Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 12.02.2020 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение,
VI -17 състав, в закрито заседание на дванандесети февруари две хиляди и двадесета година,
в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИРОСЛАВА КАЦАРСКА
ЧЛЕНОВЕ : НЕЛИ АЛЕКСИЕВА
ДИЛЯНА ГОСПОДИНОВА
като разгледа докладваното от съдия Господинова ч.гр.д. № 600 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 435, ал. 2 ГПК.
Образувано
е по жалба, подадена от длъжника „Ф.И.“ ЕАД срещу акт на съдебния изпълнител,
постановен на 12.12.2019 г., по изп.д.
№ 20198530400567 по описа на ЧСИ А.Д., с който е отказал да прекрати изпълнителното
производство, както и да остави разноските, направени от взискателя
в изпълнителното производство в негова тежест и е намалил по направено от
длъжника възражение разноските за заплатено адвокатско възнаграждение, които се
възлагат в тежест длъжника. Жалбоподателят твърди, че към момента целият дълг,
за събиране на който е образувано делото, е изплатен, като в тежест на длъжника
изобщо не е възникнала отговорност да заплати направените от взискателя разноски, тъй като по отношение на него се
счита, че последният не е титуляр на вземането, което се събира, защото сключения
договор за цесия не му е съобщен от цедента.
Взискателят - Т.Н.М., оспорва подадената жалба като неоснователна. Посочва, че
длъжникът е уведомен за извършеното прехвърляне на вземането, което е предмет
на принудителното изпълнение, с връчването на поканата за доброволно изпълнение
в хода на изпълнителното дело.
В
приложените към жалбата мотиви частният съдебен изпълнител излага съображения
за неоснователност на подадената жалба.
Софийски градски съд, след като съобрази изложените от жалбоподателя доводи
и събраните по делото доказателства, намира следното:
От представените от съдебния
изпълнител материали по изп.д. № 20198530400567 по
описа на ЧСИ А.Д., се установява, че жалбоподателят има качеството на длъжник в
образуваното изпълнително производство за принудително събиране на присъдени в негова
полза парични вземания.
В чл. 435, ал. 2 ГПК изчерпателно
са посочени изпълнителните действия, които подлежат на обжалване от длъжника,
като съгласно т. 6 на тази разпоредба това са и отказа на съдебния изпълнител
да спре, да прекрати или да приключи принудителното изпълнение, а съгласно т. 7
той може да обжалва и разноските по изпълнението. Следователно и двете
действия, които са предмет на подадената от длъжника жалба, които са отказа на
съдебния изпълнител да прекрати производството и произнасянето му по дължимите
от длъжника разноски, подлежат на обжалване пред съда. Това прави подадената
жалба допустима и съдът трябва да се произнесе по нейната основателност.
В чл.
433, ал. 2 ГПК е предвидено, че изпълнителното производство се приключва с
изпълнение на задължението и събиране на разноските по изпълнението. От тази
норма следва, че основание за приключване на изпълнителното производство е
пълното погасяване на вземането на взискателя, за
събиране на което то е образувано, включително и вземането му за направените в
производството разноски, независимо дали длъжникът е престирал
дължимото направо на взискателя или това е станало в
процеса на принудително изпълнение чрез превеждане на парични средства по
сметка на съдебния изпълнител или чрез осребряване от съдебния изпълнител на
притежавано от длъжника имуществено право. В чл. 433, ал. 2 ГПК е използван
термина „приключване”, който е различен от термина „прекратяване”, който е
употребен в чл. 433, ал. 1 ГПК, но настоящият съдебен състав намира, че и в
двете норми са регламентирани случаи, при които изпълнителното производство се
прекратява, тъй като очевидно приключването на изпълнението, което е въведено с
изменението на ГПК обн. в ДВ, бр. 86 от 2017 г., има
същите последици като неговото прекратяване.
За да отговори
на въпроса дали са налице предпоставките, при които изпълнителното производство
се прекратява, съдът съобразява, че твърденията на жалбоподателя са, че към
момента целият дълг, за събиране на който е образувано делото е изплатен, като
в тежест на длъжника изобщо не е възникнала отговорност да заплати направените
от взискателя разноски, тъй като последният не е
титуляр на вземането, което се събира. Ето защо съдът първо трябва да отговори
на въпросите съществува ли дълг на „Ф.И.“ ЕАД към взискателя,
по чието искане е образувано изпълнителното производство, който е Т.Н.М., какъв
е неговия размер, както и има ли основание в тежест на длъжника да се възложат
направените от взискателя разноски и с оглед на това
да се произнесе и по въпроса дали този дълг съществува към момента или не.
На
първо място в тази връзка трябва да се посочи, че от материалите по процесното изпълнително дело се доказва, че то е образувано
въз основа на изпълнителен лист, издаден на 22.11.2019 г., по гр.д. № 8632/
2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, с който „Ф.И.“ ЕАД е осъдено да
заплати на адвокат Е.Г.И. сумата от 300 лв. – адвокатско възнаграждение.
Доколкото молбата за образуване на изпълнително дело е подадена от лице, което
е различно от кредитора, в полза на който е издаден изпълнителния лист, то
съдът трябва да отговори на въпроса дали в производството са представени
доказателства, от които да е видно, че вземането за събиране, на което е
образувано изпълнителното производство, е преминало в патримониума
на това лице, което е Т.Н.М..
От
представените по делото доказателства се установява, че на 25.11.2019 г. между Е.Г.И.,
в качеството й на цедент, и Т.Н.М., в качеството му
на цесионер, е сключен договор за прехвърляне на
вземане, с който страните са постигнали съгласие, че цедентът
прехвърля на цесионера свое вземане срещу „Ф.И.“ ЕАД за
получаване на сума в размер на 300 лв., представляваща присъдени разноски по гр.д.
№ 8632/ 2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив. Това е видно от писмения
договор от 25.11.2019 г., който е подписан от двете страни по сделката и от
съдържанието на който е видно, че те са постигнали съгласие по всички основни
елементи на договора за цесия – за вземането, което е предмет на прехвърляне
със сключената сделка, както и за размера на насрещното задължение, което е
уговорено да възниква в тежест на цесионера, което е
да заплати покупна цена за придобиване на вземането. От описанието на
прехвърленото вземане е видно, че то е същото вземане, което е посочено в
изпълнителен лист, издаден на 22.11.2019 г., по гр.д. № 8632/ 2019 г. по описа
на Районен съд – Пловдив.
В чл.
99, ал. 4 ЗЗД е предвидено, че за да има действие спрямо третите лица и спрямо
длъжника, прехвърлянето на вземанията следва да бъде съобщено на последния от
предишния кредитор., т.е. от цедента. Съобщение за
извършената цесия, което е направено от новия кредитор, т.е. от цесионера, не води до последиците на чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Целта на уреденото в закона задължение на цедента за
уведомяване на длъжника за извършената цесия, от изпълнението на което е
обусловено действието на договора спрямо това лице, е да бъде осигурена възможност
за длъжника да изпълни задължението си точно като плати на надлежно
легитимирано лице, което е носител на вземането, като в интерес на правната
сигурност и за да се избегнат излишни съдебни спорове, законът изрично
предвижда съобщението да бъде направено от предишния кредитор, който е лицето,
което е познато за длъжника и по отношение на което той знае, че е поел
задължение да престира определена парична сума.
Съдът
счита, че към молбата за образуване на изпълнително производство не са
представени доказателства, от които да се установява, че длъжникът „Ф.И.“ ЕАД е
уведомен за извършеното прехвърляне на вземането по издадения срещу него
изпълнителен лист от предишния кредитор Е.Г.И.. Не са представени и
доказателства, че цедентът Иванова е упълномощила цесионера Т.Н.М. да съобщи от нейно име извършената цесия
на длъжника. Ето защо и това лице е нямало мандат да възлага на съдебния
изпълнител да съобщи цесията на длъжника от името на цедента.
