РЕШЕНИЕ
№1252
гр. Пловдив, 21.06.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в открито заседание на девети юни, през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Методиева
при секретаря Ваня
Петкова и с участието на прокурор при ОП
- Пловдив Иляна Джубелиева, като
разгледа докладваното от съдията административно дело № 1095 по описа на
съда за 2021 година, з да се произнесе взе предвид следното:
Производство по реда на чл.203 и сл. от АПК, във връзка с чл.1, ал.2 от ЗОДОВ.
Образувано е по искова молба от А.К.Б. с ЕГН ********** ***, депозирана
чрез пълномощника му адв.А.Б., срещу ответника
ОД на МВР - гр. Пловдив. С исковата молба е предявена претенция за
осъждане на ответната страна да заплати на ищеца имуществени вреди, претърпени
от него в резултат на отмененото незаконосъобразно Наказателно постановление № 18-1030-000023
от 16.01.2018 г., издадено от Началник група при Сектор „Пътна полиция“ при ОД
на МВР Пловдив срещу ищеца, представляващи сторените в хода на съдебното
обжалване на наказателното постановление по АНД № 4253/2018 г. по описа на Пловдивски районен съд, 23 наказателен състав и по КАНД №
2765/2018 г. по описа на Административен съд Пловдив разноски за заплатеното
адвокатско възнаграждение в размер на общо 500
лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 12.03.2019 г.
до окончателното изплащане на сумата. Претендират се и направените в хода на
настоящото производство разноски, както и присъждане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл.38 от ЗА.
В съдебно заседание ищецът се представлява от адв.Б., който моли да се
уважи исковата претенция, като доказана по основание и размер, за което излага
подробни съображения, като поддържа искането за присъждане на разноски.
Ответникът по иска ОД на МВР - Пловдив, редовно призован, не е изпратил
представител в съдебно заседание. Постъпил е писмен отговор по исковата молба
от упълномощен главен юрисконсулт при ответната страна Пенкова с изложено
становище относно недопустимост на исковата претенция, както и доводи за
неоснователност и недоказаност на същата. Искът се оспорва по основание и по размер, направено е
възражение за наличие на основанията по чл.5 от ЗОДОВ, като се прави и искане
за присъждане на по-малко обезщетение и за намаляване на адвокатското
възнаграждение по настоящото дело под предвидения, или до предвидения в Наредба
№ 1/2004 г. размер на адвокатските възнаграждения. Претендира се юрисконсултско
възнаграждение и разноски по производството.
Задължително участващият по реда на чл.10, ал.1 от ЗОДОВ прокурор Джубелиева
счита, че исковата претенция следва да бъде уважена.
Пловдивският
административен съд, на първо място, намира, че искът е допустим. С оглед на
съдържанието на исковата претенция, се касае до иск с правно основание по чл.1,
ал.1 от ЗОДОВ, доколкото е заявено искане за присъждане от съда на обезщетение
за имуществени вреди, за които се твърди да са настъпили в резултат от
незаконосъобразен акт на държавен орган при изпълнение на административна
дейност. В тази насока следва да се има предвид, че съгласно Тълкувателно
постановление № 2/2015 г. от 19 май 2015 год. по тълкувателно дело №
2 по описа за 2014 г. на ВКС, Общото събрание на Гражданска колегия на ВКС и
Първа и Втора колегия на ВАС, наказателното постановление, като резултат от
упражнената дейност по административно наказване, също представлява по
естеството си правораздавателен акт, който не се издава по реда на АПК и не
носи белезите на индивидуален административен акт по смисъла на чл.21 АПК, но
въпреки това основният вид на дейността по налагане на административно
наказание и на извършените действия или бездействия във връзка с административното
наказване не дава основание разпоредбата на чл.1, ал.1 ЗОДОВ да се тълкува
ограничително като приложното й поле да се ограничи до административните
актове, издавани по реда на АПК, а незаконосъобразните наказателни
постановления, с оглед на правораздавателния им характер, да бъдат изключени от
предметния обхват на закона. В същото ТП е посочено и че за квалифициране на
иска като такъв по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ определяща е не правната природа на
отменения акт, а основният характер на дейността на органа, негов издател.
Независимо, че наказателното постановление не представлява индивидуален
административен акт по смисъла на чл.21 АПК, определящо за квалификацията на
иска за вреди по чл.1, ал.1 ЗОДОВ, е обстоятелството, че актът се издава от
административен орган, представлява властнически акт и въпреки че поражда
наказателно - правни последици, е правен резултат от санкционираща
административна дейност. Заключено е, че неговото издаване е последица от
изпълнение на нормативно възложени задължения, упражнена административно -
наказателна компетентност, законово предоставена на органите в рамките на
административната им правосубектност, което по своето съдържание представлява
изпълнение на административна дейност.
