Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 20.05.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, ІV - Б въззивен състав, в публично съдебно
заседание
на двадесет и втори април две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТАНИМИРА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАЙНА МАРТИНОВА
мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Снежана
Апостолова, като разгледа докладваното от мл. съдия
Симеонова гр. д. № 6981 по описа на съда за 2020 г. и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С
решение № 75403/23.04.2020 г. по гр. д. № 57366/2019 г. по описа на Софийски
районен съд (СРС), 35 състав, е осъдена Столична община, ЕИК*********, гр.
София, ул. „*********да заплати на О.Н.Я., ЕГН **********, с адрес: *** по
предявения иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 45 ЗЗД сумата от
5 000 лв. - частичен иск от 15 000 лв., представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 08.10.2019 г. до
изплащане на вземането, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от
1 500 лв., представляващи направени по делото разноски.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е
депозирана въззивна жалба вх. № 5057997/21.05.2020 г. от ответника
Столична община, чрез юрисконсулт А.К. - Г., с която се обжалва
първоинстанционното решение в цялост. Излагат се съображения, че същото е
неправилно, необосновано и вътрешно противоречиво. СРС неправилно е приел, че
са изяснени изцяло обстоятелствата около твърдяния инцидент - в исковата молба
не е дадено точно описание на местоположението му, поради което Столична община
е била лишена от възможността да организира адекватно защитата си, а именно да
бъде извършена проверка относно състоянието на тротоарната настилка. Сочи се,
че съдът е направил заключение за точното местоположение само въз основа на
свидетелските показания на един от свидетелите по делото, който твърди, че е
бил с пострадалия по време на инцидента, но в исковата молба не е посочено, че
пострадалият е бил с придружител по време на злополуката. Неправилно СРС е
приел и че счупването е установено както клинично, така и рентгенологично в
деня на инцидента - 17.06.2018 г. В материалите по делото липсва приложена
рентгенография от деня на инцидента, а вместо нея е представена снимка от
09.07.2018 г. от МБАЛ „Сердика“, на която счупването е зарастнало, което е
потвърдено и от вещото лице в съдебно заседание. Отказът на СРС да задължи
ищеца да представи рентгеновата снимка, направена му в деня на инцидента на
17.06.2018 г., представлява съществено процесуално нарушение, тъй като
посочената снимка е от съществено значение за изясняването и решаването на
спора, поради което доказателственото искане за задължаване на ищеца да
представи посочената снимка се прави и пред въззивната инстанция. Излагат се и
доводи, че липсват писмени доказателства за проведения възстановителен период,
като вещото лице го е определило общо и хипотетично. Същият се поставя под
съмнение поради факта, че на представената рентгенография от 09.07.2018 г.
(направена по - малко от месец след предполагаемия инцидент) счупването е
зараснало. Възстановителният период при ищеца е бил по - кратък, имайки предвид
и възрастта му, а не четири месеца, както е приел СРС. Предвид изложеното се твърди,
че присъденото обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5 000 лв. е
прекомерно високо и несъразмерно със степента и характера на увреждането, което
не предполага продължително или трайно обездвижване на лявата ръка, съответно
няма данни за настъпили усложнения и за негативни последици от травмата. Моли
се за отмяна на решението и за присъждане на разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил
отговор вх. № 5089892/08.07.2020 г. от ищеца О.Н.Я., чрез адвокат М.П., с
доводи за неоснователност на въззивната жалба. Сочи се, че точното място на
инцидента е установено от показанията на разпитания по делото свидетел, поради
което Столична община не е била лишена от възможността да организира защитата
си. Както правилно е приел и СРС представянето на рентгеновата снимка, която
служи не за доказване на счупването, а за неговото диагностициране от лекаря, е
ненужно, тъй като нито съдът, нито процесуалните представители на страните имат
специфични медицински знания да преценят състоянието на човешкото тяло от
ренгеновата снимка, а освен това вещото лице е потвърдило счупването на костта.
Излагат се и доводи, че зарастването на костта не предопределя
продължителността на възстановителния период - счупването на лакътната кост е с
фрактура, която изисква обездвижване на крайника за един или два месеца и бавно
раздвижване след премахването на гипсовата шина (каквато е носил ищецът), като
за определяне размера на обезщетението следва да се отчете и времето, през
което ищецът не е могъл да работи и е бил в тежест на близките и приятелите си.
Предвид изложеното се моли за потвърждаване на първоинстанционното решение и за
присъждане на разноски за настоящата съдебна инстанция.
Софийски градски съд, след като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
Производството
е образувано по искова молба вх. № 2025690/08.10.2019 г. на О.Н.Я., ЕГН **********,
чрез адвокат М.П.,*** осъждане на последната да заплати на ищеца сумата от
5 000 лв., частичен иск от 15 000 лв. - обезщетение за неимуществени
вреди от инцидент на 17.06.2018 г. в гр. София, ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане. Ищецът излага
твърдения, че на 17.06.2018 г. около 19:00 ч. в гр. София се спънал в
необозначена и необезопасена неравност по тротоара по бул. „Възкресение“ в
района на кв. „Красна поляна“. Докато ходел, ищецът носел кашони в двете си
ръце, поради което при спъването не успял да запази равновесие и паднал, като
наранил лакътя си. Според ищеца на мястото, където паднал, пътната настилка била
неравна и прагът, на който се спънал, не бил изравнен с останалите плочки. Към
20:00 ч. ищецът потърсил спешна медицинска помощ в УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“ -
ЕАД, където му поставили диагноза „счупване на горния край на лакътната кост“.
Предписана му била гипсова шина (обездвижване). В резултат на счупването ищецът
търпял силна болка и ограничения в движението на засегнатата област, чувствал
се неудобно от това да бъде в тежест на семейството и приятелите си, тъй като
изпитвал голяма нужда от техните грижи и помощ, тревожел се за служебните и
личните си ангажименти, чувствал физически и психически дискомфорт, трябвало да
се откаже и от активния си начин на живот. Излага и доводи, че се занимава
активно със спорт - до 2016 г. бил член на футболен клуб „Септември“ - гр. София,
като и след напускането на клуба тренирал всяка седмица, като поради травмата
не можел да спортува, наложило се да измества и планирани пътувания. Поддържа,
че Столична община не е положила дължимата грижа на добър стопанин и вследствие
на неупражнения контрол по поддръжка на настилката на тротоара ищецът е
пострадал, за което му се дължи съответно обезщетение в размер на 5 000
лв. (частичен иск). Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен
отговор вх. № 5200429/29.11.2019 г. от ответника Столична община, чрез
юрисконсулт А.К. - Г., с който предявеният иск се оспорва като неоснователен.
Твърди се, че не е уточнено точното местоположение на злополуката, къде точно и
в коя част на тротоара се е спънал и паднал ищецът, освен това той носел кашони
и не е имал добра видимост къде и как стъпва. Касае се за проявена небрежност,
невнимание и разсеяност от страна на пострадалия, респективно за съпричиняване
на увреждането съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като следва да се отчете, че инцидентът
е настъпил в светлата част на деня. В амбулаторния лист от прегледа в УМБАЛ
„Пирогов“ е отбелязано, че е направена рентгенография на лява предмишница с
лакът, но снимката не е приложена по делото. От приложената рентгенография на
лявата предмишница и лакътна кост от 09.07.2018 г. не става ясно има ли
счупване и къде точно е то, към исковата молба няма представени писмени
доказателства за състоял се контролен преглед и за обективното състояние на
счупената ръка. Амбулаторният лист за прегледа е от 17.06.2018 г., а
рентгенографията е с дата 09.07.2018 г., издадена от МБАЛ „Сердика“ ЕООД, от
която не може да се установи дали е налице счупване и евентуално при наличието
му дали то е от злополучния инцидент. Поради изложеното се моли за отхвърляне
на иска и за присъждане на разноски.
По
делото е приет като писмено доказателство лист за преглед на пациент №
143928/17.06.2018 г., издаден от УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“ ЕАД, видно от който ищецът
е посетил на 17.06.2018 г. болницата, където след преглед му е поставена
диагноза счупване на горния край на лакътната кост. Ищецът е изписан в добро
общо състояние, с предписана терапия - шина и контролен преглед на 26.06.2018
г.
По делото е приета рентгенография на ляв
лакът, изготвена на 09.07.2018 г. в МБАЛ „Сердика“.
От изготвената и приета в хода на
първоинстанционното производство съдебно - медицинска експертиза (СМЕ) по
писмени данни, неоспорена от страните, която настоящият съдебен състав
кредитира изцяло като пълна и обективно дадена, се установява, че на 17.06.2018
г. ищецът О.Н.Я. е получил счупване на лявата лакътна кост - в горния край на
костта (в областта на левия лакът). Счупването е доказано клинично
(специализиран травматологичен преглед) и рентгенологично (рентгенография на
лява предмишница с лакът - фас и профил) в деня на инцидента - 17.06.2018 г., в
травматологичен кабинет на УМБАЛСМ „Пирогов“ - София. Ищецът е лекуван пак там
адекватно с гипсова имобилизация. Според вещото лице установеното травматично
увреждане (счупване на лявата лакътна кост) се дължи на удар с или върху твърд
тъп предмет (какъвто е и теренът) в областта на левия лакът, и по време и начин
може да се получи при падане на ищеца от височината на собствения си ръст с
левия лакът към терена, както се сочи и в исковата молба. Посочената травма е
причинила на ищеца трайно затрудняване на движенията на левия горен крайник за
период повече от тридесет дни, имайки предвид времето на имобилизация (1 - 1,5
месеца) и рехабилитация на травмирания ляв горен крайник (лявата ръка). Според
експертното заключение при подобно счупване периодът на пълно възстановяване на
функцията на лявата ръка обичайно е около 3 - 4 месеца при упражняване на
нефизически труд и около 4 - 5 месеца при упражняване на физически труд, за
който период ищецът е търпял болки, страдание и неудобство, по - силно изразени
до сваляне на гипса. Вещото лице е посочило, че няма медицински документи за
пълния срок за имобилизация и рехабилитация, както и за настъпили усложнения,
обуславящи провеждане на по - дълъг период за пълното възстановяване на
травмирания ляв горен крайник, което сочи за обичайно и пълно възстановяване на
лявата ръка. Не са налице очаквания за негативни последици на претърпяната
травма върху здравословното състояние на ищеца. В съдебно заседание вещото лице
пояснява, че приложената рентгенограма е от 09.07.2018 г. и на нея лакътната
кост в горния край, под лакътя, е зараснала.
За установяване на посочените в исковата
молба обстоятелства в хода на първоинстанционното производство са събрани и
гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетелите И.С.К.и Н. Я.Я.
(баща на ищеца). От показанията на свидетеля К. се установява, че в деня на
инцидента бил с ищеца, през лятото на 2018 г. към бул. „Възкресение“ до
бензиностанция „Лукойл“ имало доста неравности, изкривени плочки, ищецът носел
кашон с маратонки, които си бил купил, спънал се и паднал напред, от лявата
страна на лакътя. Според свидетеля ищецът позвънил на баща си, който го закарал
в болницата.
От показанията на свидетеля Я. се
установява, че ищецът си счупил ръката на 17.06.2018 г., обадил му се по
телефона и казал, че е паднал и го боли лакътят. Свидетелят пристигнал след
около 15 - 20 минути и видял, че синът му имал силни болки, не можел да си
изпъне лакътя, закарал го до „Пирогов“, където направили снимка и видели, че
ръката е счупена, наместили я и я гипсирали. Според свидетеля ищецът се
разстроил много психически, защото бил активен спортист, футболист и не можел
да упражнява дейността си и да работи, както и да се обслужва. Имал болки, в
началото не можел да спи, наложило се да сменят гипса с олекотен след три дни,
за да може да се къпе и да му е по - леко при спането. Свидетелят заявява, че
ищецът се занимава професионално с футбол, увреждането му спряло кариерата, все
още има болки. Допълва, че ищецът ходил на рехабилитация няколко пъти, защото
не можел да си свие и опъне ръката на 100 %, за което има документи.
В
открито съдебно заседание пред СРС на 04.03.2020 г. процесуалният представител
на ответника е направил доказателствено искане за задължаване на ищеца да
представи рентгенографска снимка от деня на злополуката - 17.06.2018 г.,
каквато пише в амбулаторния лист, че е направена, а не е представена. СРС е
оставил без уважение така направеното доказателствено искане с доводи, че по
делото е наличен амбулаторен лист, в който са описани извършените действия,
вещото лице е потвърдило, че такава рентгенография е направена, а и съдът не
разполага със специални знания, така че дори страната да представи рентгенова
снимка да прецени дали и къде има счупване.
Посоченото доказателствено искане е
оставено без уважение и от въззивния съд с определение № 13123/13.08.2020 г. с
аналогични доводи, като е добавено, че в приетата СМЕ вещото лице е отговорило
на въпроси, свързани с конкретното счупване на лакътната кост на ищеца и
заключението не е оспорено от страните.
В хода на въззивното производство е прието
ново писмено доказателство - писмо изх. № 21/03.09.2020 г. от Професионален
футболен клуб (ПФК) „Септември“ АД, подписано от изпълнителния директор М.Н.,
от което се установява, че О.Н.Я., ЕГН **********, не е имал професионален
договор с ПФК „Септември“ АД - гр. София и никога не е бил професионален
футболист в посочения клуб. Тренирал е футбол в юношеските формации на клуба
като аматьор, но няма подписан трудов договор. За последно ПФК „Септември“ АД -
гр. София е имал отбор в аматьорска окръжна „А“ група през сезони 2014/2015 и
2015/2016 г., като няма информация О.Я. да е взел участие.
При така установеното от фактическа страна,
въззивният съд достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения
срок по чл.
259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което е допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от
ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа
на ОСГТК на ВКС.
Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
По правилността
на решението въззивният съд намира следното:
Предявени за разглеждане са осъдителни
искове с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 45 ЗЗД и чл. 51 ЗЗД, вр. с чл.
52 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, вр. с чл. 31 от Закона за пътищата (ЗП) и § 1, т. 1 и т. 2
от ДР на Закона за пътищата.
Разпоредбата
на чл. 49 ЗЗД урежда отговорност за чуждо поведение, която отговорност е
обективна и безвиновна. Отговорността
на лицата, които са възложили другиму извършването на някаква работа за
вредите, причинени при или по повод на тази работа, е за чужди противоправни и
виновни действия или бездействия. Тази отговорност има обезпечително - гаранционна
функция и произтича от вината на натоварените с извършването на работата лица.
Лицата, които са възложили работата, във връзка с която са причинени вредите,
не могат да правят възражения, че са невиновни в подбора на лицата и да се
позовават на други лични основания за освобождаването им от отговорност. Съгласно задължителните за
съда тълкувателни разяснения, дадени в ППВС № 7/1959 г. юридическите лица
отговарят за вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод
на възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду
тях е причинил тези вреди.
Когато
вредоносните последици настъпват от действие или бездействие на лице, на което
е възложено да извършва определена работа, то правният субект, който е възложил
тази работа, следва да носи уредената в чл. 49 ЗЗД,
вр. с чл. 45 ЗЗД
гаранционно - обезпечителна отговорност за виновното деяние (действие или
бездействие) на лицата, на които е възложил да поддържат в изправност
тротоарните настилки, намиращи се на територията на общината в
разглеждания случай. Когато при изпълнение на така възложената работа е
допуснато нарушение на предписани или други общоприети правила, отговорността е
по чл. 45 ЗЗД,
съответно чл. 49 ЗЗД,
а не по чл. 50 ЗЗД. В този смисъл са задължителните за съда тълкувателни
разяснения, дадени в т. 2 от ППВС № 17/18.11.1963 г.
В случая ищецът се стреми да ангажира
деликтната отговорност на ответника в качеството му на възложител на работата
по реда на чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 45 ЗЗД. Неговата отговорност е свързана с виновното и
противоправно действие и бездействие на други лица, на които е възложено поддържането
на тротоарните настилки на територията на общината, за вредите, причинени при
или по повод изпълнението на тази работа. В този смисъл отговорността на ответника
произтича от вината на натоварените с извършването на работата лица, а не
произтича от вината на възложителя на работата.
За да
възникне отговорността на възложителя за вреди, причинени при или по повод на
уговорената работа, трябва в обективната действителност да са настъпили
следните юридически факти: 1) деяние (действие или бездействие); 2)
противоправност (несъответствие между правно дължимото и фактически
осъщественото поведение); 3) вреди (неблагоприятно засягане на имуществената
сфера на увредения или накърняване на неговия телесен интегритет); 4) причинно
- следствена връзка между противоправното поведение и настъпилите имуществени и
неимуществени вреди (вредоносният резултат да е закономерна, необходима,
естествена, присъща последица от виновното противоправно поведение на
делинквента); 5) вина на делинквента, която съобразно уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция се
предполага и 6) виновното лице да е причинило вредите при или при повод изпълнение
на възложената работа. Възложителят може да се
освободи от отговорност само и единствено ако докаже, че вредите не
са причинени при или по повод на изпълнение на възложена работа или не са
причинени виновно. Отговорността по
чл. 49 ЗЗД обхваща всички преки и непосредствени вреди (имуществени
и неимуществени), които са последица от увреждането.
Съгласно чл. 31 ЗП изграждането, ремонтът и поддържането на общинските пътища се
осъществяват от общините.
Съгласно § 1, т. 1 от ДР за ЗП „път“ е ивицата от земната
повърхност, която е специално пригодена за движение на превозни средства и
пешеходци и отговаря на определени технически изисквания.
Съгласно § 1, т. 2 от ДР за ЗП „земно
платно“ е
част от повърхността в обхвата на пътя, върху която са разположени: платното
(платната) за движение; разделителните ивици; банкетите; тротоарите;
разделителните и направляващите острови; зелените площи; крайпътните
отводнителни и предпазни окопи; откосите; бермите и другите конструктивни
елементи на пътя.
Съгласно § 1, т. 14 от ДР на ЗП поддържането на тротоарите,
като част от пътищата, е дейност по осигуряване на необходимите условия за
непрекъснато, безопасно и удобно движение през цялата година, предпазване
на тротоарите, като част от пътищата пътищата от преждевременно износване,
охрана и защита на тротоарите, като част от пътищата, водене на
техническата отчетност на пътищата.
Съдът приема, че в конкретния случай по делото са
установени онези предпоставки, които обуславят наличието на основание за
ангажиране отговорността на ответника към ищеца за обезщетяване на процесните вреди - неизпълнение на
задължението на Столична община по закон да поддържа пътя на бул. „Възкресение“
в гр. София като част от общинската пътна мрежа, изразяващо се в необезопасяване
на тротоарните настилки, наличието и необозначаването на неравностите по тях,
вследствие на което на 17.06.2018 г. ищецът се спънал и паднал в неравност по тротоара и
е претърпял телесно увреждане - счупване на лявата лакътна кост.
Във връзка с оплакванията на въззивника
следва да се посочи, че точното място на падането е установено по делото от
показанията на свидетеля К., които съдът
кредитира като резултат от личните му впечатления, неопровергани от другите
събрани по делото доказателства, логични и последователни - от тях се
установява, че инцидентът е настъпил в гр. София на бул. „Възкресение“ в района
на кв. „Красна поляна“, до бензиностанция „Лукойл“, поради което ответникът
не е бил лишен от възможността да организира
защитата си. По делото не са налични доказателства за различно място или
механизъм на настъпване на увреждането, такива не се и твърдят от ответната
община. По делото не се спори, че бул. „Възкресение“ е общински път, поради което и по делото е установено,
че ответникът е следвало да поддържа същия съгласно чл. 31 от
Закона за пътищата. Показанията на
свидетеля К.
установяват, че към 17.06.2018 г. по булеварда до бензиностанция „Лукойл“
е имало
доста неравности и изкривени плочки,
което е и причината за процесния инцидент. Обстоятелството, че в исковата молба
не е посочено, че ищецът е бил с придружител, не сочи на недостоверност на
показанията на свидетеля К. и не обуславя изключването им от доказателствения
материал по делото. Освен това съдът намира, че процесният инцидент е установен
и от показанията на свидетеля Я., които съдът след преценка по чл. 172 ГПК
кредитира, тъй като са последователни, кореспондиращи с всички събрани по
делото доказателства, както и от приложените писмени доказателства и СМЕ. Съдът
приема за установено по делото, че на 17.06.2018 г. ищецът след спъване в неравност на тротоара, е паднал, като в
причинно - следствена връзка с това е получил процесното увреждане (посоченото
обстоятелство се установява от заключението на СМЕ, според което счупването на лявата лакътна
кост се дължи на удар с или върху твърд тъп предмет (какъвто е и теренът) в
областта на левия лакът, и по време и начин може да се получи при падане на
ищеца от височината на собствения си ръст с левия лакът към терена, както се
сочи и в исковата молба). От
всички доказателства се установява, че в резултат на падането ищецът е получил
травма на лявата ръка - счупване на горния край на лакътната кост, като вещото
лице е посочило, че травмата е установена както рентгенологично, така и
клинично (чрез преглед), което заключение не е било оспорено от страните. В
тази връзка въззивният съд приема, че не е налице твърдяното процесуално
нарушение от страна на първоинстанционния съд чрез отказа да бъде задължен
ищецът да представи рентгенологичната снимка от деня на инцидента. Това е така,
тъй като вещото лице категорично е заявило, че счупването е установено и може
да бъде получено по описания в исковата молба механизъм, като представянето на
посочената снимка при липса на специални знания на съда в разчитането ѝ
не би променило така направения извод. Освен това счупването се установява и от
показанията на свидетеля Я., които както вече се посочи няма основание да не
бъдат кредитирани от въззивния съд с доверие. С оглед на така събраните и
описани по - горе доказателства, съдът намира, че в причинна връзка с инцидента от 17.06.2018
г. ищецът е
претърпял телесна повреда, вследствие на което за определен период от време е
изпитвал болки и страдания. Отговорността на Столична община за репариране
на претърпените неимуществени вреди следва да се ангажира по реда на чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 45 ЗЗД, в качеството ѝ на
юридическо лице по смисъла на ЗМСМА, тъй като дейностите по поддръжката и ремонта на поверените ѝ
пътища, се осъществяват от нейни служители или други лица, натоварени за
изпълнението им, които в конкретната хипотеза са бездействали и поведението им
е в пряка причинно - следствена връзка с настъпилия инцидент, което се установява от
приетите
по делото доказателства.
По размера
на обезщетението за неимуществени вреди:
Съгласно
разпоредбите на чл. 51 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД на
обезщетение подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането. В случаите на увреждане пострадалият понася страдания, които
пораждат за него правото да търси обезщетение за неимуществени вреди.
Обезщетението следва да репарира претърпените болки, страдания, накърнените
лични права и интереси към момента на възникване на правото, но и съобразявайки
новонастъпили обстоятелства - следва да се прецени обществено - икономическата
конюнктура в страната към датата на увреждането, за да съответства това
обезщетение на социалната справедливост, за да може размерът на обезщетението
да е еквивалент на претърпените неимуществени вреди и да ги компенсира. Обезщетението за неимуществени вреди се присъжда не
за абстрактни, а за конкретно претърпени физически и психически болки и
страдания, неудобства и всякакви други негативи, които са пряка и непосредствена
последица от увреждането (в този смисъл ППВС № 4/23.12.1968 г.).
Съгласно разпоредбата
на чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост. В т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г. са дадени задължителни за съдилищата указания, според
които понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица
конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид
от съда при определяне размера на обезщетението -
характерът на увреждането, начинът на извършването му; претърпените болки и страдания, причинени неудобства
и негативните психически изживявания; периодът на лечение и възстановяване,
както и периодът, през
който ищецът е търпял болки и страдания; прогноза за възстановяване и
допълнителното влошаване състоянието на здравето, осакатявания, загрозявания и
др.; общественото му положение;
възрастта на пострадалия; социално - икономическите условия в
страната. Причиняването
на неимуществени вреди от деликт, стоящи в пряка и непосредствена причинно - следствена връзка със
съответното противоправно поведение, включително тези, свързани с негативни
емоционално - психологически преживявания,
подлежат на пълно и главно доказване по общия ред.
С оглед на така изложените разяснения и
след преценка на конкретните обстоятелства по делото настоящият съдебен състав намира за неоснователни доводите на въззивника, че
присъденият размер на обезщетението е завишен. За определяне на справедливия размер на обезщетението за
неимуществени вреди въззивният съд съобрази характера и тежестта
на причиненото телесно увреждане на ищеца - счупване на горния край на
лакътната кост (което се установява от медицинската документация, свидетелските показания и СМЕ), довело до
трайно затруднение на движенията на левия горен крайник за срок по - дълъг от
30 дни, наложилата се гипсова имобилизация за период месец - месец и половина и
последвалата рехабилитация за възстановяване на двигателната способност на
ръката. Въззивната инстанция отчита
допълнителните неудобства, които инцидентът е причинил на пострадалия - в началото е изпитвал силни болки, по - интензивни до
свалянето на гипса, възпрепятстван е бил да спортува, нуждаел се е от помощ за обслужване, нарушен е бил сънят му (което се установява
безспорно от показанията на свидетеля Я., а е житейски логично за търпените от ищеца болки и страдания да
свидетелстват хора от най - близкото му обкръжение, които са преки очевидци на
търпените в резултат на инцидента вреди). Действително
от представената рентгенова снимка от 09.07.2018 г. и заключението на вещото
лице в съдебно заседание се установява, че зарастването на костта се е случило
близо месец след инцидента, т. е. не са налице усложнения вследствие на
травмата, но съдът приема, че зарастването на костта не предопределя продължителността на възстановителния
период - според вещото лице при подобни случаи този период обичайно е четири
месеца, за който период ищецът е търпял болки, страдание и
неудобство. Вещото лице е
съобразило какъв е обичайният период за възстановяване при подобни травми,
заключението не е оспорено, като само от ниската възраст на ищеца и липсата на
доказателства за клинични прегледи не може да се приеме, че възстановителният
процес е бил по - кратък. В разглеждания случай по делото няма данни травмата да се е отразила на професионалната
дейност на ищеца - от представеното писмо от ПФК „Септември“ АД - гр. София се
установява, че ищецът не е бил професионален спортист в посочения клуб към деня
на инцидента, но в същото време следва да се отчете, че увреждането е попречило
на активния начин на живота на ищеца през периода до пълно възстановяване, като
няма
данни за отклонения от обичайния ход на оздравителния процес, за настъпили
усложнения и за негативни последици от травмата. Предвид
изложеното, с оглед възрастта на ищеца към момента на настъпване на увреждането - 27 г., предполагаща по - леко възстановяване,
както и с оглед социално - икономическите условия на
живот в страната към 2018 г., въззивният съд намира, че сумата от 5 000 лв. представлява справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за доказаните болки и страдания на ищеца. По делото не е установено погасяване на задължението на
ответника към ищеца за сумата от 5 000 лв., поради което искът следва да бъде
уважен изцяло, като се присъди и лихва върху главницата от датата на подаване
на исковата молба - 08.10.2019 г. до погасяване на
вземането.
Като е
достигнал до същите фактически и правни изводи първоинстанционният съд е
постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено, включително и в
частта за разноските.
По отговорността за разноски:
Предвид изхода на спора разноски се
дължат единствено на въззиваемата страна (ищец). От същата са претендирани разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение във въззивното производство, но по делото не са
представени доказателства за размера и реалното изплащане на адвокатския хонорар
съгласно задължителните разяснения на ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012
г. по описа на ОСГТК на ВКС, поради което разноските следва да
останат в тежест на страната, която твърди да ги е сторила.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК с
оглед цената на исковете настоящото решение е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, Софийски
градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №
75403/23.04.2020 г. по гр. д. № 57366/2019 г. по описа на Софийски районен съд,
35 състав.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.