№ 3628
гр. София, 11.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20241100514435 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от „Топлофикация София“
ЕАД срещу решение № 19752/01.11.2024г., постановено по гр. д. №
20197/2024г. на СРС, 41 с-в.
С обжалваното решение са отхвърлени предявените от „Топлофикация
София“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София,ул. „Ястребец” № 23Б, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно
основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, срещу Р. М. Н.-Д., ЕГН
**********, със съдебен адрес: гр. София, бул. ****, за признаване за
установено, че Р. М. Н.-Д. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата 1
824,00 лева (хиляда осемстотин двадесет и четири лева), представляваща цена
на доставена от дружеството топлинна енергия за период от 01.10.2021 г. до
30.04.2023 г., ведно със законна лихва за период от 08.02.2024 г. до изплащане
на вземането, сумата 320,76 лева (триста и двадесет лева и 76 стотинки),
представляваща мораторна лихва за период от 01.12.2021 г. до 25.01.2024 г.,
сумата 11,99 лева (единадесет лева и 99 стотинки), представляваща цена на
извършена услуга за дялово разпределение за период от 01.05.2021 г. до
1
31.10.2022 г., ведно със законна лихва за период от 08.02.2024 г. до изплащане
на вземането, сумата 2,60 лева (два лева и 60 стотинки), представляваща
мораторна лихва за период от 01.07.2021 г. до 25.01.2024 г., за които вземания
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 20.02.2024 г. по
ч.гр.д. № 7463/2024 г. по описа на СРС, I ГО, 41 състав.
В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение.
Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение
на материалния и процесуалния закон. Моли решението да бъде отменено и
исковете да бъдат изцяло уважени като основателни и доказани.
В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на
въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на
въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено, като
му бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество – неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е
постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При
произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора
факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване.
Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният
съд намира следното.
Предявен е по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК иск с правно основание чл.
59, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на вземане в полза на ищеца,
с източник – неоснователно обогатяване.
Съгласно разпоредбата на чл. 59 от ЗЗД всеки, който се е обогатил без
основание за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил
2
до размера на обедняването. Правото на иск по чл. 59, ал.1 от ЗЗД възниква,
когато ищецът не разполага с друг иск, с който може да се защити. С тази
законова норма се осуетява всяко неоснователно преминаване на блага от едно
имущество в друго, въпреки липсата на конкретно уредена възможност в
други текстове на закона.
Фактическият състав на неоснователното обогатяване включва в
кумулативна даденост следните елементи: обогатяване на ответника,
обедняване на ищеца, които произтичат от един общ факт или обща група
факти и това разместване на блага да е настъпило без основание, както и
липса на друго основание за защита на правата на обеднелия ищец.
Обогатяването може да е в резултат на спестяване на разходи, които
обогатилото се лице е следвало да извърши, увеличаване на имуществото му
или намаляване на пасивите му. При хипотезата на чл. 59 ЗЗД неоснователно
обогатилият се за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е
обогатил, но само до размера на обедняването, тоест дължи се по-малката от
двете суми между обедняването и обогатяването. Размерът на обедняването и
обогатяването зависи от конкретната фактическа обстановка, като всъщност
това е пазарната стойност на благото, с което ищецът е обеднял, а ответникът
се е обогатил. Тази сума ответникът би дължал, а ищецът би получил и в този
смисъл е налице обогатяване на ползващия за сметка на обедняването на
ищеца.
Вземането за обезщетение за мораторна лихва при общия фактически
състав на неоснователното обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД възниква от деня
на забавата на длъжника, която при липсата на определен срок настъпва след
покана на кредитора. Поканата за заплащане на обезщетение има значение за
определяне на началния момент, от който длъжникът изпада в забава и дължи
обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва върху сумата, с
която неоснователно се е обогатил ( в този смисъл решение № 4/23.01.2009 г.
по гр. д. № 5382/2007 г. по описа на ВКС, ІІ г. о. ; т. 4 и т. 5 от ППВС №
1/28.05.1979 г.; ТР № 82/28.02.1975 г. по гр. д. № 74/1974 г. по описа на ОСГК
на ВС и др. ).
За да бъде уважен предявеният иск по чл. 59 ЗЗД, в тежест на ищеца е да
докаже, че през процесния период ответникът е бил собственик на процесния
имот, че е потребявал топлинна енергия в имота за стопански нужди, както и е
3
ползвал услугата дялово разпределение, че не е имало годно правно основание
ответникът да потребява тази енергия /липса на валидно основание за
имуществено разместване в отношенията между двете страни/, стойността и
количеството на потребената топлинна енергия и на възнаграждението за
дялово разпределение на същата, както и че е поканил ответника да плати
сумите.
В конкретния случай твърдяното имуществено разместване се свежда до
установяване от страна на ищеца при пълно и главно доказване на
обедняването му до размера и количеството на доставената на ответника през
исковия период топлинна енергия, обогатяването на ответника чрез
консумирането на тази енергия и спестяване на разходи за нейното
овъзмездяване, както и наличието на връзка между обогатяването и
обедняването – че топлинната енергия е доставяна до имот на ответника при
липса на валидно основание за това имуществено разместване в отношенията
между двете страни.
В настоящия случай ищецът основава претенциите си на твърдения за
липса на сключен между него и ответната страна писмен договор за продажба
на ТЕ и реалната доставка на ТЕ до стопанисвания от последния имот.
Поддържа, че ответникът е ползвал ТЕ, доставена от ищцовото дружество, без
да я заплаща, поради което е налице неоснователно обогатяване на последния
и съответно обедняване на ищеца, като имущественото разместване е
осъществено при липса на валидно правно основание за това.
Обществените отношения, свързани с осъществяването на производство
и продажба на топлинна енергия за заявения в исковата молба период се
регулират със Закона за енергетиката (ЗЕ). Според § 1, т. 43 от ДР на ЗЕ
(приложима редакция до 17.07.2012 г.) "потребител на енергия или природен
газ за стопански нужди" е физическо или юридическо лице, което купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или
природен газ за стопански нужди, както и лица на издръжка на държавния или
общинския бюджет. Съгласно разпоредбата на § 1, т. 33а от ДР на ЗЕ (в сила
от 17.07.2012 г.) и приложима за процесния период, "небитов клиент" е
физическо или юридическо лице, което купува електрическа или топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация,
4
горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови
нужди, като продажбата на топлинна енергия за стопански нужди се извършва
въз основа на писмен договор при общи условия, сключен между
топлопреносното предприятие и клиент на топлинна енергия за небитови
нужди - арг. чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ (изм. ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от
17.07.2012 г.).
Съгласно Директива 2009/72/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
от 13 юли 2009 г. относно общите правила за вътрешния пазар на
електроенергия и за отмяна на Директива 2003/54/ЕО, "битов клиент"
означава клиент, купуващ електроенергия за собствена битова консумация,
като се изключват търговски или професионални дейности /чл. 2, т. 10/, а
"небитов клиент" означава физическо или юридическо лице, купуващо
електроенергия, която не е за негови собствени битови нужди, и включва
производители и клиенти на едро /чл. 2, т. 11/.
Страните по делото не спорят относно обстоятелството, че между тях не
е сключван договор за доставка на топлинна енергия за небитови нужди до
горепосочения недвижим имот по чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ.
Видно от представения по делото нотариален акт, имотът представлява
офис, респективно ползва се за стопански нужди.
Съгласно Тълкувателно решение № 2/2017 г. на ВКС по т. д. № 2/2017 г.,
ОСГК, е прието, че присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с
изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ,
така и на новоизградени сгради, се извършва въз основа на писмен договор
/чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 – 36 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването/ със собствениците или титулярите на вещното право на
ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са
посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на ТЕ за битови нужди,
дължащи цената на доставената ТЕ по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на ТЕ за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на
сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на
ползване са подразбираните клиенти на ТЕ за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на ТЕ, те са
5
страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет – доставка на ТЕ за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената
на доставената ТЕ. Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1
ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012 г., визиращи като страна по договора за
продажба на ТЕ за битови нужди при публично известни общи условия
потребителите на ТЕ за битови нужди.
С оглед на изложеното по – горе, се налага извод, че основен критерий за
определяне дали се касае за битов или небитов клиент са нуждите, за които се
ползва обекта. В случая се установява, че същият е офис. Доколкото нуждите,
за които се ползва ТЕ в конкретен обект, обуславя и вида на
правоотношението, което може да възникне с топлопреносното предприятие,
не е възможно по отношение на топлоснабдения имот да възникне, както
правоотношение по договор за доставка на ТЕ за небитови нужди, така и
правоотношение по договор за доставка на ТЕ за битови нужди. Следователно
от така събраните по делото доказателства се установява, че в процесния
период доставяната до имота топлинна енергия е била използвана за
стопански нужди.
По делото не е спорно обстоятелството, че ответникът притежава
правото на собственост върху топлоснабдения имот за исковия период. Не се
твърди, нито се установява друго, трето лице да е ползвало имота, поради
което според настоящия състав именно ответницата е потребила топлинна
енергия, като тези възражения във въззивната жалба за основателни.
Искът обаче е неоснователен поради следното. От приетата по делото
СТЕ се установява, че в имота няма монтирани уреди за дялово
разпределение. Отчита се единствено общият топломер. Абонатната станция
захранва две сгради – бул.“Витоша“ № 4 и бул.“Витоша“ № 6. В никой от
имотите няма монтирани уреди за дялово разпределение. Пир това
положение, не може да се приеме, че ответницата е потребила твърдяното
количество ТЕ.
Както беше посочено по – горе, в тежест на ищеца е да установи
реалното доставено количество топлоенергия. Жалбоподателят не установи
този факт, поради което следва да се приеме за неосъществен фактическият
състав на неоснователното обогатяване. Обстоятелството, че до сградата, в
която се намира топлоснабдения имот е била доставяна топлинна енергия,
6
само по себе си не означава, че част от тази топлинна енергия е била
потребена реално от ответницата. След като не се установява количеството
потребена ТЕ, искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Предвид гореизложеното, правилни се явяват изводите на районния
съд, че в конкретния случай не е осъществен фактическият състав на чл. 59,
ал. 1 ЗЗД. Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението
следва да се потвърди.
По разноските за въззивната инстанция:
На въззиваемия на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал. 3 ГПК следва да
се бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски в размер
на 500 лв. за адвокатско възнаграждение.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРДЖДАВА изцяло решение № 19752/01.11.2024г., постановено
по гр. д. № 20197/2024г. на СРС, 41 с-в.
ОСЪЖДА „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, ул. Ястребец № 23Б, да заплати на Р. М. Н.-
Д., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. София, бул. ****, на основание чл.
273 ГПК вр. чл. 78, ал. 3 ГПК разноски за въззивната инстанция в размер на
500 лв.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7