Р Е Ш Е Н И Е
№
............
гр. София, 16.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен състав, в публично
съдебно заседание на осемнадесети февруари две хиляди двадесет и
първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл. съдия МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от младши съдия Мария Малоселска
в.гр.дело № 5279 по описа
за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 - 273 ГПК.
С
решение
№ 43178
от 17.02.2020 г., постановено по гр.д. № 28246/2019 г. по описа на СРС, 79
граждански състав, на основание чл. 411, ал. 1 КЗ Столична община е
осъдена да заплати на „Г.З.“ ЕАД сумата от 156,34 лв.,
представляваща регресно вземане за платено застрахователно обезщетение по
застраховка „Каско престиж“ за вреди на л. а. „Тойота Корола“, с рег. *******и разноски за определянето му в размер
на 11,74 лв., вследствие на ПТП от 01.09.2016 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба – 20.05.2019 г. до окончателното плащане. На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК съдът възложил сторените от ищеца разноски в тежест
на ответника.
Срещу
решението е подадена въззивна жалба от Столична община, чрез процесуалeн представител юрк. П.П., с която
същото се обжалва в цялост. Жалбоподателят навежда доводи, че решението е неправилно,
като постановено в нарушение на материалния закон, тъй като изводите на съда,
че е налице регресно вземане на ищеца срещу ответника били неправилни. Обръща внимание, че такова вземане би възникнало
само ако е налице плащане в полза на правоимащото лице по имуществената
застраховка, а в случая такова не било налице. В тази връзка съдът се позовал
на неотносима съдебна практика в решението си. Доколкото липсвало реално
плащане, то предпоставките на закона за суброгиране в правата на увредения не били
налице, следователно първоинстанционното решение, като неправилно, следвало да
бъде отменено от въззивния съд. Претендират се разноски.
В
срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от страна на ищеца
в първоинстанционното производство, с който жалбата се оспорва с доводи за
неоснователност на оплакванията по отношение на първоинстанционния съдебен акт.
Въззиваемото дружество поддържа, че притежава активна легитимация по регресното правоотношение, като по този
въпрос в хода на съдебното дирене пред първия съд било прието заключението на
съдебно-счетоводна експертиза, съгласно което на 12.06.2016 г. било извършено
прихващане на вземането на правоимащия по имуществена застраховка срещу
задължението на това лице за застрахователна премия към застрахователя. Заявено
е искане решението да бъде потвърдено и да се присъдят разноски в полза на
дружеството за въззивното производство.
Софийски градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
доводи за пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна,
намира за установено следното
от
фактическа и правна страна:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Във връзка с доводите на въззивника, съдържащи се в сезиращата настоящата
инстанция въззивна жалба, съдът намира следното:
Договорът
за застраховка на лек автомобил „Каско” е вид имуществена застраховка, по силата
на който застрахователят поема задължение срещу заплащане на застрахователна
премия за изплати на застрахования застрахователно обезщетение при реализиране
на определен риск. Съгласно разпоредбата на чл. 410 КЗ, застрахователят встъпва
в правата на застрахования, произтичащи от непозволено увреждане, с плащането
на застрахователното обезщетение. С встъпване на застрахователя в правата на
увредения, той има правото да предяви иск срещу причинителя на вредата.
Основателността на предявения иск е предпоставена от това по делото да бъде
установено, че за застрахователя е възникнало регресно право, а именно сключен
между застрахователя и увреденото лице застрахователен договор, действащ към
датата на застрахователното събитие, настъпило застрахователно събитие,
вследствие виновно и противоправно поведение на лице, за което отговаря
ответникът, като в изпълнение на договорното си задължение застрахователят да е
възмездил правоимащия за причинените му имуществени вреди от настъпилото
застрахователно събитие.
Обемът
на суброгационното право включва както правата срещу физическото лице – пряк
причинител на вредите, така и правата, произтичащи от нормите на чл. 47 - чл.49 ЗЗД срещу лицата, които носят отговорност за чужди виновни действия – в този
смисъл р. V от ППВС № 7/4.10.1978 г. Отговорността в случая е по чл. 49 ЗЗД,
доколкото се твърди нарушение на предписано правило (неподдържане на пътя в
изправност) и вредата не следва от обективното качество на вещта. В този смисъл
ищецът следва да докаже и деликтната отговорност на ответника - противоправно
поведение на служители на ответника, или на лица, на които е възложил
извършването на определена работа, причинени при или по повод изпълнението на
възложената работа вреди в правната сфера на трето лице, наличието на причинна
връзка между поведението на виновните лица и причинените вреди.
В
настоящия случай страните не спорят относно наличието на валидно застрахователно
правоотношение по застраховка „Каско“ между ищеца и трето за делото лице. Не се
спори също така, че е настъпило процесното застрахователно събитие, в резултат
от което са причинени имуществени вреди по застрахованото имущество, както и че
мястото/пътят, на който произшествието е реализирано, е част от общинската
пътна мрежа. Посочените обстоятелства са отделени по реда на чл. 146 ГПК за
безспорни и ненуждаещи се от доказване по делото от първия съд, като предвид
липсата на оплаквания за допуснати в тази връзка процесуални нарушения,
въззивният съд намира, че същите не подлежат на изследване в тази фаза на процеса.
Като
взе предвид наведените с въззивната жалба на ответника оплаквания, съставът на
съда приема, че спорният по делото въпрос е изпълнил ли е застрахователят по
имуществената застраховка „Каско“ задължението си за обезвреда на причинените
на застрахованото лице неблагоприятни имуществени последици, настъпили като
резултат от процесното произшествие, реализирано на общински път, респективно
възникнало ли е за него регресно вземане срещу ответника поради неизпълнение на
задължението му да се поддържа общинската пътна мрежа в изправно и безопасно
състояние. Или с други думи въззивният съд следва да даде отговор на въпроса
дали единствено в хипотеза на фактическо изплащане на застрахователно
обезщетение чрез предоставяне на определената парична сума във фактичска власт
на застрахования за застрахователя по доброволната имуществена застраховка ще
възникне правото да се суброгира в правата на увреденото от събитието, за което
отговорност носи ответника, лице.
В
хода на първоинстанционното производство е установено, че за настъпилите в
резултат от процесното събитие /попадане в необезопасена и необозначена дупка
на пътя/ увреждания по застрахованото имущество застрахователят е определил по
метода експертна оценка на възстановителната стойност застрахователно
обезщетение за настъпилите щети в размер на 144,60 лева /видно
от калкулация по претенция № 67001600863/08.09.2016 г., доклад № 1 по щета
67001600863/12.09.2016 г./.
Съгласно
заключението на съдебно-автотехническата експертиза, което настоящият състав на
съда кредитира като обективно дадено и компетентно изготвено от лице,
притежаващо необходимите специални знания от тази област на техническите науки,
стойността, необходима за възстановяване на лек автомобил „Тойота Корола“, рег.
№ *******, от причинените и намиращи се в причинна връзка със събитието увреди,
изчислена на база средни пазарни цени към датата на произшествието, е в размер
на 192,37 лева – т.е. в по-висок от определения от застрахователя чрез метода
експертна оценка размер на застрахователното обезщетение.
Пред
първоинстанционния съд е прието и заключението на допуснатата
съдебно-счетоводна експертиза, на което въззивният съд намира, че също следва
да даде вяра, предвид че вещото лице – специалист по счетоводни записи, е
отговорило пълно на стоящите пред изследването задачи, като същевременно не е
налице основание съдът да се съмнява във верността на дадените отговори.
Съгласно същото на 12.06.2016 г. ищецът е извършил едностранно прихващане на
насрещни задължения за заплащане на застрахователно обезщетение по процесната
застрахователна преписка в размер на 144,60 лева с дължимата трета вноска от
застрахователната премия по застрахователния договор в размер на 137,59 лева и
част от дължимата четвърта вноска по застраховката в размер на 7,01 лева.
Размерът на едностранно прихванатата сума е в размер на 144,60 лева.
При
тези изводи за фактите и в отговор на доводите на въззивника, съдържащи се в
сезиращата настоящата инстанция въззивна жалба, съдът приема, че правото на
застрахователя да иска от третото лице, причинило/отговорно за вредата,
съответно от застрахователя му по "Гражданска отговорност", след
плащането на застрахователното обезщетение, е право, произтичащо по силата на
закона, като основанието му не е само застрахователното правоотношение, а и
фактът на плащането на сумите на правоимащите лица по силата на договора за
застраховка и произтичащото от закона право на регрес – чл. 410 и чл. 411 КЗ.
Именно с оглед на това плащане застрахователят встъпва в правата на
застрахованите лица. Встъпвайки в правата на застрахования, застрахователят не
би могъл да получи повече права от тези, които има застрахования срещу третото
лице, като застрахователят носи риска от всички възможни възражения, които може
да направи третото лице на застрахования.
Плащането
на застрахователно обезщетение може да бъде извършено чрез изплащане на сума в
размер на пазарната стойност на действително претърпените вреди, изчислени към
момента на настъпване на събитието, в натура – чрез извършване на необходимите отстраняването
на щетите ремонтни дейности, или чрез прихващане, включително и с дължимите
вноски при разсрочено заплащане на застрахователната премия по сключения
договор.
Прихващането
в материалноправен аспект, като способ за погасяване на задължения е
регламентирано в чл. 103, ал. 1 ЗЗД, съгласно който когато две лица си дължат
взаимно пари или еднородни и заместими вещи, всяко едно от тях, ако вземането
му е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу задължението си. В този
случай насрещните вземания се погасяват до размера на по-малкото към момента, в
който условията за прихващане са били налице, а не към датата на компенсационното
волеизявление. Прихващането замества двойното разплащане, но материалноправните
последици от същото са идентични с тези на плащането – вземането е погасено все
едно, че плащането е било извършено.
В
конкретната хипотеза, ако застрахователят беше заплатил на правоимащия сумата,
определена като застрахователно обезщетение, а последният пък беше заплатил
задължението си за застрахователна премия до този същия размер, последиците
биха били идентични, като тези на извършеното прихващане. Сумата в размер от
144,60 лева, като задължение на застрахователя към застрахования е погасена
чрез прихващане, с което патримониумът на това лице е намалял, тъй като на съответните
падежи на трета и четвърта погасителна вноска застрахователят няма да получи
плащания от застрахования на стойност вноските от застрахователната премия до
сумата от 144,60 лева, т.е. погасили са се негови вземания до посочения размер.
Да
се отрече правото на застрахователя да заплати застрахователно обезщетение чрез
извършване на прихващане означава да се ограничи приложното поле на
прихващането като погасителен способ, т.е. да се отрече възможността да се
извърши прихващане само за да запази застрахователят правото си да се суброгира
в правата на увреденото лице, каквато не е логиката на закона при разписването
на правилото на чл. 410 ГПК. Заплащането
на застрахователно обезщетение чрез отстраняване на настъпилите увреждания в
натура /след което застрахователят урежда финансовите си взаимоотношения с
лицето, предоставило услугата на застрахования/ или извършването на прихващане
въз основа на условията на застрахователния договор не съставлява разширително
тълкуване на обсъжданата законова норма. Обратно, такова тълкуване е съобразено
освен с духа на закона, също и с актуалните социално-икономическа обстановка и
съдържанието на правоотноотношенията между правните субекти. Ето защо доводите
на въззивника, с които решението е атакувано като противоречащо на материалния
закон, са неоснователни. Налице е основание за възникване на регресното право в
размер на платеното чрез прихващане застрахователно обезщетение за сумата от
144,60 лева, както и за разноските за определянето му.
Не
се спори, че пътят, на който е реализираното произшествие, е общински път по
смисъла на чл. 3, ал. 3 от Закона за пътищата, поради което и на основание чл.
19, ал. 1, т. 2 и чл. 31 ЗП ответникът е задължен да осъществява дейностите по
поддържането му. Общината като юридическо лице осъществява дейностите по чл. 31
ЗП и чл. 13 ЗДвП чрез своите служители или други лица, на които е възложила
изпълнението. В конкретния случай именно бездействието на последните във връзка
с обозначаване на дупката до премахването й е довело и до неизпълнение на
задължението по чл. 31 ЗП и чл. 13 ЗДвП, поради което и на основание чл. 49 ЗЗД
ответникът носи отговорност за причинените при процесното ПТП вреди.
Обемът
на регресното вземане се определя от размера на действителните вреди, но не
повече от извършеното чрез прихващане застрахователно плащане. Ето защо искът
правилно е уважен от първия съд за целия претендиран размер, доколкото
правилото на чл. 410, ал. 1 ГПК включва и репариране и на разноските, сторени
за определяне на обезщетението.
По
изложените съображения решението следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно.
По разноските:
С
оглед изхода от спора правото на обезвреда за сторените в хода на въззивното
производство разноски принадлежи само на въззиваемата страна. Искане в този
смисъл е своевременно заявено, като в настоящото производство страната е
представлявана от юрисконсулт. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК, като съобрази
фактическата и правна сложност на делото, цената на иска, пренесен за
разглеждане пред настоящата инстанция, обстоятелството, че въззивното производство
е протекло без събиране на доказателства в едно единствено съдебно заседание, съдът
определя размер на юрисконсултското възнаграждение от 50 лева. Сума в посочения
размер следва да бъде възложена в тежест на въззивника.
Мотивиран
от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 43178 от
17.02.2020 г., постановено по гр.д. № 28246/2019 г. по описа на СРС, 79
граждански състав.
ОСЪЖДА С. о., ЕИК ********, да
заплати на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал 8 ГПК на „Г.З.“ ЕАД, ЕИК *********, сумата
от 50 лева – разноски за производството пред СГС.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.