Р Е Ш Е Н И Е № ……
гр. София, 03.05.2017 г.
В
И М Е
Т О Н
А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV - Д състав, в публично
заседание на четвърти април през две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
Мл. съдия : Мария Богданова
при секретаря Поля
Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванова гр. д. № 12567 по описа за 2016 г. и за да се
произнесе взе предвид следното :
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 12123/01.08.2016 г. по
гр. д. № 65902/2015 г. на СРС, 74 с - в, са отхвърлени исковете на „Т.С.”
ЕАД, ЕИК *********
срещу П.Й.С. за признаване за
установено, че последният дължи суми, както следва : на основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 124, ал. 1
ГПК и чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр с чл. 86, ал. 1 ЗЗД - сумата
от 817, 37 лв., представляваща стойност за незаплатена топлинна енергия за периода м. 03.2012
г. – м. 04.2014, ведно със законната лихва върху вземането от подаване на
заявлението 02.06.2015 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 176, 61
лв. обезщетение за забава за периода 30.04.2012 г. – 26.05.2015 г.
Решението се обжалва от ищеца „Т.С.” ЕАД, като се излагат
доводи за неправилност поради нарушения на материалния закон. Неправилно СРС е
отхвърлил исковете приемайки, че ищецът не е доказал качеството на ответника на
потребител на ТЕ за битови нужди за
периода. В отговора на исковата молба липсва оспорване на качеството на
лицето като потребител. Съгласно представения по делото нотариален акт, лицето
е собственик на имота, поради което има качеството на потребител на ТЕ и е в
облигационно отношение при ОУ с ищеца. Съдът не е съобразил дадената в закона
дефиниция на качеството потребител пар. 1, т. 42 от
ДР на ЗЕ. Законовата разпоредба не изисква доказване на обстоятелството кое
лице обитава имота и е консумирало реално ТЕ за периода. Без правно значение е
и обстоятелството, на чие име се води партидата на имота. Този факт е само с вътрешносчетоводно значение. Действащите норми в периода
дават право на ищеца да търси задълженията си както от собственика, така и от
лицето, носител на вещното право на ползване. Моли да се отмени решението на
СРС и исковете да се уважат. Претендира разноски, като прави евентуално
възражение по разноските на насрещната страна.
Въззиваемата страна - ответникът П.Й.С., чрез
процесуалният си представител, е подал отговор в срока по чл. 263 ГПК, в който
оспорва жалбата. Поддържа, че решението е законосъобразно постановено, а
жалбата е неоснователна. По делото не е установено ответникът да е потребител
на ТЕ за имота в процесния период. Правилно СРС е
приел, в съответствие с доказателствата и заключението на ССчЕ,
че по посочения от ищеца аб. № Т338033 е записан друг
потребител. Според вещото лице за процесния период по
фактурите платец е юридическо лице, което няма връзка с ответника. Ответникът е
оспорил качеството си на потребител още в отговора на исковата молба, като е
твърдял, че трето за спора лице има това качество. Освен това, в исковата молба
ищецът е поддържал, че ответникът следва да отговаря за задълженията в
качеството си на потребител по смисъла на пар. 1, т.
43 ДР на ЗЕ – за стопански нужди. Едва във въззивната
жалба се твърди, че е потребител по пар. 1, т. 42 ДР
на ЗЕ – т. е. на ТЕ за битови нужди. По отношение на доставката за стопански
нужди, законът изисква изрично сключване на писмен договор – по чл. 149, ал. 1,
т. 3 ЗЕ, какъвто не е представен. Установяването на правото на собственост
върху имота, респективно - на правото на ползване е ирелевантно,
тъй като при доставката на ТЕ за стопански нужди се изисква изричен писмен
договор с абоната, от който може да се породи правоотношението с него и
задължението за заплащане на ТЕ. Оспорва се наличието на идентичност между
имотите по представения нотариален акт пред СРС и процесния,
както и се поддържа, че ответникът не е единствен собственик на имотите. Ищецът
не е провел доказване, че между ответника и ищеца е постигнато съгласие за
сключване на договор за продажба на ТЕ в периода. Моли да се остави жалбата без
уважение, като се потвърди първоинстанционното
решение. Претендира разноски пред въззивната
инстанция.
Третото лице помагач на ищеца „Б.” ООД не взема
становище по жалбата.
Настоящият състав намира за установено следното
:
СРС се е произнесъл по обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 415, ал. 1, вр. чл.
422 ГПК и във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД.
Решението на СРС, върху което
въззивният съд, в рамките на правомощията си съгласно чл. 269 ГПК е валидно и процесуално допустимо. По законосъобразността на
решението, съдът е обвързан от доводите
по въззивната жалба. Решението е постановено при изяснена фактическа обстановка.
По общите правила за
разпределение на
доказателствената тежест, всеки
е длъжен да установи всички положителни факти, на които основава
претенцията си (чл. 154, ал. 1 от ГПК) Ищецът следва да установи
при условията на пълно главно
доказване следните правопораждащи факти, а именно: 1) по иска
за главницата - че спорното главно
право е възникнало, в случая това са
обстоятелствата, свързани със съществуването на договорни отношения
между страните за доставката на
топлоенергия, както и качеството на
ответника на потребител на такава топлоенергия, обема на реално доставената на ответника топло енергия за процесния период, както и че нейната стойност
възлиза именно на спорната сума
и 2) по иска за законната лихва
за забава - че главното парично
задължение е възникнало, че е настъпила неговата изискуемост, както и че размера на
законната лихва възлиза именно на спорната сума.
Ответникът може да противопостави защитни правопогасяващи или правоизключващи възражения.
За да се премине към обсъждане по
същество на дължимостта на установените по делото
суми за консумирана енергия, следва да се обсъди спорния факт - дали ответника
е потребител на ТЕ за процесния имот през
претендирания период. При спор за това кой е потребител, какъвто е налице в
случая, ищецът е този, който дължи пълно и главно доказване на посочения факт.
Ищецът е следвало да ангажира доказателства, от които да се установи, че
ответникът П.Й.С. е потребител на топлоенергия за периода по смисъла вложен в ЗЕ, така както
е претендирано в исковото и в заповедното производство.
Според нормата на чл. 153 ЗЕ, както и съгласно легалната дефиниция, дадена в пар. 1, т. 42 от ДР на ЗЕ (в редакцията релевантна за
периода), съответно пар. 1, т. 41 б от ДР на ЗЕ (за последващия период) „потребител на енергия или
природен газ за битови нужди“ е всяко
лице - собственик или титуляр на вещното право на ползване на имот, което
ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството
си”, респективно - краен клиент, който купува енергия или природен газ. Твърдения,
че ответникът се явява потребител на ТЕ за битови нужди се излагат едва във въззивното производство, поради което се явяват преклудирани.
От друга страна, ищецът в исковата
молба, както и в подаденото заявление е твърдял, че ответникът е потребител на
ТЕ за стопански нужди по смисъла на пар. 1, т. 43 от
ЗР на ЗЕ (в съответната редакция). Съгласно пар. 1, т. 43 от ДР на ЗЕ (в съответната редакция) „потребител на енергия
или природен газ за стопански
нужди" е физическо или юридическо лице, което купува
електрическа или топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара
за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен
газ за стопански
нужди, както и лицата на издръжка
на държавния или общинския бюджет.
Съгласно чл. 149, ал. 1, т. 3 от Закона за енергетиката, продажбата на топлинна
енергия за стопански нужди, се извършва на
основата на писмени договори при общи условия,
сключени между топлопреносното предприятие и потребителите, извършващи стопанска дейност.
От анализа на посочените разпоредби следва, че за
да са налице
отношения на покупко - продажба на топлоенергия
за стопански нужди е необходимо да се сключва
писмен договор с абоната.
След като страните не са сключили
писмен договор, съгласно изискването на чл. 149, ал.
1, т. 3 от ЗЕ, между тях липсва възникнало
валидно облигационно правоотношение по продажба на топлинна
енергия за стопански нужди, по силата на
което да бъде ангажирана отговорността на ответника за заплащане
на претендираните по реда на
чл. 422 и чл. 415 от ГПК суми.
Наведените доводи за
изпратено съобщение до ответника, с покана за сключването
на такъв договор съгласно чл. 149, ал. 1, т. 3 от ЗЕ не променят
направените по-горе изводи. В случая, не се спори,
че ответникът не е подписал договор с ищеца, т. е. липсва приемане на направеното от въззивника-ищец волеизявление за сключване на такъв
договор, поради което несъстоятелни са и твърденията на въззивника, че ответникат дължи суми за използвана топлинна енергия за периода, в който не е бил
сключен договор.
Предвид изложеното,
въззивният съд споделя извода, че ищецът чиято е доказателствената тежест не е
установил пълно и главно ответникът да е потребител на ТЕ за стопански нужди за
имота през процесния период. По тези съображения
исковете за установяване дължимост на суми за
консумирана ТЕ за главница и лихвите върху нея са неоснователни и
законосъобразно са били отхвърлени от СРС.
Тъй като изводите на
настоящият състав съвпадат с тези на СРС, решението следва да се потвърди както
е постановено.
По разноските
: При този изход
от спора право на разноски има въззиваемата страна – ответник в производството.
Тъй като пред въззивната инстанция не са представени
доказателства за реално направени разноски от ответника, а е представено само
адвокатско пълномощно за процесуално представителство към молба от 04.04.2017 г., съдът не присъжда разноски в полза на
ответника.
По горните съображения въззивният съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 12123/01.08.2016 г. по
гр. д. № 65902/2015 г. на СРС, 74 с - в, с което са отхвърлени исковете на „Т.С.”
ЕАД, ЕИК **********
срещу П.Й.С. за признаване за установено,
че последният дължи суми, както следва : на основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр.
с чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр с чл. 86, ал. 1 ЗЗД - сумата от 817, 37 лв., представляваща стойност за
незаплатена топлинна енергия за периода м. 03.2012 г. – м. 04.2014, ведно със
законната лихва върху вземането от подаване на заявлението 02.06.2015 г. до
окончателното изплащане, както и сумата от 176, 61 лв. обезщетение за забава за
периода 30.04.2012 г. – 26.05.2015 г.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на „Б.” ООД
като трето лице помагач на страната на ищеца.
РЕШЕНИЕТО, на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.