Р Е Ш Е Н И Е
№3359 12.08.2019 г. гр.
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, XXI граждански състав, в публично съдебно заседание на
единадесети април две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
при участието на секретаря: Малина Петрова,
като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 13377 по
описа на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с
искова молба от П.М.Г., ЕГН ********** против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК
*********, с която са предявени обективно съединени искове – установителни и
осъдителни с правна квалификация по чл.26,
ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.11, чл. 19, чл.21, чл.33 ЗПК, чл.92 ЗЗД и
чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че между страните възникнало облигационно правоотношение по
договор за паричен заем № ****** от ********* г., което било недействително на
основание чл. 22 ЗПК. ОУ не били подписани от потребителя; липсвало посочване
на общата дължима сума; не било ясно какъв е размерът на възнаградителната
лихва и ГПР; не били посочени условията за прилагане на договорния лихвен
процент, както и разпределението на отделните задължения като част от вноските,
при което били нарушени изискванията на чл. 11, ал.1, т.9, т.10 и ал.2.
Стойността на договора била общо 3457,10 лева, от която, поради
недействителността му, се дължало връщане само на предоставения заем от 1500
лева. Тъй като ищецът платил 3428,30 лева, сумата от 1928,30 лева се явявала
недължима.
В нея се включвала сумата от 1668,60
лева - погасена неустойка и 259,70 лева – възнаградителна лихва, които не
били дължими. Уговорката за неустойка била нищожна, поради уговарянето й в
противоречие с добрите нрави и нарушение на материалния закон – чл.71 ЗЗД и чл.
33 ЗПК. Излизала извън присъщите й функции, вкл. на осн. чл. 21, ал. 1 ЗПК,
т.к. се създавали задължения, които по същество се покривали от ГПР, като се
нарушавало изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Начислената възнаградителна лихва
също противоречала на добрите нрави, като надвишавала трикратния размер на
законната лихва.
Предвид изложеното се моли за уважаване на исковете и признаване за
установено в отношенията между страните, че - договорът за потребителски кредит
е изцяло недействителен, поради липса на подпис на потребителя на ОУ;
непосочване на общата дължима сума и начина на формирането й; липса на посочен
размер на възнаградителната лихва и нейния размер; липса на погасителен план,
респ. непосочване в такъв на последователността при разпределяне на вноските
измежду различните суми – главница, възн. лихва, ГПР; а при условията на
евентуалност, че – клаузите за неустойка /чл.4, ал.2/ и възнаградителна лихва /чл.2,
т.6/ са нищожни, поради противоречие с добрите нрави и материалния закон; както
и осъждане на ответника да плати сумата от 1928,30
лева, получена без основание, поради недействителност на договора, респ.
при разглеждане на кумулативните евентуалните уст. искове - за осъждането му да
плати 1668,60 лева, получена без
основание неустойка и 259,70 лева – получена без основание
възнаградителна лихва, ведно със законната лихва върху сумите, считано от
постъпване на исковата молба в съда – 15.08.2018 г. до окончателното
погасяване. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва
исковете.
Нарушение на
чл. 11, ал. 2 ЗПК не било налице, т.к. ОУ не били поместени в отделен документ,
а се намирали в самия договор - подписан от ищеца.
Изискването
на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК било спазено – размерите на ГЛП и ГПР били изрично
посочени в чл.2, т.6 и т.8. Общият размер на плащанията, изчислени към момента
на сключване на договора, били посочени в чл.2, т.7 – 1788,50 лева, включващи
главница и договорна лихва. ГПР се изчислявал в проценти и не представлявал
фиксирана сума, поради което и не бил отделен компонент на дължимите суми – не
можело да бъде посочен като част от общия размер на вноските в погасителния
план, нито изразен като парична стойност.
Ответникът
нямал задължение да включва в размера на общо дължимата сума по заема и такъв
на неустойка, т.к. към момента на подписването му нямало яснота дали и кога
евентуално ще настъпят предпоставки за дължимостта й. Отделно, размерът й бил
посочен изрично.
Изискването
на чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК не било приложимо, т.к. се прилагал фиксиран годишен
лихвен процент.
Клаузата за
възн. лихва не противоречала на добрите нрави – размерът й бил резултат от
свободно договаряне между страните, не бил прекомерен и водещ до противоправно
обогатяване на кредитора. Последният не бил банка, за задълженията на
кредитополучателя не били дадени обезпечения, а повишеният риск оскъпявал
финансовия ресурс. Недопустимо било отнасянето на формирана съдебна практика по
приложението на ЗЗД към правоотношения, възникнали по реда на ЗПК. Ако все пак
искът се приемел за основателен, клаузата за лихва следвало да бъде обявена за
нищожна в частта до трикратния размер на законната лихва, а не изцяло, т.к.
ищецът би се обогатил неоснователно, ползвайки заемна сума за продължителен
период, без да е платил каквато и да е цена за това.
Погасителен
план бил предоставен, а и същият се съдържал в текста на самия договор - всички
параметри на дължимите суми били изрично упоменати, поради което и твърденията
за недействителност на това основание били неоснователни. Кредиторът нямал
задължение да посочва при извършване на вноска – каква част от сумата ще бъде
разпределена между главница и лихва, т.к. подобна информация се дължала само
при поискване от потребителя, съгл. чл. 11, ал.1, т.12 ЗПК. Позовава се на съд.
практика, вкл. Решение от 09.11.2016 г. по дело № С -42/15 на СЕС по тълкуване
на Директива 2008/48/ЕО на ЕП и Съвета от 23.04.2008 г.
Искът за
обявяване на клаузата по чл. 4, ал. 2 за нищожна, също бил неоснователен.
Законът не изисквал при уговаряне на неустойката да се посочва кои вреди ще
бъдат компенсирани с нея. Ищецът не предоставил гаранции за връщане на заема,
като неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение, поставяло
дружеството в риск, който иначе би бил покрит от него. Ответникът имал право да
поставя изисквания за обезпечаването му по своя преценка и в случай, че
потребителят не ги приемал за резонни, не следвало да сключва договора. В
предоставения СЕФ били описани подробно всички изисквания, с който той се
съгласил. Дори клаузата да се приемела за нищожна, искът следвало да бъде
уважен частично – за онзи размер, съобразен с претърпените вреди от
неизпълнението.
Моли се за
отхвърляне на исковете. Претендират се разноски.
Съдът, като
прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл.
235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на
страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По
установителния иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. с чл. 22 ЗПК:
На основание чл.
153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от
доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е възникнало
облигационно правоотношение по договор за паричен заем № ****** от ****** г.,
по който ищецът е усвоил сумата от 1500 лева /вж. Определение по чл. 140 ГПК № 11888/15.11.2018
г. – л.62-63/.
Съдът приема тези факти за
доказани, вкл. като ги съпостави с приетите писмени доказателства.
Ответникът
е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да отпуска кредити със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ищецът е ФЛ, което при сключване на договора е действало
извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгл. чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не
са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК,
а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на
чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В случая, не са спазени изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК, т.к. не са упоменати - условията за прилагането на
лихвения процент; индекс или референтен лихвен процент; не е регламентиран и
размерът на „печалбата на кредитора” /възнаградителна лихва/, като не е
посочено каква част от месечната погасителна вноска представлява главница и
каква - лихва. Не е ясно по какъв начин е определен размерът на общата дължима
сума от 1788,50 лева и какви вземания се включват в нея.
Във връзка
с условията за прилагане на лихвения процент - липсва уточнение за базата,
върху която се начислява същият – дали върху целия размер на кредита или върху
остатъчната главница. Следователно, не е ясно как е разпределян лихвеният
процент във времето, а оттам - и как е формирана възнаградителната лихва. Без
значение дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, в договора трябва да
са посочени условията /начините/ за
прилагането му. Това изискване не е изпълнено, при което не може да се
направи проверка при какви условия е приложен и дали отговаря на упоменатия от кредитора
фиксиран размер от 40 %. Ето защо, нарушение на императивната разпоредба на чл.
11, ал. 1, т. 9 ЗПК е налице.
Този
пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е
недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
На
следващо място, съгласно чл. 11, ал.1,
т.11 ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа
условията за издължаване, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, последователността на
разпределението им между различните неизплатени суми, дължими при различни
лихвени проценти за целите на погасяването.
В случая, погасителен план няма. В клаузи на
договора, се съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, но в същия не е посочена последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми – главница, лихва, такси, неустойка. Също така –
самата информация е най - обща, не отговаря на изискването да е разбираема и
недвусмислена и с нея не се конкретизира какво точно се включва в размера на
месечната вноска като части от отделни вземания. Следователно нарушение и на
тази норма е налице.
На следващо място, не е спазено
и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва
да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент
на разходите следва да включва всички разходи на кредитната институция по
отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се
изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация
на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора.
Нарушение е налице и, т.к. в договора
кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на
лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на
формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са
включени в него и как се формира същият от 47,91 %/. В този порядък следва да
се посочи, че, съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина
/бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и
разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще
стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая, в
договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсва. Следва да се има
предвид, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и
приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен
от законовия, е недопустимо /в материалноправен смисъл/. Тези съставни елементи
обаче, както бе посочено и по- горе, остават неизвестни, при което се създават
предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не става
ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи,
доколкото е предвидена дължимост и такси и неустойка. От изложеното не може да
се направи еднозначен извод, че тези разходи са включени при формиране на ГПР,
нито че същите са изключени. Ето защо, не е ясно по какъв начин е формиран,
неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се
формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране
цената на предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни
компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем за потребителя начин да
посочи какво точно е включено в тях.
С оглед изложеното, съдът приема, че не са
спазени тези на чл. 11, ал.1, т. 9, 10 и 11 ЗПК, поради което договорът за паричен
заем е недействителен.
Предявеният главен иск следва
да бъде уважен като основателен.
По
осъдителния иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
Съгласно
чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи. Ищецът дължи плащане единствено на предоставения
заем от 1500 лева, а доколкото от ССЕ /която съдът кредитира като ясно,
компетентно изготвена и неоспорена от страните/ се установява, че са платени
общо 3428,30 лева /за погасяване на неустойка в размер по – голям от заема и
възн. лихва/, разликата от 1928,30 лева е недължима, като получена при начална
липса на основание, при което следва да бъде върната на потребителя. Искът
следва да бъде уважен, ведно със законната лихва от постъпване на ИМ до
погасяването, като последица.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при
настоящото му разглеждане, разноски следва да се присъдят на ищеца, на
основание чл.78, ал.1 ГПК. Направено е искане, представени са доказателства за
плащане на 215,41 лева – ДТ и 150 лева – депозит за ССЕ.
Претендира
се и адв. възнаграждение. Представен е ДПЗС, в който е уговорено защитата да
бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал.
2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е
осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този размер,
съобразно чл. 7, ал.2, т.3 НМРАВ, възлиза на 599,27 лева, който следва да бъде
присъден лично на пълномощника.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните П.М.Г., ЕГН ********** и „Изи Асет
Мениджмънт” АД, ЕИК *********, че сключеният помежду им договор за паричен заем
№ ****** от 11.11.2016 г. е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40-46,
да плати на П.М.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, следните суми: 1928,30 лева /хиляда деветстотин
двадесет и осем лева и тридесет стотинки/ - получена без основание сума, във
връзка с недействителен договор за паричен заем № ****** от *********., ведно
със законната лихва, считано от постъпване на исковата молба в съда –
15.08.2018 г. до окончателното погасяване, както и общо 365,41 лева /триста шестдесет и пет лева и четиридесет и една
стотинки/ - разноски по делото.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40-46,
на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., да плати на адвокат Д.Г.Б.,***,
сумата от 599,27 лева /петстотин
деветдесет и девет лева и двадесет и седем стотинки/ - адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство на ищеца П.М.Г. в производството
по настоящото гр.д. № 13377/2018 г. на ПРС.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Банкова
сметка, ***, съгл. чл. 236, ал.1, т.7 ГПК /л.3/:
IBAN: *** – „Търговска банка Д”.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала!
КГ