Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 10.12.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски
градски съд, Гражданско отделение, ІVА въззивен състав, в открито съдебно
заседание на двадесет и първи октомври две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА
КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ГАЛИНА ТАШЕВА
ИВАН
КИРИМОВ
като
разгледа докладваното от младши съдия Киримов в. гр. дело № 4696 по описа на
съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
Образувано е по повод въззивна жалба,
подадена от процесуален представител на „Т.С.“ ЕАД, срещу решение от 29.10.2018
г. по гр. дело № 64339/2016 г. на Софийски районен съд, гражданско отделение,
58-ми състав, с което са отхвърлени като неоснователни, предявените от „Т.С.“
ЕАД, срещу С.Р.З. искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1 от ЗЗД и по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от
814.60 лева, за признаване за установено спрямо ответницата, че същата дължи на
ищцовото дружество следните суми: сумата от 769.00 лева – главница за топлинна
енергия, доставена в периода от 01.05.2013 г. до 30.04.2015 г. до топлоснабден
имот, а именно апартамент № 9, находящ се в гр. София, общ. Слатина, ж. к. „******,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба
до окончателното изплащане; сумата от 45.60 лева – главница за извършена в
периода от 01.05.2013 г. до 30.04.2015 г. услуга дялово разпределение, ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба до
окончателното изплащане на сумата; сумата от 111.06 лева – мораторна лихва
върху главницата за топлинна енергия за периода от 30.06.2013 г. до 20.05.2016
г., както и сумата от 9.81 лева – мораторна лихва върху главницата за дялово
разпределение за периода от 30.06.2013 г. до 20.05.2016 г.
В жалбата са наведени доводи за
неправилност на атакувания съдебен акт, в подкрепа на което се твърди, че
районният съд е формирал неправилен извод, че ответницата С.З. не е потребител
на топлинна енергия по смисъла на Закона за енергетиката, при положение, че е
приел за установен фактът, че именно тя е собственик на процесния имот.
Изразява се становище, че при положение, че ответницата е собственик на имота,
обстоятелството, че върху този имот е учредено вещно право на ползване за други
лица не изключва отговорността на собственика за заплащане на потребената
топлинна енергия, тъй като той остава задължен за това, а дали той на свой ред
има вземане спрямо вещните ползватели е въпрос от вътрешните отношения помежду
им. По тези съображения се твърди, че ищецът разполага с възможност за избор
срещу кого да насочи исковата си претенция – срещу собственика на имота или
срещу вещния ползвател. Направено е искане за отмяна на обжалваното решение и
за постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат приети за
основателни и уважени. Претендира се присъждане в полза на жалбоподателя на
направени във връзка с въззивното производство разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
В законоустановения срок е постъпил
отговор на въззивната жалба, подаден от процесуален представител на ответницата
З., с който отговор доводите на ищеца за неправилност на решението се оспорват
и се иска потвърждаване на обжалваното съдебно решение. Претендира се
присъждане в полза на въззиваемата страна на направени във връзка с въззивното
производство разноски за адвокатско възнаграждение.
Софийски градски съд, след като
обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира следното от фактическа и правна
страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 от ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Решението на Софийски районен съд е
правилно, като на основание чл. 272 от ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от обстоятелството, че мотивите на
първоинстанционния съд са лаконични, по същество те дават правилен отговор на
въпрос, който е с ключово значение в настоящия случай и предопределя
неоснователност на предявените искове. Поради това, въззивният съдебен състав
напълно се солидаризира с тези мотиви, но за пълнота на изложените намира за
необходимо да добави следното:
В подкрепа на твърдението, че
ответницата С.Р.З. е потребител на топлинна енергия, доставяна в периода 01.05.2013
г.-30.04.2015 г. до топлоснабден имот, а именно до апартамент № 9, находящ се в
гр. София, общ. Слатина, ж. к. „******, ищецът е представил нотариален акт №
192 от 07.07.2003 г. по дело № 183/2003 г. От съдържанието на този нотариален
акт се установява, че на тази дата между М.З.С.и С.Й.С., от една страна, и С.Р.З.,
от друга страна, е сключен договор за покупко-продажба на процесния недвижим
имот, като М.З.С.и С.Й.С. са прехвърлили на С.З. правото на собственост върху
апартамента, като в своя полза продавачите са запазили пожизнено вещно право на
ползване върху недвижимия имот.
Действително, възможност титулярът на
вещното право на ползване да бъде потребител на топлинна енергия е предвидена с
чл. 106 а, ал. 4 ЗЕЕЕ (обн. ДВ бр. 64/16.07.1999 г., (отм.) ДВ бр.
18/05.03.2004 г.), а впоследствие и в разпоредба на чл. 153, ал. 1 ЗЕ (обн. ДВ
бр. 107/09.12.2003 г.), като законът през процесния период е дал възможност на
ищеца да търси вземанията си за използвана ТЕ за имотите или от собствениците
им или от носителите на вещното право на ползване.
Настоящият съдебен състав споделя
разбирането, че смисълът на закона е, при конкуренцията на вещни права, превес
да има вещното право на ползване на имота, а не т. н. "гола"
собственост. Следователно, при такава хипотеза за потребител следва да се
приеме вещният ползвател, а не собственика на имота, който не притежава вещното
право на ползване, а само т. н. "гола" собственост.
По тези съображения, въззивният съд
приема, че ответницата С.З. не може да бъде ангажирана със заплащане на
претендираните от ищеца суми, тъй като това може да бъде вменено в отговорност
единствено на вещните ползватели М.З.С.и С.Й.С. и то при положение, че се
установи, че са налице останалите изискуеми от закона предпоставки за това.
В конкретния случай, предявените искове
са неоснователни, тъй като не е налице първата предпоставка за тяхното
уважаване, а именно ответницата да притежава качеството потребител на топлинна
енергия по смисъла на Закона за енергетиката. Изводът на въззивния съд за
неоснователност на предявените искове напълно кореспондира с възприетото от
първата съдебна инстанция, поради което обжалваното понастоящем решение следва
да се потвърди като правилно.
При този изход на спора във въззивното
производство, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК въззиваемата С.З. има право на
направените във връзка с въззивното производство разноски по делото, за присъждането
на които е направено своевременно искане. Освен това на л. 15 от в. гр. дело е
представен договор за правна защита и съдействие, в който изрично е отбелязано,
че във връзка с настоящото производство, на 16.01.2019 г. въззиваемата е
заплатила адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 500.00 лева. При това
съдържание на договора за правна защита и съдействие, същият има значението на
разписка, удостоверяваща реалното плащане на сумата от 500.00 лева. При това
положение, искането на въззиваемата за присъждане в нейна полза на направените
разноски от 500.00 лева е основателно, тъй като се установява, че такива
разноски действително са били направени, а и в този размер заплатеното
адвокатско възнаграждение съответства на фактическата и правна сложност на
делото и в този смисъл възражението на насрещната страна за прекомерност на претендираните
разноски е неоснователно.
По тези мотиви, съдът,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 29.10.2018 г. по
гр. дело № 64339/2016 г. на Софийски районен съд, гражданско отделение, 58-ми
състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ******, на основание
чл. 78, ал. 3 от ГПК да заплати на С.Р.З., ЕГН: **********, сумата от 500.00
/петстотин/ лева, представляваща направени във връзка с въззивното производство
по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.