гр.Никопол, 11.06.2019г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
НИКОПОЛСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, в публичното
заседание на петнадесети май през две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛЯ НАУМОВА
при секретаря Деница Тончева, като
разгледа докладваното от съдията Наумова гр.д.№
605 по описа за 2018г., за да се произнесе взе предвид следното:
Предявен е иск с правно
основание чл.422 от ГПК.
Производството по делото е
образувано по искова молба на „Атон 2“ АД с.Б., общ.Гулянци, представлявана от М.К.Г., срещу Л.Д.И., от с.с., с която се иска, да се
признаване на установено в отношенията между страните,
че ответника дължи на ищеца сума в размер
общо 3 600лв.,
представляваща неплатена главница по
договор за наем от 01.09.2006г.,
ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на
заявлението до окончателното изплащане задължението.
Твърди се в исковата молба, че ищецът е подал заявление по реда на
чл.410 ГПК за издаване на заповед за
изпълнение, срещу която ответника
възразил, поради което у ищеца се породил правният интерес да предяви
настоящия иск.
Навеждат се доводи, че на 01.09.2006
г. страните по делото са сключили договор за наем, по силата на който ищецът, в
качеството си на наемател е отдал на
ответника под наем, за срок от 1г.,
собственият си товарен автомобил „***“ с рег.№ ЕН 3712 АН, с ремарке с
рег.№ ***. Сочи, че страните са уговорили наемната цена в размер на 100лв., месечно както и срока за плащането – 7 дни преди
изтичането на последният ден на всеки календарен месец.Излага се, че съгласно
чл.236 от ЗЗД, след изтичане на 1г. срок, договора е станал за неопределен
срок, и е в сила и по настоящем.
Твърди, че до настоящия момент
ответникът не е заплатил дължимите наемни вноски в размер на общо
3 600лв., за периода от м.май 2015г. до м. май 2018г., въпреки
многобройните покани за това. Поради
изложеното моли съда да уважи предявения иск и да му присъди направените по делото разноски.
В .с.з., ответника не се явява и
не се представлява. Пълномощника на ищеца-
адв.Р.М. от САК, депозира по делото множество писмени молби по
електронната поща на съда и по обикновената такава, в която поддържа и моли
съда да уважи същият.Оспорва като неистински представените от ответника 2 бр.
договори за наем от 2006г. и от 2007г. и моли да се открие производство по
чл.193 от ГПК по оспорването истиността им.
В рамките на предоставения му
срок по чл. 131 от ГПК, ответникът, чрез адв.А. от ПлАК е депозирал отговор на исковата
молба. Счита, че предявеният иск е неоснователен и недоказан.
Оспорва иска по основание и размер. Твърди, че не дължи на ищеца претендираните
от него суми.
В проведеното по делото о.с.з.
ответникът, се явява лично и с адв.А., и поддържа изложеното в отговора.
След
съвкупна преценка на доказателствата по делото, съдът приема за установено
следното от фактическа страна:
По делото е присъединено ч.гр.д. № 443/2018 г. по описа на НРС, от което
е видно, че е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК от ищеца срещу ответника за сума в размер на 3 600лв.,
представляваща неплатен наем по договор
от 01.09.2006г., за периода от м.май 2015г. до м.май 2018г., ведно със законната лихва, считано от
датата на депозиране на заявлението до окончателното изплащане на същото, както
и сторените в заповедното производство разноски. Въз основа на подаденото
заявление е издадена заповед за изпълнение № 287/12.07.2018 г., като срещу
издадената заповед в срок е постъпило възражение от длъжника. Ищецът с
оглед на реализираната от длъжника възможност да оспори вземането по издадената
заповед е депозирал искова молба за установяване на съществуващото си право,
предмет на разглеждане в настоящето производство.
Приобщен като част от исковото
производство е и Договор за наем от
01.09.2006г., от който се установява, че ищецът е отдал под наем на ответника
за временно и възмездно ползване за сок
от 1г., МПС „***“ *** с ремарке ***, с
наемната цена в размер на 100лв. месечно и срок за плащането – в уточнени календарни……/не се чете/ не –по
късно от 7 дни след неговото изтичане в брой или с платежно нареждане.
Ответника е представил и друг
договор за наем сключен на 01.09.2007г., между страните, от който се установява,
че процесното МПС е отдадено под наем за срок от 2г., без да е уговорен размера
на дължимият наем.
В с.з. проведено на
30.01.2019г., съдът констатира, че представеното от ищеца заверено ксерокопие на
договор за наем от 01.09.2006г., приложен на л.10-11 по делото не е идентично
със представеният от ответника по делото в оригинал, договори за наем от 01.09.2006г. в
частта отностно, уговорената цена, като изписването на същата в чл.2 от
приложеното заверено копие от
ищеца, не е налична в представеният договор от ответника, а в чл.12 на оригинала, не се съдържа
ръкописното изписване на цифрата «10»,
каквото изписване е налично в
копието на договора, приложено на л.10-11 по делото.
При същата констатация, съдът
установи, че в копието на договора от 2007г., приложено на л.17 по делото, е
налице идентичност, без зачерквания,
добавки и заличаване, с представеният оригинал в съдебно заседание на документа
.
Въз
основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на
страните, съдът достигна до следните правни изводи:
За
успешното провеждане на предявените искове, в тежест на ищеца е да
докаже учреденото по негова инициатива заповедно производство по реда на
чл. 410 от ГПК и издадена в негова полза Заповед за изпълнение; депозирано от
длъжника възражение и спазване на срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК; качеството си
на кредитор спрямо ответника, че искът е предявен в едномесечния преклузивен
срок; наличието на твърдяното облигационно отношение с ответника по договор за
наем, по силата на което е предоставил собствената си движима вещ за ползване
на ответника срещу наемна цена в претендирания размер, собствената си
изправност по договора за наем.
Съответно в тежест на
ответника е да докаже точно изпълнение на договорните си задължения, ако се
установи наличието на такива, както и направените от него правоизключващи и
правопогасяващи възражения.
Не се спори по делото, а и се
установява от приложеното ч.гр.д. №443/2018 г. че в полза на ищеца е издадена
по реда на чл.410 ГПК заповед за изпълнение за претендираната сума. Установява
се от приетите по делото доказателства, че срещу издадената заповед в срок е
постъпило възражение от длъжника и в изпълнение указанията на съда заявителят в
законоустановения преклузивен срок е предявил иск за установяване на вземането,
което поражда правния интерес за ищеца от водене на настоящото производство и
неговата допустимост.
За установяване
основателността на претенцията си ищецът е представил договор за наем от
01.09.2006 г., сключен между „Атон 2“ АД
с.Б., представлявано от М.К.Г., от една страна като наемател и Л. Д. И. ***, като наемател за предоставяне под наем за
временно и възмездно ползване на МПС,
подробно описано, както и че наемната
цена е в размер 100 лв. месечно.
В чл.4 от договора за наем е
описан начинът, по който се заплаща месечния наем. В договора е посочено, че се сключва за срок
от една година. Същевременно
в чл.7 от договора е посочено, че ако след изтичане нанаемният договор,
използването на наемното средство продължи със знанието и без
противопоставянето на наемодателя
договора се счита за продължен.
Въпреки тази уговорка, на 01.09.2007г., след изтичане на 1г. срок на
договора от 2006г., е бил подписан нов договор за същата вещ, при същите
условия, за срок от 2г., без да е посочена
наемна цена в него./л.17/.
Във връзка с възраженията на
ответника за това, че няма договорен месечен наем в размер на 100лв., по договора от 2006г., както и че след
изтичане на срока на същият е сключен нов договор за срок от 2г., без уговорена
цена, на 01.09.2007г., ответника е представил
за констатация в с.з. оригиналите на двата процесни договора.
Ищеца е депозирал писмена молба, с
която е оспорил своевременно, съдържанието на представените договори за наем от
ответника/л.26 по делото/ и е поискал откриване на процедура по чл.193 ГПК, за
установяване на тяхната неистинност.
Представените по делото договори за наем от страните от 2006г. и от
2007г., не представляват официални свидетелствуващи документи, спрямо който
единствено се открива производство по чл.193 ГПК при оспорване на
съдържанието.
Производство по оспорване
съдържанието на частен документ не се открива, тъй като частните диспозитивни
документи не разполагат с материална доказателствена сила, а защитата срещу
материалната доказателствена сила на частните свидетелствуващи документи не е
подчинена на чл.193 ГПК.
Гореизложеното води до извода, че волеизявленията на ищеца, обективирано
в изпратените по делото писмени молби по пощата и на електронната страница на
съда, сочат на оспорване верността
на представените по делото Договори за
наем, без да се оспорва тяхната автентичност, поради което процедура по чл.193 ГПК не може да бъде провеждана и съдът не дължи произнасяне с диспозитив.
Оспорването на верността на документа
е средство за защита срещу обвързващата материална доказателствена сила, но
производство по чл.193 ГПК се открива само по отношение оспорване верността на
официалните свидетелствуващи документи, тъй като при частните свидетелствуващи
документи защитата срещу доказателствената им сила не е подчинена на
изискванията за оспорване истинността на документи по чл.193 ГПК, а съдът я
преценява по свое вътрешно убеждение, ведно с всички данни по делото, а в настоящият казус според съда, се оспорва
дописване на договорите за наем, а не тяхната автентичност.
В постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 238 / 04.09.2013г. по т.д. № 123/2011г. на
ВКС, II ТО е прието, че договорът за наем по правило е неформален, като за
валидно възникване на наемното правоотношение следва да е налице съгласие на
страните относно съществените елементи на договора: 1/ вещта, която се
предоставя за временно ползване и 2/ възнаграждението /наемната цена/.
Даденото разрешение, че наемната цена е един от двата елементи, които са
необходимо съдържание на договора за наем като източник на наемно правоотношение,
следва да бъде споделено, с оглед дефиницията на 228 ЗЗД и произтичащата от нея
характеристика на договора като двустранен и възмезден.
По
отношение на възможните начини на уговаряне на възнаграждението няма
произнасяне в практиката на ВКС, поради което
съдът приема, че: Дължимата от наемателя насрещна престация,
съобразно чл.9 ЗЗД, се определя свободно от страните, доколкото не
противоречи на повелителните норми на закона, на добрите нрави и на характера
на договора. Ето защо, нормата на чл.228 ЗЗД следва да се тълкува разширително като под „плати
определена цена” се разбира не само престиране на пари или заместими вещи, но и
изпълнение на друга насрещна престация като възнаграждение за предоставеното от
наемодателя ползване на наетата вещ. Разпоредбата на чл.228 ЗЗД не съдържа ограничение относно вида на тази престация,
която може да бъде, както парична, така и непарична, за действие или
бездействие, за заместимо или незаместимо действие, правно или фактическо.
Възнаграждението може да се договори като насрещно предоставяне за
ползване на индивидуално определена вещ, извършване на услуга, включително на
ремонтни работи и други.
В зависимост от вида на уговореното
възнаграждение договорът за наем може да има смесен характер, като в този
случай съответно приложение намират и правилата относими за други договори.
Законът не определя престацията за наемната цена като периодична, поради което
тя може да бъде и за еднократно изпълнение, а ако задължението е без срок,
изискуемостта му настъпва с възникването му – чл.69, ал.1 ЗЗД.
За
да е налице обаче постигнато съгласие относно наемната цена е необходимо тя да
е определена или определяема. Ако ползването се предостави безвъзмездно е
налице заем за послужване.
Ако
волята е ползването да е възмездно, но не се постигне съгласие относно предмета
на задължението на наемателя /цената на ползването/, между страните не е налице
облигационна връзка /липсва, както наемно, така и заемно правоотношение/.
В
настоящият случай, ищеца не доказа, че е налице постигнато съгласие между
страните по договора за наем от 2006г., по отношение на уговореният размер на
дължимият наем, както и че същият се дължи ежемесечно, т.к. договора е сключен
в два еднообразни екземпляра видно от същият по един за всяка от страните, а в
екземплярите на този на ищеца е изписана цена на наема, а в този на ответника
такова изписване липсва.Предвид
изложеното, съдът намира, че възражението на ответника за липса на сключени
договори за наем, с ищеца, през периода м.2015г. до
м.май 2018г., - като наемодател, за
основателно, доколкото ищеца не установи, че соченият в неговият екземпляр,
от договора за наем от 2006г., цена е
била изписана, преди подписване на договора от наемателя.
Предвид всичко изложено, съдът приема,
че съгласие
относно наемната цена за срока на договора от 2006г. не е постигнато, а също и за периода след срока на този
договор, с подписването на договора от 2007г.,
поради което действието на срочния договор не се продължава за
неопределен срок, а се прекратява.
Предвид изложеното съдът намира, че към датата на подаване на
заявлението по чл.410 ГПК и съответно датата на подаване на исковата молба, с
която е предявен установителният иск по чл.422, ал.1 ГПК за ответника не се установи, да е съществувало задължение към ищеца за
заплащане на процесната сума, поради което предявения иск с правно
основание чл.422 ГПК, следва да бъде отхвърлен като неоснователен..
Въпреки
изхода на спора, ищеца
не следва да бъде осъден да заплати на ответника направените разноски за
адвокатско възнаграждение, т.к. от
представеното пълномощно не се установява, договореното възнаграждение да е
било платено.
Водим
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от „АТОН 2“ АД с.Б.,
общ.Гулянци, с ЕИК ********* против Л.Д.И. с ЕГН **********, иск по чл. 422 във вр. с чл. 415 от ГПК за признаване за установено спрямо ответника,
вземането на ищцовото дружество за сумата от 3 600лв., представляваща неплатен
наем по договор от 01.09.2006г., за периода от м.май 2015г. до м.май 2018г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда –
10.07.2018г. до окончателното и изплащане,
за която сума е издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.д. № 443/2018 г. по описа на РС Никопол.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване
пред Плевенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: