Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.Русе, 17.07.2020 год.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Административен съд - Русе, II-ри състав, в публичното заседание на осемнадесети юни през две хиляди и двадесета
година в състав:
Съдия: Димитринка КУПРИНДЖИЙСКА
при секретаря НАТАЛИЯ
ГЕОРГИЕВА като разгледа докладваното от съдия КУПРИНДЖИЙСКА административно дело № 790 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 215, ал. 1 от Закона за устройство на
територията (ЗУТ), във връзка с чл. 225, ал. 1, вр. с чл. 222, ал. 1, т. 10 от ЗУТ, във връзка с чл. 145 и сл. от АПК.
Образувано
е във връзка с Решение № 16917/11.12.2019 г.,
постановено по адм.д. № 3819/2019 г. по описа на ВАС, II отделение, с което е отменено Решение № 53/09.01.2019г. на АдмС Русе по
адм.д. № 386/2018г. по описа на съда и е върнато делото за ново разглеждане от друг състав.
Постъпила е жалба от „Лео газ” ЕООД, със седалище: гр. Мартен,
обл. Русе, против Заповед № ДК-02-СЦР-2 от 13.07.2018 г. на Началника на
Регионална дирекция за национален строителен контрол – Северен централен район
(РДНСК – СЦР), с която е наредено да бъде премахнат следния установен незаконен
строеж: „Пълначна станция за транспортируемо оборудване под налягане, състояща
се от: инсталация за пълнене на бутилки с течен въглероден двуокис, инсталация
за пълнене на кислород под налягане, инсталации за прехвърляне на газови смеси
и площадка за съхранение на амоняк“, намиращ се в урегулиран поземлен имот
(УПИ) LІ по плана на ТМ АД – гр. Русе, землище на гр. Мартен, област Русе, с
административен адрес: бул. „Тутракан“ № 100. В жалбата се навеждат оплаквания,
че заповедта е постановена в противоречие с материалноправни разпоредби и
съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Изложени са
подробни съображения в подкрепа на оплакванията, като се акцентира върху
обстоятелството, че в случая не бил налице строеж.
В съдебно заседание по съществото на спора процесуалният
представител на жалбоподателят допълва изложените доводи в жалбата, като счита,
че административният орган не е изпълнил задължението си по чл. 35 АПК да
изясни всички факти, относими към процесната пълначна станция и по-конкретно
относно осъществяваната от дружеството търговската дейност и вида на газовете,
които се предлагат на територията на станцията, начина на закрепване на
елементите на пълначната станция, както и доколко същата е част от техническата
и благоустройствена структура по смисъла на закона. Освен това счита за
неправилно и формално тълкуването на административния орган на разпоредбите на
чл. 254 от Наредбата за устройството, безопасната експлоатация и техническия
надзор на съоръжения под налягане (НУБЕТНСН), която препращала към Наредба № 4
от 21.05.2001 г. за обхвата и съдържанието на инвестиционните проекти, а именно
– че щом проектите се издават само във връзка със строежи съгласно Наредба № 4,
а за процесната станция се изисквало такъв проект, следователно тя е строеж. Претендира отмяна на оспорения акт като
незаконосъобразен и заплащане на сторените разноски по делото, съгласно
представен списък на разноските.
Ответникът по
жалбата – Началникът на РДНСК - СЦР, чрез процесуален представител – ст.
юрисконсулт Ц.С. намира, че жалбата е неоснователна, а заповедта -
законосъобразен акт. В представената писмена защита и в хода на устните
състезания поддържа тезата, че щом, съгласно чл.254, ал.1 и ал.2 от НУБЕТНСН,
за процесното съоръжение е предвидено заверяването на инвестиционен проект,
който да отговаря на изискванията на Наредба № 4 от 21.05.2001 г. за обхвата и
съдържанието на инвестиционните проекти, то същото съставлява строеж. Заявява,
че липсва законово основание да се счита, че праговата стойност от 0,07 МРа по
чл.2, ал.4, т.1, б.“а“ от Наредба № 1 от 30.07.2003 г. се отнася само до т.нар.
енергийни газове и не включва и техническите газове, с които работи пълначната
станция, съответно че под „пунктове за пълнене с газ“ по смисъла на т.144 от
Приложение № 1 към наредбата следва да се разбират само онези обекти, които
работят с енергийни газове. Сочи, че обстоятелството, че един строеж е
поднадзорен и на друг държавен орган, в лицето на ГД „ИДТН“, не води до извода,
че той не представлява строеж, а напротив – обосновава по-високата категория на
строежа. Твърди, че преценката дали пълначната станция е строеж или не следва
да се извършва като тя се разглежда в нейната технологична цялост, а не като
сбор от съставните й компоненти. По тези и по останалите подробно изложени в
писмената защита съображения счита жалбата неоснователна и моли тя да бъде
отхвърлена.
Претендира заплащане на юрисконсултско
възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение
в случай, че съдът счете жалбата за основателна.
Заинтересованата страна ТМ – Техноложи АД не заявява становище по жалбата.
След като
прецени представените с преписката доказателства, както и събраните в хода на
съдебното производство писмени и гласни доказателства, при направената проверка
съобразно изискванията на чл.168 АПК, съдът приема за установено от фактическа
и правна страна следното:
По допустимост на производството
Оспорването е от заинтересована
страна, срещу индивидуален административен акт, посочен в чл. 214, т. 3 от ЗУТ и в срока по чл. 215, ал. 4, предл. 1 ЗУТ, тъй като заповедта е връчена лично на управителя на дружеството А.И. на 24.07.2018
г. (л. 4 от преписката), а жалбата е подадена на 06.08.2018 г. (л. 5 от делото).
По фактите
На 08.06.2018 г. е извършена
проверка от служители на РО НСК – Русе при РДНСК – СЦР и на РДНСК – СЦР на обект:
„Пълначна
станция за транспортируемо оборудване под налягане, състояща се от: инсталация
за пълнене на бутилки с течен въглероден двуокис, инсталация за пълнене на
кислород под налягане, инсталации за прехвърляне на газови смеси и площадка за
съхранение на амоняк“, намиращ се в УПИ LІ по плана на ТМ АД – гр. Русе,
землище на гр. Мартен, област Русе, с административен адрес: бул.„Тутракан“ №
100. За проверката е съставен Констативен акт №
14-СЦР-1 от 08.06.2018 г. (л. л. 38 – 40 от преписката), в който е установено
следното:
Имотът е собственост
на „ТМ-ТЕХНОЛОДЖИ“ АД, съгласно нотариален акт № 20, том XVIII, дело №
3883/2004 г. на Съдия по вписванията Русе (л. л. 36 и 37 от преписката). Наемател
на част от УПИ LI по плана на ТМ АД - гр. Русе, а
именно на 250 кв. м., е „Лео газ“ ЕООД, видно от Договор за наем от 05.04.2011
г., сключен между „ТМ-ТЕХНОЛОДЖИ“ АД, в качеството му на наемодател и „Лео газ“
ЕООД, в качеството му на наемател (л. л. 33 – 35 от преписката).
Пълначна станция за
транспортируемо оборудване под налягане включва: инсталация за пълнене на бутилки
с течен въглероден двуокис, инсталация за пълнене на кислород под налягане,
инсталации за прехвърляне на газови смеси и площадка за съхранение на амоняк. Станцията
за пълнене на бутилки с кислород заема югозападната част от площадката до
съществуващо хале. В югозападния ъгъл, под два метални навеса, покрити и
оградени с LT ламарина, с размери в план 4,60/5,80м; Н~4,0м, и 1,5/4,5м; Н~3,5м е
разположено пълначното за кислород. Северно от навесите са разположени 2 бр. метални резервоари с V=1,6м3 и 2 бр. метални резервоари с V=5,0m3, изпарител за течен кислород, а непосредствено до калкана на халето е ел.
таблото на строежа, в което е монтиран електромер. Резервоарите са
хоризонтални, цилиндрични стоманени съдове, монтирани посредством стоманени
опори към съществуващата стоманобетонова настилка на площадката. Цялата
инсталация е разположена върху съществуваща стоманобетонова настилка.
Станцията за пълнене
на бутилки с втечнен въглероден двуокис е в северната част на площадката.
Складовият резервоар за течен въглероден двуокис е хоризонтален, цилиндричен
стоманен съд с V=10м3, монтиран върху стоманени опори към съществуващата
стоманобетонова настилка на площадката, под метален навес покрит с LT ламарина, с размери в план 3,30/7,50м; Нср~4,5м. Пред резервоара е
пълначното за течен въглероден двуокис /СО2/, представляващо метална барака с
размери в план 2,85м и 2,15/2,50м и 1,70м; Н~2,7м, в която е монтирано
оборудване за пълнене на бутилки с СО2. До него се намира резервен метален
резервоар за СО2 и изпарител. До изпарителя е изграден метален навес за
прехвърляне на технически газове с размери в план 1,50/4,00м; Н~3,0м.
В североизточната
част на площадката е монтиран метален навес с размери в план 1,60/6,60м;
Н~2,10м, за прехвърляне на газова смес С8 и хелий и съхранение на амоняк. Навесите
са покрити и оградени с LT ламарина. Цялата инсталация е
разположена върху съществуваща стоманобетонова настилка. В близост до входа на
площадката е изграден метален навес-работилница, с размери в план 3,80/7,50м;
Н~2,8м, покрит и ограден с LT ламарина.
Строежът е извършен
от „Лео газ“ ЕООД, след 05.04.2011 г., съгласно писмо изх. № 864 от 07.06.2018
г. на “ТМ-ТЕХНОЛОДЖИ“ АД (л. 32 от преписката).
Строежът е завършен и е захранен
с ел. енергия.
Строежът е първа категория, съгласно
чл. 2, ал. 4, т. 1, буква „а“ и „в“ от Наредба № 1/2003 г. за номенклатурата на
видовете строежи и чл. 137, ал. 1, т. 1, буква „г“ от ЗУТ.
Строежът е извършен без
необходимите строителни книжа – одобрен инвестиционен проект и разрешение за
строеж, в нарушение на чл. 137, ал. 3 и чл. 148, ал. 1 от ЗУТ.
Съставеният Констативен акт №
14-СЦР-1 от 08.06.2018 г. е бил съобщен на всички заинтересувани лица по
установения за това законов ред, с което същите са уведомени за образуваното
административно производство по реда на чл. 225, ал. 1 от ЗУТ за издаване на
заповед за премахване на незаконния строеж.
Срещу Констативен акт
№ 14-СЦР-1 от 08.06.2018 г. в законоустановения срок не е постъпило възражение,
за което от служители на РДНСК - СЦР е бил
съставен констативен протокол на 12.07.2018 г. (л. 50 от преписката).
Предвид
гореизложеното, на основание чл. 225, ал. 1 от ЗУТ и правомощията по чл. 222,
ал. 1, т. 10 от ЗУТ, предоставени му със Заповед № РД-13-178 от 11.08.2014 г.
на Началника на ДНСК, Началникът на РДНСК – СЦР е издал оспорената в настоящото
производство Заповед № ДК-02-СЦР-2 от 13.07.2018 г., с която е
наредено да бъде премахнат следния установен незаконен строеж: „Пълначна
станция за транспортируемо оборудване под налягане, състояща се от: инсталация
за пълнене на бутилки с течен въглероден двуокис, инсталация за пълнене на
кислород под налягане, инсталации за прехвърляне на газови смеси и площадка за
съхранение на амоняк“, намиращ се в урегулиран поземлен имот (УПИ) LІ по плана на ТМ АД – гр. Русе, землище на гр. Мартен, област Русе, с
административен адрес: бул. „Тутракан“ № 100 (л. л. 1 – 3 от преписката).
По делото е
назначена и извършена съдебно-техническа експертиза (л. л. 40 – 52 от адм.д.№386/2018г.),
по която вещото лице, съобразявайки описаната в заповедта „Пълначна станция за
транспортируемо оборудване под налягане“ в нейната технологична цялост, а не
като отделни елементи, и след като се е запознало с
писмените доказателства по делото и е извършило оглед на място, е дало
заключение, че на посочения административен адрес има „Пълначна станция за
транспортируемо оборудване под налягане, състояща се от: инсталация за пълнене
на бутилки с течен въглероден двуокис, инсталация за пълнене на кислород под
налягане, инсталация за прехвърляне на газови смеси“, като към момента на оглед
на място на площадката нямало амоняк. Инсталацията е разположена върху съществуваща
стоманобетонова настилка, която е част от настилката на открит склад на бившето
КТМ. Описаната в заповедта „Пълначна станция за транспортируемо
оборудване не изменя трайно субстанцията или начина на ползване на земята, като
част от елементите на пълначната станция не са прикрепени към съществуващата
стоманобетонова настилка, а друга част са „анкерирани“ към настилката
посредством чопове, забити в настилката и заварени към металните планки на
стоманените колони. Според вещото лице пълначната станция се състои от отделни
части, които от една страна могат да се демонтират, без да се разрушават или
чупят, а от друга - могат да се монтират и без да е необходима стоманобетонова
настилка, по-точно контейнерите и резервоарите. За навесите е необходима
хоризонтална повърхност. Експертът посочва, че два от резервоарите с обем 1,6
куб.м. са монтирани върху напречни греди на метални контейнери. Контейнерите са
пригодени да се транспортират с камион. Резервоарите с обем 8 куб.м. и 5 куб.м.
са на метални греди /тип шейна/. Същите са конструирани като транспортируеми.
Резервоарът за течен въглероден двуокис е цилиндричен хоризонтален съд, на
който са монтирани метални опори. За опорите по делото е приложен проект по СК
част. Металните опори стъпват върху стоманобетоновата настилка, като не са
изпълнени анкерните болтове. По отношение на описаните в заповедта метални
навеси вещото лице посочва, че същите са изпълнени, като стъпват на
съществуващата стоманобетонова настилка и са закрепени - до металните планки на
колоните е забита армировка в настилката и петите са заварени/прикапани/ към
тях. Предназначението им е за пълначни станции.
След връщане на
делото от ВАС и в изпълнение на задължителни указанията, дадените с Решение №
16917/11.12.2019 г., постановено по адм.д. № 3819/2019 г. по описа на ВАС, II
отделение, е назначена допълнителна комплексна съдебна техническа
експертиза и са събрани писмени доказателства за изясняване на спорните
обстоятелства по делото. Те се свеждат до това дали посоченото съоръжение,
което е разпоредено да бъде премахнато като незаконен строеж с оспорената
заповед № ДК-02-СЦР-2/13.07.2018 г., издадена от началника на Регионален отдел
„Национален строителен контрол“ – Русе при РДНСК – Северен централен район,
представлява строеж или е преместваем обект по критериите, визирани в § 5, т.80
от ДР на ЗУТ (в приложимата редакция преди изм. с ДВ бр.25 от 2019 г.) и чл.56,
ал.1 от ЗУТ (в приложимата му редакция към ДВ бр.82 от 2012 г.). Съответно, ако
то представлява строеж по смисъла на § 5, т.38 от ДР на ЗУТ, дали същият е от
първа категория, както е посочено в заповедта – на основание чл.137, ал.1, т.1,
б.“г“ от ЗУТ и чл.2, ал.4, т.1, б.“а“ и б.“в“ от Наредба № 1 от 30.07.2003 г.
за номенклатурата на видовете строежи. Според заключението на вещите лица по
допълнителната техническа експертиза, включващо подробно и онагледено със
снимки описание на вида и разположението на отделните модули от „Пълначната
станция“, на територията, наемана от „Лео газ“ ЕООД, са разположени две станции
– едната е за пълнене на течен СО2 в бутилки, а другата е за пълнене на бутилки
с кислород под налягане. Освен това има и пункт за пълнене на технически газове
от бутилкови групи в отделни бутилки.
Тоест на територията, ползвана от жалбоподателя, се пълнят бутилки и бутилкови
групи с кислород, въглероден диоксид и други технически газове, които се
продават на клиенти. Газовете се доставят на едро (в криогенно състояние или в
бутилкови групи) и на място се пълнят в отделни бутилки и се продават. Същите
не се произвеждат (добиват) на площадката. Цялото оборудване на двете станции –
резервоари, система от изпарители, кантари и др. е поставено върху
съществуващата бетонова настилка в посочения имот и по никакъв начин не е
прикрепено към нея, поради което във всеки един момент то може да бъде
транспортирано на друго място без това да доведе до увреждане на настилката.
Вещите лица са установили, че единствено металните навеси в двора, чието
предназначение е да предпазват модулите от двете станции от неблагоприятните
атмосферни условия, са прикрепени към терена посредством заваряването им към
забити в настилката чопове от арматурно желязо или са монтирани посредством болтове.
Навесът, под който се намира инсталацията за пълнене на кислород, е поставен
върху дървени блокчета. В съдебно заседание от 18.06.2020 г. вещото лице К. е
пояснила, за тези навеси, че същите, за да бъдат преместени, е необходимо да се
развият болтовете, за тези които са закрепени с болтове, и се срязват железата,
за тези, които са заварени, след което могат спокойно да бъдат преместени, без
да се нарушава тяхната цялост като конструкция. Това категорично няма да доведе до трайно изменение на терена или промяна на неговото ползване.
Посочила е, че тези навеси не са част от оборудването на пълначната станция,
тъй като тя може да функционира и без тях. Отделните модули на двете станции
(за кислород и въглероден двуокис) са свързани помежду си посредством лесни за
монтаж и демонтаж тръби и маркучи и не представлява трудност те да бъдат
разкачени и модулите преместени на друго място. Тези констатации на вещите лица
потвърждават обстоятелствата, установени от вещото лице по техническата
експертиза, назначена при предходното разглеждане на делото.
По отношение на
въпроса дали това съоръжение крие опасност от взрив, вещото лице Д.И. посочва, че газовете, които се продават на
площадка нямат и не могат да имат вредно въздействие върху околната среда,
защото са част от нея. Функционирането на обекта не е свързано с използването,
образуването и изхвърлянето на вредни газове, замърсители на околната среда,
както и подпочвените води. Спазвайки правилата за безопасна експлоатация не е
налична опасност от взрив и от значително вредно въздействие върху околната
среда, както и разпространение на отровни вещества. В тази връзка вещото лице
посочва, че оборудването на площадката е изпълнено в съответствие със
съгласуван технически проект и са направени необходимите изпитвания от органите
на ДАМТН. В съдебно заседание експертът допълва, че налягане от 0.07 МРа е
определящо за видовете газове, посочени в класификатора на строежите по чл. 2
ал. 4 и ал. 10 от Наредба № 1 от 30.07.2003г. за номенклатурата на видовете
строежи и по-конкретно тези газове, които са свързани с енергийна доставка –
пропан-бутан, метан и др., респективно съответните обекти – бензиностанции,
газстанции. Категорично заявява, че на процесната площадка няма производство на
газове, а само пребутилиране от по-голям съд, който е резервоар, в по-малък съд
– бутилка. И двамата експерти са категорични в заключението си, че навесите
служат за защита от атмосферни влияния и най-вече за удобство на хората, които
работят на двете станции, тъй като инсталациите могат да работят и без тях. На
зададения допълнителен въпрос в.л.К. отговаря, че процесното съоръжение не е
част от техническата инфраструктура и благоустройство.
От представените
писмени доказателства – договори за доставка на технически газове, сключени
между жалбоподателя и негови клиенти, и от заключението на вещите лица по
допълнителната експертиза е видно, че пълначната станция е съоръжение, което се
използва с търговско предназначение. Жалбоподателят закупува от своя доставчик
– „Месер България“ ЕООД, технически газове, които пълни в бутилки и продава на
дребно.
По правото
При така
установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
Разгледана по същество, жалбата се явява основателна.
Спорният въпрос в настоящото производство е дали процесната „Пълначна
станция“ представлява строеж по смисъла на закона. От отговора на този въпрос
зависи на първо място преценката относно компетентността на органа, издал
оспорения акт. При анализа са събраните в хода на съдебното дирене
доказателства, съдът намира, че процесното съоръжение, описано в оспорената
заповед като „пълначна станция за транспортируемо оборудване под налягане“ не представлява
строеж, а преместваем обект. Дефиницията на понятието „строеж“ се съдържа в §
5, т.38 от ДР на ЗУТ. Изброяването в тази разпоредба е примерно, а не
изчерпателно. Тук следва да се отбележи, че процесната пълначна станция не е
съоръжение на техническата инфраструктура по смисъла на § 5, т.31 от ДР на ЗУТ и
по – конкретно на газоснабдяването, тъй като не е част от газоразпределителната
мрежа по Раздел IХ „Газоснабдяване“ от Глава четвърта „Мрежи и съоръжения на
техническата инфраструктура“ от ЗУТ, която мрежа има за цел снабдяването с
природен газ. Следователно, дали процесната пълначна станция е строеж или не,
зависи от отговора на въпроса дали тя има качеството на преместваем обект, т.е.
на обект, различен от строеж.
От доказателствата по делото се установява по безспорен начин, че
предназначението й е за развиване на търговска дейност – продажба на технически
газове на дребно, която дейност попада в обхвата на чл.56, ал.1 от ЗУТ (в
приложимата му редакция към ДВ бр.82 от 2012 г.). Установява се също, че всички
модули от пълначната станция, без изключение, не са свързани по никакъв начин с
терена, а са само поставени и стоят върху него свободно под тежестта си. От
друга страна навесите не са част от самата пълначна станция, доколкото
посредством тях не се осъществява нейната основна функция по съхранение, преминаване
от течно към газообразно агрегатно състояние на техническите газове и пълненето
им в бутилки под налягане. Това става ясно както от заключението по
допълнителната техническа експертиза, така и от текста на чл. 90, ал. 1 от НАРЕДБА за устройството, безопасната
експлоатация и техническия надзор на съоръжения под налягане (НУБЕТНСН), който предвижда, че
съдовете под налягане трябва да се разполагат на открито или под навес.
Наличието на подобна алтернатива показва, че навесът не е неразделна част от пълначната
станция като съоръжение по чл. 2, т. 7 от НУБЕТНСН, а има само обслужващо
значение, доколкото предпазва модулите на същата от въздействието на
неблагоприятните атмосферни условия (дъжд, сняг), които биха довели до
по-бързата им корозия. Дори и да се приеме,
че навесите са част от цялата пълначна станция, то същите са прикрепени
към терена посредством локално заваряване към метални чопове, забити в
бетоновата настилка. Тези чопове, видно от допълнителното заключение, могат да
бъдат прекъснати чрез срязване на заварката без каквито и да било трудности,
като по този начин навесите бъдат отделени от повърхността, без да губят своята
индивидуалност и предназначение и без да се променя субстанцията на терена, от
който се отделят. На още по-голямо основание това важи за двете станции за
пълнене на въглероден двуокис и кислород, които се състоят от отделни модули,
свързани с лесни за монтаж и демонтаж маркучи и тръби. Следователно, касае се
не до строеж, а до преместваем обект по дефиницията на § 5, т.80 от ДР на ЗУТ и чл.56, ал.1 от ЗУТ,
в приложимите им редакции.
Обратният
извод не следва и от обстоятелството, че за пълначните станции, като съоръжение
по чл. 2, т. 7 от НУБЕТНСН, е необходимо заверяването на инвестиционен проект
съгласно чл. 254, ал. 1 и ал. 2 от същата наредба. На първо място посочената
разпоредба изисква само „заверяване“ на изготвените инвестиционни проекти и то
от органите за технически надзор, а не тяхното „одобряване“ по смисъла на § 3,
т.6 от ДР на Наредба № 4 от 21.05.2001 г. за обхвата и съдържанието на
инвестиционните проекти, като условие за издаване въз основа на тях на
разрешение за строеж. Всъщност целта на заверяването на инвестиционния проект
за пълначна станция, която може и да няма качеството на строеж, е различна от
тази, с която се одобряват инвестиционните проекти за строежите, а именно да се
определят с проекта размерите на защитената зона при отчитане на
физико-химичните свойства на газа, естествената вентилация на площадката и
очакваните пропуски на газ при пълнене или разтоварване – чл. 143, ал.2 от
НУБЕТНСН. Следователно касае се не до строителство, а до начин на свързване и
разположение на отделите модули в пространството, за да се гарантира
безопасната експлоатация на съоръжението. На второ място, видно е от разпоредбата
на чл. 254 ал. 2 НУБЕТНСН, че препращането към Наредба № 4 от 2001г. за обхвата
и съдържанието на инвестиционните проекти е
съответно и касае само обхватът и съдържанието на инвестиционните проекти,
но само от това препращане не може да се направи извод, че този обект е строеж.
Вярно е, че разпоредбата на чл. 1 ал. 2 от Наредба № 4 от 2001г. предвижда
същата да се прилага за всички обекти, за които се изисква одобрен инвестиционен проект при издаване на разрешение за строеж,
тъй като наредбата е издадена на основание чл.139 ал. 5 ЗУТ, касаещ
инвестиционните проекти. Но както и процесуалният представител на
жалбоподателят отбеляза в хода по същество, не следва да се подхожда формално
при тълкуване и прилагане на една правна норма. В настоящия случай водещи са
разпоредбите на НУБЕТНСН, които препращат към разпоредби на Наредба № 4 от
2001г., но при съответно прилагане, а не буквално.
На следващо
място, дори и да се приеме, че се касае до строеж, предвид доказателствата по
делото, той не е такъв от първа категория – по чл. 137, ал. 1, т.1, б.“г“ от ЗУТ и чл.2, ал.4, т.1, б.“а“ и б.“в“ от Наредба № 1 от 30.07.2003 г., както е
посочено в заповедта. Според чл.137, ал.1, т.1, б.“г“ от ЗУТ първа категория са
строежите, криещи опасност от взрив, от значително вредно въздействие върху
околната среда или от разпространение на отровни или вредни вещества, а според
цитираните разпоредби от Наредба № 1 от 30.07.2003 г. това са строежите или
части от тях (сгради, помещения, складове, технологични и транспортни инсталации
и лаборатории) за производство и
съхраняване на суровини, вещества и материали с налягане, по-голямо или
равно на 0,07 МРа или на пожароопасни вещества и материали.
За да може
един строеж да бъде квалифициран като такъв по чл.2, ал.4, т.1 от Наредба № 1
от 30.07.2003 г. е необходимо той да служи както за съхраняване, така и за
производство на описаните в б.“а“ и б.“в“ вещества и материали, доколкото тези
условия, според цитираната разпоредба, следва да са налице кумулативно. Това
следва от използвания в текста съюз „и“. И обратно, ако законодателят е имал за
цел да създаде алтернативност по отношение предназначението на съответния
строеж – първа категория, той би изразил това чрез различна редакция на текста
– чрез използване на съюза „или“ между понятията „производство“ и
„съхраняване“. Това, че подобно тълкуване отговаря на действителната
законодателна воля се потвърждава и от обстоятелството, че т.115 от Приложение
№ 1 от Наредба № 1 от 30.07.2003 г. включва в класификатора на строежите по
чл.2, ал.4 и ал.10 от същата наредба и тези, в които се извършва производство на кислород, азот и инертни
газове чрез разделяне на атмосферен въздух. Казано другояче, законът обявява за
строежи от първа категория единствено съоръженията за производство на кислород и
въглероден двуокис, без обаче да включва и съоръженията, в които тези газове
само се съхраняват, и то временно – до продажбата им. Този извод не се
разколебава и от тълкуването на чл.2, ал.4, т.1, б.“д“ от Наредба № 1 от
30.07.2003 г. Според развитата от процесуалния представител на ответника теза,
щом в последната разпоредба за строежи от първа категория са обявени компресорните станции за пълнене на бутилки с природен газ, то приложното
поле на чл.2, ал.4, т.1, б.“а“ и б.“в“ от Наредба № 1 от 30.07.2003 г. по
необходимост включва техническите газове като кислорода и въглеродния двуокис.
Всъщност дали един газ попада в приложното поле на тези разпоредби зависи преди
всичко от неговите физико-химически свойства. Вещите лица по допълнителната
експертиза са посочили, че въглеродният двуокис и кислородът не са токсични и
се съдържат в атмосферния въздух, поради което не взаимодействат с него. По
тази причина те приемат, че съоръженията от пълначната станция, които работят с
тези газове, не крият опасност от взрив, а по-скоро от разхерметизиране като
само хипотетично е възможно да се получи т.нар.“физически взрив“. Според вещите
лица праговата стойност от 0,07 МРа се отнася само до горливите газове (метан,
пропан, бутан и др.), при които е възможно при по-високи налягания да се получи
възпламеняване и взрив. От гледна точка на пожароопасността на използваните
газове вещите лица са посочили, а това е отразено и в съответните части от
заверените проекти за всяка от двете станции, че въглеродният двуокис е едно от
най-често използваните пожарогасителни средства, поради което не създава
опасност за възникване на пожари. За кислорода е посочено, че не гори, но
поддържа горенето. В проекта е отразено, че органични материали, и особено
омаслени такива, се окисляват с повишаване на температурата и в крайна сметка
се самозапалват. Според вещото лице Д.И. обаче, подобен проблем би възникнал,
ако има масло вътре в тръбопровода или маркуча, по който върви кислорода, но
когато се касае до ръкавици или облекло на работник, на практика той няма пряк
досег с кислорода.
По изложените
съображения, с оглед предназначението на процесното съоръжение, включващо две
отделни станции, начинът на прикрепването му към терена и на свързване между
отделните му модули, както и обстоятелството, че то се ползва единствено за
съхранение и продажба на технически газове, но не и за тяхното производство,
съдът намира, че то не съставлява строеж, респ. че строежът не е от сочената в
заповедта първа категория.
Според чл.226,
ал.1, т.6 и т.7 и чл.178, ал.5 от ЗУТ началникът на ДНСК, респ. упълномощено от
него длъжностно лице, каквото лице в случая е началникът на РО НСК – Русе при
РДНСК – СЦР съгласно заповед № РД-13-180/11.08.2014 г. (л.52-53 от преписката),
разполага с материална компетентност да издаде административен акт като
оспорения само по отношение на строежи от първа до трета категория включително.
Доколкото, както беше посочено по-горе,
съоръжението, по отношение на което е разпоредено да бъде премахнато
като незаконен строеж, всъщност не представлява строеж, а е преместваем обект,
респ. дори и да е строеж той не попада в някоя от посочените категории, то
оспорената заповед се явява издадена от некомпетентен орган – чл.146, т.1 от АПК. В доктрината и съдебната практика е безспорно, че издаденият от
некомпетентен орган индивидуален административен акт винаги е нищожен, тъй като
държавата не е предоставила валидно власт на органа я ангажира като създава
права и задължения за частноправните субекти по въпроса, предмет на издадения
акт. Макар и жалбоподателят първоначално да не е поискал изрично обявяването на
неговата нищожност, в хода по същество е направено искане именно в този смисъл.
Освен това служебно задължение е на съда, произтичащо от разпоредбата на
чл.168, ал.2 от АПК, да се произнесе в този смисъл, ако са налице
предпоставките за това.
С оглед изхода на делото и на основание чл.143, ал.1 и чл.226, ал.3 от АПК,
в полза на жалбоподателя следва да бъдат присъдени направените разноски в
настоящото производство, както и в производството при предходното разглеждане
на делото, включително разноските пред ВАС. Съгласно приложения списък на
разноските жалбоподателят претендира такива в производството по адм.д. № 386/2018
г. по описа на АС – Русе, както следва: държавна такса в размер на 50 лева,
адвокатско възнаграждение, заплатено на адв.Е.К. *** в размер на 1000 лева,
депозит за възнаграждение на вещо лице в размер на 350 лева. В производството
по адм.д. № 3819/2019 г. по описа на ВАС жалбоподателят е направил разноски,
както следва: държавна такса в размер на 370 лева и адвокатско възнаграждение в
размер на 1100 лева. В производството по настоящото дело жалбоподателят е
направил следните разноски: адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева,
първоначален депозит за възнаграждения на вещи лица в размер на 500 лева и
допълнителен депозит за възнаграждения на вещите лица в размер на 268 лева.
Ответникът по жалбата е направил възражение по чл.78, ал.5 от ГПК вр.чл.144 от АПК за прекомерност на заплатеното от жалбоподателя адвокатско възнаграждение
както при първоначалното разглеждане на делото, така и в настоящото
производство, но не и в производството пред ВАС. С оглед така направеното
възражение и при преценка на фактическата и правна сложност на делото, настоящият
съдебен състав счита, че адвокатските възнаграждения по адм.д.№ 386/2018 г. и
по настоящото производство следва да бъдат намалени на по 500лв. съгласно
актуалната разпоредба на чл. 8 ал. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за
минималните адвокатски възнаграждения. По отношение на адвокатското
възнаграждение пред касационната инстанция същото следва да се уважи в
претендирания размер от 1100лв. Колкото до претенцията за заплащане на 968лв.
за възнаграждение за вещи лица в настоящото производство, следва да се
отбележи, че по делото са налични доказателства за внесени 768лв. депозит от
жалбоподателя и до този размер следва да
бъде уважена претенцията му. С оглед изложеното в полза на жалбоподателя
следва да бъдат присъдени съдебни и деловодни разноски в общ размер от 3 638
лева, за които е представен и списък. Тези разноски, на основание § 1, т.6 от
ДР на АПК, следва да бъдат възложени в тежест на Дирекцията за национален
строителен контрол, която има качеството на юридическо лице съгласно чл.221,
ал.1, изр.първо от ЗУТ и чл.2 от Устройствения правилник на ДНСК.
Така
мотивиран и на основание чл.172, ал.2 от АПК, съдът
Р Е Ш И :
ОБЯВЯВА
нищожността на Заповед № ДК-02-СЦР-2 от 13.07.2018 г. на Началника на
Регионална дирекция за национален строителен контрол – Северен централен район
(РДНСК – СЦР), с която е наредено да бъде премахнат следния установен незаконен
строеж: „Пълначна станция за транспортируемо оборудване под налягане, състояща
се от: инсталация за пълнене на бутилки с течен въглероден двуокис, инсталация
за пълнене на кислород под налягане, инсталации за прехвърляне на газови смеси
и площадка за съхранение на амоняк“, намиращ се в урегулиран поземлен имот
(УПИ) LІ по плана на ТМ АД – гр. Русе, землище на гр. Мартен, област Русе, с
административен адрес: бул. „Тутракан“ № 100.
ОСЪЖДА Дирекция за национален строителен контрол, с адрес гр.София, бул.“Христо
Ботев” № 47, представлявана от началника И. Н., ДА ЗАПЛАТИ на „Лео газ“ ЕООД, с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.Мартен, общ.Русе,
обл.Русе, ул.“ Юрий Гагарин“ № 5, представлявано от управителя А.В.И., за
разноски по делото сумата от общо 3638
(три хиляди шестстотин тридесет и осем) лева.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния административен съд в срок от
14 дни от съобщаването му.
Съдия: