Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. София, 05.03.2019 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-А въззивен състав, в открито съдебно заседание
на двадесет и първи февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИЦА ЙОРДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
НЕДЕЛИНА СИМОВА
като разгледа докладваното от съдия Луканов въззивно гр. дело № 11662 по
описа за 2018г. на Софийски градски съд, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
по реда на Част втора, Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален
кодекс (ГПК).
Образувано е
по въззивна жалба на „Т.С.“ ЕАД, чрез надлежно упълномощен представител – юрк. С.Р.Д.,
срещу съдебно решение № 386074 от 16.04.2018г., постановено по гр.д. № 39846/2017г.
на Софийския районен съд (СРС), 45 състав.
С обжалваното
решение са отхвърлени изцяло исковете с правно основание чл. 422, ал.1, вр.
чл.415 от ГПК, вр. чл. 150 от ЗЕ, вр. чл. 79 от ЗЗД и с правно основание чл.
422 от ГПК, вр. чл. 86, ал.1 от ГПК, предявени от „Т.С.“ ЕАД за признаване за
установено, че П.Н.Ч., дължи сумата в размер от 1903.10 лв. – главница,
представляваща неплатена цена на доставена топлинна енергия за битови нужди
през периода от 01.08.2013 г. до 30.04.2016 г. за топлоснабден имот, находящ се
в гр. София, общ. Лозенец, ул. ******, аб. № 277726, ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявление по чл. 410 от ГПК – 29.09.2016 г. до
окончателното плащане на вземането, както и за сумата от 224.33 лв. – мораторна
лихва върху главницата за периода от 30.09.2013 г. до 21.09.2016 г., за които
вземания в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по
ч.гр.д. № 54404/2016 г. по описа на СРС, 45 състав. Решението е постановено при
участието на „Т.с.“ ЕООД като трето лице – помагач на страната на ищеца.
Въззивникът
поддържа, че обжалваното решение е неправилно и постановено при допуснато
съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до необоснованост
на формираните от първоинстанционния съд извод, както и в нарушение на
материалния закон. Излага съображения за незаконосъобразност на решението.
Твърди, че от събраните по делото доказателства се установява, че е доказано
качеството на потребител на топлинна енергия по отношение на ответника, а е без
значение обстоятелството кое лице реално е консумирало ТЕ в процесния имот през
периода на исковата претенция. Иска от съда да отмени обжалваното решение с
което са отхвърлени исковете срещу ответника, като неправилно, неоснователно и
незаконосъобразно. Претендира и присъждане на направените разноски.
С писмена
молба от 19.02.2019г. въззивникът „Т.С.“ ЕАД, чрез представител по пълномощие, поддържа
да бъдат уважени изцяло предявените искове, претендира разноски и
юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, както и за неговото основание и реално осъществяване на
престацията. Не представя списък по чл. 80 от ГПК. Не сочи доказателства.
Въззиваемата П.Н.Ч.,
в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, е представила отговор в който оспорва
въззивната жалба, като неоснователна. Излага съображения, че не са налице
допуснатите в жалбата нарушения. Иска въззивната жалба да бъде оставена без
уважение и да бъде потвърдено обжалваното решение на СРС. Претендира разноски
за адвокатско възнаграждение и представя списък по чл. 80 от ГПК.
Третото лице
- помагач „Т.с.” ЕООД не изразява становище по жалбата. Не сочи доказателства и
не претендира разноски.
В открито
съдебно заседание страните, редовно призовани, не се представляват и не сочат
доказателства.
Пред
въззивната инстанция не са събирани нови доказателства.
Софийският
градски съд, в настоящия си въззивен състав, като взе предвид подадената
въззивна жалба и съдържащите се в нея оплаквания, съобразявайки събраните по
делото доказателства, основавайки се на релевантните правни норми, приложими
към разглеждания спор и вътрешното си убеждение, намира следното от фактическа
и правна страна:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана и с правен
интерес от обжалването страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което същата е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно чл.269, изр.2
от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният
съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно
правомощие има да провери спазването на императивните материалноправни
разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са и
дадените указания по тълкуването и прилагането на закона с т.1 от Тълкувателно
решение № 1/2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
І. По
валидността на обжалваното решение.
Обжалваното
решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен
вид и е подписано от разгледалия делото съдия.
ІІ. По
допустимостта на обжалваното решение.
Решението е
допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки и са липсвали
отрицателните за предявяване на исковете, а съдът се е произнесъл именно по
исковете по чл. 422 от ГПК, с които е бил сезиран, поради което няма
произнасяне в повече от поисканото.
ІІІ. По
съществото на спора съдът приема следното:
Съгласно чл.
271, ал. 1 от ГПК, когато констатира, че оспореното решение е валидно и
допустимо, въззивният съд следва да реши спора по същество, като потвърди,
отмени изцяло или отчасти първоинстанционното решение.
От събраните
в първоинстанционното съдебно производство доказателства се установи, че със
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, вх. № 3063341/29.09.2016г.
на СРС, „Т.С.“ ЕАД е поискала да бъде издадена заповед за изпълнение по чл. 410
от ГПК срещу П.Н.Ч., като претендира сумите: 1903.10 лв. – главница,
представляваща неплатена цена на доставена топлинна енергия за битови нужди
през периода от 01.08.2013 г. до 30.04.2016 г. за топлоснабден имот, находящ се
в гр. София, общ. Лозенец, ул. ******, аб. № 277726, ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявление по чл. 410 от ГПК – 29.09.2016 г. до
окончателното плащане на вземането, както и за сумата от 224.33 лв. – мораторна
лихва върху главницата за периода от 30.09.2013 г. до 21.09.2016 г. Образувано
е ч. гр.д. № 54404/2016г. на СРС, 45 състав по което за посочените суми, както
и за разноските по заповедното производство, е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение от 23.03.2017г., връчена на длъжника лично на 03.05.2017г.
В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК П.Н.Ч. е подала възражение, в което е посочила,
че оспорва изцяло задължението. Дружеството е уведомено за оспорването и
възможността да предяви установителен иск на 22.05.2017г. В изпълнение
указанията на съда е депозирана искова молба вх. № 2013085/20.06.2017г. на СРС,
като е образувано гр. д. № 39846/2017г. на СРС, 45 състав. От районния съд е
поискано да установи с решението си, че П.Н.Ч. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумите, за
които е издадена заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК, в производството по
ч. гр.д. № 54404/2016г. на СРС, 45 състав.
В срока по
чл. 131, ал. 1 от ГПК, пред първата инстанция ответникът П.Н.Ч., чрез
пълномощника си, е депозирала писмен отговор на исковата молба. В същия оспорва
дължимостта на претендираните от ищеца суми с твърдението, че няма представени
никакви доказателства за собствеността или вещното право на ползване върху
топлоснабдения имот. Твърди, че няма представени доказателства, че е ползвател
или потребител и е в облигационни отношение с ищеца. Прави възражение за
изтекла погасителна давност съгласно чл. 111 от ЗЗД. Развива и подробни доводи
и възражения за нарушения на норми по ЗЗП. Цитира съдебна практика. Претендира
разноски.
За да
постанови решението си, първоинстанционният съд е обсъдил приетите писмени
доказателства, след което е приел, че ищецът не е ангажирал доказателства
относно титула на собственост по отношение топлоснабдения имот, или наличието
на вещно право на ползване от ответницата. Съобразил е, че протоколът от проведено
ОС на ЕС няма посочени дата и адрес на етажната собственост, вход и други
индивидуализиращи белези, на което е взето решение на етажните собственици за
извършване услугата дялово разпределение. Приел е, че по силата на договор №
2817/2002г. с третото лице помагач, страните са постигнали съгласие „Т.с.” ЕООД
да извършва услугата „топлинно счетоводство” в сградата в която е имота, за
който се претендират процесните суми. Изложили е и мотиви, че протоколът е
подписан през 2002г., а за ап.29 се е подписала ответницата, но ищецът не
представи акт за собственост, поради което е останало неизяснено
обстоятелството, дали ответницата е собственик на имота, или го е подписала
като правоприемник в правата на друго лице, или в нечие друго качество. От изслушаната
СТЕ се установи, че изравнителните сметки и фактурите са адресирани до
ответницата, но не и че партидата се води на името на ответницата, съгласно
твърденията на ищеца. Ищецът не представи доказателства за откриване на партида
на името на ответницата.
От приетото
заключение по съдебно-техническата експертиза, първостепенният съд е приел, че изравнителните
сметки и фактурите са адресирани до ответницата, но не и че партидата се води
на името на ответницата, съгласно твърденията на ищеца, т.е. че не са представени
доказателства за откриване на партида на името на ответницата. Счел е, че
представените доказателства не установяват правото на собственост на ответницата
върху топлоснабдения имот, поради което ищецът не е доказал наличието на
облигационна връзка между страните, което главния иск е недоказан по основание.
Поради изложеното районният съд е стигнал до извод, че предявените искове са
неоснователни и ги е отхвърлил в цялост, разпределяйки и съответно разноски по
делото.
По
основателността на подадената въззивна жалба досежно правилността на оспорения
съдебен акт настоящият съдебен състав намира следното:
Въззивната
жалба е неоснователна.
Възраженията
на въззивника за оспорване на постановеното решение са в насока на неправилна
преценка на доказателствата и необоснованост на правните изводи на съда, което
е довело до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд извод,
както и до нарушение на материалния закон.
Доводите във
въззивната жалба са неоснователни.
Настоящият съдебен състав споделя мотивите,
изложени в обжалваното решение, и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
В допълнение, както и в отговор на
наведените във въззивната жалба доводи, съдът излага следните съображения:
Предявени са за разглеждане кумулативно
обективно съединени искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно основание
чл.415, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.79, ал.1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 150 от ЗЕ, както
и във вр. с чл.86 от ЗЗД.
Спорните отношения между страните по
делото се развиват в периода от м.08.2013г. до м.04.2016г. През този период
отношенията се регулират от действащите правни норми на ЗЕ (обн. в ДВ бр.107/09.12.2003г.)
и Наредба № 16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването, както и от общите условия
(ОУ) за продажба на топлинна енергия, изработени от ищеца и обвързващи него и
неговите потребители, които не са възразили в срок срещу тях.
За да се приеме, че ответникът дължи
сумите, търсени от него като стойност на доставена ТЕ, ищецът следва да
установи при условията на главно и пълно доказване (създаващо сигурното
убеждение у съда за осъществяване на твърдения факт), че ответникът е
потребител на ТЕ, че в абонатната станция (АС) в сградата, където е имота на
ответника има монтиран топломер, годно средство за търговско измерване (СТИ),
че дяловото разпределение е извършвано законосъобразно, което включва
установяване на извършваните отчети на индивид. разпределители от ФДР - „Т.с.”
ЕООД и правилно изчисляване на стойностите на различните компоненти, съставящи
цената на доставената ТЕ. В този смисъл настоящият съдебен състав приема, че районният
съдия правилно е докладвал делото и е разпределил доказателствената тежест между
страните по спора.
Съгласно приложимата норма на чл. 153,
ал. 1 от ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда
- етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Т.е. според
приложимата правна норма, за да възникне валидно правоотношението по
покупко-продажба на топлинна енергия, което да обвързва въззивникът и
въззиваемата страна, не е необходимо да се сключва индивидуален писмен договор
между потребителя и доставчика на услугата, а облигационната връзка между
страните възниква по силата на закона. Достатъчно е да се установи, че ответникът
е потребител на топлинна енергия, както и че общите условия по продажбата на
топлинна енергия обвързват страните. С § 1, т.42 от ДР на ЗЕ (обн. с ДВ
бр.74/2006 г., действаща през процесния период от време) е въведено легално
определение на потребител на енергия или природен газ за битови нужди, като
това е физическо лице собственик или
ползвател на имота, което използва топлинна енергия с топлоносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен
газ за домакинството си. От граматичното и систематично тълкуване на
приложимите норми следва, че потребител на топлинна енергия е лицето, което
получава топлинна енергия и я използва за собствени нужди като ползва
топлоснабдения имот по силата на правото
си на собственост или на ограничено вещно право на ползване.
Въззивният съд приема, че въз основа
на приетите от първата съдебна инстанция доказателства не може да се обоснове
извод, че въззивника - ищец е провел успешно пълно и главно доказване, че П.Н.Ч.
има качеството потребител на ТЕ през процесния период и за описания в исковата
молба имот. По делото не е прието за безспорно между страните (с нарочно
определение от съда), че ответникът е собственик или носител на ограничено
вещно право на ползване през периода от 01.08.2013 г. до 30.04.2016 г. за
топлоснабдения имот, находящ се в гр. София, общ. Лозенец, ул. ******, аб. №
277726, респ. подлежи на доказване в процеса. Установяването на това твърдение е
в доказателствена тежест на ищеца, който не е ангажирал достатъчно доказателства
за да се приеме за установен по делото. Действително от районния съд е приет
като писмено доказателство протокол от общото събрание, който е приложение към
договор сключен между етажната собственост с адрес: гр. София, общ. Лозенец,
ул. ****и „Т.с.” ЕООД, който е с дата от м. 08.2002г., в който протокол за
ап.29 и аб. № 277726 се е подписала П.Н.Ч. (лист 32 от делото на СРС), което
доказателство е косвено по отношение твърдението на въззивника, че страните са
в облигационна връзка. Но за да се обоснове единствено възможният извод (т.е.
за да е проведено успешно пълно и главно доказване от страната), че
въззиваемата Ч. е носител на вещно право на ползване, респ. потребител на
топлинна енергия (поддържано с исковата молба и въззивната жалба), за
процесните период и имот, това косвено доказателство следва да е подкрепено от
други доказателства, които обсъдени в съвкупност да водят до безпротиворечивия
извод за настъпването на твърдения факт или правоотношение. След като други
доказателства не са ангажирани от страната, която носи доказателствената
тежест, до приключване на съдебното дирене във въззивната инсатнция, то следва
да настъпят и неблагоприятните правни последици. Т.е. съдът приема за
недоказано по делото, че П.Н.Ч. през периода от 01.08.2013 г. до 30.04.2016 г. е
била потребител на топлинна енергия в топлоснабдения имот, находящ се в гр.
София, общ. Лозенец, ул. ******, аб. № 277726. Следва, че искът за главницата
не е доказан по основание, поради което съдът го отхвърля.
Други възражения във въззивната жалба
не се излагат, а въззивният съд не установи да е допуснато нарушение на
императивна материалноправна норма при постановяване на оспореното
първоинстанционно решение.
Поради неоснователност на иска за
главницата, неоснователен е и акцесорния иск за заплащане на мораторна лихва в
размер на 224.33 лева върху главницата, за периода от 30.09.2013г. до 21.09.2016г.
По така изложените съображения,
въззивната жалба е неоснователна. Тъй като изводите на въззивната инстанция
съвпадат с тези на районния съд, решението следва да бъде потвърдено.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
ІV. По
разноските съдът приема следното:
При този
изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, следва да бъдат присъдени
претендираните от въззиваемата страна разноски за адвокатско възнаграждение във
въззивното производство. По делото са представени доказателства, че реално
заплатеното адвокатско възнаграждение от въззиваемата страна е в размер от 300
лева (съгласно договор № 06598/15.05.2018г. лист 15 от делото), поради което и
съдът не е обвързан от представения списък по чл. 80 от ГПК (лист 26 от
делото). Неоснователно е възражението за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК,
своевременно направено от представителя на въззивника, тъй като този размер на
възнаграждението е под размера на установения минимум съгласно чл. 7, ал. 2, т.
2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
По изложените
съображения съдът осъжда „Т.С.“ ЕАД да заплати на П.Н.Ч. сумата от 300 лв. –
разноски за въззивното производство.
Така мотивиран и на основание чл. 271,
ал. 1 от ГПК, Софийски градски съд, ГО, ІІ-А въззивен състав
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 386074 от 16.04.2018г., постановено по гр. д. № 39846/2017 г. по описа на Софийския районен съд, 45 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, да заплати на П.Н.Ч., ЕГН ********** сумата от 300 (триста) лева, представляваща разноски по въззивно гр.д. № 11662/2018г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ-А въззивен състав.
Решението е постановено при участието на трето лице – „Т.с.“ ЕООД, помагач на ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.