за срока на договора и се дължи наред с главното
задължение. Това е цената на капитала, който се отчуждава за временно ползване
която заемателят е длъжен да плати на заемодателя за ползването на
предоставените му парични средства. От друга страна съгласно разпоредбата на
чл. 9 ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието на договора,
доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави..
В процесния случай, с Договор за потребителски
кредит № PLUS-12992596/18.03.2016 г.
длъжникът се съгласил да плати фиксиран ГЛП от 32.32 % и ГПР от 46.73 %, върху
сумата 1 384.50 лв.. По своята същност този договор има характеристиката на
Договор за потребителски кредит – по смисъла на Закона за потребителския кредит
/обн. ДВ, бр. 18/5.03.2010 г., в сила от 12.5.2010 г./, който урежда особени
изисквания при предоставяне на паричен заем. Към момента на сключване на
процесния договор е действал и Закон за защита на потребителите /обн. ДВ, бр.
99/9.12.2005 г., в сила от 10.06.2010 г./, който урежда защита на особена
категория длъжници. В този смисъл процесния договор попада в обхвата на
регулация на тези два закона, поради което и всички техни предписания го
обвързват, при което подлежи на служебна преценка за нищожност относно
противоречие на закона или нарушение на добрите нрави, в това число и клаузата
за възнаградителна лихва.
От една страна максималният размер на
договорната лихва /била възнаградителна или за забава/ е законово ограничен от
размера на годишният процент на разходите /ГПР/. По общо правило ГПР по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, които
могат да включват: лихви, други преки или косвени разходи, комисионни и
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, в сила от
ДВ, бр. 35/2014 г., ГПР по кредита за потребителя не може да бъде по – висок от
пет пъти законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с Постановление на МС. Размерът на законната лихва е определен с ПМС
№ 426 на МС от 18.12.2014 г., в сила от 01.01.2015 г. и се равнява на ОЛП на
БНБ плюс 10 процентни пункта, а към момента на сключване на договора основният лихвен
процент /ОЛП/ на БНБ е бил 0,00 % и до настоящия момент е в същия процент,
поради което най-високата стойност, която е имала законната лихва за периода на
действие на договора от момента на сключването му е 10,00%.. Следователно
договореният между страните ГПР от 46.73 % не надвишава размера на размера на
законната лихва по смисъла на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
От друга страна според съдебната
практика /В този смисъл Р. № 906/30.12.2004 г., ГД № 1106/2003 г., ІІ г. о.; Р.
№ 378/18.05.2006 г., ГД № 315/2005 г., ІІ г. о.; Р. № 1270/09.01.2009 г., ГД №
5093/2007 г., ІІ г. о.; Опр. № 901/10.07.2015 г., ГД № 6295/2014 г., ІV г. о.),
няма пречка страните по договор да уговарят плащане на възнаградителна лихва
над размера на законната лихва, като е прието, че ако надвишава трикратно
размера, а по обезпечен заем - двукратния размер, то е налице неравноправие,
тъй като в този случай така определеният размер на възнаградителна лихва
съществено превишава нейната обезщетителна функция по повод предоставеното
ползване на заемната сума.
В процесния случай при преценката за
неравноправност на договорната клауза за възнаградителна лихва, съдът съобрази,
че съгласно параметрите и условията на договора страните са уговорили фиксиран ГЛП
в размер на 32.32 % върху сумата 1 384.50 лв., при което общият размер на
възнаграждение за предоставянето и ползването на паричната сума за срока на
договора от 20.04.2016 г. до 20.03.2017 г., възлиза на 257.10 лева. Така
уговорения фиксиран ГЛП надвишава повече от три пъти законната лихва по просрочени
задължения. С клаузата в договора, с която е уговорена възнаградителна лихва,
надвишаваща 3 пъти законната лихва по просрочени задължения, е накърнен
принципът за еквивалентност на насрещните престации, в хипотезата на нарушение
на добрите нрави, поради което се явява нищожна. Нищожността на уговорката за
възнаградителна лихва, предвид че е елемент от същественото съдържание на
договора, тъй като е основанието, поради което кредиторът се задължава и понеже
може да се предположи, че договорът не би бил сключен без тази клауза, води до
извод, че е налице хипотезата, при която е налице неравноправна клауза, водеща
до нищожност на целия договор. Предвид европейската съдебна практика, която
приема, че когато констатира неравноправния характер на договорна клауза водеща
до нищожност на целия договор националният съд е длъжен да направи преценка,
въз основа на обективни критерии, дали съответният договор може да се прилага
без тази клауза, като възможностите са: допълване на договора или заместване
неравноправната клауза с друга. В този смисъл съдът намира, че следва да се
приложи разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и обявената за нищожна поради
неравноправност клауза да бъде заместена по право от повелителни правила на
закона като се приеме дължимост на възнаградителна лихва до размера на
законната лихва от 10% върху заема от 1 339 лв., която за срока на договора 20.04.2016
г. до 20.03.2017 г., възлиза на 133 лева. Доколкото от приетото и неоспорено по
делото Извлечение от сметка се установява, че по кредита длъжникът е внесъл
сума в общ размер на 375 лв., с която от кредитора са разнесени суми за погасяване
на първите четири вноски за лихви в общ размер 135.52 лева следва, че искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Относно иска с правно основание чл. 92 ЗЗД и цена 479.32 лева – неустойка в размер на законната лихва върху
главницата и възнаградителната лихва, за периода от 20.07.2016 г. до 16.10.2020 г.
Основателността на иск за обезщетение в
размер на законна лихва върху елементи от претендирано парично вземане, за
период от забава до подаване на заявление по чл. 410 и сл. ГПК е предпоставено
от установяване от ищеца, при условията на пълно и главно доказване, освен че
ответникът е изпаднал в забава и че претендираното обезщетение е в сочените
размери, така и че основанието на вземането произтича от валиден договор
/валидна клауза от договор/.
В процесния случай основанието на
вземането е чл. 5 от Договор за потребителски заем № PLUS-12992596/18.03.2016
г., съгласно който при забава на една или повече месечни погасителни вноски кредитополучателят
дължи обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва за периода на
забавата върху всяка забавена погасителна вноска. При просрочване на две или
повече месечни вноски, считано от падежната дата на втората непогасена вноска,
вземането става предсрочно изискуемо в целия му размер, включително на всички
определени от този Договор надбавки ведно с дължимото обезщетение за забава,
без да е необходимо изпращане на съобщение от кредитора за настъпването на предсрочната
изискуемост.
Обезщетението което се претендира - законна
лихва върху елементи от претендирано главно парично вземане, за период от
забава до подаване на заявление по чл. 410 и сл. ГПК, по своята същност е
неустойка. Така предявена тази исковата претенция е неустойка, която е с
компенсаторен характер. По общо правило „Компенсаторна“ е неустойка, която може
да се претендира вместо изпълнение. В този смисъл когато договорената неустойка
е компенсаторна, в единовластна преценка на кредитора е да иска или реално
изпълнение в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД, заедно с обезщетение за вредите
по общия ред, или уговорената за неизпълнението на длъжника компенсаторна
неустойка. В този смисъл е Р. № 123/17.11.2010 г., ТД № 698/09 г., т. 2, II т.
о.. Доколкото в процесния случай ищецът претендира искове за реално изпълнение
за главница и възнаградителна лихва, следва че няма право на компенсаторна
неустойка, тъй като компенсаторната неустойка служи като основа и при
частичното неизпълнение, поради което следва, че искът по чл. 92 вр.
чл. 71 ЗЗД и цена 479.32 лева следва да бъде отхвърлен изцяло, като
неоснователен.
Относно разноските.
Ищецът претендира разноски в общ размер 802.21 лв., от които: 79.55 лева в заповедното производство
/50 лева - юрисконсултско възнаграждение и 29.55 лв. -
държавна такса/ и 722.66 лева в исковото производство /120.45 лв. - държавна
такса; 352.21 лв. - възнаграждение за особен представител на ответника, 150 лв.
– депозит за вещо лице и 100 лв. - юрисконсултско възнаграждение/, като за
последните има представен списък по чл. 80 ГПК /л. 70/. При този изход на
спора, предвид основателността на част от исковете, в тежест на ответника
следва да бъде възложена сумата 505.49 лв.,
съобразно уважената част от исковите претенции, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Водим от горното, съдът
Р
Е Ш И:
Признава за установено по иск предявен
по реда на чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, по отношение на „БНП Париба
Пърсънъл Файненс С.А. Париж рег. № *********, чрез БНП Париба Пърсънъл Файненс
С.А. клон България“, с ЕИК/Булстат *** и адрес: гр. София, ЖК Младост № 4, Блок
14, че М.Х.И., с ЕГН ********** и адрес: ***, дължи на ищеца по Договор за
потребителски заем с номер PLUS-12992596/18.03.2016
г., сумата 1099.52 (хиляда и деветдесет и
девет лева и петдесет и две стотинки) лева – непогасена главница, за което
вземане по реда на чл. 410 ГПК е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение № 260182/28.10.2020 г., по ЧГД № 2376/2020 г., по описа на РС Шумен,
ведно със законна лихва, от датата на заявлението – 27.10.2020 г. до
окончателно плащане, платима по банкова сметка: ***: ***, BIC/***: CITIBGSF,
Ситибанк Европа АД, клон България, на
основание чл. 11, ал. 2 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1, вр. чл. 79,
ал. 1, вр. чл. 71 ЗЗД, като за разликата до предявения размер от 1145.02 лв. отхвърля като
неоснователен.
Отхвърля иска с правно основание чл. 11, ал. 2 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 2, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 71 ЗЗД
и цена 121.58 (сто двадесет и един лева и
петдесет и осем стотинки) лева – възнаградителна лихва върху главницата за
периода от 20.06.2016 г. /първа непогасена вноска/ до 20.03.2017 г. /последна
вноска/, предявен по реда на чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК от „БНП
Париба Пърсънъл Файненс С.А. Париж рег. № *********, чрез БНП Париба Пърсънъл
Файненс С.А. клон България“, с ЕИК/Булстат *** и адрес: гр. София, ЖК Младост №
4, Блок 14, срещу М.Х.И., с ЕГН ********** и адрес: ***, като неоснователен.
Отхвърля иска с правно основание чл. 92 и цена 479.32 (четиристотин
седемдесет и девет лева и тридесет и две стотинки) лева - неустойка в размер на
законната лихва върху главницата и възнаградителната лихва, за периода от
20.07.2016 г. /дата предсрочна изискуемост/
до 16.10.2020 г., предявен по реда на чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК,
от „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А. Париж рег. № *********, чрез БНП Париба
Пърсънъл Файненс С.А. клон България“, с ЕИК/Булстат *** и адрес: гр. София, ЖК
Младост № 4, Блок 14, срещу М.Х.И., с ЕГН ********** и адрес: ***, като
неоснователен.
Осъжда М.Х.И., с ЕГН ********** и адрес:
***, да плати на „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А. Париж рег. № *********, чрез
БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А. клон България“, с ЕИК/Булстат *** и адрес: гр.
София, ЖК Младост № 4, Блок 14, сумата от 505.49 (петстотин и пет лева и
четиридесет и девет стотинки) лева - разноски, съразмерно уважената част от
исковете, платима по банкова сметка ***: ***, BIC/***: CITIBGSF, Ситибанк
Европа АД, клон България, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
Препис от настоящото решение да се връчи
на страните по делото, заедно със съобщението за постановяването му на
основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Решението подлежи на обжалване от
страните пред Шуменски окръжен съд в двуседмичен срок от връчване на съобщение,
на основание чл. 259, ал. 1 ГПК.
След влизане в сила на решението,
приложеното ЧГД № № 2376/2020 г., по описа на ШРС да се върне в състава, ведно
с препис от настоящото решение.
Районен
съдия: