№ 214
гр. Кюстендил, 14.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Ваня Др. Богоева
Членове:Евгения Хр. Стамова
Веселина Д. Джонева
при участието на секретаря Вергиния Хр. Бараклийска
като разгледа докладваното от Веселина Д. Джонева Въззивно гражданско
дело № 20221500500179 по описа за 2022 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл.
от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Делото е образувано по подадена въззивна жалба с вх.№1198/11.02.2022г. от „ЧЕЗ
Разпределение България“ АД, понастоящем с наименование „Електроразпределителни
мрежи Запад“ АД (промяната в наименованието вписана в ТРРЮЛНЦ на 28.04.2022г.), с
ЕИК ************, със седалище и адрес на управление: гр.София, Столична община, р-н
Младост, бул.„Цариградско шосе“ №159, чрез пълномощника юрисконсулт В.Н., насочена
против решение №20 от 14.01.2022г., постановено от РС – Кюстендил по гр.д.№1079/2021г.
по описа на същия съд.
С оспорвания съдебен акт районният съд е осъдил „ЧЕЗ Разпределение България“ АД
да заплати на Ж. Б. З. на основание чл.59 ал.1 от ЗЗД, сумата от 8374.48 лева,
представляваща обезщетение за ползване през периода от 02.06.2016г. до 10.03.2021г. на
сграда с идентификатор 41112.502.366.9 по КККР на гр.К., общ.Кюстендил, одобрени със
Заповед №РД-18-96/28.10.2008г. на Изпълнителния директор на СГКК, последно изменение
на КККР, засягащо сградата е от 19.08.2014г., с адрес на сградата: гр.К., ул.„Б." №***,
сградата е разположена в поземлен имот с идентификатор ************, представляващ
парцел II, кв.I, със застроена площ от 66 кв.м., брой етажи 1В, по плана на гр.К.,
предназначение: сграда за енергопроизводство, прилежащата площ към нея, както и
находящите се в процесния трафопост енергийни уредби и съоръжения, ведно със законната
лихва от датата на предявяване на иска (01.06.2021г.) до окончателното й изплащане, като
до пълния му предявен размер от 10 000 лева и за периода 11.03.2016г.–01.06.2016г. вкл., е
отхвърлил исковата претенция като неоснователна, недоказана и погасена по давност. Със
същото решение съдът е осъдил „ЧЕЗ Разпределение България“ АД да заплати на Ж. Б. З.,
1
сумата в размер на 1339.84 лева - сторени съдебно-деловодни разноски съобразно уважената
част от иска, и Ж. Б. З. да заплати на „ЧЕЗ Разпределение България“ АД сумата в размер на
24.39 лева, сторени съдебно-деловодни разноски, съобразно отхвърлената част от иска.
Въззивникът обжалва постановеното решение в осъдителната му част, както и в
частта за разноските, като релевира доводи за неговата неправилност като постановено в
противоречие с материалния закон. Навежда аргументи за липса на елементи от
фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл.59 от ЗЗД. Твърди, че процесните
съоръжения - оборудване на трафопоста, не са собственост на ищеца, а на ответното
дружество. Подчертава, че съгласно чл.117 ал.8 от ЗЕ се предвиждало заплащане на цена за
достъп при ползване уредби и съоръжения за целите на преобразуване и пренос на ел.
енергия до други клиенти, но сградата на трафопоста не е такава уредба/съоръжение, през
което се осъществява пренос/преобразуване на енергия.
Посочва, че съгласно методиката, одобрена от КЕВР, претендиращият обезщетение
следва да посочи направените разходи за поддръжка и експлоатация на процесните
съоръжения, като твърди, че ищецът не е доказал извършването на подобни разходи, респ.
невъзможно е да се направи правилно изчисление за обезщетението съгласно сочената
методика.
Акцентира, че в исковата молба ищецът не твърди за наличие на обедняване, нито
такова е доказано по делото. Счита, че за да бъде дължимо плащането на цена
присъединяване, изчислена съгласно методиката, е необходимо доказването от страна на
ищеца, че е пропуснал придобиването на ползата от обекта, за който твърди да се ползва от
дружеството, което не било направено (позовава се на решение №190/12.12.2017г. по гр.д.№
512/2017г. на ВКС). Подчертава, че предвид спецификата на процесните вещи, ищецът не
би могъл да извършва дейност по пренос и разпределение на ел. енергия, тъй като няма
предвидения от закона лиценз за това, нито притежавал качеството енергийно предприятие
по смисъла на ЗЕ, респ. не би могъл да извлича граждански плодове от ползването на
процесните съоръжения, дори и да е техен собственик, съответно невъзможно е
обедняването му.
Възразява като неправилен срещу извода на първостепенния съд, че разпоредбата на
пар.4 ал. 4а от ПЗР на ЗЕ (в сила от 08.05.2018г.) е неприложима към казуса. Сочи, че
предвид периода, за който искът е уважен, през повече от половината от този период (или за
времето от 08.05.2018г. до 10.03.2021г.) процесната норма е била приложима, и
неприлагайки я, съдът се е отклонил от формираната постоянна съдебна практика.
Акцентира, че ответното дружество не било получило покана по смисъла на цитираната
разпоредба.
Прави се искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и
отхвърляне на предявения иск, алтернативно за прилагане за разпоредбата на пар. 4, ал. 4а
от ПЗР на ЗЕ към правоотношението за периода от 08.05.2018г. до 10.03.2021г. и отхвърляне
на исковата претенция за този период като неоснователна. Претендират се разноските в
двете производства.
В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от
насрещната страна Ж. Б. З., чрез пълномощника адв.М. Петлова – Бочукова, с който се
оспорва депозираната жалба като изцяло неоснователна.
Определят се като несъстоятелни доводите на въззивника, че съоръженията –
оборудване на трафопоста не са собственост на ищеца, а на ответното дружество, както и,
че сградата на трафопоста не е съоръжение, през което се пренася енергия и подчертава, че
от експертното заключение се установявало, че същата сграда се ползва от ответника за
захранване на битови и стопански потребители с ел.енергия. Противопоставя се на
възраженията му относно изчисляване на обезщетението, тъй като ищецът не бил доказал
разходи за поддръжка на трафопоста и твърди, че вещото лице правилно било приело, че
2
няма извършени разходи за обслужване на сградата, като е съобразило това във формулата
от методиката. Преповтаря част от доводите си, изложени в исковата молба за дължимост на
обезщетение на основание чл 59 от ЗЗД от ответното дружество за ползването без основание
на чуждата сграда и находящите се в процесния трафопост съоръжения, поради липса на
договорни отношения между него и собственика им.
Иска се отхвърляне на въззивната жалба и потвърждаване на първоинстанционното
решение като нестрадащо от сочените в жалбата пороци. Претендират се разноските за
въззивното производство.
КнОС, след като прецени становищата на страните, събраните по делото
доказателства и след преценка на обжалвания съдебен акт, приема, че въззивната жалба е
допустима,но е неоснователна, а решението на КнРС в обжалваната част следва да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно. Съображенията за това са следните:
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните - т.1 от ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
В случая обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми.
Настоящият съдебен състав на КнОС счита, че формираната и изложена в мотивите
на решението от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и
кореспондираща с доказателствения материал, поради което и доколкото пред настоящата
съдебна инстанция не са събирани доказателства, а и не са наведени оплаквания за
необоснованост на направените фактически изводи от районния съд, на основание чл.272 от
ГПК, препраща своята към нея.
Окръжният съд споделя изцяло и правните изводи на първоинстанционния съд, които
са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към повдигнатия
за разглеждане спор.
По оплакванията във въззивната жалба относно правилността на атакуваното
решение, трябва да се отбележи следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявен от Ж. Б. З. срещу „ЧЕЗ
Разпределение България“ АД, понастоящем с наименование „Електроразпределителни
мрежи Запад“ АД, иск с правно основание чл.59 ал.1 от ЗЗД за осъждане на дружеството да
заплати на З. сума в размер на 10 000 лева, представляваща обезщетение за ползване през
периода от 11.03.2016г. до 10.03.2021г. на собствената му сграда с идентификатор
41112.502.366. 9 по Кадастралната карта и кадастралните регистри (КККР) на гр.К.,
общ.Кюстендил, одобрени със Заповед №РД-18-96/28.10.2008г. на Изпълнителния директор
на СГКК, с адрес в гр.К., ул.„Б." №***, разположена в поземлен имот с идентификатор
41112.502.366, представляващ парцел II, кв. I, със застроена площ от 66 кв.м., брой етажи
1В, по плана на гр.К., предназначение: сграда за енергопроизводство, прилежащата площ
към нея, както и находящите се в процесния трафопост енергийни уредби и съоръжения,
ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане.
Установено е по делото, че с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот
от 20.12.2013г. с №*** том**, рег.№****, дело№*******г. по описа на нотариус Е.П.,
ищецът Ж.З. е закупил от „Водно стопанство“ АД гр.София 1/2 идеална част от поземлен
имот с идентификатор 41112.502.366, заедно с изградените в него самостоятелни обекти
(сгради), разположени в поземления имот, в това число: 1/ сграда с идентификатор
41112.502.366.1 по КККР на гр.К., със застроена площ от 724 кв.м., брой етажи – 1,
3
предназначение: хангар, депо, гараж; 2/ първи етаж от сграда с идентификатор
41112.502.366.4 по КККР на гр.К., със застроена площ от 85 кв.м., брой етажи – 2 ,
предназначение: промишлена сграда; 3/ сграда с идентификатор 41112.502.366.5 по КККР на
гр.К. със застроена площ от 18 кв.м., брой етажи – 2, предназначение: друг вид обществена
сграда; 4/ сграда с идентификатор 41112.502.366.6 по КККР на гр.К. със застроена площ от
18 кв.м., брой етажи – 1, предназначение: друг вид сграда за обитаване; 5/ сграда с
идентификатор 41112.502.366.7 по КККР на гр.К., със застроена площ от 385 кв.м., брой
етажи – 1, предназначение: складова база, склад; 6/ сграда с идентификатор 41112.502.366.8
по КККР на гр.К., със застроена площ от 19 кв.м., брой етажи– 1, предназначение:
промишлена сграда, и 7 сграда с идентификатор 41112.502.366.9 по КККР на гр.К., със
застроена площ от 66 кв.м., брой етажи – 1, предназначение: сграда за енергопроизводство.
На 10.03.2021г. страните по делото сключили договор за покупко-продажба на
недвижим имот във формата на нотариален акт с №**, том I, рег.№****,дело №******г. по
описа на нотариус Н.М., с който ищецът продал на „ЧЕЗ Разпределение България“ АД
сградата с идентификатор 41112.502.366.9 по КККР на гр.К., със застроена площ от 66 кв.м.,
брой етажи – 1, с предназначение: сграда за енергопроизводство, представляваща – според
посоченото в нотариалния акт - енергиен обект по смисъла на т.41, пар.1 от ДР на ЗЕ,
законно изградена, съгласно Удостоверение за законност с изх.№УТ-20-1582 от 10.11.2020г.,
издадено от главния архитект на Община Кюстендил, за цена в размер на 24 000 лева.
Ответникът е удостоверил притежаването на Лицензия за разпределение на
електрическа енергия №Л-135-07 от 13.08.2004г., издадена от Държавна комисия за
енергийно и водно регулиране на „ЧЕЗ Разпределение България“ АД за дейност по
разпределение на електрическа енергия на обособена територия за период от 35 години.
Ответникът е представил и счетоводни справки относно включването в баланса на
дружеството и завеждането като актив на трансформатор 630 KVА, Ф. №337543, ТП „Водно
стопанство“ Кюстендил, с номер на актива в САП 20367492, както и на трансформатор
800/20 Ф.200386, ТП Напоителни системи КН_0026 с номер на актива в САП - 20398239.
По делото са били приети два броя писма, изходящи от „ЧЕЗ Разпределение
България“ АД и адресирани до Ж. З., двете от дата 04.02.2019г., едното – в отговор на
отправено заявление с вх.№**********/25.01.2019г., съдържащо покана за изкупуване на
енергиен обект – трафопост, находящ се в поземлен имот с идентификатор 41112.502.366, а
другото – в отговор на отправена от З. покана с вх.№CD-DOC-1032/29.01.2019г. за
заплащане на наем за ползване на сградата трафопост с идентификатор 41112.502.366.9.
двете писма са със сходно съдържание и в тях дружеството е предложило на З., в
приложение на §4 от ПЗР на ЗЕ да закупи енергийния обект, като му е посочило какви с
документи следва да се снабди за целта.
От приетото по делото заключение с вх.№5669/13.12.2021г. на в.л.инж.К.П., е
установено, че процесният трафопост е с диспечерско наименование ТП „Водно стопанство“
и същият представлява част от електроразпределителната мрежа средно напрежение.
Техническите му възможности са 630 ква/20кв/0.4 кв, като на 31.10.2019г. дружеството е
подменило трансформатора с такъв с мощност 800 ква. Сградата на трафопоста е с размери
8м/8м, като същият включва окомплектоващи ел.уредби и съоръжения. Строен е и
присъединен към националната енерго-система на България през 1980г. В пълната си
окомплектовка трафопостът се ползвал от „ЧЕЗ Разпределение България“ АД за захранване
на битови и стопански потребители с ел. енергия, включително и ищеца по делото. Вещото
лице е посочило, че процесният трафопост е оборудван с ел.енергийни съоръжения, които са
собственост на „ЧЕЗ Разпределение България“ АД и, които са задължителни за изпълнение
функциите му като такъв. В заключението е обсъдена Методиката за определяне цените за
предоставен достъп на преносно/разпределително предприятие от потребители през
собствените им уредби и/или съоръжения за целите на преобразуването и преноса на
4
ел.енергия, приложена е съответната формула и вещото лице е изчислило, че цената за
предоставяне на достъп на преносно/разпределителното предприятие от потребители през
собствените им съоръжения за процесния период от 11.03.2016г. до 10.03.2021г. е в общ
размер на 8548.96 лева.
Пред КнРС са разпитани посочени от страните свидетели. Според свидетелите К.К. и
Б.С., Ж.З. притежавал производствена сграда в гр.К., кв.„Бузлуджа“, както и имот, в който
имало и трафопост, от който се захранвал с ел. енергия почти целият квартал. Двамата
свидетели поддържали сградата, в която се намирал трафопостът. Поддръжката се
изразявала в подмазване и боядисване, а при проблем в електрозахранването, техници на
ответното дружество се отзовавали да поправят неизправността.
Свидетелят В.Г., служител при ответника от много години, занимаващ се и
поддръжка на трафопостове, е посочил, че трафопостът в имота на З. се е обслужвал от
ответното дружество – смяна на трансформатори, кабели. Предполага, че към този
трафопост има около 300 потребители. Отрича някога да е препятстван достъпа на
служители до сградата,както и твърди, че същата вероятно се поддържа, тъй като няма
следи да се руши.
При правилно разпределена доказателствена тежест, съобразно нормата на чл.154 от
ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в чл.146 от ГПК, първоинстанционният
съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и в контекста
на заявените твърдения, оспорвания и възражения, КнРС в обжалваното решение е приел, че
исковата претенция е частично основателна, уважайки – за да отхвърли отчасти иска за
сумата над 8 374.48 лева и за периода от 11.03.2016г. до 01.06.2016г. – направеното от
ответника възражение за погасяване на вземането по давност.
Районният съд е приел, че исковата претенция, намираща правното си основание в
чл.59 ал.1 от ЗЗД е допустима, а преценена по същество – частично основателна. Изтъкнал е,
че съгласно задължителните разяснения, дадени с решение №179/18.05.2011г. по т.д.
№13/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., при ползване на енергийни обекти и съоръженията в тях,
собственост на друго лице, за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия
до други потребители, различни от собственика, когато не е сключен договор за
предоставяне на достъп по чл.117 ал.7 от ЗЕ и без наличието на друго основание,
енергийното дружество следва да заплати обезщетение за ползването на енергийните уредби
и съоръжения на техния собственик на основание чл.59 ал.1 от ЗЗД, като размерът на
обезщетението следва да се определи на база приетата от ДКЕВР Методика за обезщетение
за определяне на цените за предоставен достъп на преносно или разпределително
предприятие от потребители пред собствените им уредби и/или съоръжения до други
потребители за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия, на преноса на
топлинна енергия и на преноса на природен газ.
Съдът е посочил, че в тежест на ищеца е да проведе главно и пълно доказване на
елементите от фактическия състав на отговорността по чл.59 ал.1 от ЗЗФ, като докаже, че е
собственик на вещите, съставляващи енергийни обекти или съоръжения; че вещите се
ползват/са ползвани в процесния период от ответника за целите на преноса на ел. енергия до
други потребители; че липсва правно основание за ползването им, съответно няма сключен
договор за предоставяне на достъп по чл.117 ал.8 от ЗЕ; че процесните вещи са
присъединени към електроразпределителната мрежа на страната и се ползват за доставяне
на ел. енергия на други присъединени лица; че в резултат от ползването е настъпило
обедняване на ищеца и обогатяване на ответника.
При съотнасяне на установените факти към подлежащите на доказване
обстоятелства, КнРС е стигнал до заключението, че ищецът е доказал, че до датата
5
10.03.2021г. е бил собственик на 1/2 идеална част от поземлен имот с идентификатор
41112.502.366, заедно с изградените в него самостоятелни обекти - сгради, в т. ч. и на сграда
с идентификатор 41112.502.366.9, със застроена площ от 66 кв. м., брой етажи – 1,
предназначение: сграда за енергопроизводство. Този извод е основан на представения по
делото нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот с №***, том IV, рег.№4720,
дело №618/2013г. по описа на нотариус Е.П., установяващ, че през целия процесен период
именно З. е бил титуляр на правото на собственост върху трафопоста.
Съдът е приел, че по делото е изяснено, че имотът представлява енергиен обект по
смисъла на закона, както и, че в периода от придобиването му от З. до разпореждането с
правото на собственост в полза на ответника, именно последният го е ползвал за целите на
преноса на ел. енергия, като в рамките на исковия период между страните не е бил сключен
договор за предоставяне на достъп по чл.117 ал.8 от ЗЕ. Осъществяваното ползване в този
период е било лишено от основание, предвид липсата на доказателства за това, а и предвид
липсата на изтъкване на такова в хода на процеса.
Съдът е намерил, че процесният трафопост, изграден и въведен в експлоатация през
1980г., към който момент е бил в действие Законът за електростопанството (отм.), обн. ДВ,
бр.95 от 12.12.1975г., е бил общ такъв, според разграничението в чл.8 ал.1 и 2 на
енергийните обекти /електрически уредби и мрежи/ на общи и вътрешни, като общите са
тези, които захранват няколко потребители, поради което те се изграждат и подържат от
Асоциация „Енергетика“, а вътрешните обслужват само един потребител и се изграждат и
подържат от него, като процесният енергиен обект захранва множество битови и няколко
небитови потребители. Отбелязано е, че ответникът не е направил възражения, че
праводателят на ищеца – „Водно стопанство“ ЕАД, е можел да придобива и притежава
отделни електроенергийни обекти за задоволяване на собствените си нужди от електрическа
енергия по смисъла на чл.2 ал.2 от Закона за електростопанството (отм.), поради което е
приел, че към датата на въвеждането му в експлоатация процесният трафопост е можел да
бъде притежание на праводателя на ищеца, по силата на изрично уреденото в тази
разпоредба изключение, което допуска съществуващи електроенергийни обекти да бъдат
притежание и на други субекти, различни от лицензираните енергийни предприятия. КнРС е
посочил, че по-късно §4 ал.1 от ПЗР на ЗЕ, отменил Закона за електростопанството от 1975г.
(отм.), е предписал, че енергийни обекти, които трябва да бъдат собственост на
лицензираните енергийни предприятия, а принадлежат на трети лица следва да бъдат
изкупени от тях в определен от закона срок. По идентичен начин след отмяната на ЗЕ и в
последващите го закони е предвидено, че енергийните обекти, елементи от мрежата, които
трябва да са собственост на енергийните предприятия, но са собственост на трети лица, се
изкупуват от енергийните предприятия в указан срок, като ЗЕЕЕЕ е отменен със Закона за
енергетиката, в сила от 2004г., действащ и понастоящем, и предвиждащ също в § 4 от ПЗР,
че енергийните обекти, представляващи елементи от съответната преносна или
разпределителна мрежа, които към момента на влизане в сила на този закон трябва да са
собственост на лицензираните енергийни предприятия, но са собственост на трети лица, се
изкупуват от съответното енергийно предприятия в указания от закона срок.
Районният съд е констатирал, на база доказателствата по делото, че тази процедура е
извършена, като на 10.03.2021г. трафопостът е прехвърлен на ответното дружество, за което
е бил съставен нотариален акт с №**, том I, рег.№****,дело №******г. по описа на
нотариус Н.М.. Посочил е, че относно съоръженията в сградата няма данни кога и от кого са
монтирани, нито са били ангажирани доказателства, че са били притежание на ищеца, като е
изтъкнал липсата на законова забрана постройката и земята да принадлежат на друго лице,
различно от енергийното предприятие, при възможността, според ЗЕЕЕ /1999г.-2004г. / и
действащия Закон за енергетиката /ДВ бр.107 от 07.12.2003г./ да съществуват вещни права
на трети лица върху недвижимите имоти, прилежащи към енергийните обекти. Прието е, че
с оглед установеното обстоятелство, че трафопостът е бил и е действащ, и е захранвал с
6
електрическа енергия обекти, то за ответника е съществувало единствено правото да изкупи
имота, съобразно предвидената по §4 от ПЗР на ЗЕ процедура, от което същият се е
възползвал, което не лишава собственика на сградата от възможността да иска обезщетение
за ползването й, предвид безспорния факт, че процесните вещи са присъединени към
електроразпределителната мрежа на страната и са били ползвани за доставяне на ел.енергия
на други присъединени лица.
По повод възражение на ответника, което не е повдигнато в рамките на въззивното
обжалване, съдът е приел, че липсва правно основание за ползване на имота от страна на
ответника, поради притежавано безвъзмездно сервитутно право върху сградата по силата на
чл.60 ал.2 т.1 от ЗЕЕЕ (отм.) във вр. с §26 от ПЗР на ЗЕ.
Районният съд е посочил, че горните съждения обосновават извод за дължимост на
обезщетение за осъщественото ползване, поради настъпилото обедняване на ищеца, който
при наличието на договор би реализирал печалба, съответно обогатяването на ответното
дружество чрез спестяване на разходи, като обедняванeто и обогатяването е счел, че следват
от един и същ юридически факт - ползването от страна на ответното дружество на
собствения на ищеца имот, представляващ трафопост.
Относно размера на обезщетението районният съд е посочил, че спецификата на
ползвания обект и съоръженията в него, и невъзможността им да бъдат предмет на
гражданския оборот, начинът на определяне на дължимото обезщетение е законово
регламентиран – чрез прилагане на утвърдена специална методика за цена за достъп, а не с
оглед приложимия в общия случай на неоснователно ползване на чужд имот среден пазарен
наем за имота - утвърдена от ДКЕВР Методика за определяне на цените за предоставен
достъп на преносно или разпределително предприятие от потребители през собствените им
уредби и/или съоръжения до други потребители за целите на преобразуването и преноса на
електрическа енергия, на преноса на топлинна енергия и на преноса на природен газ. На
база приетото заключение на по назначената съдебно-техническа експертиза, КнРС е
намерил иска за доказан за сума в размер на 8 548.96 лева за периода от 11.03.2016г. до
10.03.2021г., като разглеждайки своевременно заявеното от ответника възражение за
погасяване на вземането по давност за период, надхвърлящ пет години от предявяване на
иска и намирайки същото за основателно, районният съд е счел, че правото на иск досежно
вземанията за периода от 11.03.2016г. до 01.06.2016г. е погасено по давност за сумата в
размер на 174.48 лева. За основателна е намерена акцесорната претенция за присъждане на
законна лихва върху уважения размер, считано от датата на предявяване на исковата молба в
съда - 01.06.2021г., до окончателното й изплащане.
Районният съд е намерил за нужно за пълнота на изложението да посочи, че към
конкретния казус не е била приложима разпоредбата на §4 ал.4а от ПЗР на ЗЕ, според която
в случай, че сделката по изкупуване не е осъществена или няма обоснован отказ по ал.4,
енергийното предприятие в срок три месеца след покана от страна на собствениците по ал.1
е длъжно да плаща наем по методика, определена от комисията, в зависимост от типа и
мощността на съоръжението, посочвайки, че материалноправната норма е в сила от
08.05.2018г. и не е приложима спрямо половината от процесния период, а обратно действие
не й е било придадено, както и, че наличието на покана, обосноваваща основателност на
претенцията, би било меродавно в хипотезата на чл.31 ал.2 от ЗС, не и при иск по чл.59 от
ЗЗД.
Всички възприети от КнРС в обжалваното решение правни изводи се основават на
правилното приложение на материалния закон.
Оплакванията във въззивната жалба се свеждат до следното: ищецът не е доказал
правото си на собственост върху процесните съоръжения – оборудването на трафопоста;
ищецът не е доказал какви разходи е правил във връзка с поддръжката и експлоатацията на
съоръженията, които разходи са от значение за изчисляване на евентуално дължимото
7
обезщетение; липсват доказателства за обедняване на ищеца, който, предвид естеството на
съоръженията, не би могъл да реализира никакви граждански плодове от ползването им;
съдът неправилно не е приложил нормата на §4 ал.4а от ПЗР на ЗЕ, която е била действащо
право за част от исковия период и, която следвало да бъде съобразена, с оглед липсата на
получена от дружеството покана. Тези оплаквания, според съда, са неоснователни.
Уважаването на иск с правно основание чл.59 ал.1 от ЗЗД за заплащане на
обезщетение за ползването на чужда вещ, е обусловено от наличието на следните
кумулативни предпоставки: 1/ ищецът да е собственик на вещта; 2/ вещта да се ползва от
ответника; 3/ липсата на правно основание за ползването на вещта и 4/ настъпило в резултат
на ползването обедняване на ищеца и обогатяване на ответника. При преценката на
посочените правопораждащи факти следва да бъдат съобразени и всички специални
нормативни изисквания или ограничения, когато обект на ползването е вещ, по отношение
собствеността и/или ползването на която такива съществуват. Когато вещта е със статут на
енергиен обект и част от електроразпределителната мрежа на страната по смисъла
съответно на т.23 във вр. с т.22 от ДР на ЗЕ, по отношение на него е приложима
регламентацията, съдържаща се в специалния закон – Закона за енергетиката. При ползване
на енергийни обекти и съоръжения в тях, собственост на друго лице, за целите на
преобразуването и преноса на електрическа енергия до други потребители, различни от
собственика, когато не е сключен договор за предоставяне на достъп по чл.117 ал.8 от ЗЕ и
без наличието на друго основание, енергийното дружество трябва да заплати обезщетение за
ползването на енергийните уредби и съоръжения на техния собственик на основание чл.59
ал.1 от ЗЗД. Обезщетението представлява сумата, с която енергийното предприятие се е
обогатило в резултат на неплащане на цената за достъп, ако беше сключен договор по чл.117
ал.8 от ЗЕ, и с която собственикът на енергийните уредби и съоръжения е обеднял поради
неполучаване на цената за достъп, ако страните бяха сключили договор по посочения
законов текст. Конкретният размер на обезщетението следва да се определи на база приетата
от ДКЕВР Методика за определяне на цените за предоставен достъп на преносното или
разпределително предприятие от потребители през собствените им уредби и/или
съоръжения до други потребители за целите на преобразуването и преноса на електрическа
енергия, на преноса на топлинна енергия и преноса на природен газ. В този смисъл е
трайната и непротиворечива практика на ВКС на РБ.
Според чл.117 ал.8 от ЗЕ, собствениците на електрически уредби и съоръжения при
техническа възможност и свободен капацитет предоставят ползването им на оператора на
електропреносната мрежа, съответно на оператора на електроразпределителна мрежа, за
целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия до други клиенти. Ползването
се предоставя след сключване на договор по цена, определена по методика, одобрена от
комисията.
За доказано по делото следва да се приеме, че през исковия период 02.06.2016г.–
10.03.2021г. Ж. З. е бил собственик на енергиен обект, представляващ трафопост с
идентификатор 41112.502.366. 9 по Кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.К.,
общ.Кюстендил, одобрени със Заповед №РД-18-96/28.10.2008г. на Изпълнителния директор
на СГКК, с адрес в гр.К., ул.„Бузлуджа“ №10. Този извод се базира на приетия като
доказателство по делото нотариален акт за покупко-продажба с №***, том IV, дело
№618/2013г. по описа на нотариус Ев.П., с рег.№188 по Регистъра на НК, по силата на който
З. е придобил собствеността върху обекта, с предназначение – сграда за енергопроизводство
от продавача „Водно стопанство“ ЕАД. Възраженията на ответника, че обекта, като такъв за
производство и пренос на електрическа енергия, е бил държавна собственост, а след
преобразувания и правоприемства е бил включен в неговия патримониум не намират
доказателствена опора. Според заключението на вещото лице, процесният трафопост е бил
изграден и присъединен към националната енергийна система на Р.България през 1980г.
Към този момент, както е посочил и КнРС, е действал Закона за електростопанството (отм.),
8
в сила от 01.07.1976г., според чл.2 ал.1 от който електрическите централи за производство
на електрическа енергия и електрическите уредби и мрежи за пренос и разпределение на
електрическа енергия са държавна собственост. В чл.2 ал.2 от с.з. е била предвидена
възможността кооперативни и други обществени организации с разрешение на Асоциация
„Енергетика“ да придобиват и притежават отделни електроенергийни обекти по
предходната алинея за задоволяване на собствените си нужди от електрическа енергия. В
чл.8 ал.1 и ал.2 от този закон са диференцирани ел. централи, уредби и мрежи като такива за
общо ползване и такива с вътрешноведомствено предназначение. За първите е посочено, че
се изграждат и поддържат от посочената по-горе Асоциация „Енергетика“, а вторите – от
самите потребители. Тези, които са за общо ползване са били и са останали държавна
собственост, а тези, които са имали предназначението да задоволяват енергийните нужди
само на един потребител /вътрешноведомствени централи, уредби и съоръжения/ са били
собственост на самото предприятие и това право е можело да се прехвърля включително и
чрез преобразуване и приватизация.
В конкретния случай, явно е, че се касае за енергиен обект по смисъла на чл.2 ал.2 от
Закона за електростопанството (отм.), който не е бил и съответно - не е останал държавна
собственост, а по силата на правна сделка е бил придобит от Ж.З.. Неоспоримо
потвърждение за правилността на този извод е доказаното по делото да е било извършено
през 2021г. изкупуване на обекта по реда на §4 от ПЗР на действащия ЗЕ от страна на
ответника, което извънсъдебно правно действие сочи на категоричен извод, че трафопоста,
като съвкупност от сграда и оборудване, не е бил притежание на ответника – купувач по
сделката преди реализирането й и на поддържаното в процеса основание. В този смисъл
следва да се приеме, че през исковия период трансформаторния пост, като енергиен обект, е
бил притежание на ищеца, въззиваем. В нотариалния акт от 10.03.2021г. с №**, том I, рег.
№****,дело №******г. по описа на нотариус Н.М., страните по делото са се съгласили З. да
прехвърли собствеността, а „ЧЕЗ Разпределение България“ АД – да придобие такава върху
недвижим имот, представляващ площадков енергиен обект по смисъла на т.41 от §1 на ДР
на ЗЕ, а именно сградата с идентификатор 41112.502.366.9 по КККР на гр.К.. Според §1, т.41
от ДР на ЗЕ, „ площадкови енергийни обекти" са сгради и трайно прикрепените към тях или
към поземлен имот енергийни съоръжения, без линейните им части, предназначени за
осъществяване на дейностите по производство, пренос и разпределение на електрическа и
топлинна енергия и природен газ, както и по добив на енергийни ресурси. В тази връзка,
напълно несъстоятелно е да се поддържа от ответника по иска, че ищецът не бил доказал
през исковия период да е бил собственик и на енергийните съоръжения.
Несъмнено е, че енергийният обект през исковия период е бил ползван от ответника –
по този въпрос не се спори, а и се установява от заключението на вещото лице, както и е
доказано, че в същия период е било осъществявано преобразуване и пренос на електрическа
енергия до други клиенти (битови и небитови). Не може да бъде споделено оплакването на
жалбоподателя, че ищецът не бил доказал обедняване, с оглед естеството на притежавания
обект и невъзможността на собственика да го ползва и да извлича граждански плодове. Това
е така, доколкото както вече се посочи, нормата на чл.117 ал.8 от ЗЕ регламентира
възможността собствениците на електрически уредби и съоръжения при техническа
възможност и свободен капацитет да предоставят ползването им на оператора на
електропреносната мрежа, съответно на оператора на електроразпределителна мрежа, за
целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия до други клиенти, като това
ползване се предоставя след сключване на договор по цена, определена по методика,
одобрена от КЕВР. В случая такова ползване на практика е било предоставено, но договор,
по силата на който З. да е получавал цена за предоставения достъп не е бил сключен, поради
което същият се е обеднил с неполучаването на цената за достъп, а дружеството се е
обогатило, спестявайки разход за заплащане на тази цена.
Както вече се посочи, начинът за определяне на дължимото обезщетение е
9
нормативно дефиниран, именно с оглед спецификата на ползвания обект. Вещото лице по
назначената експертиза е приложило съответната методика, направило е дължимите
изчисления по зададената формула и с оглед съвсем уместно изтъкнатата от въззивника
липса на доказателства за направените от собственика З. разходи за поддръжка на
съоръжението, при изчисленията вещото лице не е взело предвид да са били сторени такива
– вж.стр.5 от заключението. В този смисъл, направеното във въззивната жалба оплакване
следва да се приеме за съобразено от първоинстанционния съд и не може да рефлектира
върху изхода на спора.
По отношение приложимостта на предписанието на §4 ал.4а от ПЗР на ЗЕ, въззивният
съд намира за потребно да отбележи следното:
Съгласно §4 ал.1 от ПЗР на ЗЕ, енергийните обекти и съоръжения, представляващи
елементи от съответната преносна или разпределителна мрежа, които към момента на
влизането в сила на този закон трябва да бъдат собственост на лицензираните енергийни
предприятия, но са собственост на трети лица, се изкупуват от преносното или от
съответното разпределително предприятие в зависимост от принадлежността на обекта към
мрежите в 12-годишен срок от влизането в сила на закона.
В конкретния случай, ответникът е лицензирано енергийно предприятие, а
въпросният трафопост е бил елемент от разпределителната мрежа, собственост на
физическото лице Ж.З.. Налице са били условията на §4 ал.1 от ПЗР на ЗЕ за изкупуване на
обекта. От приложените по делото 2 броя писма, изходящи от „ЧЕЗ Разпределение
България“ АД и адресирани до Ж. З. (вж.л.73-л.75 от делото на КнРС) се установява, че на
25.01.2019г. З. е отправил покана до дружеството за изкупуване на енергийния обект, а на
29.01.2019г. – за заплащане на наем за ползване на трафопоста. На 10.03.2021г. е сключен
договора за прехвърляне на собствеността в полза на ответника.
Според §4 ал.4а от ПЗР на ЗЕ, в случай че сделката по изкупуване не е осъществена
или няма обоснован отказ по ал.4 (хипотеза, която в случая не представлява интерес),
енергийното предприятие в срок три месеца след покана от страна на собствениците по ал.1
е длъжно да плаща наем по методика, определена от комисията, в зависимост от типа и
мощността на съоръжението.
В отговора на исковата молба са направени множество възражения срещу
основателността на иска, но ответникът в рамките на срока по чл.131 от ГПК не е възразил,
че не му е била отправена покана, откъдето да е извел извод, че не дължи обезщетение. В
отговора е спомената разпоредбата на §4 ал.4а от ПЗР на ЗЕ, но само, за да се изтъкне, че
задължение за дружеството би възникнало единствено в случай, че сделката по изкупуване
не е осъществена или няма обоснован отказ по ал.4 , докато в настоящия случай, сделка по
прехвърляне на собствеността е била реализирана преди завеждане на иска, което е
установен по делото факт. Т.е. спор относно наличието или липсата на отправена покана не
е заявяван своевременно. Едва във въззивната жалба за пръв път е направено такова
оплакване с позоваване на липсата на покана за плащане на наем след влизане на нормата в
сила, но това оплакване е недопустимо и не следва да бъде разглеждано. Така определение
№60587 от 23.07.2021г. на ВКС по гр.д.№3993/2020г., IV г.о., ГК относно допустимостта за
разглеждане на възражение за приложимостта на §4 ал.4а от ПЗР на ЗЕ, което не е заявено в
срока за отговор.
При така изложените доводи, въззивната жалба се явява неоснователна, а решението
на КнРС в обжалваната част като правилно следва да се потвърди.
С оглед правилността на решението в обжалваната част, същото следва да се
потвърди и в частта, в която е разпределена отговорността за разноски между страните.
Поради неоснователността на жалбата, на въззивника не се дължат разноски.
Въззиваемият Ж.З. е сторил разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 980
10
лева, което надлежно е удостоверил по делото. Въззивникът прави възражение за
прекомерност на заплатеното възнаграждение. Минималният размер на дължимото
адвокатско възнаграждение към датата на сключване на договора за правна защита
съдействие, съгласно чл.7 ал.2 т.3 от Наредба №1/20024г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, възлиза на 748.72 лева. С оглед действителната фактическа и
правна сложност на спора, което е относимият критерий по чл.78 ал.5 от ГПК, заплатеното
възнаграждение, което надхвърля с около 200 лева минималния размер не може да се
приеме за прекомерно, поради което възражението в този смисъл се явява неоснователно.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20 от 14.01.2022г., постановено от РС – Кюстендил по
гр.д.№1079/2021г. по описа на същия съд, в частта, в която „ЧЕЗ Разпределение България“
АД, понастоящем с наименование „Електроразпределителни мрежи Запад“ АД (промяната в
наименованието вписана в ТРРЮЛНЦ на 28.04.2022г.), с ЕИК ************, със седалище
и адрес на управление: гр.София, Столична община, р-н Младост, бул.„Цариградско шосе“
№159, е осъдено да заплати на Ж. Б. З., с ЕГН **********, гр.К., ул.„Л."№**, на основание
чл.59 ал.1 от ЗЗД, сумата от 8 374.48 лева, представляваща обезщетение за ползване през
периода от 02.06.2016г. до 10.03.2021г. на сграда с идентификатор 41112.502.366.9 по КККР
на гр.К., общ.Кюстендил, одобрени със Заповед №РД-18-96/28.10.2008г. на Изпълнителния
директор на СГКК, последно изменение на КККР, засягащо сградата е от 19.08.2014г., с
адрес на сградата: гр.К., ул.„Б." №***, сградата е разположена в поземлен имот с
идентификатор ************, представляващ парцел II, кв.I, със застроена площ от 66 кв.м.,
брой етажи 1В, по плана на гр.К., предназначение: сграда за енергопроизводство,
прилежащата площ към нея, както и находящите се в процесния трафопост енергийни
уредби и съоръжения, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска
(01.06.2021г.) до окончателното й изплащане, както и сумата в размер на 1 339.84 лева -
сторени съдебно-деловодни разноски, съобразно уважената част от иска.
В останалата част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА „Електроразпределителни мрежи Запад“ АД, с ЕИК ************, със
седалище и адрес на управление: гр.София, Столична община, р-н Младост, бул.
„Цариградско шосе“ №159, да заплати на Ж. Б. З. с ЕГН **********, гр.К., ул.„Л."№**,
сумата от 980.00 лева (деветстотин и осемдесет лева), представляваща сторени разноски за
адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС на РБ в 1-месечен
срок, считано от датата на получаване на препис от същото.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
11
2._______________________
12