Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 04.05.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, IV-Д въззивен състав, в публичното
заседание, проведено на двадесети февруари
през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл.съдия
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от мл. съдия Спасенов в.гр.дело № 6858 по
описа за 2019 г. и за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 39713/30.07.2018
г. постановено по гр.д. № 33533/2016 г. по описа на СРС, 67-ми състав, е
допуснато на основание чл. 34 от ЗС да бъде извършена делба между Ц.К.И., ЕГН **********,
Р.К.И., ЕГН**********, Т.И.Ц., ЕГН ********** и Л.К.Ц., ЕГН ********** на
следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда с идентификатор
68134.901.762.1.30, с предназначение на самостоятелния обект: за търговска
дейност /магазин/, находящ се в гр. София, ул. „******, партер, със застроена
площ 73,16 кв.м., при съседи: изток – вход на жилищна кооперация, запад – ул.
Крум Попов, север – градинка, юг – апартамент, УПИ I-86,
кв. 114 по плана на гр. София, местност „Лозенец – II
част“, при квоти: ¼ идеални части за Ц.К.И., ¼ идеални части за Р.К.И.,
¼ идеални части за Т.И.Ц. и ¼ идеални части за Л.К.Ц..
Срещу решението
и в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от Л.К.Ц. и Т.И.Ц.,
с която са изложени съображения за неправилност и незаконосъобразност на
същото. Поддържа се, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че
предявения иск за делба е основателен, като е допуснал извършването на такава
между страните в производството с предмет процесния недвижим имот. Посочва се,
че първоинстанционният съд не се е произнесъл по своевременно направеното в
отговора на исковата молба възражение за изтекла в полза на Л.К.Ц. придобивна
давност в периода от 01.01.2003 г. до момента на предявяване на иска за делба –
22.06.2016 г. В тази връзка се твърди, че на 01.01.2003 г. между общия
наследодател на страните К.Ц.и ответницата Л.Ц. е постигната устна договорка, в
резултат на която К.Ц.предал на Л.Ц. владението върху процесния недвижим имот,
като същата се е афиширала като собственик на целия имот, владяла е същия явно
и необеспокоявана от никого, като се поддържа, че никой не е отричал нейните
права, не ги е оспорвал и не ѝ се е противопоставял, което се установява
от събраните по делото писмени и гласни доказателства. Предвид изложените
съображения се счита, че Л.К.Ц. е придобила правото на собственост върху
процесния недвижим имот на основание изтекла 10 годишна придобивна давност,
поради което и предявения иск за делба на процесния имот е неоснователен,
доколкото не е налице съсобственост върху същия между страните в
производството.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Ц.К.И., в който се
излагат съображения за неоснователност на твърденията на въззивниците и се моли
жалбата да бъде оставена без уважение. Поддържа се, че не са налице твърдените
в жалбата пороци на обжалваното първоинстанционно решение. Посочва се, че по
делото не са събрани доказателства, от които да се установява, че ответницата Л.Ц.
е обективирала спрямо останалите съсобственици на процесния имот намерението си
да владее техните идеални части за себе си. В тази връзка се посочва, че в хода
на делото е установено, че ответницата Л.Ц. не е подала декларация по чл. 14 ЗМДТ, а такава декларация е подадена от ответницата Т.Ц., като последната е
декларирала имота като съсобствен между всички съделители в настоящото
производство. Посочва се, че Ц.И. през цялото време е плащал данъците върху
съответната си идеална част от имота.
Моли се
въззивната жалба да бъде оставена без уважение, респективно да бъде потвърдено
обжалваното първоинстанционно решение.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран на 21.06.2016 г. с искова молба от Ц.К.И., ЕГН ********** и Р.К.И.,
ЕГН **********, с която е предявен иск за делба срещу Т.И.Ц., ЕГН ********** и Л.К.Ц.,
ЕГН ********** с искане да бъде допуснат до делба при равни квоти, по ¼ идеална
част за всеки от съделителите, съсобственият между Ц.К.И., Р.К.И.,Т.И.Ц. и Л.К.Ц.
недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор
68134.901.762.1.30, с предназначение на самостоятелния обект: за търговска
дейност /магазин/, находящ се в гр. София, ул. „******, партер, със застроена
площ 73,16 кв.м., при съседи: изток – вход на жилищна кооперация, запад – ул.
Крум Попов, север – градинка, юг – апартамент, УПИ I-86, кв. 114 по плана на
гр. София, местност „Лозенец – II част“.
В исковата молба
се твърди, че имотът е придобит общия наследодател на съделителите - К.Ц.И., в качеството му на ЕТ „Т.Е.– К.И.“
с договор за продажба на предприятие от 18.05.2001 г. Поддържа се, че К.И.
починал през 2006 г. и оставил за наследници Ц.К.И., Р.К.И. – деца от първия си
брак, Т.И.Ц. – втора съпруга и Л.К.Ц. – дете от втория брак. Твърди се, че
процесният имот е придобит от К.И. в качеството му на едноличен търговец,
поради което същият не е станал СИО, а е бил собственост само на И., в качеството
му на едноличен търговец, поради което и след смъртта на последния
собствеността върху процесния имот е преминала върху наследниците на К.И. и
страни в настоящото производство, като всеки от тях е придобил по ¼
идеална част от процесния имот по реда на наследственото правоприемство.
В
законоустановения срок по чл. 131 ГПК, от името на всяка от ответниците е
депозиран отговор на исковата молба. С отговорите на исковата молба се оспорва
предявения иск за делба. Поддържа се, че по делото не съществува подлежаща на
прекратяване с делба имуществена общност по отношение на процесния имот.
От името на
всяка от ответниците е направено възражение за придобиване на процесния имот по
силата на изтекла в полза на всяка от тях придобивна давност за периода
01.01.2003 г. – 21.06.2016 г.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта и по наличието на противоречие с императивните правни норми – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
състав намира постановеното от СРС, 67-ми състав, решение за валидно и допустимо.
Решението на СРС
е и правилно, като във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да
се добави и следното:
От приетия по
делото Договор за продажба на предприятие, сключен на 18.05.2001 г. между СД „И.-И.-Е.-2000“,
в качеството на продавач и К.Ц.И. – едноличен търговец, действащ под фирма „Т.Е.–
К.И.“, в качеството на купувач се установява, че наследодателят на страните в
настоящото производство – К.Ц.И., действащ в качеството на ЕТ „Т.Е.– К.И.“ е
придобил търговското предприятие на СД „И.-И.-Е.-****“, като съвкупност от
права, задължения и фактически отношения, включващо и правото на собственост
върху процесния недвижим имот, представляващ магазин за месо със застроена площ
от 73,16 кв. м., със съответните идеални части от общите части на сградата и от
правото на строеж върху мястото, находящ се в жилищна сграда на ул. „******,
гр. София, партер, в парцел I-86, квартал № 114
по плана на гр. София, местност „Лозенец II-част“
при съседи: изток – вход на жилищна кооперация, запад – ул. „Крум Попов“, север
– градинка и юг – апартамент.
Предвид горното
въззивният съд напълно споделя извода на първоинстанционния такъв, че в
резултат на горепосочената разпоредителна сделка, процесният имот е включен в
търговското предприятие на приобретателя – едноличен търговец. Същевременно между
страните не е спорно, че към момента на придобиване на процесния недвижим имот,
включен в търговското предприятие, предмет на договор за продажба на
предприятие от 18.05.2001 г., наследодателят на страните в производството -
К.Ц.И. е
бил в граждански брак с ответницата Т.И.Ц.. Действително в Семеен кодекс от
1985 г. /приложим в конкретния случай, предвид момента на придобиване
собствеността върху процесния недвижим имот/ не е предвидена разпоредба,
аналогична на разпоредбата на чл. 22, ал. 3 от Семеен кодекс – 2009 г.,
предвиждаща, че вещните права, придобити от съпруг – едноличен търговец, по
време на брака за упражняване на търговската му дейност и включени в неговото
предприятие са лична негова собственост. От друга страна, обаче, съгласно
разрешенията дадени в Тълкувателно решение № 2 от 27.12.2001 г. по гр. д. №
2/2001 г., ОСГК на ВКС, постановено по въпроси свързани със Семеен кодекс –
1985 г., режимът на съпружеска имуществена общност се отнася до придобиването
на вещи, права върху вещи и парични влогове само с потребителски характер за
задоволяване нуждите на семейството. Обратно, дейността на едноличния търговец
има за цел формиране на приходи и печалба от реализираната търговска дейност,
извършвана посредством търговското предприятие. Имуществото, включено в
търговското предприятие, може да обхваща вещи, права върху вещи и парични влогове
с потребителски характер, но те не са предназначени за задоволяване нуждите на
семейството на едноличния търговец, поради което нямат правната характеристика
на съпружеска имуществена общност по смисъла на чл. 19, ал. 1 СК -1985 г.
Предвид горните разрешения и събраните по делото доказателства, въззивният
съдебен състав споделя извода на първоинстанционния съд, че процесния недвижим
имот, доколкото е включен в търговското предприятие на едноличния търговец, то
същият не е станал съпружеска имуществена общност и е бил лична собственост на
наследодателя на страните – К.Ц.И..
Правилен е и
извода, че предвид обстоятелството, че след смъртта на К.Ц.И. /настъпила на
09.07.2006 г./, същият е оставил за наследници преживелия съпруг – Т.И.Ц. и
децата си Ц.К.И., Р.К.И. и Л.К.Ц. и по аргумент от разпоредбите на чл. 5, ал. 1
и чл. 9, ал. 1 ЗН, всяка от страните в настоящото производство е придобила по
реда на наследственото правоприемство по ¼ идеална част от процесния
недвижим имот.
По отношение на
направените от името на всяка от ответниците възражения за придобиване на
процесния имот по силата на изтекла в полза на всяка от тях придобивна давност
за периода 01.01.2003 г. – 21.06.2016 г., настоящият съдебен състав намира
следното:
Придобивната
давност е оригинерно основание за придобиване право на собственост. Тя е способ
за придобиване на право на собственост или ограничено вещно право чрез
фактическото упражняване съдържанието на това право след изтичане на определен
в закона период от време. Т.е. фактическият състав на придобивната давност
включва два елемента: владение и изтичане на определен срок.
Самото владение
от своя страна и по аргумент от чл. 68 ЗС включва, както упражняване на
фактическата власт върху вещта лично или чрез другиго, така и демонстриране на
намерение за своене на същата.
Непротиворечива
е съдебната практика, че когато след смъртта на общия наследодател един от наследниците
му ползва целия имот, той е владелец на собствената си идеална част от имота и
държател на идеалните части на останалите сънаследници. За да се превърне във
владелец на целия имот и съответно след изтичане на давностния срок да стане негов
собственик, този сънаследник следва да отблъсне владението на останалите
сънаследници. Тоест той следва да доведе до знанието им намерението си да свои имота.
Поради това при направено възражение за придобиване право на собственост на
основание давностно владение, за уважаването на това възражение не е достатъчно
само свидетелите да твърдят, че сънаследникът е ползвал, ремонтирал, управлявал
наследствения имот през съответния период. Необходимо е да се докаже и че
сънаследникът е отблъснал владението на останалите сънаследници върху притежаваните
от тях идеални части. Това е така, защото при наследяването като общо
правоприемство владението и съответно съвладението преминава по право към наследниците,
които се считат за продължители на личността на наследодателя си, без да е
необходимо да се извършват от тях действия на упражняване на фактическа власт
върху вещта. Това намира израз и във възможността на чл. 82 ЗС за
присъединяване от владелеца към владението му това на неговия праводател, което
при наследственото правоприемство за разлика от частното такова, винаги е
еднородно (само добросъвестно или само недобросъвестно). Поради това
сънаследникът, който влиза във владение на наследствен имот, придобива качеството
на съвладелец не в резултат на това негово действие, а по силата на наследяването.
Останалите наследници и без да държат имота са негови съвладелци като по
отношение на техните идеални части положението на този, който упражнява
фактическата власт върху сънаследствения имот, е аналогично на това на
наемателя или на заемателя за послужване на чужд имот.
В случаите, при
които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху
вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за
своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт
върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал
да владее своята идеална част, но държи вещта като обща, то той е държател на
идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена.
Независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този
от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални
части, да превърне с едностранни действия държането им във владение, т.нар.
interversio possessiones. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата
идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил
действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да
владее техните идеални части за себе си.
В конкретния
случай ответниците не са провели пълно и главно доказване на обстоятелството,
че са обективирали спрямо останалите съсобственици намерението си да владеят
техните идеални части за себе си.
По отношение на
ответницата Т.И.Ц., въззивният съд намира за правилни изводите на
първоинстанционния такъв, че доколкото съгласно чл. 115, б. „в“ ЗЗД давност
между съпрузи не тече, то едва след смъртта на общия наследодател на страните и
съпруг на ответницата Т.Ц. е възможно позоваване от последната на придобивна
давност. Предвид горното и доколкото по делото се установи, че наследодателят
на ищците е починал на 09.07.2006 г., то се налага извод, че до датата на
завеждане на исковата молба в съда /21.06.2016 г./ по отношение на ответницата Т.Ц.
не е изтекъл законоустановения 10 годишен срок за придобиване право на
собственост върху процесния недвижим имот по давност.
По отношение на
възражението за придобиване право на собственост върху процесния недвижим имот
въз основа на непрекъснато владение от страна на ответницата Л.К.Ц. в
продължение на 10 години, настоящият съдебен състав намира следното:
Действително
от събраните по делото гласни доказателства чрез разпита на свидетелите Р.Й.Д.и
К.И.П.се установява, че в началото на 2003 г. наследодателят на страните в
настоящото производство – К.Ц.И. е предал на ответниците Т.И.Ц. и Л.К.Ц.
фактическата власт върху процесния недвижим имот. Установява се още, че именно
ответниците са извършвали действия по управлението на процесния недвижим имот,
като са ремонтирали същия със собствени средства, отдавали са го под наем на
трети лица, като са събирали гражданските плодове от вещта, същевременно са
заплащали и дължимите данъци за имота. От друга страна, обаче, по делото не са
събрани доказателства, че ответницата Л.К.Ц. след смъртта на общия наследодател
– К.Ц.И. /доколкото до смъртта на същия, процесният недвижим имот е бил негова
лична собственост/, е демонстрирала пред останалите наследници намерението си
да владее техните идеални части в съсобствения недвижим имот само за себе си.
Дори напротив от показанията на свидетеля К.П.се установява, че през 2010 г.
същата е възприела разговор между ответницата Л.Ц. и ищецът Р.К.И., при който
последният изрично е предявил претенции към наследството останало от общия им
наследодател, което недвусмислено следва да се приеме, като оспорване и
противопоставяне на осъществяваното от Л.Ц. владение върху процесния недвижим
имот.
По
отношение на възраженията, че Т.Ц. и Л.Ц. са заплащали дължимите данъци за
процесния недвижим имот за периода от предаване фактическата власт върху същия
от общия на страните наследодател до настоящия момент, че същите са извършили
основен ремонт и подобрения в имота с лични средства, както и че са отдавали
под наем на трети лица недвижимия имот, като са събирали гражданските плодове
от вещта и са декларирали доходите от наем пред НАП, за които се твърди, че по
съществото си представляват действия, с които същите са демонстрирали пред
останалите съсобственици промяната на държането във владение, настоящият
съдебен състав намира същите за неоснователни. Съгласно константната практика
на ВКС, обективирана в Решение № 635 от 25.10.2010 г. по гр. д. № 1405 от 2009
г. на ВКС, Първо г.о., Решение № 6 от 22.01.2010 г. по гр. д. № 2760 от 2008 г.
на ВКС, Второ г.о., плащането на данъци и извършването на ремонти в
съсобствения имот не представляват действия, с които се демонстрира промяната
на държането във владение, респ. промяната на намерението на съсобственика да
владее целия имот за себе си. Това е така, защото съгласно чл. 31 от ЗС всеки
съсобственик е длъжен да участва в ползите и тежестите за общата вещ съобразно
дела си, а когато сам е поел изцяло стойността на необходимите и полезните
разноски за съсобствената вещ, може да иска от останалите съсобственици да му
заплатят тази част от разноските, която съответства на техния дял в
съсобствеността.
Отделно
от това следва да бъде посочено, че видно от представените и приети като
доказателства по делото договори за наем с предмет процесния недвижим имот,
всеки един от тях е сключван само и единствено от сънаследника Т.И.Ц., но не и
от сънаследника Л.Ц., поради което неоснователно се явява възражението във
въззивната жалба, че с отдаването на процесния имот под наем и събирането на
гражданските плодове от вещта, Л.Ц. е осъществила такова ползване на имота,
което ясно показва, че изключва владението на останалите наследници. В тази
връзка следва да бъде посочено и обстоятелството, че видно от Писмо от
Директора на ТД НАП – София, офис „Красно село“ изх. № 02-94-А-69/22.03.2018 г.
доходи от наем за процесния имот са декларирани само от сънаследника Т.И.Ц., но
не и от Л.Ц., което е допълнителен аргумент, обуславящ правилността на извода,
че от последната не е проведено пълно и главно доказване на обстоятелството, че
е обективирала спрямо останалите съсобственици/сънаслдници намерението си да владее
техните идеални части за себе си.
Предвид
гореизложените съображения и доколкото по делото не беше проведено пълно и
главно доказване от ответниците Т.Ц. и Л.Ц., че същите са обективирали спрямо
останалите съсобственици намерението си да владеят техните идеални части в
съсобствения недвижим имот за себе си, то въззивният съд намира, че възраженията,
направени от всяка от тях, за придобиване право на собственост върху процесния
недвижим имот въз основа на непрекъснато владение в продължение на 10 години,
считано от 01.01.2013 г. до датата на завеждане на исковата молба в съда –
21.06.2016 г. се явяват неоснователни и правилно са оставени без уважение от
първоинстанционния съд.
Следователно
и предвид всички установени по-горе обстоятелства се налага извод, че между
страните в настоящото производство е налице съсобственост върху процесния
недвижим имот при квоти от по ¼ идеална част за всяка от страните.
Предвид
съвпадението на крайните изводи на въззивния и първоинстанционния съд, депозираната
въззивна жалба, въз основа на която е образувано настоящото въззивно
производство, следва да бъде оставена без уважение, респективно обжалваното с
нея първоинстанционно решение, следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските в производството
пред СГС:
С оглед изхода на спора право на
разноски в производството пред СГС имат въззиваемите.
От името на
въззиваемия Р.К.И. не е направено искане за присъждане на разноски и не са
представени доказателства за извършени такива, поради което и не следва да му
бъдат присъждани разноски в производството пред СГС.
От
името на въззиваемия Ц.К.И. е направено своевременно искане за присъждане на
разноски в производството пред СГС, като са представени и доказателства за
извършени такива, а именно за заплатено адвокатско възнаграждение за
предоставена правна защита и съдействие в размер на 1600 лева.
В
проведеното пред въззивния съд открито съдебно заседание от името на
въззивниците е направено възражение за прекомерност на претендираното от
въззиваемия Ц.И. адвокатско възнаграждение в производството пред СГС. Настоящият
съдебен състав, като съобрази, фактическата и правна сложност на делото,
обстоятелството, че във въззивното производство не са допускани и събирани
доказателства, че същото е приключило в едно открито съдебно заседание, както и
активното процесуално поведение на процесуалния представител на въззиваемия,
намира направеното от въззивниците възражение за прекомерност на претендираното
от въззиваемия Ц.И. адвокатско възнаграждение за основателно, като в полза на последния
следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в минималния
предвиден в чл. 7, ал. 4 вр. чл. 7 ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения размер, а именно 1023,50 лева.
Предвид горното
и на основание чл. 78, ал. 1 вр. чл. 273 ГПК Т.И.Ц., ЕГН ********** и Л.К.Ц.,
ЕГН ********** следва да бъдат осъдени да заплатят в полза на Ц.К.И., ЕГН **********
сумата от 1023,50 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в
производството пред СГС.
По изложените
съображения, Софийският градски съд, ІV-Д въззивен състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 39713/30.07.2018 г.
постановено по гр.д. № 33533/2016 г. по описа на СРС, 67-ми състав.
ОСЪЖДА Т.И.Ц., ЕГН ********** с адрес: *** и Л.К.Ц.,
ЕГН ********** с адрес: ***, кв. „********* да заплатят в полза на Ц.К.И., ЕГН **********,
с адрес: *** на основание чл. 78, ал. 1 вр. чл. 273 ГПК сумата от 1023,50 лева,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СГС.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен
срок от връчване препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.