№ 308
гр. С., 13.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети май през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Ивайло Хр. Родопски
Членове:Димитър Г. Цончев
Магдалена Д. Инджова
при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова
в присъствието на прокурора М. Ил. М.
като разгледа докладваното от Димитър Г. Цончев Въззивно гражданско дело
№ 20241800501018 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по жалба от Софийски районен съд против Решение №
345/03.10.2024 г., постановено по гр.д. № 244/2024 г. по описа на РС –
Костинброд, в частта, с която Софийски районен съд, със съдебен адрес: гр.
С., бул. „Цар Борис III“ № 54, представляван от административния
ръководител, е осъден да заплати на М. Т. П., ЕГН **********, с адрес: гр. С.,
ж.к. „Б. 2“, бл. 1, вх. В, ап. 77, сумата от 700 лева – неимуществени вреди,
ведно със законната лихва, считано от 12.01.2022 г. до окончателното
изплащане на вземането, в резултат на нарушаване на правото за разглеждане
и решаване в разумен срок на гр.д. № 1296/2022г. по описа на СРС, ГО, 155
състав, на основание чл. 2б от ЗОДОВ.
Всяка от страните е осъдена да заплати разноски на другата съразмерно с
уважената и отхвърлената част от иска.
В жалбата са доводи за неправилност и необоснованост на обжалвания
акт. Твърди се, че първоинстанционният съд не е обсъдил дали периодът на
извършване на конкретните процесуални действия реално е довел до
нарушаване на изискването за разглеждане на делото в разумен срок по
смисъла на чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Не е взета предвид общата продължителност на
делото, че е приключило пред първа инстанция с невлязло в сила съдебно
решение от 06.06.2024 г., както и че продължителност от около 3 години на
производството е възприет за разумен срок в съдебната практика. Не е
преценено конкретното отражение на продължителността на процеса върху
1
ищцата, като описаните от разпитания свидетел тревоги и притеснения не са
свързани с процесното дело.
Ответникът по въззивната жалба я оспорва и изразява становище, че
обжалваното решение следва да бъде потвърдено, като излага подробни
съображения за това.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, а по същество
правилно.
Районният съд е приел, че от страна на съдия, назначен при ответника, е
било нарушено правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок
съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията и в резултат от това ищецът е претърпял
неимуществени вреди. Решението на първата инстанция се обжалва в неговата
осъдителна част като то е влязло в сила, в частта, с която предявеният иск е
отхвърлен за разликата до пълния предявен размер. По съществото на спора и
с оглед наведените доводи, настоящият състав на въззивния съд намира
следното:
Съгласно чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите,
причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на
разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от
Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи.
Това право се отнася до всички видове съдебни производства – граждански,
наказателни и административни. Според чл. 4, ал. 1 от ЗОДОВ държавата
дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са
пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали
са причинени виновно от длъжностното лице. Следователно за да бъдат
уважен искът е необходимо да са налице следните предпоставки: 1/ ищецът да
е бил страна /в случая ищец/ по дело, което е било образувано от ответника; 2/
това дело да е било разгледано и решено извън разумния за това срок; 3/ от
забавянето ищецът да е претърпял неимуществени вреди, които са пряка и
непосредствена последица.
В производството за присъждане на обезщетение за причинени вреди на
граждани от неправомерни действия на държавата отговорността е обективна
и се носи от държавата, а не от нейните органи или длъжностни лица, без
значение кой е причинил вредоносния резултат /така Решение № 76-2016 г. на
III Г. О. на ВКС по гр. д. 5 721/2015 г. /. Тази отговорност на
държавата се реализира чрез нейните органи – в случая СРС. Преценката за
наличие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в
разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, а от там и за обезщетение на
причинените от това вреди, се извършва по критериите, определени в чл. 2б,
ал. 2 от ЗОДОВ и поддържани последователно и в практиката на ЕСПЧ.
Следва да се вземат предвид примерно изброените от законодателя критерии,
а именно: общата продължителност и предмета на производството, неговата
фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните
процесуални или законни представители, поведението на останалите
участници в процеса и на компетентните органи; следва да се вземат предвид
2
и всички други обстоятелства от значение за спора: конкретните болки и
страдания, тяхната продължителност и интензитет, личността на увредения,
начина му на живот и обичайната среда, интереси и ценностна система,
трудовата биография, отражението върху личния, обществения и
професионалния живот, стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако
увреждането на здравето е трайно, каква е медицинската прогноза за
развитието на заболяването. От значение за определяне на размера на
обезщетението са и обществено-икономическите условия в страната.
Съдебната практика приема, че неразумната продължителност на
производството причинява неимуществени вреди, поради което поначало не е
необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени
вреди, които винаги се търпят от лице, когато съдебното производство е
продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и
безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход,
накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността
поради забавяне на делото (вж. Решение № 50031 от 22.02.2023 г. на ВКС по
гр. д. № 1077/2022 г., IV г. о., ГК, решение на ЕСПЧ по дело „Скордино срещу
Италия“, §. 203-204).
В случая първата инстанция е обсъдила конкретните обстоятелства при
преценката си за нарушение на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС относно правото на
ищцата на разглеждане и приключване на гражданско дело в разумен срок,
като е съобразена общата продължителност на производството, както и
обстоятелството, че не е приключило, характерът на производството,
предметът на делото и фактическата и правна му сложност; поведението на
страните, в това число на ищцата. Макар и оскъдно мотивирано, до степен на
бланкетност, по отношение на вредата от забавеното гражданско
производство може да се приеме, че първоинстанционният съд се е съобразил
със застъпеното в съдебната практика на ВКС принципно становище, че не е
необходимо да се доказват обичайните, типични неимуществени вреди от
съдебното производство, което е продължило извън рамките на разумния срок
и че в подобни случаи е разумно да се предполага по опитните правила и
правилата на житейската логика, че на ищеца са причинени страдания,
безпокойство, разстройство и други подобни неимуществени вреди.
В случая изводите на първоинстанционния съд трябва бъдат споделени.
Касае се за дело, в рамките на което са предявен отрицателен установителен
иск за недължимост на вземане. Наведени са твърдения, че извършена цесия
не е обвързала ищцата и е изтекла погасителна давност. Разпитан е един
свидетел, не е изготвяна експертиза. Въпреки невисоката фактическа и правна
сложност, делото е образувано на 12.01.2022 г. и е приключило с решение на
06.06.2024 г., което до приключване на устните състезания по настоящото
дело не се доказва да е влязло в сила. Не се констатира поведение на страните
или участници в процеса да е резултирало в забавяне на делото.
Същевременно се наблюдават продължителни периоди на неоправдано
бездействие от страна на съда и постановено Разпореждане № 99783 от
19.10.2022 г. за връщане на исковата молба и прекратяване на делото,
отменено с Опр. № 11718/18.11.2022 г. по ВЧГД № 11981/2022 г. на СГС,
довели до тази продължителност.
Така с разпореждане от 25.01.2022 г. на СРС исковата молба е оставена
3
без движение.
На 02.02.2022 г. е депозирана уточнителна молба с вх. № 19170/02.02.22
г. от ищцата М. П..
На 23.03.2022 г. е депозирана молба с вх. № 56193 от процесуалния
представител на ищцата, с която моли предходната уточнителна молба да бъде
разгледана и ако е редовна да бъде връчена на ответника, с цел постигане на
споразумение.
С Разпореждане № 99783 от 19.10.2022 г. на СРС исковата молба е
върната и производството по делото прекратени.
С Опр. № 11718/18.11.2022 г. по ВЧГД № 11981/2022 г. на СГС горното
разпореждане е отменено с указания за продължаване на
съдопроизводствените действия.
На 12.01.2023 г. от СРС на основание чл. 131, ал. 1 ГПК е постановено
разпореждане, получено от ответника, ведно с исковата молба и
приложенията, на 26.01.2023 г., а отговор е депозиран на 28.02.2023 г., с който
е направено признание на част от исковата претенция. Междувременно по
делото от ищцата са депозирани няколко молби за бавност и предоставяне на
електронен достъп, които не са администрирани и липсва произнасяне.
С определение от 05.03.2024 г. делото е насрочено за разглеждане в
открито съдебно заседание на 23.04.2024 г., в което е обявено за решаване.
На 06.06.2024 г. е постановено Решение № 10830 по гр.д.№ 1296/22 г. на
СРС, което до приключване на устните състезания по настоящото дело не е
доказано да е влязло в сила.
Установеното сочи, че както отделни процесуални действия, така и
общата продължителност на производството надхвърля разумния срок по чл.
6, § 1 от ЕКЗПЧОС, тъй като проверката за редовност на исковата молба по
дело с невисока фактическа и правна сложност е отнела приблизително 1
година, а насрочването на делото, след изтичане на срока за отговор 11
месеца. В резултат на това общата продължителност на производството
надхвърля 3 години. Не се твърдят и доказват обстоятелства, които да
оправдаят тези периоди на бездействие от съда.
Съобразяването на въззивния съд с практиката на ВКС по приложението
на чл. 52 ЗЗД във връзка с предявен иск по чл. 2б ЗОДОВ изключва наличието
на твърдяната неправилност, а несъгласието с постановения краен резултат, не
е основание за отмяна на решението.
Във връзка оплакването във въззивната жалба за необоснованост на
извода за претърпени неимуществени вреди трябва да се посочи, че както
беше посочено по-горе, е константно разбирането в практиката на ЕСПЧ и
националната съдебна практика, че съществува силна, но оборима
презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява
такива. Такива са безпокойство и несигурност, разочарование и загуба на
доверие в институциите, чувство за липса на справедливост, притеснение. Със
събраните по делото доказателства, в случая тази презумпция за тяхното
настъпване не е оборена, а напротив – те са установени и с показанията на
разпитания в първоинстанционното производство свидетел. Той разкрива
изнервеността на ищцата от продължителността на производството,
4
образувано от ответника, която не е била обусловена сама по себе си от факта
на неприключването му, а от невъзможността да ревизира кредитното си
досие, за да има възможност да получи кредит при по-добри финансови
условия за извършване на неотложен ремонт в жилището си.
Предвид гореизложеното, предявеният по делото иск за обезщетение за
неимуществени вреди, правилно е приет за доказан по своето основание.
Законосъобразно е определен и размерът на обезщетението, който е
съобразен с процесните обичайни (типични) неимуществени вреди, търпени
от ищеца в процесния период от време, като правилно са определени в
невисок размер, доколкото и нарушаване на правото на разглеждане на делото
в разумен срок не е голям интензитет.
Поради изложеното и съвпадането на крайните изводи на двете
инстанции, въззивната жалба е неоснователна, решението на
първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено в обжалваната част.
По разноските:
Предвид изхода на делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноските
въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия сторените от
него разноски в размер на 400 лева адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Софийският окръжен съд на основание чл. 271, ал. 1
ГПК,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 345/03.10.2024 г., постановено по гр.д. №
244/2024 г. по описа на РС – Костинброд, в обжалваната част.
ОСЪЖДА СОФИЙСКИЯ РАЙОНЕН СЪД, със съдебен адрес: гр. С.,
бул. „Цар Борис III“ № 54, представляван от административния ръководител,
ДА ЗАПЛАТИ на М. Т. П., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж.к. „Б. 2“, бл. 1,
вх. В, ап. 77, сумата от 400 лв. - разноски във въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5