МОТИВИ
към присъдата по НОХД № 325/13г. по описа на Пловдивския окръжен съд
Пловдивската окръжна прокуратура е
повдигнала обвинение срещу М.Х.М.С. и той е предаден на съд за извършено
престъпление по чл.343,ал.1,б.”в” вр.чл.342,ал.1 от НК за това, че на
04.06.2012г. на път ІІІ-375,
км.20 плюс 413, между селата Й.Г., обл.Пловдивска и К.К.,
обл.Пловдивска при управление на МПС – лек автомобил „***” с рег. № *** е
нарушил правилото за движение по чл.20,ал.1 от НК, според което водачите са
длъжни да контролират непрекъснато пътните превозни средства, които управляват;
по чл.20,ал.2 от ЗДвП, според което водачите на ППС са длъжни при избиране на
скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на
местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания
товар, с характера и интензивността на движението и с всички други
обстоятелства, които имат значение за безопасността на движението. Водачите са
длъжни да направят всичко възможно, за да намалят скоростта или да спрат
превозното средство във всички случаи, когато възникне опасност за движението,
и по чл.47,ал.3 от ППЗДвП, указващ, че знак В26 установява забрана за движение
със скорост, по-висока от означената – в случая 60 км/ч., а деецът е
поддържал 78 км./ч,
при което по непредпазливост е причинил смъртта на С.К.А.Д., с ЕГН : **********.
При пренията прокурорът поддържа
повдигнатото обвинение със същата фактическа обстановка, описана в обв.акт, и
със същата правна квалификация на деянието. Счита, че съответно на степента на
обществена опасност на деянието и на дееца е наказание в средния установен в
чл.343,ал.1,б.”в” от НК размер – ТРИ ГОДИНИ, като са налице и предпоставките за
отлагане на изпълнението му по чл.66,ал.1 от НК за максималния срок от пет
години. Обосновава липса на съответна правоспособност на дееца, към
инкриминирания момент, за управление на лек автомобил, поради което счита, че
не са налице условията за лишаване от такова „право”, тоест за налагането на кумулативното
наказание по чл.37,ал.1,т.7 от НК.
Преди хода на съдебното следствие в
качеството на частни обвинители по делото бяха конституирани родителите на
починалото вследствие на инкриминираното произшествие дете св.К.А.Д. и св.Ф.Ю.А.Д..
Двамата не пожелаха да добият качеството на граждански ищци, като не заявиха
претенции към подсъдимия за обезщетение на претърпени в резултат на деянието
вреди. Упълномощеният от тях повереник С.Ч. предлага на съда да счете за
доказана изложената в обв.акт фактология на инкриминираното събитие.
Присъединява се към предложението на прокурора относно размера на наказанието
лишаване от свобода, но се противопоставя на претендираното условно осъждане.
Счита, че заради тежкия резултат и заради високата разпространеност на
пътно-транспортните престъпления в страната през последните години целите на
наказанието не ще се постигнат с приложението на чл.66 НК. Ето защо пледира за
ефективно изтърпяване на наказание от три години лишаване от свобода.
Подсъдимият М.С. даде обяснения в
последното съдебно заседание, в които оспори обвинителното твърдение за
поддържана скорост над 60 км./ч.
при произшествието и заяви липса на спомен относно събитията, настъпили след
навлизането му в кръстовището на път ІІІ-375км. При пренията не изрази свое
виждане относно вината, а също относно евентуалното санкциониране. Моли съда да
отсъди според справедливостта. Многократно изрази мъка и съжаление за случилото
се.
Неговият защитник адв. С.Ч. счита, че случаят
представлява случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК – знакът В26 бил
поставен преди кръстовището и важал за него, а според обстоятелствената част на
обв.акт завоят, който С. не могъл да вземе, е част от друг пътен участък /след
кръстовището/, преди който нямало друг такъв знак. Тоест липсвало изрично
указано ограничение на скоростта, следователно деецът не е бил длъжен да се
движи в завоя със скорост, по-ниска от поддържаната. Нямало дори и
предупредителен знак А2, предупреждаващ за предстоящ опасен завой. Тоест деецът
не е бил длъжен и да предвиди опасността, която е представлявал завоят поради
това, че е бил остър. Алтернативно, ако съдът счете, че деецът е виновен за
нарушение относно режима на съобразената скорост, тоест за инкриминираното
нарушение по чл.20,ал.2 от ЗДвП,
обосновава наличието на предпоставките за приложението на института на
условното осъждане, като обръща внимание на множеството смекчаващи
отговорността на доверителя си обстоятелства.
Съдът, след като прецени събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и обсъди доводите и
съображенията на страните, прие за установено следното :
ОТ
ФАКТИЧЕСКА СТРАНА
Подсъдимият М.Х.М.С. е роден в гр.К., А. Р.Е.. От 35
години живее в РБългария, като след брака си със св.М.С. през 70-те години се е
установил трайно в гр.Р., обл.Пловдивска. Има статут на постоянно пребиваващ в
страната чужденец. Той е египтянин, с Е.ско гражданство е. Не работи, като
получава пенсия, изплащана му от родината му. Няма собствени деца. Не е осъждан.
Единният му граждански номер е **********, а ЛНЧ е *****. Владее перфектно
говоримо български език, като може и да чете. Твърди, че не умее да пише и заради
това не може да се яви на изпит за добиване на правоспособност за управление на
МПС в РБългария.
Нито преди, нито по време, нито след инкриминираното
събитие е притежавал свидетелство за управление на МПС, издадено в РБългария.
След 04.06.12г., а именно през месец август, е посетил родината си Е., и там се
снабдил с национално разрешително за управление на МПС и с международно
свидетелство за управление на МПС. Твърди, че такива документи са му били
издавани периодично там, считано от установяването му в България преди
десетилетия, и с тях той управлявал кола.
По време на живота си в РБългария С. безпрекъсвано работел.
Бил таксиметров шофьор, съдържател на заведение в гр.Р., автомонтьор, продавач
в арабски магазин в гр.С.. Двамата със съпругата му нямали деца. М. имала едно
дете – частната обвинителка Ф.А.Д. - от предходния си брак, която С. приел да
отглежда като своя дъщеря, откакто била тригодишна. Двамата установили близка и
топла връзка помежду си. Преди седем години тя се отделила в самостоятелно
домакинство със съпруга си частния обвинител св.К. А.Д., от когото имала едно
момче – починалия С. А.Д., роден 98г. Имала и друго дете – св.Д.Х. от предходен
брак, който също живеел с нея и с К..
К. често пътувал зад граница и Ф. ползвала помощта на
майка си и на доведения си баща в домакинството; С. често я транспортирал с
кола до различни населени места. Бабата и дядото участвали дейно в отглеждането
на момчетата. Дори ги гледали сами, когато Ф. заминавала при съпруга си.
През юни 12г. на Ф. й било временно отнето правото да
управлява МПС. Тъй като имала работа с адвокат в гр.П., помолила С. да я закара
до там. Било около обяд на 04.06.12г., когато тръгнали с лекия автомобил, нейна
собственост – „***” с рег. №*****, като зад волана застанал подсъдимият. Взели
и момчетата и съседското дете св.Д.Б.. Ф. решила да продаде и два катализатора в
близкия до П. гр.Пловдив. Така че след
приключване на ангажимента й в град П., С. я закарал заедно с децата до
Пловдив.
Било към 17.00 часа, когато тръгнали обратно за Р.. И на отиване, и на връщане С. управлявал
автомобила с разрешена, дори с по-ниска скорост, съзнавайки, че вози и деца.
Пътят през село В., по който винаги минавал, когато се връщал от град Пловдив,
бил затворен онзи ден, така че С. поел до пътя през гр.П.. Тоест се движел от
североизток на югозапад. До него на предната дясна седалка била Ф. без колан,
зад него бил починалият С. без колан, до С. – брат му Д., а до Д., тоест зад Ф.
– Д.Б., който също не бил с колан.
Достигнали до местността ****. Преди кръстовището там
- на път ІІІ-375, км.20
плюс 413 - имало дълъг, равен, хоризонтален и добре осветен от дневната
светлина участък, на който автомобилите традиционно развивали висока скорост –
90, 100 и над 100
километра в час. Така и С. започнал да управлява с над 100 км./ч, като и
изпреварвал други леки автомобили. При наближаването на кръстовището и Ф., и Д.
му казали да намали скоростта, като Ф. изразила и учудване, че целия ден е
шофирал с много ниска скорост, а изведнъж е започнал да изпреварва и да кара
много бързо. М. веднага се съобразил с предупреждението, като намалил скоростта
с двадесетина километра в час. С така намалената скорост преминал покрай
разположения в източната част на кръстовището знак В26, указващ ограничение на
скоростта до 60 км./ч.,
и навлязъл в кръстовището. Въпросното било във формата на звезда, като от него
тръгвали разклонения на ляво и на дясно. С. избрал да поеме по левия път и
следвало да направи съответния ляв завой. Въпреки че още от далеко ясно личало,
че този завой е остър и въпреки ясно видимия знак В 26 преди кръстовището, С. започнал
завиването със 78 км./ч.
А критичната скорост за преодоляването на завоя била 74 км./ч. Заради
надвишаването на този критичен предел спрямо радиуса на завоя, автомобилът
напуснал пътното платно отдясно – под действието на центробежните сили се
устремил да продължи праволинейното си движение. И се озовал в крайпътната нива.
Там попаднал в бетонен канал и след съприкосновението с това препятствие се
преобърнал няколко пъти. Ф., С. и Д. изхвърчали от купето. Почти веднага Ф. и Д.
се раздвижили. Ф. установила, че не е пострадала, а Д. бил със счупена лява
ръка, но без вътрешни травми. Д. бил невредим. Той излязъл от купето и отишъл
при брат си С., който лежал на тревата с разкъсан и размачкан мозък и не давал
признаци на живот. До умиращото дете била вече и майка им. Скоро двамата
разбрали, че е безсмислено да правят каквото и да е – С. бил починал. Това било
констатирано и от пристигналия след малко екип на СМП.
Първи на мястото се оказал св. Б.Г. - младши
полицейски инспектор към РУП-С.. Онзи ден той бил в почивка, като случайно
минавал по пътя. Г. опитал, но безуспешно да извади шофьора, който бил
притиснат от смачканата напред предна лява седалка. Извикал пожарен екип да
освободи седалката. Сетне попитал очевидците как е излязла колата от пътя и
получил отговор, че не са осъзнали как. След това пристигнал и младшият
автоконтрольор св.В.Х., който събрал данни за самоличността на пътниците в
колата и си тръгнал при пристигането на оперативната група от стамболийското
полицейско управление в състав св.Т.К. и св.Х.Д. - и двамата полицейски
инспектори. Те били натоварени с регулирането на движението за предотвратяване
на други инциденти; предприели и запазване на обстановката по произшествието.
Никой от полицаите не поискал документи, свидетелстващи за правото на шофьора
за управление на лек автомобил.
С. и Б. били откарани с междувременно пристигналата
линейка до болнично заведение.
Взета от подсъдимия кръв била подложена на химическо
изследване за определяне на евентуална концентрация на алкохол. Резултатът бил
отрицателен, видно от протокола на химическа експертиза на лист 68 от ДП.
Впоследствие разследващият полицай, в присъствието на
две поемни лица, извършил оглед на МП, като били изготвени и фотоси, била
иззета и катастрофиралата „***”, която все още се намира в двора на РУП-С.. В
автомобила не са били открити вещи, видно от отбелязванията в огледния
протокол; такива няма в купето и понастоящем, видно от отговора на началника на
това РУП, който е организирал нарочна проверка на 25.04.13г., в изпълнение на
съдебното запитване в този смисъл.
Започнало досъдебното производство, в хода на което от
С. не е поискано да удостовери правото си да управлява моторно превозно
средство. Той не представил такова свидетелство и по свой почит, нито казал, че
някакви негови пътни документи са останали в катастрофиралата кола или че ги е
изгубил. Първата процесуална фаза завършила, без въобще разследващите да
съберат данни за евентуално право на подсъдимия да управлява МПС /придобито в
родината му Е. или в България/. Не била получена дори справка от ПП-П. дали е
правоспособен водач на МПС, както и за евентуални извършени от него в миналото
нарушения на правилата за движение по пътищата. В обвинителния акт не се съдържа
ни дума за правоспособност или липса на такава на С. да управлява ППС от
категория В, каквото превозно средство е иззетата „***”.
Разбира се, този пропуск не е съществено процесуално
нарушение от категорията на даващите право на съда да върне делото на прокурора
за отстраняването му, но предизвика двукратното отлагане на делото и множество
процесуални усилия от страна на съда за събиране на несъбраната от прокурора информация в коментирания смисъл. А също
доведе и до проваляне на възможността за съкратено съдебно следствие, за което
ще стане реч по-надолу.
От заключението на СМЕ на пострадалия С. /вж. листове
44-48 от ДП/ се установява, че вследствие на инцидента момчето е получило
разкъсване и размачкване на мозъка,
кръвоизлиз под меките мозъчни обвивки в областта на двете голямо-мозъчни
хемисфери, кръвоизливи в областта на подкоровите ядра, заличаване на
структурата на мозъка, многофрагментарно счупване на черепа, кръвонасядане на
меките черепни покривки, разкъсно-контузни рани, кръвонасядания и охлузвания на
главата, драскотини по шията, по гърба, по левия горен крайник, кръвонасядане
по десния горен крйник и охлузването му. Причината за смъртта са несъвместимите
с живота разкъсване и разрушаване на мозъка, възникнали в резултат на получената
тежка черепно-мозъчна травма. Те са причинени по механизма на удар или
притискане с или върху твърд предмет, пожизнено, и отговарят да са получени при
настъпилото ПТП на 04.06.12г.
Според СМЕ на пострадалия Б. на листове 90 и 91 от ДП
при инцидента от 04.06.12г. на това лице е причинено счупване на лявата лъчева
кост в типичното й място с последващи усложнения, като е довело до трайно
затрудняване на движенията на горния ляв крайник за повече от 30 дена.
Причинени са му също охлузвания на този крайник. Описаните травми са получени
по механизма на действието на твърд, тъп предмет и отговарят по начин и време
да са възникнали при настъпилото ПТП.
По делото е назначена авто-техническа експертиза /вж.
листове 26-34 от ДП/. Според заключението й, което страните заявиха, че не
оспорват, мястото, от което автомобилът е напуснал платното за движение, е на
около 25-35 м. южно от посочения в огледния протокол ориентир 2 по дължина, а
по широчина - откъм десния му край. Особено показателни за определяне на
въпросното място са отразените в огледния протокол и във фотоалбума следи от
странично плъзгане /различни от спирачните следи/, които са в десния край на
пътя.
Скоростта на движение на „****”а преди напускането на
пътното платно е била около 78
км./ч. След като е навлязъл в завоя с тази скорост,
водачът на този лек автомобил е нямал техническа възможност да избегне
произшествието. Би имал такава възможност, ако беше навлязъл в завоя със
скорост, по-малка от 74 км./ч.,
колкото е критичната за този завой /от гледна точка на радиуса му/. Скоростта
на движение на автомобила е била технически несъобразена с наличието на ляв
завой на пътното платно.
Основна причина за произшествието от техническа гледна
точка е, че водачът на „***”а е навлязъл в левия завой със скорост, която е
била по-голяма от критичната, тоест с технически несъобразена с радиуса на
завоя скорост. При тази ситуация автомобилът е продължил, под действието на центробежните
сили, праволинейното си движение надясно.
Експертът инж.М. поясни в с.з., че участъкът преди
кръстовището е дълъг, равен, прав и с отлична видимост особено през деня, така че позволява да се развие
висока скорост.
На въпроса на защитата дали има обективни технически
данни за определяне на скоростта от 78 км./ч, с която „****”ът бил навлязъл в
завоя, вещото лице обърна внимание, че има такива и те са ясно посочени в
заключението му, като подчерта, че особено показателно се явило изчисленото
разстоянието от горепосочените следи от странично плъзгане до крайното
положение на автомобила след катастрофата. Що се отнася до критичната скорост
за вземане на завоя, относно която беше другият въпрос на адв.Ч., тя се
определя, каза М., чрез изчисляване траекторията на платното в тази част от
пътя; като нито в огледния протокол и във фотоалбума е посочено, нито експертът
на място при оглеждането на кръстовището е установил съществен наклон.
Съдът прие, че всички експертизи са изготвени
обективно и добросъвестно и с нужния професионален опит в изследваната материя.
Гореописаната фактическа обстановка се установява от
следните събрани по делото доказателствени материали – от обясненията на
подсъдимия, от показанията на посочените от прокурора свидетели В.Х., Ф.А.Д., Д.Х.,
Д.Б., М.С. и К. А.Д., от показанията на допълнително допуснатите свидетели Б.Г.,
Т.К. и Х.Д., от показанията на св.Ф.А.Д. от първата процесуална фаза, прочетени
на осн.чл.281,ал.4 вр.ал.1,т.1 от НПК, от досъдебните показания на св.Д.Х.,
прочетени на основание чл.281,ал.4 вр.ал.1,т.1 и т.2,пр.2 от НПК, както и от
писмените доказателствени материали, събрани на двете фази на процеса –
протокол за оглед на МП и фотоалбум към него /л.л.11-21 от ДП/, справка за
съдимостта на С. /л.25 от ДП/, препис-извлечение от акта за смъртта на С. и
удостоверение за наследниците му /л.л.50-51 от ДП/, справка, удостоверяваща
собствеността на катастрофиралия автомобил и копие от свидетелството за
регистрирането му /л.53 и л.66 от ДП/,протокол за химическа експертиза за
определяне на концентрацията на алкохол в кръвта на С. и на С. и за
медицинското изследване на подсъдимия /л.л.68-69 и л.102 от ДП/, удостоверение
за родствени връзки на св.Ф.А.Д. /л.10 от съдебното дело/, писмо – справка и
удостоверение от началника на сектор ПП – П., според което подсъдимият не е
правоспособен водач на МПС в РБ, като не са му издавани свидетелства за
правоуправление /л.л.50-53 от съдебното дело/, заверени копия от съставени на
подсъдимия АУАН и издавани му въз основа на тях наказателни постановления /л.л.96-111/,
писма-отговори на началника на РУП-С. с информация кои полицейски служители са
посетили МП на 04.06.12г. и дали са открити тогава вещи в катастрофаралата
кола, неописани в огледния протокол; има ли такива в купето й понастоящем /л.83
и л.112 от съдебното дело/, справка за задграничните пътувания на подсъдимия
/л.л.62-64 от съдебното дело/, копия от представените от него документи,
издадени му в РЕ. през м.август т.г. и преводите им /л.л.117-126 от съдебното
дело/, както и от експертизите.
По делото не се очертава
спор по повечето от въпросите от предмета на доказване. А именно, безспорна е
посоката на движение на „***”а, разположението на пътниците в купето и мястото,
и механизма на произшествието, местоположението на знака В26 преди кръстовището.
В обв.акт се съдържа
констатацията : „обвиняемият…същевременно се разсеял и не контролирал
съсредоточено моторното превозно средство”. Не се установиха н и к а к в и
доказателствени данни за такова твърдение. Впрочем, и досъдебната
доказателствена съвкупност не го е подкрепяла.
По въпроса отправяни ли са
забележки към шофьора от пътуващи в колата за намаляване на скоростта, също не
се разви доказателствен спор, защото подсъдимият просто заяви, че не си спомня
това. Пред съда очевидката св.Ф.А.Д. е категорична, че предупреждението й към
подсъдимия да кара по-бавно е било провокирано от обстоятелството, че той е започнал
да изпреварва други превозни средства и вдигнал скоростта на „****”а по равния
участък преди кръстовището над 100
км./ч. При досъдебния си разпит св.Ф.А.Д. е посочила, че
на два пъти е правила такива забележки на подсъдимия, защото след като първия
път той намалил, пак увеличил скоростта. Пред съда се отрече от това си твърдение,
като изказа предположението, че коментарите за високата скорост като причина за
произшествието от страна на разследващите, които тя чула него ден, „може би са
повлияли върху показанията й”. Съдът приема това за достоверно обяснение, като
се има предвид, че в съдебната зала както тя, така и другият очевидец – синът й
св.Д.Х. – посочиха, че конкретният им спомен е за ситуация, при която тя е казала на подсъдимия да намали
скоростта, той веднага е направил това и с вече намалената скорост е навлязъл в
кръстовището, част от което е завоят. Х. също е посочил на досъдебното
производство, че два пъти майка му правила забележки на С. да кара
по-бавно, а пред съда сподели, че тя е казала това веднъж или два пъти. Въпросното разминаване е дребно и не е съществено;
важна е сигурността на свидетеля, че след като след забележката/забележките
подсъдимият намалил, не е увеличавал скоростта на „****”а до фаталния завой,
тоест не е започвал да кара бързо и втори път /вж. лист 7 от протокола от с.з.
от 04.04.13г./. По същия начин ясна и категорична е и Ф. – „Аз, когато му
направих забележка, това беше преди кръстовището и той тогава намали скоростта
и в кръстовището влезе с намалената вече скорост” /вж. стр. 5 от протокола от
с.з. от 04.04/.
По проблема с каква скорост
се е движел „****”а преди навлизането в кръстовището и с каква скорост е
навлязъл в завоя, съдът не повярва на С., че се е движел най-много с 50 км./ч, а даде вяра на св.Ф.А.Д.,
която каза, че С. се е движел с над 100 км./ч. по правия, хоризонтален участък
преди кръстовището, а в кръстовището е влязъл със 70-80 км./ч. Тя е частен обвинител,
тоест е заинтересована от изхода на делото. Обаче показанията й са правдиви,
защото звучат обективно и убедително. Тя не се опита да преувеличи вината на
подсъдимия – отрече се от досъдебното си твърдение, че му е правила две
забележки да кара по-бавно, защото той на два пъти увеличавал скоростта, както
беше казано по-горе; заяви, че не е криволичел по пътното платно, нито „се
разсейвал”, както е записано в обвинителния акт. Освен това показанията й са напълно
съответни на казаното от другия очевидец св.Д.Х., че С. е започнал да управлява
колата много бързо и се е наложило да му се казва да намали, с което предупреждение той веднага
се съобразил и с намалената скорост достигнал до завоя. Синхронизират и на казаното
от всички разпитани свидетели, които са управлявали коли по този път, и на
поясненото от вещото лице автоексперт, че по въпросния сравнително дълъг, добре
осветен и равен участък традиционно се развива много висока скорост. Впрочем,
дали С. е управлявал с превишена скорост преди кръстовището е ирелевантно,
защото въобще не е причинно свързан с произшествието.
Релевантният въпрос е с
каква скорост е навлязъл в завоя, част от кръстовището. Въпросната е изчислена на 78 км./ч. от АТЕ, като вещото лице е
изложило подробни математически съображения за определянето на тази величина и
потвърди и обясни допълнително заключението си и в съдебната зала след
изслушването на свидетелите. Кореспондиращи на експертните изводи са показанията
на св.Ф.А.Д., която сочи, че С. е намалил до
70-80 км./ч.
и с така намалената скорост влязъл в кръстовището, след като го
предупредила да намали скоростта. На експертните изводи и кореспондиращите им
твърдения на свидетелката-очевидка не може да се противопостави успешно уверението
на подсъдимия, че не е вдигнал повече от 50 км./ч. независимо къде. Пък и той
многократно заяви липса на спомен за всичко случило се след навлизането му в
кръстовището.
Вещото лице не може, заради липса на обективни
находки, да каже дали С. е намалявал два пъти – преди да влезе в кръстовището и
сетне преди завоя, тоест когато вече е бил в кръстовището. Отбеляза само, че това
е технически възможно /разстоянието е достатъчно/, като заради правия равен
участък преди кръстовището намаляването може да е плавно, а сетне в
кръстовището може и още да се намали. Така че отговорът на този въпрос зависи единствено
от анализа на казаното от очевидците. С. е загубил спомен за случилото се след
навлизането му в кръстовището. Следователно валидна доказателствена информация
могат да дадат само свидетелите, пътували в автомобила - Ф.А.Д. и Д.Х.. Те и
двамата казват, че не са усетили да е намалявал на два пъти – вторият път в
кръстовището преди завоя. Пък и от определената от Ф. величина на намаляването
на скоростта на „****”а – до към 70-80 км/ч. при влизане в
кръстовището /след забележката й/, следва, че не се е случило намаляване и с
още – защото в завоя С. е навлязъл
със 78 км./ч.
ОТ ПРАВНА СТРАНА
При тази фактология на
разглежданото събитие съдът прие, че подсъдимият С. е сторил нарушения на
правилата за движение, като е налице и нужната за съставомерността причинна
обязаност между тези нарушения и резултата /смърт на едно лице/. А именно, нарушил
е чл.20,ал.2 от ЗДвП и чл.47,ал.3 от Правилника за прилагане на ЗДвП, като е
изпълнил престъпление по чл. 343, ал.1,
б. В вр чл.342 ал.1 вр.чл.2,ал.2 от НК.
Причинната връзка между произшествието
и превишаването и несъобразяването на скоростта с особеностите на пътната
обстановка е ясно очертана – пренебрегвайки забраната на ясно видимия непосредствено
преди кръстовището знак В26 за движение с над 60 км./ч. и поддържайки с 18 км./ч. в повече, и то в
завой, С. не е можел да избегне излизането на колата от пътното платно в дясно,
с което е свързано удрянето й в бетонното препятствие и преобръщането й и респ.
разрушаването на мозъка на жертвата. При
избиране на скоростта си и въобще на поведението си на пътното платно
подсъдимият е следвало да съобрази освен знака В26, а също и факта, че
наближава и навлиза в кръстовище и му предстои и ляв завой (отстоящ на около 150 метра от знака).
Касае се за неосмисляне на тези видими фактори, индициращи на опасност от
загуба на управление. Спрямо въпросните фактори С. е следвало да приведе в
съответствие скоростта на приближаването си към това място и въобще да подходи
с повишено внимание. Събраните по делото
доказателства сочат категорично, че той е следвало да спазва ограничението до 60 км/ч., и то още преди
кръстовището; сетне, да отчете и това, че навлиза в препятствие, каквото
несъмнено представлява кръстовището /тоест да вземе предвид принципната
опасност от произшествие/, длъжен е бил и е могъл да възприеме и конкретната
опасност, каквато е представлявал завоят, към който той приближавал с над
критичната според траекторията му скорост за преодоляването му. Респ. ако и да
не е поддържал съобразена скорост, поне е следвало да има предписаното според
ал.2 на чл.20 от ЗДвП поведение – да намали скоростта вътре в кръстовището
заради предстоящия остър завой. Много показателен е споделеният опит на св.Б.Г.
/вж. стр.14 гръб от съдебния протокол от 04.04.13г./ – той казва, че когато
минава по онзи път, по дългия прав участък преди завоя поддържа 70-80 км./ч., навлизайки в
кръстовището, намалява до 60
км./ч., съобразявайки нарочния знак за това ограничение,
а когато „тръгне да взема завоя, намалява още - до около 40 км./ч.” И заключава : „Ако
за първи път минавам оттам, пак ще намаля преди завоя, защото този завой се
вижда ясно, че е много остър”. Идентично изявление направи и св.Х., който
всеки ден минавал от там. А подсъдимият
сам призна, че за първи път е управлявал кола по онзи път, тоест е бил длъжен
да бъде максимално предпазлив като незапознат с особеностите на пътната
отстановка около и в кръстовището.
Прокурорът не е прав да инкриминира като отделно
нарушение загубата на контрол върху автомобила. Въпросната неуправляемост се е
получила заради надхвърляне на критичната за вземане на завоя скорост, тоест е
функция от нарушенията на режима относно скоростта. Следователно не се
наблюдава изискуемата причинна връзка с резултата. Ето защо и на основание
чл.304 от НПК съдът постанови оправдателен диспозитив по обвинението в тази му
част – относно твърдяното нарушение по чл.20,ал.1 от ЗДвП.
Адв.Ч. лансира при пренията
изненадващата позиция, че знакът В26 не важал за завоя. Позова се на
формулирането на описателната част на обв.акт, в която според възгледа му бил
отграничен участъкът от пътя, представляващ кръстовището, от участъка, представляващ завоят, и след като знакът за
ограничение на скоростта до 60
км./ч бил поставен преди навлизането в кръстовището,
забраната, указана чрез него, действала само в кръстовището. Касае се за
некоректен прочит на коментираната част на прокурорския акт. Обвинителят не е
разграничил два участъка от пътя, като не е записал, че завоят започва след
излизане от кръстовището. Същевременно от огледния протокол и фотоалбума към
него и от устните разяснения на инж.М. в съдебната зала следва, че завоят е
част от самото звездоподобно кръстовище. Така че не остава никакво съмнение, че
ограничението, въведено чрез знака В26 преди кръстовището, важи и при
въпросното завиване на ляво. Дори без оглед на това мотивиране, адв.Ч. не е
прав, защото не отчита и законовото положение, че забраните, въведени с пътни
знаци В20, В24, В25, В26, В27, В28 и
В30, важат до следващото кръстовище или до знак, който ги отменя, а не до
следващия пътен участък. Така звучи изричното указание на чл.50 от ППЗДвП. Що
се отнася до липсата на предупредителен знак, указващ, че въпросният завой е
опасно остър, тя не може без друго да доведе до претендираното отпадане на
отговорността на подсъдимия за произшествието. Защото не може да елиминира задължението
му по чл.20,ал.2 от ЗДвП да поддържа скорост, съобразена с конкретната пътна
обстановка. Да предприеме преодоляване на ясно видим още в далечина остър завой
със 78 км./ч.,
очевидно не е движение със съобразена скорост. Пък и очевидно е нарушено и изискването
в кръстовище водачът да е крайно предпазлив и осторожен.
*
След произшествието С. не е представил валиден
документ за правоуправление с важимост към инкриминирания момент нито на
явилите са полицаи на място, нито в хода на разследването; такъв не представи и
до приключване на съдебното следствие пред настоящата инстанция. Видно от
отговора на началника на ПП-П., не му е издавано българско свидетелство за правоуправление,
като „съгласно ЗДвП е неправоспособен водач”. Бил е и санкциониран за
управление на МПС без съответната правоспособност – с НП № **** г. на началника
на сектор ПП – КАТ гр.П.. Видно от справката за задграничните му пътувания и от
собствените му обяснения, потвърдени и от твърденията на ближните му, от
десетилетия той живее в България, като периодично пътува до Е.; не се е явявал
на изпит пред български компетентни органи за добиване на правоспособност за
управление на МПС от категория В. Всяка година му се издавало международно
свидетелство за правоуправление /той го назовава „интернационална книжка”/ с
валидност една година. Когато не може лично да отиде до Е., брат му го снабдява
/задочно/ с такова и му го изпраща по пощата. Според обясненията на С. към
04.06.12г. е разполагал с международно свидетелство, изпратено му от брат му по
пощата, с важимост до края на декември 12г. След произшествието той заминал за Е.,
където през август му били издадени и национална /Е.ска/ книжка и международно
пътно свидетелство. И двата документа той представи в оригинал и съдът
организира превода им, видно от който и двата са издадени на 25.08.12г. И в
двата не са цитирани предходни, издавани на С., пътни документи, нито е
посочено, че са дубликати.
Според справката на лист 4 от досъдебното пр-во той
има статут на постоянно пребиваващ в страната чужденец.
Тези факти, анализирани в аспекта на правната уредба
на придобиването и/или признаването на правоспособност според българското
законодателство, водят до извода, че С.
не е разполагал със съответната правоспособност за управление на автомобила на
частната обвинителка към инкриминирания момент :
В чл.161 от ЗДвП са уредени условията, при които
свидетелствата за правоуправление, издадени в друга държава, са валидни на
територията на РБългария. В случай, че съответното свидетелство е валидно
според чл.161 от закона, в чл.162 са уредени сроковете, в които притежателят му
може да управлява МПС на територията на страната. Според ал.2 чужденци,
дългосрочно пребиваващи в РБ, могат да управляват МПС на територията на
страната със свидетелство, което не е издадено от държава-членка на ЕС, или от
друга държава – страна по Споразумението за ЕИП, или от Конфедерация Швейцария,
ДО ЕДНА ГОДИНА ОТ ВЛИЗАНЕТО ИМ В СТРАНАТА. След тази една година се изисква полагането
на изпит. Не се полага изпит, казва ал.4, само ако държавата, в която е
издадено свидетелството, е договаряща страна по Конвенцията за движението по
пътищата /Виенската от 1968г./. Настоящият случай въобще не може да се вмести в
тези условия. И до днес, както беше речено по-горе, С. не може да представи
документи, удостоверяващи правото му да управлява МПС към 04.06.12г. Дори да му
се повярва, че на 04.06.12г. той е имал някакви документи /международна и
национална(Е.ска) книжка/, то от собствените му обяснения следва, че не са отговаряли
на нито едно от условията по чл.161 от ЗДвП (Р.Е. не е държава – членка на ЕС,
нито е страна по Споразумението за ЕИП, нито е договаряща страна по Конвенцията
за движение по пътищата от 68г. /съдът
прилага за улеснение на страните актуален списък на подписалите я страни/;
нито е договаряща страна по Споразумението между страните по
Северноатлантическия договор; респ. той никога не е превеждал документите си. Представеното
от С. свидетелство отговаря на изискванията на Женевската пътна конвенция от
1949г., тоест не може да се яви изпълнено изискването на т.4 на чл.161 от
закона „да отговаря на приложение № 6 от Виенската конвенция”. Още повече, че
според въпросното приложение „свидетелството губи своята сила в държава, където
е постоянното местожителство на притежателя му”, тоест не би следвало да важи в
България. Такава забрана не е визирана в текста на представеното от С.
свидетелство, съставено според образец по Женевската конвенция от 1949г.
Обстоятелството, че България е ратифицирала и Женевската конвенция е без
значение, при положение, че в чл.161 и в чл.162 от ЗДвП се визира единствено
Виенската от 68г.
По – нататък :
дори да се приеме хипотетично, че е имал право на управление на МПС, признато в
РЕ., към инкриминирания момент, то въпросното право не му е давало право да
управлява лека кола и в България. Посочената в чл.162 от ЗДвП една година от
влизането на съответния чужденец в РБългария е законосъобразно да се изчислява,
считано от първоначалното влизане в страната, при положение, че става дума за
постоянно пребиваващи в България лица. Дори обаче да се приеме (в полза на
подсъдимия), че 1-та година започва да тече от момента на последното влизане в
България, то пак не би могло да се приеме, на основание чл.162,ал.2, че С. е
правоспособен водач на МПС. Защото за последно той е влизал в България преди
произшествието през 2010г., тоест минало е повече от година до инкриминираната
дата – 04.06.12г.
В чл.162, ал.7 изрично е уредена хипотезата на „потвърждаване
на валидността на свидетелство за управление на МПС” – изискването е да е
установено адм.нарушение с отнемане на
контролни точки, като въпросното отнемане потвърждава валидността на
свидетелството. Настоящият казус не попада и в тази хипотеза за признаване на
правоспособност. Подсъдимият е бил залавян при изпълнение на нарушения на
правилата за движение и в някои случаи полицейските органи действително са го
приемали за правоспособен, но международното му свидетелство не е издадено от
държава – членка на ЕС или страна по Споразумението за ЕИП, каквото е другото
условие по коментираната ал.7. Не е и страна
по Виенската конвенция. Така че при всички положения С. е следвало да се яви
на изпит пред българските компетентни власти, което, видно от справката от
началника на ПП – П., той не е направил.
И още : неопровергано е твърдението на С., че понякога
брат му „го снабдявал” със свидетелство за правоуправление (международно с
важимост 1 година), като правел нужното да му се издаде в Е. и сетне му го
изпращал в България, без той да пътува и да се явява пред съответната Е.ска
служба. Всъщност той твърди, че свидетелството, с което разполагал към
инкриминирания момент, било издадено по този именно начин. А този „начин” на удостоверяване
на право на управление на МПС не може да се счете за законосъобразен в
РБългария.
Съдът организира превода на двата документа, издадени
от небългарски държавни органи, с които С. твърди, че се е сдобил след
произшествието, защото при произшествието си бил загубил националното
свидетелство /издадено в РЕ./ и международното /също издадено му от Е.ска
служба/. Видно от приложения превод в нито един от двата няма данна, от която
да се съди, че са дубликати. С. изложи версията, че важащите към инкриминирания
момент документи от този вид са се намирали в якето му, което било в катастрофиралата
кола, и останало там. После пък той заминал за Е. и през август му били
издадени настоящите „дубликати”. Видно от протокола за оглед на местопроизшествието,
в който е описано изземването на колата, не е посочено, че в нея се намира яке
или документи. При все това съдът организира проверка чрез изрично запитване до
ръководителя на РУП-С. дали такива вещи са били открити в колата, която все още
се намира на паркинга на полицейското управление. Видно от отговора от
30.04.13г., не са били намирани такива в колата. В този смисъл са и показанията
на всички разпитани от съда полицейски служители, които са имали досег с
местопроизшествието, или въобще са работили по случая. Съдът счита за нужно да
обърне внимание, че въпросната проверка и преводи организира, единствено за да
даде възможност на защитата да обоснове позицията си по избрания начин. Иначе е
ясно, че С. не е правоспособен водач на МПС според българския ЗДвП, дори ако се
приеме, че е такъв според материално-правните правила, установени от Е.ското
законодателство. Както по-горе беше
мотивирано, българският закон за движение по пътищата установява специфична
временна правоспособност от една година за дългосрочно пребиваващи чужденци,
имащи свидетелство за правоуправление на МПС (национално или международно), след която една година носителят на
въпросната правоспособност задължително полага изпит, за да продължи да
притежава право на управление на МПС. В настоящия случай, както беше
мотивирано по-горе, С. дори е нямал към 04.06.12г. такава едногодишна
правоспособност, и то независимо от това от кога се изчислява въпросната една
година. А и, както беше речено по-горе, той никога не е и превеждал на
български език някакви издадени му от чужда държава документи за
правоуправление на МПС.
След като С. няма право на управление на МПС, не може
да бъде лишен от такова според българското законодателство. Тоест се явява
неприложимо предвиденото в чл.343г от НК наказание по чл.37,ал.1, т.7 от НК. На
общо основание обаче фактът, че С. е нямал към 04.06.12г. съответна
правоспособност, следва да се отчете като отегчаващо отговорността му
обстоятелство, при това от категорията на най-съществените такива.
При индивидуализирането на предвиденото в санкционната
част на разпоредбата на чл. 343,ал.1,б.”в” от НК основно наказание – лишаване
от свобода - съдът взе предвид като смекчаващи отговорността на С.
обстоятелства неговото чисто съдебно минало, липсата на извършени от него в
миналото общественовредни прояви, установения му социален статус и висока
възраст. Считано от 70-те години той е установил местоживеенето си в страната,
полагал е безпрекъсвано в трудоспособната си възраст общественополезен труд, създал е семейство, за
което и до днес се грижи, а злополучното му пътуване е представлявало
извършване на услуга на дъщеря му по транспортирането й до гр.Пловдив и до гр.П..
Като такова обстоятелство беше съобразен и фактът, че резултатът от
произшествието се е проявил в смърт на детето на дъщеря му /внучето му/, тоест
от тази последица той самият е претърпял и ще търпи до края на живота си
изключителни емоционални негативи, които и сами по себе си неминуемо ще окажат
поправително-превъзпитателно въздействие. Увеличаващи отговорността на С.
обстоятелства са много високият размер на превишаването на разрешената скорост
/с 18 км./ч.
повече от допустимото/ и много високата степен на техническо несъобразяване на
тази скорост с факторите по чл.20,ал.2 от закона, респ. умишлената форма на
извършване на допуснатите нарушения. Също и факта, че в миналото е вършил доста
други нарушения като водач на ППС (за които е бил санкциониран със съответните
НП, видно от изпратените от началника на сектор КАТ-Пловдив копия от тях). Едно
от тези нак.постановления е за ПТП с материални щети заради отнемане на
предимство /с № **** г. на началника на РУП-С./.
Както беше отбелязано по-горе, съществено отегчаващо
отговорността обстоятелство е фактът, че С. не е бил правоспособен водач при
управлението на катастрофиралия автомобил ( това е нарушение по чл.177,ал.1,т.2
от ЗДвП). Въпросното обстоятелство е особено съществено в аспекта на новата законодателна
воля неправоспособността да изпълва съдържанието на квалифициращия състав по
343,ал.3 от НК (изменението в закона е от
м.септември 12г., тоест няколко месеца след настоящия случай, поради което
квалифицирането не е по въпросната алинея 3). Утежняващо отговорността на С.
обстоятелство се явява и фактът, че непосредствено преди инкриминираното деяние
той е извършил и превишаване на скоростта над 100 км./ч. (нарушение по
чл.21,ал.1 от ЗДвП), за което се наложила дори забележка от пътниците в колата.
Това нарушение не е било в причинна връзка с резултата, както беше казано, но
характеризира неблагоприятно С. като шофьор на МПС, а и в миналото е бил
санкциониран за превишена скорост /с НП № **** г. на началника на РУП-В. /. Особено
съществено смекчаващо отговорността обстоятелство е направеното от С.
самопризнание в провалената процедура по съкратено съдебно следствие. Както е
видно от съдържанието на протокола от първото с.з., подсъдимият декларира
признание на фактите от обстоятелствената част на обв.акт; но делото не завърши
по желаната диференцирана процедура, като вина за това има единствено прокуратурата.
Обвинителната власт е разполагала с няколкомесечната досъдебна фаза на процеса,
за да провери и изясни въпроса дали С. е правоспособен водач на МПС. Не е
сторила това, като обв.акт дори не съдържа твърдение в този смисъл. Не се касае
за съществено процесуално нарушение според указанието в тълк.решение № 2/02г.
на ОСНК на ВКС. Но заради въпросния пропуск и следвайки константната в
последните години практика на ВКС на РБ, в какъвто смисъл са и разсъжденията на
проф.д-р М.Ч. и адв.Г.Г., автори на публикацията „Съкратеното съдебно следствие
– практически проблеми”, изд.2009г., стр.42 и сл., съдът отказа делото да
продължи по особените правила. Така подсъдимият беше лишен от привилегията на
чл.58а от НК. Ето защо отговорността на С. следва да се намали чрез отчитане на
невъзможността да се приеме желанието му да съдейства за своевременно протичане
и приключване на процеса по реда на чл.371,т.2 от НПК.
Като анализира тези индивидуализиращи обстоятелства,
съдът е на мнение, че смекчаващите отговорността му обстоятелства леко
превалират и обосновават санкциониране с лишаване от свобода в размер между
минимума и средата на предвидения. А именно от ДВЕ ГОДИНИ. Съдът взе предвид
санкционната рамка /до шест години без специален минимум/, установена в
редакцията на чл.343,ал.1,б.”в” от НК към инкриминирания момент, на осн.чл.2,ал.2 от НК. Защото тя се явява
по-благоприятен за дееца закон спрямо предвиденото понастоящем (считано от 08.09.12г.)
санкциониране – от две години до шест години. Според съдебното становище именно
наказание две години лишаване от свобода се явява съответно на релевантните за
наказателната отговорност обстоятелства, така че в най-пълна степен ще допринесе
за постигането на целите на наказателното санкциониране по чл.36 НК.
С оглед на чистото съдебно минало на С.
и на останалите смекчаващи отговорността му обстоятелства, съдът прие, че
нужните поправително-превъзпитателно и принудително-възспиращо въздействие, каквито
са смисълът и целите на наказанието, не налагат социалното му изолиране. Ето
защо беше приложен и предложеният от прокурора чл.66 НК. При отчитане на
изложените смекчаващи обстоятелства в аспекта на отегчаващите и преди всичко на
допуснатите от дееца в миналото други нарушения на правилата за движение и на
неправоспособността му към инкриминирания момент, наложеното на подсъдимия
наказание лишаване от свобода беше отложено за ЧЕТИРИ години, тоест за средния законоустановен срок.
Съдът постанови иззетата като
веществено доказателство по делото лека кола „***” да се върне на собственика й
– частната обвинителка Ф.А.Д. – след влизането на присъдата в сила.
С оглед изхода на делото и на основание
чл.189,ал.3 от НПК в тежест на подсъдимия бяха възложени направените по делото
разноски, които той беше осъден да заплати по сметка на ВСС, в полза на бюджета
на съдебната власт – 482 лева.
По изложените съображения съдът
постанови присъдата си.
ОКРЪЖЕН
СЪДИЯ: