Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 25.06.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на втори юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Десислава Йорданова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №420 по описа за 2020 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 07.11.2019 год.,
постановено по гр.дело №57062/2018 год. по описа на СРС, ГО, 85 с-в, са
отхвърлени предявените от П.Ц.Т. срещу С.Г.Т., Р.П.Р., Г.П.Т. и Е.Ц.В. искове с
правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на съдебна
спогодба, обективирана в протокол от 03.04.1997 год. по гр.дело №6673/1994 год.
по описа на СРС, поради противоречието й със закона – чл. 62 ЗТСУ /отм./, § 7
ППЗТСУ /отм./, Наредба №5, чл. 39, ал. 2 ЗС, както и на нормативните актове
въвеждащи изисквания за помещенията, които следва да има в обектите,
представляващи жилище и ищецът е осъден да заплати на ответниците С.Г.Т., Р.П.Р.
и Г.П.Т. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер
на 1 200 лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищеца П.Ц.Т.. Жалбоподателят поддържа, че процесната съдебна спогодба-делба
била утвърдена на основание чл. 125 ГПК /отм./, като първоинстанционният съд
неправилно бил приел, че през 1997 год. не е следвало да бъдат съобразени предвидените
в закона изисквания, на които трябва да отговаря едно жилище. В Постановление
на ВС № 4 от 23.06.1969 год., ППВС, било прието, че съдът трябва да следи за
съответствието на спогодбата със закона. Тази теза се потвърждавала и от
приетото в Тълкувателно решение № 113 от 02.12.1968 год. на ОСГК на ВКС. Задължението
на съда да провери дали спогодбата не противоречи на закона и на добрите нрави
било установено в чл. 234, ал. 1 ГПК, респ. чл. 125, ал. 1 ГПК /отм./.
Съдебната спогодба по делбено дело представлявала двустранен договор и
заинтересованата страна можела да се позове на нищожността, както и да иска
нейното унищожаване и в случаите, предвидени в чл. 27 ЗЗД или развалянето й
поради неизпълнение. При делба на заварени към 17.05.1963 год. съсобствени
жилищни сгради отредените в реална собственост етажи или части от етажи можело
да не отговарят на изискванията на § 38 и 39 от Строителните правила и норми
/отм./, ако те представлявали обособени по-рано отделни жилища. Ако при
разделянето на такива жилища се образували нови жилища, разпоредбите на § 38 и
39 от Строителните правила и норми /отм./ били задължителни с предвидените в
тях изключения. С процесната съдебна спогодба-делба едноетажната жилищна сграда
била разделена на три самостоятелни жилища – по едно за всеки съделител. Правната
теория приемала, че противоречие със закона представлявало несъответствие на
договора с конкретна императивна правна норма, която се отнасяла до неговото
сключване или съдържание. Това противоречие следвало да е налице по отношение
на нормативен акт, който бил действал към момента на сключване на договора. Процесната
спогодба била сключена при действието на чл. 62, ал. 1 ЗТСУ /отм./, съгласно
който жилища можело да бъдат обособявани само ако обособените дялове отговаряли
на одобрен архитектурен проект – това се удостоверявало от специализираните
органи на общинската администрация. Т.е. в частност за обособяването на три
отделни жилища било необходимо да има одобрен архитектурен проект към момента
на сключването на спогодбата. Вещото лице пило потвърдило, че няма архитектурен
проект, отнасящ се за процесната сграда или за обособените три жилища. Такъв
проект не се споменавал и по гр.дело №6673/1994 год. по описа на СРС.
Следователно спогодбата противоречала на закона и следвало да бъде прогласена
за нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. СРС не бил взел предвид
обстоятелството, че от 1987 год. до 2001 год. по плана не е съществувал имота,
в който била изградена сградата. Според действащия към този момент регулационен
и застроителен план имот с пл.№144 бил включен в имоти ІІ и ІІІ, отредени за
обществени мероприятия – за младежки дом, супермаркет и улица. В този период на
терена не било допустимо да се създават нови обекти, различни от предвижданията
на действащия план, съответно не е било допустимо да се обособяват нови жилища
– чл. 9, 21, 22, 37 и 41 ЗТСУ /отм./. Освен това обособените три жилища не
отговаряли на изискванията, предвидени в действалата към момента на одобряване
на спогодбата Наредба № 5 за правилата и нормите по териториалното и селищното
устройство /чл. 54 и сл./ – нито едно от тях не разполагало с баня-тоалетна,
което обстоятелство се установявало от заключенията на вещите лица по
допуснатите съдебно-технически експертизи. Установено било, че Дял І не
разполагал и със складово помещение, защото прилежащата му дърводелска
работилница не била склад, а винаги се била ползвала по своето предназначение
като работилница. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а
исковете – уважени.
Ответниците
по жалбата С.Г.Т., Р.П.Р. и Г.П.Т. считат, че обжалваното решение следва да
бъде потвърдено. Поддържат, че правилно първоинстанционният съд бил приел, че
строителните правила и норми въвеждат редица изключения като § 65 ЗПИНМ /отм./
и чл. 119, ал. 6 ППЗТСУ /отм./, позволяващи тоалетната да е извън сградата.
Според заключението по съдебно-техническата експертиза в процесния имот имало
външна тоалетна към момента на одобряване на спогодбата. По делото нямало спор
относно желанието на съделителите да прекратят съсобствеността чрез разделяне
на сградата на три жилища, за което съществували предпоставки с построяването й
и начина на нейното ползване – тя била построена с три отделни входа, кухни и
санитарни помещения, отделни електромери и повече от 20 години била използвана
като три самостоятелни обекта от тримата съделители – две жилища и зъболекарски
кабинет. Не било налице нарушение на чл. 62, ал. 1 ЗТСУ /отм./. Посочената
норма не намирала приложение в случая, тъй като процесната спогодба била
сключена за съсобствени на страните обекти, имащи характера на жилища, които
към момента на построяването си представлявали самостоятелни обекти.
Разпоредбата на чл. 62 ЗТСУ /отм./ обхващала случаите, когато бил необходим
одобрен архитектурен проект за обособяване на самостоятелни дялове в отделен
обект на делба. Освен това страните се били съгласили да получат обособените
обекти, независимо от преустройствата и неудобствата, които следвало да бъдат
извършени, респ. понесени от тях. Отделно от това изграждането на баня и
тоалетна в два от дяловете не било свързано нито със значителни преустройства,
нито с особени неудобства за страните – видно от заключението по
съдебно-техническата експертиза. Въведеното за първи път във въззивната жалба
ново основание за нищожност на съдебната спогодба не следвало да бъде обсъждано.
Правилно СРС бил приел, че обособените три жилища имат необходимата минимална
площ, разполагат със складови помещения /освен бараките в двора, в сградата има
и мазе/, имат обща външна тоалетна и в тях могат лесно да бъдат направени
преустройства. Претендират и присъждането на направените разноски по делото.
Ответницата
по жалбата Е.Ц.В. не оспорва въззивната жалба, като поддържа, че СРС неправилно
бил приел, че към момента на застрояването си обектите са представлявали
самостоятелни жилища, поради което чл. 62 ЗТСУ /отм./ вр. с § 7 ППЗТСУ /отм./
не намирали приложение. Обособените дялове не отговаряли на изискванията на чл.
95 от Наредба № 5 от 17.05.1995 год. за правила и норми по ТСУ, тъй като в нито
един от тях нямало самостоятелно санитарно помещение – тоалетна и баня. За да
имал даден обект статут на жилище, следвало да е налице необходимият минимум от
елементите за жилище със съответната техническа характеристика, посочени в чл.
93, ал. 3 от посочената наредба. Не следвало да бъдат кредитирани показанията
на свидетелката М.М., тъй като те се опровергавали от останалите доказателства
по делото. Безспорно било установено от показанията на свидетелите Х.В.и Г.В.,
че в нито един от дяловете нямало вътрешна тоалетна и баня, а общата външна
тоалетна, разположена откъм ул.“Лайбниц“ била разрушена преди делбата, като
ищецът бил направил външна баня-тоалетна в дъното на имота. Изготвянето на
одобрен архитектурен проект по делбеното дело в съответствие с чл. 62 ЗТСУ
/отм./ било задължително условие за законосъобразното извършване на делбата - т. 5, б. „в“ от ППВС № 7/1973 год. Такъв
проект в случай не бил изготвян и одобряван. Видно било от заключението на
вещото лице по съдебно-техническата експертиза, че тоалетната трябвало да е
разположена вътре в сградата, като два от дяловете понастоящем не отговаряли на
изискванията за жилище. Недопустимо било две жилища, обособени като
самостоятелни, да имат обща външна баня-тоалетна. Установено било по делото, че
основната сграда била пристроена през 1970 год. – 1975 год. Т.е. сградата,
предмет на съдебната спогодба-делба, не попадала в обхвата на Тълкувателно
решение № 96 от 16.11.1971 год. на ОСГК на ВКС. Първоинстанционният съд се бил
позовал на неотносими към момента постигане на спогодбата правни норми. Според
нормата на чл. 54 от Наредба № 5 от 17.05.1995 год. за правила и норми по ТСУ,
в жилището трябвало да има помещение за клозет и за баня, т.е. да бъде в самата
сграда, като не било въведено изключение да бъде извън сградата, каквото
тълкуване бил направил СРС. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че
изграждането на тоалетна и баня не е свързано със значителни преустройства и
неудобства и не е в нарушение на чл. 39, ал. 2 ЗС. Следвало да се има предвид,
че вещото лице не било компетентно да дава становища по въпроса за
преустройства и тяхната стойност, тъй като било геодезист, а не строителен
инженер или архитект. Предвид площта на стаята от дял ІІ от 15 кв.м.,
изграждането на баня-тоалетна в нея с площ от 4 кв.м., означавало минимално
допустимата светла площ да стане 11 кв.м., т.е. под минимума както за дневна,
така и за спалня за двучленно семейство. Следователно процесната съдебна
спогодба се явявала нищожна.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявен e за разглеждане иск с
правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато
нарушение на императивни материални норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени
от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
По отношение на
фактическата обстановка:
Видно е от протокол от 03.04.1997 год. по гр.дело №
6673/1994 год. по описа на СРС, ГО, 61
с-в, че била одобрена съдебна спогодба-делба, по силата на П. Ц.Т. получил в
дял и изключителна собственост следния недвижи имот – Дял І: ЖИЛИЩЕ, находящо
се в западната част на дворното място откъм улицата, едноетажно, застроено на
площ от 38.82 кв.м., състоящо се от стая, кухня и антре, заедно с 28.63 % ид.ч.
от общите части на сградата и дърводелска работилница в североизточния край на
имота, застроена на площ от 31.60 кв.м., заедно с находящия се в нея банциг,
заедно с 1/3 ид.ч. от дворното място, представляващо имот пл.№144 /стар 3/ от
кв.7 /стар 15/ по плана на гр.София, ж.к.“Факултета“, ул.“*******, цялото с
площ от 348 кв.м., при съседи на жилищната сграда: изток – жилище в средата на
сградата, юг – двор, запад – двор и север – калкан, при съседи на
работилницата: от две страни съседни имоти, двор и дела на П. Т. ***, 152, 153
и 143 от същия квартал; Е.Ц.В. /четвъртата ответница/ – следния недвижим имот –
Дял ІІ: ЖИЛИЩЕ, находящо се в средната част на едноетажната жилищна сграда,
състоящо се от една стая, кухня и антре, застроена на площ от около 31.45
кв.м., при съседи: изток – жилище на П.Т., юг – двор, запад – жилище на П. Т. и
север – калкан, заедно с 27.73 % ид.ч. от общите части на сградата и 1/2 ид.ч.
от тухлената барака в югоизточния ъгъл на имота с площ от 19.31 кв.м. и заедно
с 1/3 ид.ч. от гореописаното дворно място; П.Ц.Т. /ищецът/ – следния недвижим
имот – Дял ІІІ: ЖИЛИЩЕ, находящо се в източната половина на едноетажната
жилищна сграда, състоящо се от стая, хол, кухня и антре, застроена на площ от
около 56 кв.м,. при съседи: изток – дърводелска работилница, юг – двор, запад –
жилището на Е.В. и север – калкан, заедно с 43.64 % ид.ч. от общите части на
сградата и 1/2 ид.ч. от тухлената барака в югоизточния ъгъл на имота с площ от
19.31 кв.м. и заедно с 1/3 ид.ч. от гореописаното дворно място; П.Ц.Т. и П. Ц.Т.
получили в общ дял и собственост следния недвижим имот: ТЪРГОВСКА СГРАДА,
застроена на площ от 39.04 кв.м., състояща се от търговска зала, кухня,
сервизи, представляваща северната част от цялостната търговска сграда, построена
и върху съседен имот, построена върху гореописаното дворно място.
П. Ц.Т. е починал на 12.07.2012 год. и е оставил за свои
наследници по закон съпругата си С.Г.Т. и дъщерите си Г.П.Т. и Р.П.Р. /първите
три ответници/.
Установено въз основа на писмените доказателства –
позволителен билет от 18.09.1970 год., издаден по заявление от 1969 год., за
изграждане на пристройка по одобрен план, на ул.“*******, кв.Факултета –
неурегулирано място, ведно със скица и забележка, извадка от застроителния план
от 1987 год., извадка от застроителния план от 2001 год., както и от
заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на
чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, се установява, че към момента на одобряване
на процесната съдебна спогодба-делба през 1997 год. сградата е имала строителни
книжа за изграждането й – с оглед издаденото разрешение за строеж на пристройка
от 18.09.1970 год., а в заключението на вещото лице по гр.дело № 6673/1994
год. по описа на СРС, ГО, 61 с-в,
изрично било упомената като постройка без строителни книжа само съществуващата
и към момента баня-тоалетна в южната част на дворното място. Към момента на
делбата нямало одобрени архитектурни проекти за отделните дялове – те били
създадени въз основа на постигната спогодба. Понастоящем въз основа на
извършената делба, разрешението за строеж от 1970 год. и заварените проекти към
това разрешение, в кадастралната карта като самостоятелен обект на собственост
с идентификатор от КК 68134.1109.368.2.1 съществувал само западния дял от делбата
– Дял І. Към момента на извършване на делбата в западния дял имало изграден
санитарен възел. В имота е имало и още един санитарен възел /баня и тоалетна,
които били разположени до ул.“Лайбниц“, но вещото лице не можело да посочи кой
ги бил ползвал и кога са били разрушени/. Средният дял представлявал
зъболекарски кабинет и се състоял от стая, работно помещение и антре, като имал
ЕЛ и ВиК захранване. Източният дял се състоял от стая, кухня, антре, хол с
холна стая, като в дворното място имало изградена баня-тоалетна. Към момента на
огледа всеки от дяловете имал самостоятелен вход към дворното място,
самостоятелен електромер, а западният дял имал и контролен водомер. Всички
дялове имали над минималната площ за жилище, като разполагали и със складови
помещения /освен бараките в двора, в сградата имало и мазе/. За да имал всеки
от дяловете самостоятелен санитарен възел, сравнително лесно можело да бъдат
направени преустройства, както следва: на част от стаята в Дял ІІ в
баня-тоалетна, включващо определени строителни работи /описани на стр. 110 от
заключението/, на стойност 19 247.80 лв. и на кухнята в Дял ІІІ в
баня-тоалетна и на едната стая в кухня-трапезария, включващо определени
строителни работи /описани на стр. 110 – 111 от заключението/, на стойност
10 110 лв.
В първоинстанционното производство са събрани гласни
доказателства чрез разпита на свидетелите М.Х.М., Х.А.В.и Г.Б.В.. Показанията
на свидетелите не си противоречат по отношение на значимите за спора обстоятелства,
като въззивният съд ги кредитира като ясни, последователни, житейски логични и
неопровергани от останалия доказателствен материал по делото. Въз основа на тях
се установява, че към 1969 год. процесната сграда вече е била изградена, имала
три входа, като в мястото, в което била построена, имало външна тоалетна в
близост до ул.“Лайбниц“, тъй като тогава нямало обща канализация – във
съседните дворове също имало външни тоалетни. П. и С. Т. ползвали стая, кухня и
коридор в сградата, тъй като не разполагали с друго жилище, Е. В. ползвала
помещенията в средата на сградата – ползвани преди това от родителите й, а П.Т.
– следващите помещения. Впоследствие П. Т. пристроил сградата със стая и
коридор откъм изградената в мястото лятна кухня, а през 1994-1995 год. изградил
баня и тоалетна. След 1994-1995 год. П.Т. също изградил баня и тоалетна в
помещенията откъм източната част на сградата.
По отношение на
правните изводи:
Нищожност по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е
налице само при нарушения на императивни
правни норми, които уреждат начина на сключване или съдържанието на сделката
или когато има противоречие с правен принцип, който, макар и да не е изрично
формулиран, е въплътен в много отделни норми и е част от правната система.
Валидността на сделката се преценява с оглед закона, който е действал по време
на сключването й.
Споразумението на страните, отразено в съдебната
спогодба, е договор по смисъла на чл. 365 – 367 ЗЗД. Като всеки един договор то
може да страда от пороци и всяка от страните /респ. нейният наследник/ може да
се позове на конкретен порок. В разглеждания случай ищецът поддържа, че
съдебната спогодба – делба
Съдебната спогодба по делбено дело представлява
двустранен договор и заинтересованата страна може да се позове на нищожността й
в случаите по чл. 26 ЗЗД, както и да иска унищожаването й и в случаите,
предвидени в чл. 27 ЗЗД или развалянето й поради неизпълнение. Определението на
съда, с което се одобрява съдебната спогодба и последиците й, приравнени на
влязло в сила решение по силата чл. 125, ал. 3 ГПК /отм./, респ. чл. 234, ал. 3
от действащия ГПК няма самостоятелно значение и не променя договорния й
характер – виж задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 8 от Постановление № 7 от 28.11.1973 год., Пленум
на ВС.
В разглеждания случай ищецът поддържа, че процесната
съдебна спогодба-делба противоречи на императивни правила за разделяне на
съсобствени жилищни сгради на отделни етажи или части от тях – получените в
реален дял обекти от съделителите не отговаряли на изискванията за жилища и нямало
одобрен за това архитектурен проект.
Съгласно чл. 203 ЗУТ, за да се обособи един обект на
правото на собственост в самостоятелни дялове, които да се разпределят между
съсобствениците в индивидуална собственост следва да бъде одобрен инвестиционен
проект, който да отразява начина на обособяване на обектите. Нормата на чл. 62,
ал. 2 ЗТСУ /отм./ е в същия смисъл. При действието на тези норми, относно
поделяемостта на сгради, в които още при изграждането им са изградени отделни
обекти, в т. 5 от Постановление № 7 от 28.11.1973 год., Пленум на ВС се приема,
че когато обособяването на жилищата не е свързано с изменение на утвърдените
архитектурни проекти, не е необходимо да се изисква одобрен архитектурен проект.
В Решение № 368 от 17.01.2011 год. на
ВКС по гр. д. № 851/2009 год., II г. о., ГК, се приема, че ако обектите са обособени като самостоятелни още при
изграждане на сградата, не е необходимо представянето на одобрен инвестиционен
проект със всичките му части.
За да се извърши съдебна делба на жилищна сграда, жилище
или друг обект, законът – чл. 203 ЗУТ, респ. чл. 62, ал. 2 ЗТСУ – отм. /виж и §
7 от ЗР на ППЗТСУ – отм./, изисква съответните дялове да могат да бъдат
обособени в самостоятелни обекти без значителни преустройства и без неудобства,
по-големи от обикновените. Тези понятия са дефинирани в съдебната практика – Постановление
№ 7 от 28.11.1973 год., Пленум на ВС. Законът обаче не установява количествен
критерий за това кога преустройството следва да се определи като значителни и в
кои случаи свързаните с него неудобства могат да се окачествят като по-големи
от обикновените. Това са фактически въпроси, които се решават от делбения съд
конкретно във всеки отделен случай. Възможни са различни хипотези. В съдебната
практика трайно се приема, че за да се направи извод дали преустройствата са
значителни, следва да се съпоставят състоянието и стойността на жилището преди
преустройството с обема и стойността на необходимите строително-монтажни работи
за обособяването на самостоятелните обекти в него – виж Решение
№ 210 от 13.09.2011 год. на ВКС по гр. д. № 1770/2009 год., I г. о., ГК.
Правото на собственост може да съществува само върху
застроен обект, който съставлява самостоятелен обект на вещни права съгласно
действалите към момента на построяването или обособяването му или понастоящем
строителни правила и нормативи. Преценката дали сградата е делима се извършва с
оглед нормите на съответния благоустройствен закон, а не с оглед жилищната
нужда на съделителите. Следва да се има предвид и дали сградата е заварена към
момента на влизане в сила на съответния благоустройствен закон и какво
предвиждат разпоредбите на този закон по отношение на заварените сгради. Нормативната
уредба определя минималния брой и характер на помещенията в жилищата – според
чл. 209, ал. 1 от Закона благоустройството на населените места /Обн., ДВ, бр.
117 от 13.05.1941 год., отм., ДВ, бр. 227 от 01.10.1949 год./, всяко жилище трябва да има най-малко: преддверие,
стая, кухня, клозет, избено и таванско помещения. Всички клозети трябва да
бъдат свързани с градската канализация, където има такава, а където няма – с
особена, добре покрита шахта, която да бъде лесно достъпна за чистене, да не
пропуска води в съседни сгради и да не издава миризми – чл. 240 от закона;
според чл. 155 от Правилника за планово изграждане на населените места /Обн.,
ДВ, бр. 51 от 02.03.1950 год., отменен с § 311 от ЗР на ППЗПИНМ – Изв., бр. 76
от 20.11.1960 год./, всяко жилище трябва да има най-малко: преддверие стая,
кухня, клозет, килер и зимнично и таванско помещение. Клозетите трябва да бъдат
свързани с общата канализация, а ако такава няма – с особена, покрита яма,
удобна за чистене – чл. 182 ППИНМ; според § 38 /изм. – ДВ, бр. 39 от 1963 год.,
бр. 13 от 1965 год./ от Строителни правила и норми за изграждане на населени
места – СПН /издадени основа на чл. 52, ал. 1 ЗПИНМ – Обн., ДВ, бр. 75 от
18.09.1959 год., отм., ДВ, бр. 69 ат 02.09.1977 год./ – всяко жилище трябва да
има най-малко стая за живеене, кухня или кухня-бокс, клозет, помещение за баня
с тоалетна мивка и електрическа пералня, преддверие, дрешник, килер или шкаф,
зимник или складово помещение. При едно или двустайни жилища и при тристайни
жилища, когато една от стаите е проходна, се допуска клозетът да бъде в едно
помещение с баня. При разделяне на заварени жилища, с оглед да се образуват
повече жилища, се допуска по изключение с разрешение на главния архитект при
окръжния, съответно градския народен съвет новообразуваните жилища за нямат
баня и дрешник, съответно банята да не отговаря на действащите норми. Във
всички строителни части, включително и вилните зони, клозетът трябва да бъде в
самата сграда. При липса на водоснабдяване на населеното място или на
съответната част е разрешава временно клозетът да бъде извън сградата – § 65
СПН; според чл. 54 от Наредба № 5 за правила и норми по териториално и селищно
устройство /обн., ДВ, бр. 69 от 02.09.1977 год. и бр. 70 от 06.09.1977 год.,
отм., Бр. 48 от 26.05.1995 год., в сила от 26.07.1995 год./ – жилището трябва
да има помещения за клозет, за баня, за пране и сушене на прането, които се
обзавеждат съгласно действащите изисквания за това. При жилища за един и двама
обитатели клозетът може да бъде в едно помещение с банята; според чл. 119, ал.
6 от Правилника за прилагане на Закона за териториално и селищно устройство
/обн., ДВ, бр. 62 от 07.08.1973 год., отм., бр. 1 от 02.01.2001 год., в сила от
31.03.2001 год./, клозетът трябва да бъде в самата жилищна или вилна сграда.
При липса на водоснабдяване на населеното място или на съответната му част се
разрешава временно клозетът да бъде извън жилищната сграда. Съответно чл. 122
от Наредба № 5 препраща към ППЗТСУ /отм./ – Клозети извън жилищната сграда,
чешми и попивни септични ями в дворната част на парцелите се допускат и
разполагат съгласно изискванията на чл. 119 ППЗТСУ; според чл. 110, ал. 1 ат Наредба
№ 7 от 22.12.2003 год. да правила и нормативи за устройство на отделните видове
територии и устройствени зони /Обн., ДВ, бр. 3 от 13.01.2004 год., в сила от
13.01.2004 год./, всяко жилище трябва да има най-малко едно жилищно помещение,
кухня или кухненски бокс, баня-тоалетна и най-малко едно складово помещение във
или извън жилището.
Горепосочените нормативи обаче не се отнасят за жилища,
които са заварени от тези нормативни актове. Ако обособяването, използването на
отделните жилища или части от жилища или части от етажи като отделни
самостоятелни обекти е станало преди изменението на § 38 СПН /17.05.1963 год./,
а сега и с оглед чл. 22 и чл. 303 ППЗТСУ след 17.05.1963 год., в отклонение с
изискванията на тези нормативни актове, то разделянето е възможно.
С Тълкувателно решение № 96 от 16.11.1971 год. на ОСГК на
ВС е прието, че при решаване на въпроса относно възможността за самостоятелно
ползване на етаж или части от етаж, следва да се отчете, че § 155 ППИНМ от 1950
год. и § 38 и 39 от Строителните правила и норми за изграждане на населени
места до изменението на последните от 05.04.1960 год., уреждат положението на
сградите, които предстои да се изграждат след влизането им в сила. Взето е
предвид, че съобразно § 158 и сл. ППИНМ от 1950 год. и § 121, 290 и сл. от
новия ППЗПИНМ, построените по време на стари строителни правила и норми сгради
си остават да съществуват със старите им вид и архитектурно устройство и могат
да бъдат само преустройвани и съобразявани с новите строителни правила и норми
при изрично предвидените в цитираните текстове условия. Прието, че
самостоятелното ползване на тези заварени сгради, макар и частично неотговарящи
на изискванията на новите строителни правила и норми е позволено от закона.
Според даденото тълкуване при делба на заварени към 17.05.1963 год. съсобствени
жилищни сгради отредените в реална собственост етажи или части от етажи могат и
да не отговарят на нормите на § 38 и 39 от Строителните правила и норми за
изграждане на населени места, ако тези етажи или части от етажи представляват
обособени по-рано отделни жилища. Когато обаче в производството за съдебна
делба се създават самостоятелни отделни жилища, следва да се имат предвид действащите
към момента на извършване на делбата строителни правила и норми, които са
задължителни.
В Решение № 545 от 19.03.1977 год.
на ВКС по гр. дело № 2882/76 год., I г. о., е прието, че посоченото по-горе
Тълкувателно решение има предвид всички жилища, които реално са обособени и се
ползват отделно и самостоятелно отпреди 17.05.1963 год., макар да не отговарят
на строителните правила и норми както по време на обособяването, така по време
на подялбата. С оглед чл. 79, ал. 2 ЗТСУ и чл. 252, ал. 2 ППЗТСУ е указано, че
ако жилищната сграда е обособена и се ползва по етажи или части от етажи, които
не отговарят на изискванията на Строителните правила и норми за самостоятелни
жилища, и това е станало след 17.05.1963 год., но до 31.12.1965 год. за
задоволяване на остра жилищна нужда, разделянето може да стане и по съдебен ред
и да принадлежат на отделни собственици.
В Решение № 44 от 12.09.2012 год. на ВКС по гр.дело №
699/2011 год., ІІ г. о., ГК, е прието, че горепосоченото тълкуване е приложимо
за заварените до 17.05.1963 год. жилищни сгради, отредените в реална
собственост етажи или части от етажи. Тълкуването се прилага и при преценка за
възможността такива обособени преди 1963 год. етажи или части от етажи да бъдат
годен обект на разпореждане, макар и да не отговорят на изискванията на
действащите към момента на сделката строителни правила и норми за самостоятелен
обект. При тази хипотеза е водещ фактическият признак – заварена обособеност в
самостоятелно жилище. Посоченото тълкуване е в основата на трайната съдебна
практика, според която обособените преди 1963 год. жилища са годен обект на
отчуждителна сделка, без да се прилагат действащите към момента на
разпореждането строителни правила и норми – т.е. строителните правила и норми,
определящи понятието самостоятелен обект на разпореждане, не се прилагат за
заварените случаи в посочената хипотеза.
В разглеждания случай въззивният съд приема въз основа на
съвкупната преценка на доказателствата по делото, че фактически трите жилища са
били обособени и са се ползвали като такива от построяване на сградата –
най-късно през 1969 год., респ. пристрояването й – след 1970 год. Всяко от тях
е с отделен вход, като между тях има преградни стени и не може да се преминава
от едното в другото /виж Приложение № 1 към заключението по
съдебно-техническата експертиза/. По площ и разпределение на помещенията в
него, всяко жилище отговаря на строителните правила и норми, действали към
момента на изграждането му, предвидени в раздел VІІІ и Х от СПН. В случая тоалетната,
както и банята, са били извън сградата, но е установено, че към момента на
изграждането на сградата /1969 год./ е липсвало водоснабдяване в района на ул.“*****
кв.“Факултета“ – § 65 СПН. А съгласно чл. 56 от действалата след това Наредба №
5 за правила и норми по териториално и селищно устройство /Обн., ДВ, бр. 69 от
1977 год./, при разделяне на заварени жилища на повече жилища главният архитект
може да разрешава по изключение новообразуваните жилища да нямат баня или
банята да не отговаря на действащите норми. Следователно западната, средната и
източната част представляват самостоятелни жилища, като складовото помещение
може да бъде и извън жилището.
Несъмнено е също така, че за сепариране на трите дяла не
са необходими средства, тъй като те са били фактически обособени още при
изграждането на сградата, респ. нейното пристрояване. От цененото заключение на
вещото лице по съдебно-техническата експертиза е видно, че баня-тоалетна може
да се оформи съответно в част от стаята на средното жилище /Дял ІІ/ и в кухнята
на източното жилище /Дял ІІІ/, като едната стая на последното може да се
преустрои в кухня-трапезария. Конкретното ситуиране на санитарен възел в средното
и източното жилища е въпрос на вътрешно преустройство и изготвяне на проект в
обхват – само това жилище. Стойността на строително-монтажните работи за извършването
му се отнася само за вътрешното преустройство, а не за разделянето на сградата
на три обекта, които съществуват и сега, т.е. за обособяването на трите дяла не
са необходими преустройства – виж и Решение № 84 от 25.03.2013 год. на ВКС по гр. дело № 847/2012 год., II г. о., ГК и Решение № 103 от 22.07.2019 год. на ВКС по гр. дело № 2831/2018 год., I г. о., ГК /в които е прието, че изготвяне на инвестиционен
проект е необходимо, когато обособяването на отделните обекти в сградата ще
възникне в резултат на преустройство/.
Във връзка с останалите оплаквания във въззивната жалба
следва да се посочи, че самостоятелен обект на вещни права може да бъде сграда
или част от сграда, като във втория случай преценката кои помещения принадлежат
към този самостоятелен обект се извършва с оглед строителните книжа, когато
същият е изграден като самостоятелен или с оглед волеизявленията на собственика
или собствениците при разделянето на една сграда на повече самостоятелни обекти
в нея и въведените в законодателството нормативни изисквания за самостоятелност
на обект от съответния вид. Достатъчно е волеизявленията за разделяне на
сградата да индивидуализират главните помещения, изисквани от нормативната
уредба за самостоятелност на жилищата /Решение № 10 от
6.02.2015 год. на ВКС по гр. дело № 4598/2014 год., II г. о., ГК, на което СРС се е позовал/. Доколкото, както беше посочено, в случая се
касае за заварени жилища, въззивният съд приема, че не е било задължително изричното
посочване в съдебната спогодба-делба на изградените в дворното място тоалетна и
баня, доколкото принадлежността на правото на собственост върху тях може да се
определи и от тяхното предназначение и разположение /арг. и от чл. 38 ЗС/. А
дори и да се приеме, че имот пл.№144 /стар 3/ от кв.7 /стар 15/ по плана на
гр.София, ж.к.“Факултета“, ул.“*******, е бил засегнат от предвиждания и
мероприятия по изграждане на населеното място по смисъла на чл. 41, ал. 1 ЗТСУ
/отм./, то това се явява единствено пречка за строителство, но не и за извършването
на делба/одобряването на съдебна спогодба-делба – виж чл. 148 – 152 ППЗТСУ
/отм./.
Следователно настоящият съдебен състав приема, че
процесната съдебна спогодба-делба е действителна, поради което и законосъобразно
първоинстанционният съд е приел, че релевираната претенция по чл. 26, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД се явява неоснователна и подлежи на отхвърляне.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.
По отношение на
разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на ответниците С.Г.Т.,
Р.П.Р. и Г.П.Т. действително направените разноски във въззивното производство
за възнаграждение за един адвокат в размер на 960 лв.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 07.11.2019
год., постановено по гр.дело №57062/2018 год. по описа на СРС, ГО, 85 с-в.
ОСЪЖДА П.Ц.Т. с ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на С.Г.Т. с ЕГН **********, с адрес: ***, Р.П.Р. с ЕГН
**********, с адрес: *** и Г.П.Т. с ЕГН **********, с адрес: ***, на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски във въззивното производство за
възнаграждение за един адвокат в размер на 960 лв.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд
при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/