№ 18061
гр. София, 08.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 46 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:КРАСЕН ПЛ. ВЪЛЕВ
при участието на секретаря ЙОРДАНКА Г. ЦИКОВА
като разгледа докладваното от КРАСЕН ПЛ. ВЪЛЕВ Гражданско дело №
20251110133943 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба от „ФЦ“ ООД с ЕИК:
****************, със седалище и адрес на управление: **********************
представлявано от ДДД, срещу Е. Д. Д. с ЕГН: **********, с адрес: **************, с
която по реда на чл. 422 ГПК са предявени кумулативно съединени установителни искове да
бъде признато за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 462,00 лева,
представляваща главница по Запис на заповед от 24.02.2023 г., ведно със законна лихва за
период от 21.12.2023 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № ********** г. по описа на
СРС, 46 състав.
Ищецът твърди, че на 24.02.2023 г., между „ФЦ“ ООД и ответницата бил сключен
Договор за потребителски кредит № ***********, съгласно който на ответницата бил
предоставен кредит, предназначен за задоволяване на текущи потребителски нужди в размер
на 900 лева, при условия и параметри, уточнени подробно в договора и съответните
приложения към него. Ответницата се задължила да го погаси изцяло, съгласно условията,
посочени в договора, ведно с дължимите лихви, в срок от 9 месеца (съгласно чл. 8 от
договора). Кредитът бил усвоен на 24.02.2023 г. в пълен размер, чрез разписка №
********** /24.02.2023 г. за получени суми в брой. Посочва, че като обезпечение, съгласно
чл. 11.8. от договора ответницата е издала в полза на ищеца запис на заповед от 24.02.2023 г.
Твърди, че на 30.06.2023 г. ответницата е извършила последно плащане на задълженията си
по процесния договор за кредит, като общият размер на погасената сума по него била в
размер на 438 лева, поради което, съгласно чл. 32.1 от същия, кредитът е станал изцяло и
предсрочно изискуем на 10.10.2019 г.
Претендират се разноски по исковото и заповедното производство.
Прилагат се писмени доказателства.
В срока по чл. 131 ГПК от ответницата не е постъпил отговор на исковата молба
С депозираното възражение по чл. 414 ГПК се оспорва дължимостта на сумите по
издадената заповед за изпълнение.
1
Софийският районен съд, като прецени доводите на страните и събраните по
делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Представен по делото е запис на заповед с дата на издаване 24.02.2023 г., с който Е. Д.
Д. безусловно и неотменяемо се е задължила да плати на „ФЦ“ ООД или на негова заповед
на предявяване сумата от 1052.99 лева. Съшият е предявен за плащане на 24.02.2023 г.
Съгласно чл. 535 от ТЗ. записът на заповед съдържа: 1. наименованието „запис на
заповед“ в текста на документа на езика, на който е написан; 2. безусловно обещание да се
плати определена сума пари; 3. падеж; 4. място на плащането; 5. името на лицето, на което
или на заповедта на което трябва да се плати; 6. дата и място на издаването; 7. подпис на
издателя.
Настоящият състав взе предвид и тълкуването на закона, дадено в т. 17 от
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 година по тълкувателно дело № 3/2013 на ОСГТК
на ВКС. Съгласно тях предмет на делото по предявен установителен иск по реда на чл. 422
от ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 от ГПК въз основа на
запис на заповед е вземането по редовен от външна страна менителничен ефект. Посочено е
и следното: „Записът на заповед е ценна книга, материализираща права, и доказателство за
вземането. Вземането по запис на заповед произтича от абстрактна сделка, на която
основанието е извън съдържанието на документа.“
При редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на
вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя
задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално
правоотношение между него като поемател и длъжника -издател по повод или във връзка с
което е издаден записът на заповед.
С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за
наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден
редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или
обезпечителния характер на ценната книга. В тази хипотеза в производството по чл. 422
ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение доколкото възраженията,
основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по
записа на заповед. По правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за разпределение на
доказателствената тежест всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията
и възраженията си, и които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право -
за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед.
При липса на спор между страните относно наличието на конкретно каузално
правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед, съдът
разглежда заявените от ответника - длъжник релативни възражения, като например: за
невъзникване на вземането, за погасяването му или за недействителност на основанието по
каузалното правоотношение.
Ако страните спорят относно конкретното каузално правоотношение и връзката му с
издадената ценна книга, като сочат различни каузални правоотношения, по повод или връзка
с които е издаден записът на заповед, съдът обсъжда в мотивите на решението този въпрос.
При доказана връзка между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение,
независимо от коя страна е въведено в делото, съдът разглежда заявените от длъжника
релативни възражения, относими към погасяване на вземането по издадения запис на
заповед.
При въведено твърдение на ищеца с исковата молба по чл. 422 ГПК, че вземането му
по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение,
изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис на заповед, не се променя
предметът на делото. Ищецът - кредитор сочи обезпечителната функция на записа на
заповед спрямо каузалното правоотношение, като доказва вземането си, основано на
менителничния ефект. При заявени релативни възражения от ответника се прилагат
посочените правила за разпределение на доказателствената тежест.
2
В процесния случай издаденият запис на заповед съдържа всички задължителни
реквизити по чл. 535 от ТЗ. Ето защо съдът счита, че е налице редовен от външна страна
запис на заповед, подлежащ на изпълнение.
По правилото на чл.154, ал.1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест всяка
от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, и които са
обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ.
несъществуването на вземането по записа на заповед. В тази връзка ищецът на основание
чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86 ЗЗД следва да
установи наличието на валидно облигационно правоотношение между страните, породено
от договор за потребителски кредит, по който е изпълнил задълженията си (в т.ч. реалното
предоставяне на заемната сума) точно, както и наличието на възникнало в полза на ищеца
изискуемо вземане срещу ответницата за заплащане на претендираните парични суми на
соченото основание.
По делото е представено и копие процесния договор за потребителски кредит №
*********** ,сключен между „**********“ ЕООД – кредитор, и Е. Д. Д. –
кредитополучател. Съгласно договора кредиторът е предоставил на кредитополучателя заем
в размер на 900 лева, които последният се е съгласил да върне при следните параметри и
условия: срок на заема – 9 месеца; брой вноски – 9, дължими съответно на 28.03.2023 г.,
28.04.2023 г., 29.05.2023 г., 28.06.2023 г., 28.07.2023 г., 28.08.2023 г., 28.09.2023 г., 30.10.2023
г., 28.11.2023 г.,; размер на вноската 117 лева/ 219 лева по чл. 11, ал. 3/. Уговорен е фиксиран
годишен лихвен процент по заема – 38.01 %,; годишен процент на разходите по заема –
38.33 %.
Съгласно чл. 11 от договора в 7-дневен срок от подписване на настоящия договор,
кредитополучателят се задължава да осигури на финансовата институция някое от следните
обезпечения относно изпълнението на задълженията му по настоящия
договор:1.Сключването на договор за поръчителство/встъпване в дълг между ФИ и трето
лице, с който третото лице се задължава да отговаря солидарно, заедно с КП за изпълнение
на уговорено с договора за потребителски кредит и връщане/заплащане на всички дължими
суми по главница, лихви и евентуални обезщетения, неустойки и разходи. Страните
приемат, че поръчителят/встъпилият в дълг - физическо лице, следва едновременно да 1
отговаря на следните изисквания: а) да бъде дееспособно физическо лице, б)да е на възраст
над 20 години; в) да е с минимален брутен осигурителен доход през последните шест
месеца, предхождащи сключването на този договор в размер не по-малък от 1200,00 лева на
месец; г) да е работещ по трудово правоотношение от поне шест месеца преди сключването
на този договор; д) да има стабилна кредитна история и е) да не е страна по друг договор за
кредит или встъпване в дълг /поръчителство с ФИ, който не е приключил и погасен изцяло
към датата на сключване на настоящия договор или договора за встъпване в дълг
/поръчителство. Страните приемат, че поръчителят юридическо лице следва да бъде
одобрено от ФИ дружество, което извършва гаранционни сделки. 2. Застрахователна полица
за сключен в полза на ФИ договор за застраховка с одобрен застраховател срещу риск от
неизпълнение на финансовите задължения от страна на КП във връзка с договора, както и да
поддържа валидна застраховката за срока на договора.
Уговорено е, че в случай, че КП не изпълни задължението си по чл. 11 от договора,
същият дължи на ФИ неустойка. Неустойката се заплаща на части, заедно с всяка от
погасителните вноски по Приложение 1.
Съдът е указал на страните, че следи служебно за неравноправни клаузи в
потребителски договори.
В случая в чл. 11 само формално е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение
на ищеца, но СРС намира, че фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва,
представляваща допълнителна печалба на кредитора. Това е така, доколкото за да не
възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица условия, които са
3
кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което е
обективно трудно да бъдат покрити от заемателя. Кредиторът е дал възможност на
насрещната страна най-късно в 7 дни от сключване на договора да му предостави
поръчител, който обаче трябва да отговаря на множество изисквания – за работа по
безсрочен трудов договор, за висок осигурителен доход, да не са заематели или поръчители
по друг договор, да нямат неплатени задължения към фиска, да нямат лоша кредитна
история. Налагането на толкова къс срок за ангажиране на поръчители, и то двама, въобще
препятства всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Той
обективно е в затруднение дори да направи опит да потърси поръчители, още по-малко да
намери такъв, който да отговаря на всички посочени условия, а дори и да намери кредиторът
има право едностранно и без да дава обяснение да не приеме предоставеното обезпечение.
Всички тези кумулативно дадени условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не
и невъзможно тяхното изпълнение. Що се отнася до алтернативната опция за обезпечение,
то СРС намира, че тя също поставя мъчно преодолими пречки пред заемателя. Касае се за
снабдяване със застрахователна полица в размер за цялото задължение. Доколкото срокът за
снабдяване с такава гаранция е много кратък, предвид практиката на застрахователите по
проучване на лицата, кандидатстващи за такова обезпечение, фактически е невъзможно за
длъжника да придобие такова. Съдът приема, че горното изискване на кредитодателя е
нереално и в никой случай не може да бъде удовлетворено от страна на кредитополучателя
Налага се извод, че и двете опции по чл. 11 от договора всъщност не дават възможност
на длъжника да избегне плащането на неустойка, тъй като са неизпълними, а дори и да
бъдат изпълнени кредитодателят без да се мотивира може отново едностранно да начисли
неустойка
След като това е така, във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в
сферата на кредитора. Тя затова е уговорена и като сигурна част от дълга, като следва да се
заплаща разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска.
При тези трудно изпълними условия, за да не възникне задължението за неустойка,
СРС счита, че неустойката излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и
наказателна функции и се превръща само в средство обогатяването на кредитора. Ето защо
тя е нищожна. Фактически не се касае за дължима неустойка, а за вземане, което се плаща
заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлява допълнителна печалба за
кредитора, освен лихвата. В конкретния случай фактически е уговорена допълнителна
договорна лихва, която да плаща длъжникът и която е печалба за кредитора. След като
неустойката е нищожна, тя не се дължи от ответника.
В допълнение следва да се посочи, че така и самият договор за заем противоречи на
част от императивните постановки на ЗПК. В случая следва да се приложи чл.21, ал.1 ЗПК,
който гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В договора трябва да се посочи размера
на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и
неустойката, която като неустойка е нищожна, а реално е сигурна печалба за кредитора.
Следователно годишният лихвен процент няма да е реално записания, а следва да е по-
голяма число, ако в него участва и вземането за неустойка. Нарушен е чл.11, ал.1, т.9 ЗПК,
тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент.
Освен това, доколкото лихвата е част от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на
ГПР, различен от този в договора. В този размер следва да участва и вземането за неустойка,
изразена като процент. Това не е сторено, поради което е нарушен чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. По
изложените съображения, доколкото са налице нарушения на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК,
целият договор за заем следва да бъде приет за недействителен – чл.22 ЗПК. На основание
чл.23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят заплаща само чистата стойност на кредита- в процесния случай 000 лева, като
4
не дължи лихва или други разходи по кредита.
В процесният случай в самия договор е посочен грешен ГПР. В решение по дело
C‑714/22 на СЕС е прието, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48
трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен
годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази
директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен
от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Или иначе
казано грешно посочен ГПР води до нищожност на договора и връщане само на
чистата стойност.
Нищожните клаузи не могат да бъдат заменени по смисъла на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД от
императивни правила досежно максимално допустимия размер на договорната лихва, нито
да бъде прието, че единствено частично недействителна е клаузата за уговорената неустойка,
представляваща по съществото си договорна лихва, невключена в ГЛП и ГПР. Ако съдът
изменя съдържанието на неравноправните и нищожните клаузи, съдържащи се в
потребителски договор, това ще навреди на постигането на дългосрочната цел, предвидена в
член 7 от Директива 93/13. Това действие на съда би способствало за премахването на
възпиращия ефект, упражняван върху продавачите и доставчиците чрез самото неприлагане
на такива неравноправни клаузи спрямо потребителя, тъй като продавачите и доставчиците
биха останали изкушени да използват посочените клаузи, ако знаят, че дори и последните да
бъдат обявени за недействителни, договорът все пак ще може да бъде допълнен в нужната
степен от националния съд, така че да се гарантират интересите на тези продавачи и
доставчици. / в т. см. решения от 14 юни 2012 г., Banco Español de Crédito, C‑618/10,
EU:C:2012:349, т. 69, от 30 април 2014 г., Kásler и Káslerné Rábai, C‑26/13, EU:C:2014:282, т.
79 и от 26 март 2019 г., Abanca Corporación Bancaria и Bankia, C‑70/17 и C‑179/17,
EU:C:2019:250/.
Както без посочено след като на основание чл.23 ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита- в процесния случай 900 лева, като не дължи лихва или други разходи
по кредита.
С горните мотиви настоящият състав приема, че е налице редовен от външна страна
менителничен ефект, който въпреки че е издаден за сумата от 1052.99 лева обезпечава
единствено главницата по каузалното правоотношение – 900 лева.
Върху гърбът на записа е налице отбелязване за плащане на сумата от 438 лева, като
дължима остава сумата от 462 лева.
При този изход от спора и съгласно чл. 78 от ГПК в тежест на ответника, следва да
бъдат възложени разноските, направени от ищеца по водене на делото, които видно от
приетите по делото писмени доказателства са в размер на 27.78 лева- държавна такса,
внесена по сметка на Софийски районен съд.
Съгласно мотивите към т. 11г от ТР №4/2013 на ОСГТК на ВКС съдът, който
разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе
за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно
изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в
заповедното производство. Видно от приложените към заповедното производство
доказателства разноските са в размер на 377.80 лева, от които сумата 355.58 лева,
представляваща платено адвокатско възнаграждение и сумата 22.22 лева, представляваща
платена държавна такса.
Мотивиран от горното и на основание чл. 235 от ГПК, Софийският районен съд
5
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по преядения иск с правно основание чл.79, ал.1,
предл.1 от ЗЗД и чл.535 и сл. от ТЗ, по отношение на ответника Е. Д. Д. с ЕГН: **********,
с адрес: **************, че дължи на ищеца „ФЦ“ ООД с ЕИК: ****************, със
седалище и адрес на управление: ********************** сумата от 462,00 лева,
представляваща главница по Запис на заповед от 24.02.2023 г., ведно със законна лихва за
период от 21.12.2023 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № ********** г. по описа на
СРС, 46 състав.
ОСЪЖДА Емилия Д. Д. с ЕГН: **********, да заплати на основание чл. 78, ал. 1
ГПК на ищеца „ФЦ“ ООД с ЕИК: ****************, сумата от 27.78 лева -разноски
настоящото производство и 377.80 лева-разноски в заповедното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
получаване на съобщение за изготвянето му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6