Р
Е Ш Е Н И Е
№ 407 / 01.12.2022 г., град Добрич
В ИМЕТО НА НАРОДА
ДОБРИЧКИЯ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в открито съдебно
заседание на първи ноември през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ: |
КРАСИМИРА
ИВАНОВА |
|
ЧЛЕНОВЕ: |
ТЕОДОРА
МИЛЕВА |
|
|
СИЛВИЯ
САНДЕВА |
При участието на прокурора РАДОСЛАВ
БУХЧЕВ и секретаря Мария Михалева разгледа докладваното от съдия Сандева КАД № 405/2022
г. по описа на АдмС - Добрич и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 208 от АПК, във
връзка с чл. 72, ал. 4 от ЗМВР.
Образувано е по подадена чрез
пълномощник касационна жалба от А.П.И., с ЕГН **********, срещу решение № 260004/13.06.2022
г. по а.н.д. № 1206/2020 г. по описа на Районен съд – Добрич, с което е
отхвърлена жалбата му в частта относно искането за обявяване нищожността на
фактическо задържане по реда на чл. 72 от ЗМВР. В жалбата се твърди, че
решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено
нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита се, че съдът
неправилно е тълкувал и ценил доказателствата по делото, в резултат на което е
стигнал до незаконосъобразни и необосновани фактически и правни изводи. Твърди
се, че съдът е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, като е
обърнал тежестта на доказване към жалбоподателя. Излагат се доводи за
противоречие на решението с практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 5 от
ЕКЗПЧ. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго по същество, с
което да се признае осъщественото спрямо жалбоподателя фактическо задържане за
нищожно. Претендира се и присъждане на направените за трите инстанции
разноски.
Ответниците – Е.И.П. и И.Б.И. - младши
инспектори в „Охранителна полиция“ в Първо РУ – Добрич при ОД на МВР – Добрич,
оспорват основателността на жалбата и искат решението на ДРС да бъде оставено в
сила.
Представителят на Окръжна прокуратура –
Добрич дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че
решението на първоинстанционния съд е правилно и законосъобразно, поради което
следва да бъде оставено в сила.
Добричкият административен съд, след
като прецени доказателствата по делото и становищата на страните, в рамките на
наведените касационни основания, приема следното от фактическа и правна страна:
Касационната жалба е подадена от
надлежна страна и в срок, поради което е процесуално допустима.
Разгледана
по същество, тя е неоснователни по следните съображения:
Производството
пред районния съд е било образувано по жалба на А.П.И. срещу фактическото му
задържане от полицейски органи за времето от 22, 30 часа на 02.10.2020 г. до
01, 00 часа на 03.10.2020 г. След частичното прекратяване на производството по
делото поради просрочие на жалбата предмет на разглеждане е останало само
искането за обявяване на нищожността на твърдяното фактическо задържане.
С
обжалваното решение районният съд е отхвърлил жалбата като неоснователна.
За да
постанови този резултат, съдът е приел за установено от фактическа страна, че на 02.10.2020 г. ответниците Е.И.П. и И.Б.И., и двамата младши
инспектори при Първо РУ на МВР – Добрич, били в състав на автопатрул, обслужващ
територията на град Добрич. Около 23:00 часа полицейските служители се намирали
на улица „Любен Станчев“, пред питейно заведение „Марини“, когато спрели за
проверка лек автомобил „Ауди А4“ с рег. № ТХ 3933 ХН, движещ се в посока ул. „Батовска“.
При проверката ответниците установили, че автомобилът се управлява от
жалбоподателя по настоящото дело – А.П.И., като до него на предна дясна седалка
пътувал свидетелят Неджмедин Свиленов Янков. Полицейските инспектори поискали
съдействие от дежурен служител в сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР - Добрич,
за да бъде тестван водачът А.П. за употреба на алкохол. На
мястото пристигнал Явор Костадинов Панайотов - младши автоконтрольор в сектор
„Пътна полиция“ при ОД на МВР - Добрич, който изпробвал А.П. за употреба на
алкохол с техническо средство „Алкотест Дрегер 7510“. Цифровата индикация на уреда
не отчела наличие на алкохол в кръвта на водача. Полицейските служители се
усъмнили, че П. управлява моторното превозно средство след употреба на
наркотични или упойващи вещества, поради което и с оглед на обстоятелството, че
стационарният апарат за изследване бил монтиран в сектор „Пътна полиция“ при ОД
на МВР - Добрич, жалбоподателят бил поканен да се яви там, за да бъде тестван. А.П.
заедно със свидетеля Янков, карайки зад автомобила на полицейските служители,
пристигнали до сградата на сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР -
Добрич. П. се качил в сградата, а Янков останал да го чака долу.
Пристигайки в сградата на сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Добрич, жалбоподателят
отказал да бъде тестван с техническо средство „Дръг тест 5000“ с
инвентарен номер ARHJ 0017 и орален тест за наркотични вещества и/или техните аналози. Полицейски
инспектор Явор Панайотов издал талон за изследване на П., като му съставил и акт
за установяване на административно нарушение по чл. 174, ал. 3 и чл. 100, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, с което
проверката приключила.
Въз основа на тези фактически констатации районният съд е приел, че
фактът на задържането не е безспорно установен. Изложил е мотиви, че въпреки дадената му
от съда възможност жалбоподателят не е представил никакви доказателства по
делото, които да обосноват извода, че спрямо него е било осъществено задържане
по смисъла на ЗМВР от страна на сочените в жалбата ответници. Нещо повече, от
събраните по делото доказателства се установява, че правото на свободно
придвижване на жалбоподателя не е било ограничено по никакъв начин.
Решението
е валидно, допустимо и правилно. Не са налице касационни основания за отмяната
му.
Неоснователни
са оплакванията в касационната жалба за допуснати съществени процесуални
нарушения, изразяващи се в неправилно разпределение на доказателствената тежест
и превратна оценка на доказателствата по делото.
Районният
съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства и въз основа на тяхната
съвкупна преценка е достигнал до правилни и обосновани фактически и правни изводи,
които се споделят от настоящата касационна инстанция.
Правилно
и в съответствие с чл. 154, ал. 1 от ГПК, във вр. чл. 144 и чл. 170 от АПК
районният съд е приел, че е в тежест на жалбоподателя да докаже наличието на
осъществено спрямо него задържане по смисъла на чл. 72, ал. 1 от ЗМВР, което
той не е сторил. В хода на съдебното производство по искане на страната е
разпитан един свидетел, чиито неясни и неубедителни показания не съдържат конкретни
данни за упражнена принуда спрямо П. при провеждане на полицейската проверка. В
тях дори се излагат твърдения, че не ответниците, а други двама полицейски
служители са съпроводили А.П. до сградата на сектор „Пътна полиция“, за да бъде
тестван за наркотици, което е в противоречие с останалите доказателства по
делото.
Съгласно разпоредбата на чл. 72, ал. 1 от ЗМВР полицейските органи
могат да задържат лице на посочените в т. 1 -7 основания. Според чл. 74, ал. 1 от ЗМВР при задържането на лицата по чл. 72, ал. 1 се издава заповед, като тя трябва
да съдържа реквизитите, изброени в ал. 2 на същата разпоредба.
3адържането по реда на чл. 72 от ЗМВР се осъществява съгласно
Инструкция № 8121з-78/24.01.2015г. за реда за осъществяване на задържане,
оборудването на помещенията за настаняване на задържани лица и реда в тях в
Министерството на вътрешните работи. „Задържани лица“ по смисъла на чл. 4 от
Инструкцията са тези, на които е ограничено правото на свободно придвижване при
условията и реда на ЗМВР, а в чл. 5, ал. 1 са изброени помещенията, които се
обособяват в структурите на МВР за наставяне на задържаните лица: помещения за
задържане; специални помещения за задържане на непълнолетни лица и обслужващи
помещения - помещения за водене на разпит, помещения за свиждане и срещи с
адвокат, санитарно-хигиенни помещения, помещения за приемане на лица и
обработка на документацията по задържане. За всяко задържано лице се издава
заповед за задържане на лице от полицейския орган, ограничил правото на
свободно придвижване на лицето, която се подписва от полицейския орган и от
задържаното лице - чл. 11, ал. 1 от Инструкцията.
От анализа на посочената нормативна уредба следва извода, че
задържането по реда и на основание чл. 72, ал. 1 от ЗМВР по своята правна
същност представлява принудителна административна мярка, прилагането на която
се свързва с ограничаване на правото на свободно придвижване чрез поставянето
на лицето в определено за задържане място и предприемането на съпътстващи мерки
– извършване на обиск, проверка на лични вещи и др.
По делото няма спор, че заповед по чл. 72 от ЗМВР спрямо А.П. не е
издавана. Лицето не е вписвано в книгата на задържаните лица, нито е настанявано
в обособени помещения за задържане, като първоначално спрямо него е била
извършена проверка на документите му за самоличност, а след това и проверка за
употреба на алкохол от служител на сектор „Пътна полиция“.
При събраните по делото доказателства правилно ДРС е обосновал
извода, че правото на свободно придвижване на А.П. не е ограничавано в рамките
на осъществената полицейска проверка. Жалбоподателят фактически не е бил
задържан от ответниците и не е бил обект на заплаха или натиск. Не са налице доказателства
спрямо него да е употребена физическа сила и използване на помощни средства с
цел задържане. Липсват категорични доказателства и за това, че талонът на
автомобила му е бил задържан от ответниците по делото. На водача е било
наредено единствено да изчака дежурния служител от сектор „Пътна полиция“, за
да му бъде извършена проверка за употреба на алкохол, след което е бил
съпроводен с автомобила си до сектор „Пътна полиция“ за извършване на тест за употреба
на наркотици. По делото липсват данни за изразено изрично или с конклудентни
действия несъгласие на лицето да сътрудничи и да се яви в сградата на сектор
„Пътна полиция“. Престоят в рамките на проверката не води до извод за
извършване на действия „по задържане“. В случая се касае за устни разпореждания
на полицейските органи по смисъла на чл. 64, ал. 2 от ЗМВР, които са необходими
за изпълнение на функциите им по закон, а не за фактическо задържане на жалбоподателя.
С оглед на естеството на работа на МВР не всяко действие, регламентиращо
спазване на определени ограничения при движението и поведението на едно лице,
може и следва да се квалифицира като „задържане“ по смисъла на закона, аргумент
за което е и чл. 2 от Протокол № 4 към ЕКЗПЧ. Съгласно разпоредбата на чл. 5,
ал. 1 от Наредба № 1 от 19.07.2017 г. при наличие на външни признаци, поведение
или реакции на водачите на МПС за употребата на наркотични вещества или техни
аналози се извършва проверка
с тест или лицата се изпращат за медицинско изследване. От съдържанието на приложените
по делото НП и докладна записка е видно, че след породени съмнения и признаци
във водача за управление на МПС след употреба на наркотични вещества полицейските
служители са го придружили до сектор „Пътна полиция“, за да бъде тестван. Неоснователно
е твърдението в касационната жалба, че при такива съмнения проверяващите служители
е следвало да издадат заповед за задържане на П. на основание чл. 72, ал. 1 от ЗМВР с цел проверка или опровергаване на въпросните данни. Такива действия могат
да се предприемат само ако след надлежно предупреждение лицето съзнателно пречи
на полицейски орган да изпълни задължението си по служба съгласно чл. 72, ал.
1, т. 2 от ЗМВР. В случая не са налице данни жалбоподателят да е пречел на органите
на полицията да изпълнят правомощията си по закон и да се е противопоставил на
нарежданията им, поради което и не е имало основание за задържането му при
условията и по реда на чл. 72 от ЗМВР. В този смисъл обосновано ДРС е приел, че
липсват каквито и да било данни за приложена спрямо П. принудителна мярка по
чл. 72, ал. 1 от ЗМВР от страна на сочените в жалбата ответници, в резултат на
което законосъобразно е отхвърлил жалбата.
Неоснователно е и възражението в касационната жалба за противоречие
на процесното решение с практиката на ЕСПЧ при липсата на каквито и да е данни
за упражнена принуда спрямо лицето по време на извършената полицейска проверка.
Решенията на съда, на които жалбоподателят се позовава, са неотносими към
настоящия спор, тъй като касаят други казуси, свързани със съвсем различна
фактическа обстановка, а и от мотивите към всички тях става ясно, че преценката
за това дали едно лице е било фактически задържано или не следва да се прави
винаги с оглед на конкретната ситуация.
По изложените
съображения настоящият съдебен състав намира, че решението е правилно и законосъобразно, постановено
в съответствие с данните по делото и материалния закон, поради което следва да
го остави в сила.
С оглед
на изхода от спора жалбоподателят няма право на разноски по делото. Ответниците
не са претендирали такива, поради което и съдът не дължи произнасяне по
дължимостта им.
Така
мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Добричкият административен
съд
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ
В СИЛА решение № 260004/13.06.2022 г. по
а.н.д. № 1206/2020 г. по описа на Районен съд – Добрич.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: