Р Е Ш Е Н И Е
№ 27.11.2015г. гр. Димитровград
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Димитровградският
районен съд
на
девети ноември през две хиляди и петнадесета година
в
публичното заседание в следния състав:
Председател: Гергана Стоянова
Членове:
Съдебни
заседатели:
Секретар
П.Н.
Прокурор
като
разгледа докладваното от съдия Гергана Стоянова
гражданско дело № 621 по описа за 2015г.
за
да се произнесе взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл.124 ал.1, вр. чл.415
ал.1 от ГПК.
Ищецът „Атлас“АД твърди, че с ответника С.Г.С. се
намирали в облигационни отношения във връзка с формален договор за заем от
21.2.14г., изменен със Спогодба от 13.11.14г., с нотариална заверка на
подписите с рег.№5342/13.11.14г.
На 27.09.13г. ищцовото дружество предоставило на
ответника /тогава заемащ длъжността изпълнителен директор/ сума в размер на
14000 лева, под формата на служебен аванс, като страните подписали РКО.Сумата
била усвоена от ответника за покриване на част от разходи по евентуална бъдеща
сделка за автогара, организирана от ответника, които на по-късен етап е
следвало да бъдат възстановени от евентуалния купувач на имота.На заседание на
СД от 21.2.14г. ответникът поел лична отговорност да възстанови парите, при
липса на сделка.Единодушно се взело решение за обезпечаване на сумата в общ
размер на 23500 лева , като се възложило на Председателя на СД да сключи с
изп.директор/ответника/ договори за заем със срок на падежа 31.10.14г.В
изпълнение на взетото решение се сключил и договора от 21.2.14г. с падеж
31.10.14г. и подписана запис на заповед от същата дата.На 13.11.14г. страните
предоговорили срока на плащане, поради пълно неизпълнение от страна на
ответника до 31.1.15г., чрез сключване на цитираната спогодба.Към момента на
депозиране на ИМ било налице пълно неизпълнение на договореното от
ответника.Ответникът не върнал получената парична сума, а в срока за връщане на
заема, сделка за автогарата с евентуален купувач, организирана от ответника не
била сключена.
Издадени заповед за изпълнение на парично задължение и
изпълнителен лист на основание чл.417 ГПК-образувано ч.гр.дело №245/15г. по
описа на РС-Димитровград.Направено възражение от длъжника по ч.гр.д.№245/15г. в
срок, поради което е налице и правния интерес на ищеца да установи вземането си
в настоящото производство.
Претендира
да се постанови решение, с което да се приеме за установено, че ответника, в
качеството си на длъжник по Спогодба към договор за заем от 21.2.14г. с
нотариална заверка на подписите на страните от 13.11.14г., дължи на ищцовото
дружество, сумата в размер на 14000 лева, ведно със законната лихва от датата
на подаване на заявлението по чл.417 ГПК до окончателното изплащане.Претендират
се и направени по делото разноски от ищеца.
Ответникът С.Г.С. е депозирал отговор на исковата
молба в законоустановения срок, като твърди, че искът бил допустим, но
неоснователен.Оспорва съществуването на вземането, тъй като то произтичало от
недействително съглашение, по смисъла на чл.152, пр.2 от ЗЗД.Воля за
действително възникване на такова нито една от страните не е имала,
т.е.липсвало съгласие за сключване на такъв вид сделка, а формално
обективираната по съществото си представлявала симулативно съглашение, с което
се уговаря предварително начин на удовлетворение на кредитора, различен от
този, който е предвиден в закона /ТЗ/.Пари по договора за заем от 21.2.14г.
ответникът не е получил.Оспорва съдържанието на договора за заем от 21.2.14г.,
спогодбата от 13.11.14г. относно възникването на заемното правоотношение и
получаване на посочената дата на парична сума в размер на 14000 лева.РКО също
бил с невярно съдържание.Сделката за автогарата не била финализирана, защото неочаквано
за ответника, последният бил освободен от представителство на дружеството, като
изпълнителен директор и въведен в заблуждение, че трябвало да преустанови тази
си функция, за да му бъде отдадено имуществото на дружеството под наем, поради
което подписал и РКО.
След като обсъди събраните по делото доказателства
ведно с доводите на страните, съдът намери следното:
Дружеството ищец е подало на 11.03.2015 г. заявление
по чл.417 ГПК, с което е претендирало ответника, в качеството си на длъжник по
Спогодба към договор за заем от 21.2.14г. с нотариална заверка на подписите на
страните от 13.11.14г., че дължи на ищцовото дружество, сумата в размер на 14000
лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК до окончателното изплащане.
По заявлението е било образувано приложеното ч.гр.д.№245/2015г.
на Димитровградския районен съд и издадена заповед за изпълнение, срещу която
ответника възразил на 30.4.15г.
В заповедното производство ищецът се е
легитимирал като кредитор въз основа на Спогодба към договор за заем от 21.2.14г.
с нотариална заверка на подписите на страните от 13.11.14г.
От представения и приет като доказателство по делото
договор за заем за послужване от 21.02.2014 година безспорно се установи, че
същият е подписан от страните съответно като заемодател и заемополучател, като
е удостоверено, че на същата дата ищцовото дружество в качеството си на
заемодател е предоставил за временно ползване на ответника сумата в размер на 14000
лева, а последният се задължил да я върне в срок до 31.10.2014г., като за
обезпечение на задължението си по този договор С.Г.С. подписал Запис на заповед
за същата парична сума с падеж 31.10.2014г.
Съгласно приетия като доказателство запис на заповед
за сумата от 14000 лева с дата 21.02.2014 година, с падеж 31.10.2014г.,
ответникът неотменимо и безусловно се задължил срещу представяне на този запис
на заповед, да заплати без протест и разноски сумата 14000 лева на ответното
дружество, с посочено място на плащане на сумата-касата на дружеството в град
Димитровград.
Съгласно приетата като доказателство по делото
Спогодба към договор за заем от 21.02.2014 година, с нотариална заверка на
подписите от 13.11.2014 година се установява, че на посочената дата между страните
по делото и съответно по сключения договор за заем е постигната спогодба за
това, че вместо 31.10.2014 година С.С. следва да върне на ищцовото дружество
заемната сума в размер на 14000 лева до 31.1.2015 година, като за обезпечение
на задължението се издаде нов запис на заповед за същата сума с падеж 31.1.2015
година, последният приложен като доказателство по делото, съответно подписан от
ответника.
Видно от представен РКО /без номер/ от 27.09.2013г. сумата
14000 лева с основание служебен аванс е предоставена на ответника от ищцовото
дружество, а с РКО от 3.1.2014 година е, че ответникът е получил от ищцовото
дружество сумата в размер на 55190 лева като служебен аванс, съответно подписан
от главен счетоводител, ръководител и получил сумата.
От заключението на вещото лице по назначената
съдебно-счетоводна експертиза се установи, че РКО, издаден на 27.09.13г. от
ищцовото дружество на стойност 14000 лева с основание “служебен аванс“, за
получена сума от ответника не е осчетоводен в касовата книга на 27.09.2013
година.Заведена като служебен аванс е отразена в сметка подотчетни лица.Сумата
по посочения РКО е включена в РКО под номер 527, заведен през месец 12.2013 година
с обща стойност 55190 лева, без посочена причина за по-късно
осчетоводяване.Липсват оправдателни разходни документи в следващ месец,
отчитане на сумата и връщането й в касата.До месец май 2014 година сумата не е
била отчетена с разходно-оправдателни документи и едва тогава е прехвърлено по
партида, като възникнало вземане на ответника.
Останалите доказателства съдът не обсъжда, като
неотносими по предмета на делото.
При така установените факти се налагат следните правни
изводи: Разпределението
на доказателствената тежест в процеса повелява, при предявен положителен
установителен иск, какъвто е този с правно основание чл. 422 от ГПК, ищецът да
докаже възникването на спорното вземане, а ответникът – фактите, които
изключват, унищожават или погасяват това вземане. Съгласно установените в
разпоредбата на чл. 154, ал.1 от ГПК правила, в тежест на ищеца е да докаже, че
е предал на ответника парична сума срещу задължението му да я върне на
определена дата. Поради реалния характер на договора за заем, предоставянето на
сумата представлява съществен елемент на договора, поради което установяването
на предаването на паричната сума със задължение за връщането й от заемателя е
доказване и на договора.
При така установените факти се налагат следните правни
изводи:
Предявен е установителен иск с правно основание чл.415
ал.1, вр.чл.410 ГПК за процесните суми, за които е издадена Заповед №101 по
ч.г.д.№245 по описа на ДРС, поради което и съдът намира искът за процесуално
допустим.
Няма спор, че въз основа на цитираната спогодба,
представляваща анекс към договора за заем по реда на чл.417 от ГПК по искане на
ищцовото дружество, е издадена заповедта за незабавно изпълнение на парично
задължение за процесната сума, дължима от ответника, както е издаден срещу него и изпълнителен лист за същата сума /виж приложеното по делото,
ч.гр.д.№245/2015г. на Димитровградски
районен съд/. С оглед постъпилото в срока по чл.419 от ГПК възражение
срещу издадената заповед за изпълнение, че длъжникът не дължи сумата посочена в
нея, в срока по чл.415 от ГПК е предявен настоящия установителен иск.
В този смисъл заявената искова претенция е процесуално
допустима и за ищеца е налице правен интерес да установи вземането си срещу
длъжника.
Няма спор, че за същата по размер сума, от ответника в
настоящото производство е подписан и запис на заповед.
Не се спори по делото, а твърденията в исковата молба
на ищеца се обективират и от обсъдените по-горе приети като доказателства по
делото писмени документи, че преди датата на съставяне на договора за заем, на 27.09.2013г.
ответникът, в качеството си на изпълнителен директор на дружеството е получил
от последното сумата от 14000 лева под формата на служебен аванс за покриване
на разходи по евентуална бъдеща сделка за продажба на обект “Автогара“, а после
с решение на Съвета на директорите от 21.02.2014 година, бил задължен да сключи
договора за заем, обезпечаващ тези разходи на обща стойност 23500 лева, като за
второ обезпечение на това вземане издал и запис на заповед на същата дата 21.02.2014
година.
В съдебно заседание по делото процесуалния
представител на ищцовото дружество заяви и призна факта, че по сключения
договор за заем не са били предавани парични суми, а с него е преуредено под
формата на договор за заем старото задължение на ответника, възникнало по РКО
без номер от дата 27.09.2013 година, което е във връзка и по повод оспорване от
ответника истинността на съдържанието на договор за заем от 21.02.2014 година и
спогодба от 13.11.2014г. като част от него относно възникване на заемно
правоотношение и получаване на посочената дата на сума в размер на 14000 лева.
Обсъдени твърденията на страните в светлината на
събраните по делото доказателства и обстоятелствата, изложени в исковата молба
, дават основание на съда да приеме, че в случая не се касае за възникнали между страните
валидни заемни правоотношения по силата на приложения към исковата молба
договор за заем, носещ подписите и на двете страни, съответно цитираната
спогодба към него. Доказателствената сила на този писмен документ е силно
разколебана от признанията на ищцовото дружество, посочен в този договор като
заемодател, обсъдени по-горе.Самият ищец, чрез процесуалния си представител признава неизгодни за дружеството факти и
обстоятелства, които категорично отричат съществуването на заемни отношения с
ответника, тъй като месеци преди датата на съставяне на договора за заем, на 27.09.2013г.
ответникът, в качеството си на изпълнителен директор на дружеството е получил
от последното сумата от 14000 лева под формата на служебен аванс за покриване
на разходи по евентуална бъдеща сделка за продажба на обект “Автогара“, а после
с решение на Съвета на директорите от 21.02.2014 година, бил задължен да сключи
договор за заем, обезпечаващ тези разходи на обща стойност 23500 лева, като за
второ обезпечение на това вземане издал и запис на заповед на същата дата 21.02.2014
година. Признатите факти съобразени и с твърденията на ответника по делото, че
няма възникнало заемно правоотношение, преценени по отделно и в съвкупност с
останалите събрани доказателства, автоматично изключват съществуването на
заемно правоотношение между страните, основаващо се на сключен договор за заем
по смисъла на чл.240 от ЗЗД, така както се твърди в исковата молба. Макар да е
сключен договор за заем, сумата която е дадена на ответника, според твърденията
на ищеца е за покриване на разходи по евентуална бъдеща сделка за продажба на обект
“Автогара“, а не е предадена в собственост на
С.С. със задължение последният да
върне заетата сума на ответното дружество до определена дата. Следователно се налага извода, че между
страните съществуват в действителност други облигационни отношения, но не и
такива, основаващи се на договор за заем и спогодба като неразделна част от
него, поради което заявената претенция с настоящата искова молба като такава,
основаваща се на договор за заем от 21.02.2014г. и Спогодба като неразделна
част от него от дата 13.11.2014г., се явява изцяло неоснователна и следва да се
от хвърли. Отношенията между страните следва да се уредят по друг процесуален
ред, но не и на база заемни правоотношения, тъй като такива не се установяват
от събраните в хода на производството доказателства. Както се посочи по-горе,
клаузите на самият писмен договор за заем
са дискредитирани и компрометирани от страната-ищец, сочеща себе си като
заемодател по договора, която сама се позовава на разпоредбите в него, но
едновременно с това твърди нещо съвършено различно, а именно, както се посочи
по-горе, че сумата, която е предоставила на другата страна, всъщност не е дадена в заем, а за покриване на разходи
по евентуална бъдеща сделка за продажба на обект „Автогара“. Следователно не
това са били действителните права възникнали между страните по делото, като
произтичащи от договор за заем, така както твърди в исковата си молба ищцовото
дружество и съществуване на вземането си по основание, което е послужило на
съда за издаване на заповедта за незабавно изпълнение.
Съдът не обсъжда въпроса за какъв вид договор в
действителност се касае, за договор за поръчка или за друг вид облигационни
отношения извън заемните, тъй като ищецът не е въвел основание да претендира
вземането си при условията на евентуалност, още повече, че в настоящия процес
това би било и недопустимо поради спецификата на иска с правно основание в
чл.422 от ГПК, както и с оглед и на развилото се до момента заповедно
производство, в което заявителят претендира права от неизпълнение на договор за
заем, но не и от неизпълнение на друг вид договор или от друга съществуваща
между страните облигационна връзка.
Съдът не обсъжда
възражението на ответника, че последният изобщо не е получавал сумата от 14000
лева, отразена в РКО от 27.09.2013г, като неотносимо по предмета на делото
предвид горните правни изводи.
Следователно, в настоящия
процес не се установи по безспорен и категоричен начин между страните да е
съществувало заемно правоотношение от 21.02.2014г., по силата на което
ответникът С.С., като заемополучател да не е изпълнил задължението си в срок до
31.1.2015г. да върне дадената му в заем
парична сума, и поради това като неизправна страна по такъв договор да бъде
признато по отношение на същия, че ищцовото дружество има срещу него вземане в
размер на 14000 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението по чл.417 ГПК до окончателното изплащане, така както е посочено в
заповедта за незабавно изпълнение и издадения изпълнителен лист от Димитровградски
районен съд по цитираното частно гражданско дело.
Предвид изложеното съдът
намира, че предявеният иск е неоснователен и следва да се отхвърли.
При този изход на делото, в
тежест на ищеца са и разноските, направени от ответника в хода на процеса-420
лева /120 лева-депозит за вещо лице и реално заплатени 300 лева-адвокатско
възнаграждение/.
С оглед
изложеното Димитровградският районен съд
Р
Е Ш И
:
ОТХВЪРЛЯ
КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН иска, предявен от „АТЛАС“АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление град Димитровград, ул.“Панорамен път“№5, чрез К.Н. Г., в
качеството му на представител на изпълнителния член на СД на дружеството
„ТК-Лизинг“ООД, ЕИК *********, срещу С.Г.С., ЕГН ********** ***, с който се
иска да бъде признато за установено, че ответникът, в качеството си на длъжник
по Спогодба към договор за заем от 21.2.14г. с нотариална заверка на подписите
на страните от 13.11.14г., дължи на ищцовото дружество, сумата в размер на 14000/четиринадесет
хиляди/ лева, ведно със законната лихва от 11.3.2015г./датата на подаване на
заявлението по чл.417 ГПК/ до окончателното изплащане, за които суми е издадена
Заповед №101 по ч.г.д.№245/15г. по описа на Районен съд-Димитровград.
ОСЪЖДА
„АТЛАС“АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление град Димитровград, ул.“Панорамен път“№5, чрез К.Н.
Г., в качеството му на представител на изпълнителния член на СД на дружеството
„ТК-Лизинг“ООД, ЕИК *********, да заплати на С.Г.С., ЕГН ********** ***, сумата
в размер на 420/четиристотин и двадесет/ лева-разноски по производството.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред Окръжен съд-Хасково в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
Районен
съдия: