Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 23.07.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и трети юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Десислава Йорданова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №12546 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 15.04.2019 год.,
постановено по гр.дело №43426/2017 год. по описа на СРС, ГО, 70 с-в, е признато
за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Е.М.“ ЕООД срещу
И.С.Р., А.И.Р. и М.И.Р. /встъпили в процеса по реда на чл. 227 ГПК на мястото
на почината в хода на процеса първоначална ответница С.Г.Р./ искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 9 ЗПК вр. с вр. с чл. 240 ЗЗД вр.
с чл. 99 ЗЗД, че ответниците дължат на ищеца сумата от по 251.84 лв.,
представляваща главница по договор за отпускане на паричен кредит №1222102 от
25.07.2013 год., сключен между С.Г.Р. и „У. К.Ф.“ АД, вземанията по който са
прехвърлени на ищеца с договор за продажба и прехвърляне на вземания от
27.07.2015 год., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело
№868/2017 год. по описа на СРС, ГО, 70 с-в – 06.01.2017 год. до окончателното
изплащане, като исковете са отхвърлени в останалата им част до пълните
предявени размери от по 276.16 лв. и ответниците са осъдени да заплатят на
ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на
по 68.40 лв. и направените разноски в заповедното производство в размер на по
7.60 лв., а ищецът е осъден да заплати на ответниците И.С.Р. и А.И.Р. на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на по 8.81
лв.
Срещу
решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответниците И.С.Р.,
А.И.Р. и М.И.Р.. Жалбоподателите поддържат, че по делото не било доказано, че
ищецът се легитимира като кредитор и че ответниците дължат процесните суми въз
основа на действителен договор за кредит. Първоинстанционният съд не бил
обсъдил възраженията в отговора на исковата молба за недействителността на
клаузите на процесния договор, в т.ч. прекомерността на претендираната
неустойка. Договорът за цесия, на който се позовавал ищецът, не бил валиден,
тъй като в него страните не били уговорили цена. Не била налице идентичност
между вземанията, предмет на договора и уведомителното писмо, поради което и
ответниците не били надлежно уведомени за извършената прехвърлителна сделка, в
т.ч. и чрез връчването на препис от исковата молба и приложеното към нея
уведомление. Следователно договорът за цесия не бил породил действие по
отношение на ответниците. Не било доказано, че заемната сума е била
предоставена от цедента на наследодателката на ответниците. Действително в
договора било посочено, че той служи за разписка, но доколкото се касаело до
договор тип бланка, то тази клауза не била уговорена индивидуално и не
доказвала, че сумата реално била предоставена на наследодателката на
ответниците. Процесният договор попадал в обхвата на регулация на ЗПК и ЗЗП,
като разпоредбата на чл. 13 ЗПК поставяла конкретни изисквания към съдържанието
на договора за потребителски заем, които били задължителни и при липсата им съобразно
чл. 14 ЗПК договорът се явявал недействителен. В случая не били спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като договорът не съдържал
информация относно условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, който бил свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите,
условията и процедурите по промяна на лихвения процент. Неправилен бил изводът
на СРС, че условията за отпускане на заема са уредени в процесния договор и
общите условия на цедента. Общите условия не били представени по делото и
липсвало отбелязване, че такива въобще били предоставени на ответниците. Процесният
договор не съдържал всички задължителни реквизити, като не било спазено и
правилото на чл. 11, ал. 1, т. 13 ЗПК – не било изготвено и предоставено на
ответниците извлечение, показващо периодите и условията за плащане на
свързаните повтарящи се или еднократни разходи и лихвата. Налице били нарушения
на чл. 11, ал. 1, т. 15, 16 и 26 ЗПК, като на основание чл. 22 ЗПК договорът
бил недействителен. Освен това разпоредбата на чл. 24 ЗПК препращала към чл.
143 – 146 ЗЗП. Клаузите на чл. 2, т. 6 и т. 8 от договора не били индивидуално
уговорени и били сключени в условията на неравноправност, водеща до тяхната
нищожност. При констатиране на неравноправни клаузи съдът бил длъжен да не ги
прилага. СРС не се бил произнесъл по възражението за нищожност на договора в
частта му относно клаузата, с която бил уговорен годишен лихвен процент в
размер на 26.5 % годишно или 36.29 % ГПР. Тази клауза противоречала на закона и
на добрите нрави. Ето защо молят решението на СРС да бъде отменено в
обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендират и присъждането на
направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата „Е.М.“ ЕООД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част. Поддържа, че по делото било доказано сключването на
валиден договор за цесия, за който длъжникът бил уведомен, получаването на
процесната сума от същия и настъпването на падежа на задължението. От
заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза било установено,
че в деня на сключването на договора договорената сума от 2 000 лв. била
предоставена на наследодателката на ответниците и доколкото бил настъпил
падежът за заплащане на последната вноска съобразно договорения погасител план,
то за ищеца било възникнало правото да претендира процесните суми. Видно било
от заключението по съдебно-счетоводната експертиза, че наследодателката на
ответниците била извършила плащания на общо 17 погасителни вноски и частично на
18-та погасителна вноска, като непогасената главница възлизала на 755.53 лв.
Вещото лице било установило, че възнаградителната лихва е в размер на 54.32
лв., а лихвата за просрочение – 18.63 лв., но тези задължения не били предмет
на спора, доколкото със заявлението за издаване на заповед за изпълнение и
исковата молба се претендирало единствено установяване на вземането за главница
по процесния договор. От събраните доказателства по делото било видно, че
ищецът бил придобил вземанията по процесния договор, в т.ч. вземането за
главница в размер на 755.53 лв. Уведомяването на длъжника нямало отношение към
действието на договора за цесия между страните по него и прехвърлянето на
вземането към новия кредитор. А и в случая уведомлението за извършената цесия
било лично съобщено на наследодателката на ответниците на 23.11.2016 год.
Първоначалният кредитор бил небанкова финансова институция, поради което и
разпоредбите на ЗКИ били неприложими в частност. Процесният договор съставлявал
договор за заем по смисъла на ЗЗД.Доколкото в случая се претендирала единствено
главница, то неотносими към предмета на спора били нормите на ЗЗП по отношение
на прилагането на лихвения процент, плащането на еднократни или повтарящи се
разходи и др., както и клаузи, водещи до неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя, на които ответниците се позовавали.
Софийски градски съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени са за разглеждане по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание
чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 99 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не
е допуснато нарушение на императивни материални норми.
Решението
е и правилно като краен резултат.
Във връзка с доводите
във
въззивната жалба следва да се посочи следното:
Доказано е
по делото, че на 25.07.2013 год. между „У. К.Ф.“ АД, от една страна, като
кредитор и С.Г.Р., от друга страна, като потребител, е възникнало облигационно
правоотношение по договор за отпускане на паричен кредит №1222102 по смисъла на
чл. 9 ЗПК /представляващ приложимо право към момента на сключването на договора/,
при Общи условия. По силата на сключения договор горепосоченото дружество се е
задължило да предостави на потребителя сумата от 2 000 лв., а последният се е
задължил да я върне, ведно с уговорената възнаградителна лихва в размер на 685.44
лв. /26.5 % годишно/, такси в размер на 100 лв., застрахователна премия в
размер на 189.36 лв. /или общо 2 974.80 лв./, на 24 месечни вноски, всяка
от които в размер на 123.95 лв., първата от които дължима на 21.08.2013 год. и
с падеж на останалите вноски – 21-во число на съответния месец, при уговорен годишен
процент на разходите от 36.29 %. С. Р. изрично декларирала, че е прочела,
запознала се е и приема Общите условия и погасителния план, представляващи
неразделна част от договора /които са и и приети като доказателства по делото –
л. 6 – 8 и л. 9 от първоинстанционното дело/. Страните постигнали съгласие, че кредиторът
има право да прехвърли по всяко време правата си по договора – чл. 16, ал. 7 от
Общите условия /виж и чл. 26, ал. 1 ЗПК/.
Първият спорен
между страните въпрос е свързан с действителността на процесния договор за
отпускане на паричен кредит /несъмнено е, че длъжникът може да прави на
цесионера всички възражения, които би могъл да прави на цедента – чл. 26, ал. 2 ЗПК и арг. чл. 103, ал. 3 ЗЗД/.
Настоящият
съдебен състав приема, че в разглеждания случай са спазени изискванията на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 ЗПК /виж чл. 22 от закона/ и процесният
договор за потребителски кредит, който е сключен изискуемата писмена форма /виж чл. 10, ал. 1 ЗПК – в
редакция към момента на възникване на правоотношението/, е действителен. Клаузите
на договора покриват минимално необходимото съдържание по чл. 11 ЗПК. Доколкото
е бил договорен фиксиран лихвен процент на годишна основа, не е било необходимо
посочването на методика за изчисляване на референтен лихвен процент. Отделно от
това в случая нито се твърди, нито се установява, че е уговорено прилагането на
различни лихвени проценти. Изготвен е и погасителен план, който съдържа
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски – чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, като в случая договорът
съдържа и информация относно периодите и условията за плащане на таксата в
размер на 100 лв. и застрахователната премия в размер на 189.36 лв., лихвения
процент, който се прилага при просрочени плащания, изчислен към момента на
сключване на договора, стойността на разходите, което се дължат при неизпълнение
на договора и предупреждение за последиците за потребителя при просрочие на
вноските /виж чл. 16 от Общите условия/, с което са спазени изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 13, 15 и 16 ЗПК. Доказано е също така по делото, че С.Г.е получила
своевременно преддоговорната информация във формата на стандартен европейски
формуляр – обстоятелство, което същата е удостоверила с подписа си /виж
формуляра на л. 10 – 11 от първоинстанционното производство/. А непосочването в
договора на адреса на Комисията за защита на потребителите като контролен орган
по спазване изискванията на този закон /чл. 11, ал. 1, т. 26/ не влече
недействителност на договора за потребителски кредит.
Нормите на
Закона за потребителския кредит са повелителни, поради което по отношение на
тях намират приложение дадените разрешения в т. 1 и т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 год., ОСГТК, според които
при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може
да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е
въведено като основание за обжалване, т.е. той може служебно да се произнесе по
действителността на клаузи в договор за потребителски кредит, когато са налице
за това правни или фактически обстоятелства.
В
разглеждания случай СГС приема, че не е нарушено изискването, установено в чл.
19, ал. 4 ЗПК, според което годишният процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България /основен лихвен процент – 0.1 %, плюс 10 %/, което означава,
че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума.
Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Съпоставянето в частност на общия размер на таксата, застрахователната
премия и начислената договорна лихва с размера на главницата по договора за
кредит, обуславя извода, че горепосоченото ограничение не е превишено /виж и §
1, т. 1 и 2 от ДР на ЗПК/.
На
следващо място въззивният съд намира, че клаузата, установяваща задължението за
заплащане на възнаградителна лихва в размер на 685.44 лв. при фиксиран годишен
лихвен процент от 26.5 %, не противоречи на добрите нрави, поради следните
съображения:
По
действащото българско право максималният размер на договорната лихва
/възнаградителна или компенсаторна/ е ограничен единствено от чл. 9 ЗЗД,
съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора,
доколкото то не противоречи на добрите нрави. Добрите нрави са неписани етични
правила, приети в обществото, които целят да създадат равнопоставеност,
добросъвестно упражняване на прамата и взаимно зачитане на правата на
гражданите. При преценката дали уговорената между страните възнаградителна
лихва противоречи или не на добрите нрави следва да се отчетат естеството и размера
на задължението, за изпълнението на което е уговорена лихвата, дали то е
обезпечена с други правни способи – поръчителство, залог, ипотека и др.,
съотношението между размера на уговорената лихва и възможността на кредитора да
обеднее от предоставянето в заем на пари или други вещи, изразени чрез ръста на
нарастване на цените на основните материални ценности /златото и недвижимите
имоти/ през конкретния период от време, курсът на основния лихвен процент на
БНБ, тримесечният либор за съответния вид валута и др. /виж Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСТК, което
може да се приложи и в случая/.
Според
приетото в съдебната практика /виж например Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.
д. № 315/2005 г., II г. о.,
Определение № 901 от
10.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6295/2014 г., IV г. о., ГК/, противно на добрите
нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, при необезпечен заем и надвишаваща друкратния размер на
законната лихва по обезпечен с ипотека или по друг начин заем. След справка в
електронната страница на БНБ въззивният съд установи, че към датата на
сключване на процесния договор за потребителски кредит /който не е обезпечен/
основният лихвен процент е 0.02 %, от което следва, че размерът на законната
лихва е бил 10.02 %, т.е. уговореният в договора годишен лихвен процент не
надхвърля трикратния размер на законната лихва. Само за пълнота трябва да се
отбележи, че съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, дори и договорът за
потребителски кредит да бъде обявен за недействителен, отговорността на
потребителя не отпада изцяло – той дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не дължи връщане на лихвата и другите разходи по кредита /а в
случая ищецът претендира единствено неизплатената част от чистата стойност на
кредита/.
Следващият
спорен по делото
въпрос е свързан
с това дали ищцовото
дружество е материално легитимиран кредитор на вземанията по процесния договор.
Прехвърлянето на вземания и задължения е уредено в
нормите на чл. 99 – чл. 102 ЗЗД. Общото между тази правни институти е промяната
в субектите на облигационното отношение. Правната доктрина допуска прехвърляне
не само на вземания, но и на права по договор чрез цесия, както и прехвърляне
на правоотношение, при което се съчетават правилата на цесията и на
заместването в дълг.
Съответно цесията е договор, с който
кредиторът на едно вземане – цедент, го прехвърля не трето лице – цесионер,
като последният разполага с правото да го събере от длъжника. Предмет на същата несъмнено могат да бъдат
вземания /действителни/, които имат имуществен характер /каквито са и процесните/.
Длъжникът по вземането не е страна по цесията. В закона липсва изискване за
форма за действителност на цесията. Цесионерът придобива вземането в
състоянието, в което то се е намирало в момента на сключването на договора.
Заедно с вземането върху цесионера по силата на закона преминават и всички
акцесорни права /освен ако е уговорено противното/. Обстоятелството, че цесията
засяга интересите както на страните по договора, така и на трето лице –
длъжника, налага извършването на допълнително действие – съобщаване на длъжника
за цесията съгласно чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Съобщението е едностранно изявление,
с което длъжникът се известява, че вземането на неговия кредитор е прехвърлено
на нов кредитор. То е неформално и за да породи действие трябва да бъде извършено
от стария кредитор /цедента/ – чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Само това уведомяване ще
създаде достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му
кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение на задълженията му, т.е.
изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД,
като по силата на принципа на свободата на договарянето /чл. 9 ЗЗД/ няма пречка
старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за
цесията – това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл.
99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Получаването от длъжника на уведомлението за извършената цесия в хода на исковото производство е факт, който е от значение за спорното право
и поради това следва да бъде съобразен при решаването на делото, с оглед
императивното правило на чл. 235, ал.
3 ГПК /виж Тълкувателно решение № 142-7 от 11.11.1954, г., ОСГК, както и
Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., ІІ т. о., ТК,
Решение № 137 от 02.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., ІІІ г. о., ГК,
Решение № 156 от 30.11.2015 г. на ВКС по т. д. №2639/2014 г., ІІ т. о., ТК и
Решение № 78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т. д. №2352/2013 г., ІІ т. о., ТК/.
Установено е, че на 27.07.2015 год. между „У. К.Ф.“ АД и ищеца „Е.М.“ ЕООД е бил сключен договор за
продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ - във връзка с рамков договор от 05.12.2014 год. Видно е от клаузите на
чл. 1.2, че по отношение на индивидуализацията на прехвърлените вземания
договорът съдържа изрично препращане към Приложение № 1, съставляващо негова
неразделна част, извадка от което е представено по делото, като в същото
фигурират вземанията по процесния договор, сключен със С.Г.Р., а именно: 755.53
лв. – остатък от главницата и 72.95 – остатък от възнаградителна лихва. Следователно
доказано е, че по силата на твърдения договор за цесия на ищеца са били
прехвърлени вземането по договора за отпускане на паричен кредит №1222102 от
25.07.2013 год.
Установено е също така, че „У. К.Ф.“
АД е упълномощило ищеца да уведоми всички длъжници по вземанията, посочени в
Приложение №1 към договора за цесия /и изброени в представеното по делото
пълномощно – на л. 18 – 20 от първоинстанционното дело/, за извършеното прехвърляне.
Уведомлението за прехвърляне на вземанията по процесния договор, изходящо от
цедента /стария кредитор/, чрез неговия пълномощник – новия кредитор /ищеца/, е
било връчено лично на С.Г.Р. на 23.11.2016 год., а и доколкото към исковата
молба, предмет на настоящото производство, е приложено уведомлението за
прехвърлянето на вземанията по процесния договор, което е достигнало до ответниците
/встъпили в процеса по реда на чл. 227 ГПК/ на 20.04.2018 год. – когато са им
били връчени преписи от исковата молба и приложенията към нея, то следва да се
приеме, че цесията има действие за длъжницата, респ. нейните наследници по
закон – ответниците.
Във връзка с възражението на
ответниците за нищожност на договора за цесия следва да се посочи, че по силата
на чл. 99, ал. 4 ЗЗД този договор има действие за длъжника едва след получаване
на съобщението, отправено от предишния кредитор. Ако длъжникът е получил такова
съобщение за извършената цесия от цедента за него няма значение дали цесията е
нищожна между страните по нея, тъй като ако плати на цесионера ще се освободи
от дълга си. При колебание на кого да плати длъжникът винаги има право да
поиска от предишния кредитор писмено да му потвърди цесията, особено в случаите
когато договорът за цесия е неформално сключен или когато длъжникът има
съмнения за нейната валидност. В разглеждания случай между страните по цесията
е безспорно, че договорът за цесия е валиден, че по него е конкретно уговорена цена,
която е и платена и ответниците са ясно уведомени на кого трябва да платят –
виж потвърждение за извършената цесия на парични вземания на основание чл. 99 ЗЗД от „У. К.Ф.“ АД – на л. 21 от първоинстанционното дело.
На следващо място по делото е установено
въз основа на заключението на вещото лице по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, че на 25.07.2013
год. С. Р. е усвоила предоставената й в заем сума от 2 000 лв., както и че
е заплатила на стария кредитор сумата от 2 167.63 лв., като по този начин
е погасила изцяло от 1-ва до 17-та месечни вноски и частично 18-та вноска /до
размер на 57.80 лв./, като остатъкът по последната възлиза на 66.15 лв. Размерът
на непогасени вноски /частично 18-та и от 19-та до 24-та/ възлизал на сумата
809.85 лв., от която главница от 755.53 лв. и възнаградителна лихва от 54.32
лв.
Предвид липсата както на твърдения,
така и на данни за погасяване на задължението за горепосочената главница /а
доказателствената тежест в тази насока е била на ответниците съобразно
правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК/, законосъобразно първоинстанционният съд е
приел, че ищецът се легитимира като кредитор на претендираното вземане за сумата
от 755.53 лв. и следва да бъде ангажирана отговорността на ответниците до
размера на наследствените им права, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК до окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му
част, като правилно.
При този изход на спора
жалбоподателите нямат право на разноски.
На
основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 15.04.2019 год., постановено по гр.дело
№43426/2017 год. по описа на СРС, ГО, 70 с-в, в обжалваната му част.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/