С оглед на това, направеното с молбата за образуване на изпълнително дело
изявление на лицето, което я е подало и което е Т.М., че се възлага на съдебния
изпълнител да уведоми длъжника за прехвърлянето на вземането, за събиране на
което е образувано изпълнително производство, трябва да се приеме за такова,
което изхожда лично от Т.М. и с което той, в качеството му на цесионер, упълномощава съдебният изпълнител да съобщи на
длъжника за извършеното прехвърляне на вземания. От това следва, че съобщаването
на цесията в хода на изпълнителното производство, което е станало с връчване на
поканата за доброволно изпълнение, изхожда лично от Т.М., който е цесионера, а не от цедента Е.И.. Това
съобщаване обаче няма действието, предвидено в чл. 99, ал. 4 ЗЗД и сключеният
на 25.11.2019 г. договор за цесия няма действие срещу длъжника по прехвърленото
вземане, по отношение на който се счита, че титуляр на вземането продължава да
бъде цедента Е.Г.И.. След като договорът за цесия не
е произвел действие по отношение на длъжника „Ф.И.“ ЕАД, то трябва да се
приеме, че това лице няма никакво задължение към взискателя
по изпълнителното дело Т.Н.М., което да подлежи на събиране и действието на
съдебния изпълнител по образуване на изпълнително производство по искане на
това лице е неправилно. Това действие не може да бъде отменено от съда, тъй
като неговото извършване не е сред тези които подлежат на обжалване съгласно
чл. 435 ГПК. Съдът обаче трябва да съобрази, че към датата на образуване на
изпълнителното дело лицето Т.Н.М. не е бил титуляр на вземане към длъжника „Ф.И.“
ЕАД, което да подлежи на принудително изпълнение и въз основа на това да
направи извод, че не съществува вземане, което да бъде предмет на образуваното
принудително изпълнение с индивидуализиращите белези, посочени в молбата за
образуване. Този факт налага и още един извод, а именно, че в тежест на
длъжника „Ф.И.“ ЕАД не могат да се възложат разноските, направени от лице,
което не е негов кредитор и което няма вземане към него, което да подлежи на
изпълнение. Длъжникът носи отговорност за направените от взискателя
в изпълнителното производство разноски само ако последният има вземане към
него, което да не е изпълнено след като е признато с акт, който представлява изпълнително
основание, какъвто очевидно не е настоящия случай.
Освен
това следва да се посочи, че от документите по изпълнителното дело се
установява, че след неговото образуване вземането, за което е издаден
изпълнителен лист от 22.11.2019 г., по гр.д. № 8632/ 2019 г. по описа на Районен
съд – Пловдив, е изцяло погасено от длъжника, който е престирал
дължимата сума на лицето Е.Г.И., което по отношение на него се счита за кредитор
на посоченото вземане. Това също е основание да се приеме, че към момента вече
липсва вземане, което да подлежи на изпълнение.
След
като взискателят Т.Н.М. не притежава вземане към „Ф.И.“
ЕАД, което да подлежи на събиране, а това, за което е издаден изпълнителен лист
по гр.д. № 8632/ 2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, е изцяло погасено,
както и предвид това, че взискателят няма вземане към
длъжника за разноските, направени в образуваното изпълнително дело, то трябва
да се заключи, че липсва всякаква необходимост да бъде продължавана висящността на образуваното изпълнително дело и да бъдат
извършвани каквито и да било действия по изпълнението, поради което и то трябва
да бъде прекратено.
Така
мотивиран съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ разпореждане
от 12.12.2019 г., постановено по изп.д.
№ 20198530400567 по описа на ЧСИ А.Д., с което е отказано да бъде прекратено
изпълнителното производство, както и да бъдат оставени в тежест на взискателя разноските, направени от него в изпълнителното
производство и по направено от длъжника възражение са намалени разноските за
заплатено адвокатско възнаграждение, които се възлагат в негова тежест, и вместо него постановява:
ПРЕКРАТЯВА изпълнителното производство по изп.д.
№ 20198530400567 по
описа на ЧСИ А.Д., с рег. № 853 в КЧСИ, с район на действие СГС,
поради несъществуване към момента на вземане, което да подлежи на принудително
събиране.
Решението не подлежи на
обжалване на основание чл. 437, ал. 4 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.