Тъй като законодателят към момента на провеждане производството
по обжалване на наказателното постановление не е бил предвидил все още ред за
присъждане на разноски в производствата по ЗАНН пред Районния съд, нито пред
Административния съд в хода на касационното производство, като разпоредбата на
чл.63,
ал.3 от ЗАНН е приета с ДВ., бр.94/29.11.2019 г., то доколкото искът по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ е за
обезщетение за вреди, настъпили вследствие незаконосъобразно издадено
наказателно постановление, то и исканията за обезщетяване на направени разноски
в производството по обжалване, направени преди настъпилото изменение, подлежат
на разглеждане именно по реда на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. Този ред е допълнен и
от разпоредбата на чл.203, ал.1 от АПК, като съгласно чл.204, ал.1 от АПК, за допустимостта
на иска е необходимо да е налице предхождаща отмяна на административния акт по
съответния ред. В случая исковата претенцията е основана именно на отмяна на наказателно
постановление по предвидения за това съдебен ред по ЗАНН.
Както се каза
вече, разпоредбата на чл.63, ал.3 от ЗАНН е приета след провеждане на
производството по обжалване на наказателното постановление, поради което и в
хода на същото не е имало процесуална възможност ищецът да иска присъждане на
направените разноски, понеже последното съдебно заседание по делото на РС -
Пловдив, в което е даден ход на производството по същество, видно от
приложеното АНД № 8240/2018 г., е било проведено на 14.02.2019 г., когато все
още не е било налице изменението на разпоредбата на чл.63 от ЗАНН, обнародвано
с ДВ бр.94/29.11.2019 г. и в сила три дни след обнародването му, даващо вече
възможност на страните в производствата по обжалване на наказателни
постановления да правят искания за присъждане на разноски. Затова е допустима
тази искова претенция за вреди, произтичащи от размера на заплатено адвокатско
възнаграждение в производството по отмяна на наказателно постановление.
Искът е предявен от надлежна страна, предвидена сред лицата, които могат да
търсят обезщетение в разпоредбата на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, респ. чл.203 от АПК.
Същият е предявен и против надлежен ответник, доколкото по смисъла на чл.205 от АПК искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано
от органа, от чийто незаконосъобразен акт са причинени вредите. В случая,
издател на посоченото наказателното постановление, от чиято незаконосъобразност
се твърди да са произтекли вреди за ищеца е Началник група в Сектор „Пътна
полиция“ при Областна дирекция на МВР - Пловдив. Последната е юридическо лице,
съгласно чл.37, ал.2 от ЗМВР, поради което и доколкото издателят на отмененото
наказателното постановление е част от административната структура на това
юридическо лице /по арг. на чл.9 ПУДМВР/, правилно искът е насочен именно срещу
Областна дирекция на МВР Пловдив.
По същество исковата претенция се явява основателна.
От приетите и приложени по делото доказателства се установява от фактическа
страна, че срещу ищеца Б. е било издадено Наказателно постановление № 18-1030-000023
от 16.01.2018 г., с което на същия са били наложени административни наказания
глоба от 200 лева и лишаване от право да управлява МПС за срок от 24 месеца по
чл.174 от ЗДвП. Наказателното постановление е било обжалвано от ищеца Б. по реда на чл.59 от ЗАНН, като по жалбата,
депозирана чрез негов пълномощник адв.Б., било образувано адм. дело № 4253/2018
г. По това дело бил представен заедно с
пълномощното и договор за правна защита и съдействие от 14.06.2018 г., сключен
между ищеца Б. и адв.Б., по който било заплатено възнаграждение за адвокат от
300 лева. Адвокат Б., като пълномощник на ищеца, участвал в съдебното заседание
по АНД № 4253/2018 г., по което дело било постановено решение № 1309/23.07.2018
г. за потвърждаване на наказателното постановление. Решението на РС Пловдив
било обжалвано пред Административен съд Пловдив от ищеца, като по касационната
жалба, депозирана отново чрез пълномощник адв.Б. било образувано КАНД №
2765/2018 г. По това дело, ведно с пълномощно за адв.Б. бил представен и
договор за правна защита и съдействие от 08.08.2018 г., по който било уговорено
и заплатено възнаграждение за адвокат от 200 лева. С решение № 2692/14.12.2018 г.
Административен съд Пловдив отменил решението на РС Пловдив по АНД № 4253/2018 г.
и върнал делото за ново разглеждане от друг състав на РС Пловдив. По повод на последното било образувано АНД №
8240/2018 г. по описа на РС Пловдив, 24 н.с., по което с Решение №
332/20.02.2019 г. наказателното постановление било отменено изцяло. Решението
на РС Пловдив не било обжалвано и влязло в законна сила на 12.03.2019 г.
Съгласно Тълкувателно решение № 6/2013 г. на ВКС ОСГТК, когато
възнаграждението за адвокат е заплатено в брой, то с оглед доказване на
плащането, този факт следва да бъде отразен в договор за правна помощ, а самият
договор да е приложен по делото и в този случай той има характер на разписка, с
която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила
адвокатското възнаграждение. В случая, от приложените по АНД № 4253/2018 г. и
КАНД № 2765/2018 г. в оригинал договори за правна защита и съдействие към
пълномощните от 14.06.2018 г. и съответно 08.08.2018 г. е видно, че е било
договорено и платено в брой възнаграждение от 300 лева при подписването на
първия от договорите и съответно възнаграждение от 200 лева по втория от
договорите, а договорите са подписани от двете страни. В тази насока и според
съда, въпросните два договора за правна защита и съдействие, което не са
оспорени от ответника, са годни да удостоверят извършения от страна на ищеца
разход за адвокатска защита в производството пред ПРС и пред Административен
съд Пловдив по обжалване на отмененото впоследствие наказателното
постановление. Затова и разход в претендиран размер от 500 лева /300 лева + 200
лева/, като направен от ищеца Б., е доказан.
За да възникне правото на иск за обезщетение по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ е
необходимо да са налице няколко кумулативно определени предпоставки, а именно:
да има причинена вреда - имуществена или неимуществена; да съществува
незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на
държавата или общината; незаконосъобразният акт, действието или бездействието
да са при или по повод изпълнението на административна дейност; пряка и
непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието или
бездействието и настъпилата вреда. При липсата, на който и да е от елементите
на посочения фактически състав, не може да се реализира отговорността на
държавата по реда на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.
В конкретния случай, както се посочи,
е установена по делото наличната отмяна
на издаден при изпълнение на особена по своя характер административна дейност,
каквато е административно-наказателната дейност, акт – наказателно
постановление, като незаконосъобразен. В развилото се пред Районния съд по АНД
№ 4253/2018 г. и КАНД № 2765/2018 г. производство по обжалване на наказателното
постановление се установява ищецът да е направил имуществен по своя характер
разход, като е заплатил адвокатски хонорар на упълномощения и представлявал го
в производството адвокат. Така направеният разход се явява имуществена вреда за
ищеца, която, освен това, е в пряка причинна връзка с отменения като
незаконосъобразен акт – наказателно постановление – и е непосредствена
последица от него, доколкото ищецът не би търсил и заплащал адвокатска защита,
ако срещу него не бе издадено незаконосъобразното наказателно постановление. В
тази насока следва да се има предвид и изричното разрешение, дадено в
задължителното за съдилищата ТР 1/2017 г. на ВАС, според което адвокатската
защита е конституционно гарантирана в КРБ и законово регламентирана в ЗА и в
чиито мотиви е отхвърлено като абсурдно с конкретно изложени доводи
твърдението, че направеният разход за адвокатски хонорар в посочените
производства, не се явява имуществена вреда за ищеца, тъй като е платен само по
силата на свободното договаряне между страните. Съгласно последно посоченото ТР
1/2017 г. на ВАС, при предявени пред административните съдилища искове по чл.1,
ал.1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни
постановления, изплатените адвокатски възнаграждения в производството по
обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по
смисъла на чл.4 от ЗОДОВ. В тази насока и възраженията на ответната страна
относно това, че защитата в съдебното производство по ЗАНН не е задължителна,
поради което и не може да се установи пряка и непосредствена връзка между
направения разход, който да се отчете като имуществена щета за ищеца и отмяната
на наказателното постановление, не могат да се счетат за основателни, като се
има предвид и изричното разрешение, дадено в задължителното за съдилищата ТР
1/2017 г. на ВАС.
Не е част от фактическия състав на разпоредбата на чл.1 от ЗОДОВ
установяване виновно причиняване на щетите за реализиране отговорността на
държавата. В тази връзка съдът съобразява и съдържанието на изричната
разпоредба на чл.4, пр. последно от ЗОДОВ.
Не се установява
от доказателствата по делото нито една от хипотезите на чл.5 от ЗОДОВ, които са
основание за отхвърляне на иска, или намаляване размера на присъденото
обезщетение. Тук следва да се има предвид, че е без значение причината, поради
която е отменено наказателното постановление, защото фактическият състав за
възникването правото на обезщетение включва, както се каза вече,
незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на
държавата или общината, незаконосъобразният акт, действието или бездействието
да са при или по повод изпълнението на административна дейност, да е налице
пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието
или бездействието и настъпилата за конкретното лице вреда и той няма отношение
към предходно поведение на търсещото обезщетение лице. Затова и дори и да е
установено извършване на административно нарушение от негова страна, за което е
издадено наказателното постановление, това не прави неоснователна претенцията
за обезщетяване на вреди при налична отмяна на наказателното постановление като
незаконосъобразно издадено. Основание за намаляване размера на обезщетението по
вина на ищеца във връзка с чл.5 от ЗОДОВ също не е налице в случая и такова би
съществувало, например, при установено недобросъвестно процесуално поведение на
същия в процедурата по отмяната на незаконосъобразното наказателно
постановление, което да е довело до извършването на по-големи и/или неоправдани
разходи за адвокатско възнаграждение, каквото поведение в случая не се установи
да е имал ищецът. В крайна сметка, повод за нуждата от ангажиране на адвокатска
защита е незаконосъобразно издаденото наказателно постановление, което е пряк
резултат от дейността на административния орган, а дали евентуално ищецът е
имал предходно виновно поведение, осъществило състав на административно
нарушение, е въпрос, който е стоял на обсъждане в административно-наказателното
производство и по никакъв начин той не предопределя незаконосъобразно
упражнената дейност на административния орган, сиреч липсва причинно-следствена
връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат, която иначе
подлежи на изследване при всеки конкретен случай, съгласно ТР № 3 по т.д.№
3/2004 г. на ОСГК на ВКС. Изобщо не се установява твърдяното от ответника
частично отменяне на наказателното постановление, като видно от влязлото в сила
съдебно решение за отмяната на наказателното постановление то е отменено
изцяло. Поради това и всички възражения на ответната страна по чл.5 от ЗОДОВ не
могат да бъдат уважени.
От изложеното следва, че искът е доказан и по своето правно основание, като поради това
и ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца обезщетение за
имуществени вреди, произтекли от заплатено адвокатско възнаграждение в производството
по обжалване на отменено като незаконосъобразно наказателно постановление,
издадено против ищеца Б..
За да отговори на възражението на ответника
относно размера на претендираните като обезщетение разноски, направени във
връзка с обжалване на наказателното постановление, съдът отново се позовава на
мотивите на цитираното и по-горе Тълкувателно решение № 1/2017 г. на ВАС, в
което изрично е отбелязано, че съдът, спазвайки принципа на справедливостта и
съразмерността, следва да присъди само и единствено такъв размер на
обезщетение, който да отговаря на критериите на чл.36, ал.2 от Закона за
адвокатурата /ЗА/, сиреч да е обоснован и справедлив, което означава да е съразмерен на извършената правна
защита и съдействие и да обезщети страната за действително понесените от
нея вреди от причиненото й от държавния орган непозволено увреждане, без да
накърнява, или да облагодетелства интересите, на която и да е от страните в
производството. В разпоредбата на чл.36, ал.2 от ЗА е предвидено, освен, че
размерът на договореното адвокатско възнаграждение следва да е обоснован и
справедлив, също и че не може да е по-нисък от предвидения в наредбата на ВСС
размер за съответния вид работа. В чл.18, ал.2 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в приложимата редакция към
момента на сключване на всеки от договорите за правна защита и съдействие/ е
предвидено, че за процесуално представителство, защита и съдействие по дела
срещу наказателни постановления, в които административното наказание е под
формата на глоба, имуществена санкция и/или е наложено имуществено обезщетение,
възнаграждението се определя по правилата на чл.7, ал.2 върху стойността на санкцията,
съответно обезщетението, но не по-малко от 300 лв. В случая размерът глобата по
отмененото наказателно постановление е бил 2000 лева, поради което и
минималният размер на адвокатското възнаграждение за представителство пред съд
е било 370 лева на основание чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата.
Предвидените по Наредбата размери са само долна граница, под която адвокатите
не могат да договарят възнаграждение за оказаната от тях правна помощ, а самият
размер се определя по свободно договаряне въз основа на писмен договор с
клиента. Това означава, че въпросният минимален размер не е равнозначен на
обоснован и справедлив размер по смисъл на чл.36, ал.2 от ЗА, а определянето на
размера на възнаграждението като обоснован и справедлив е в зависимост от
характеристиките и обема на конкретно оказаната правна помощ и във връзка със спецификите,
сложността, продължителността и предмета на конкретното производство. В случая,
видно е, че адв. Б. е съставил и подписал жалбата, която е сложила началото на
производството по обжалване на наказателното постановление и я е депозирал в
съда, а оказаната правна помощ по делото, образувано пред Районния съд се е
състояла в представителство в съдебното заседание. Пред административния съд по
образуваното КАНД пълномощникът адв.Б. е депозирал касационната жалба и е
представлявал ищеца в качеството му на касационен жалбоподател в съдебното
заседание. С оглед на посочената действително осъществена правна защита и
съдействие, както и характера, сложността и обема на всяко от делата, по които
е осъществена защитата, то съдът намира, че претендираният от ищеца размер на
обезщетението за всяка от инстанциите е съразмерен. Тоест, така направеният
разход от общо 500 лева от ищеца Б. може да бъде счетен за съответен на
фактическата и правна сложност на проведеното пред Районния съд и съответно
пред Административния съд производство, като става ясно и че заплатеното
възнаграждение за всяка от инстанциите е под предвидения в Наредбата минимален
размер и поради това направеното в настоящото производство искане за обявяване
прекомерност на направения разход и съответно намаляване на претендираното
обезщетение от страна на ответника не следва да се уважава. Поради изложеното и
исканото по делото обезщетение за направени разходи за адвокатско
възнаграждение следва да се уважи като претенция до пълния претендиран размер
от 500 лева.
Възражението
на ответната страна, свързано с приложението на чл.52 от ЗЗД не следва да се
обсъжда, доколкото посочената разпоредба се отнася до обезщетението за
неимуществени вреди, а в случая предявеният иск касае имуществени такива. Позоваването в отговора по исковата молба на ТР 1/2018г. на ОСГК на
ВКС не е относимо съм случая, доколкото същото касае произнасяне във връзка с
различен иск по ЗОДОВ, а именно такъв по чл.2 от ЗОДОВ.
Настоящият
състав
намира за основателно и направеното акцесорно искане, което принципно следва
съдбата на основното, за присъждане на законна лихва върху обезщетението, което
ще се присъди, като с оглед заключението по т.4 на ТР № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК,
при незаконни актове на администрацията, началният момент на дължимостта на
законната лихва върху сумата на обезщетението е влизането в сила на решението,
с което се отменят унищожаемите административни актове, а при нищожните –
моментът на издаването им. В случая Решение № 332/20.02.2019 г., с което е
отменено наказателното постановление е влязло в сила на 12.03.2019 г., поради
което и следва да се уважи искането за законна лихва, както е поискано, като от
12.03.2019 г. се присъди законната лихва върху сумата на обезщетението от 500
лева.
На основание чл.10, ал.3 от ЗОДОВ на
ищеца ще следва да бъдат присъдени и сторените в настоящото производство
разноски за внесената държавна такса за образуване на делото. Ищецът претендира
разноски за адвокатско възнаграждение, което да бъде присъдено съобразно с
чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата. От приложения договор за правна защита и
съдействие от 19.04.2021 г. се установява, че адвокатът Б., упълномощен от
ищеца за представителство по настоящото дело, е следвало да представлява
последния безплатно като лице, което е материално затруднено, с посочено
основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, което е вписано в договора. Поради това и
според съда са налице основанията на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата на
адв. А.Б. да се присъди адвокатско възнаграждение в размер, определен съгласно Наредбата
за минималните размери на адвокатските възнаграждения и в случая, съобразно с
нормата на чл.8, ал.1, т.1 от Наредбата, то следва да възлиза на 300 лева,
което е предвиденият минимум, под който съдът не може да определи
възнаграждение.
С оглед така
изложените мотиви Съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - гр. Пловдив,
ул.“Княз Богориди“ № 7, да заплати на А.К.Б. с ЕГН ********** ***, сумата в
размер на 500,00 лв. /петстотин лева/, представляваща обезщетение
за претърпени от ищеца Б. имуществени вреди в резултат на незаконосъобразно
издаденото срещу него Наказателно постановление № № 18-1030-000023 от 16.01.2018
г., издадено от Началник група при Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР Пловдив,
ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от 12.03.2019 г. до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - гр. Пловдив,
ул.“Княз Богориди“ № 7, да заплати на А.К.Б. с ЕГН ********** ***, сумата в
размер на 10,00 лв. /десет лева/,
представляваща направените от него разноски по настоящото дело за държавна
такса.
ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - гр. Пловдив,
ул.“Княз Богориди“ № 7да заплати на адв.А.Б.Б.,***, със служебен адрес гр. Пловдив,
бул. “Шести септември“ № *** сумата от 300 лв. /триста
лева/, съставляваща адвокатско възнаграждение на основание
чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в 14-дневен
срок от съобщаването на страните за неговото изготвяне.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: