Решение по дело №182/2024 на Административен съд - Смолян

Производството е по реда на чл.145 от Административнопроцесуалния кодекс АПК) във връзка с чл. 118, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

Делото е образувано по жалба на Н. Ф. К. от [населено място], [област], срещу Решение № 2153-20-30/05.04.2024 г. на Директора на ТП на НОИ - [област], с което е оставено в сила Разпореждане №201-00-1050-3/21.02.2024 г., издадено от ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – [област], съдържащо отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица, на основание чл. 54ж ал.1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

В жалбата се твърди, че оспореното решение е незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон и в нарушение на процесуални правила. Според жалбоподателя К. директорът на ТП на НОИ-[област] е направил неправилен извод,че липсва трудово-правна връзка на К. с [държава] и че център на жизнените й интереси, съответно пребиваване, не е [държава]. Не се спори, че държавата, в която Н. К. е упражнявала трудова дейност, е [държава], но се поддържа,че център на жизнените й интереси е родината й, тук е местопребиваването й. Тук тя си търси работа и тук й предстои пенсиониране. К. живее в [населено място], семейството й е от три деца и двама внуци. А работата й в [държава] е възможност за печелене на пари, за да бъде полезна на близките си в [държава]. Затова счита,че на основание Регламент /ЕО/ 883/2004 обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.

Поради направените оплаквания моли съда да отмени оспореното решение.

В открито съдебно заседание жалбоподателят Н. К. чрез пълномощника си адвокат В. поддържа жалбата и моли да се присъдят направените по делото разноски за адвокатски хонорар по представен Списък на разноските.

Ответникът по жалбата - Директорът на ТП на НОИ [населено място], редовно призован, не изпраща представител. От надлежно упълномощен юрисконсулт Ч. е постъпило писмено становище. Излага съображения за законосъобразност на оспорваното решение и моли жалбата срещу него да се отхвърли. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на другата страна.

Смолянският административен съд, втори състав, като взе предвид оплакванията в жалбата, становищата на страните и обсъди доказателствата по делото в тяхната съвкупност, прие следното:

Със заявление вх. № 201-00-1050/02.10.2023 г. до дирекция „Бюро по труда“ - [община], Н. К. е поискала отпускане на парично обезщетение за безработица (ПОБ). Впоследствие е подала и заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава - членка на ЕС със структуриран електронен документ (СЕД) U002 - [държава]. Поискано е удостоверяване на периода от 01.07.2021г. до 30.09.2023 г., като това е и последната заетост на лицето.

С Разпореждане № 201-00-1050-1/10.10.2023 г. образуваното производство по отпускане на ПОБ е спряно, до събиране на доказателства от компетентната институция (КИ) на [държава] за осигурителния стаж и осигурителния доход, придобити в [държава].

На 16.10.2023 г. е изпратено искане (U001СВ) до КИ на [държава] за издаване на СЕД U017 за периода от 01.07.2021г. до 30.09.2023 г. вкл., деклариран от лицето.

На 16.02.2024 г. със справка вх. № 201-00-1050-5 са приети постъпилите СЕД U017 и СЕД U004. Със СЕД U017 е удостоверен осигурителен период за времето от 01.07.2021 г. до 30.09.2023 г. вкл. и основание за прекратяване на последната заетост „Изтичане на договора". Със СЕД U004 е удостоверен период на доход от заетост за времето от 01.10.2021 г. до 30.09.2023 г. включително, в размер на 34 820.97 евро.

Административният орган сочи, че във връзка с негово произнасяне и изплащане на ПОБ по подадено от К. заявление на 02.01.2020г., е потвърден от КИ на [държава] осигурителен период от 01.08.2018г. до 31.12.2019г. включително.

Прието е,че в случая с К. за периода от 01.10.2018 г. до 30.09.2023 г. включително, са налице няколко осигурителни периоди, както следва:

- от 01.10.2018 г. до 31.12.2019 г. вкл.

- от 01.07.2021 г. до 30.09.2023 г. вкл.

Налице е прекъсване в трудовата дейност в [държава], както следва:

От 01.01.2020 г. до 30.06.2021 г. вкл. - 1 година и 6 месеца.

Н. К. е получавала ПОБ в [държава] през периода от 01.01.2020 г. до 31.10.2020 г. вкл. и отпускането на ПОБ се основава само на осигурителния период, придобит в [държава], без налично осигуряване в [държава].

След възобновяване на производството по заявлението на Н. К. за отпускане на ПОБ, с Разпореждане № 201-00-1050-3/21.02.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица е отказано отпускане на ПОБ със следните мотиви:

Посочва се,че съгласно разпоредбите на Регламент (ЕО) 883/2004, НОИ не е компетентната институция по отпускането на обезщетение за безработица.

Съгласно чл. 65, параграф 2 от Регламент 883/2004 за координация на системите за социална сигурност, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава и което продължава да пребивава в тази държава или се върне в тази държава, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Тълкуването на тази разпоредба води до извода, че компетентна да отпусне обезщетение за безработица е осигурителната институция на тази държава членка, по отношение на която лицето изпълнява следните две изисквания, които следва да бъдат налице кумулативно: 1. По време на последната си дейност като наето или самостоятелно заето лице същото е пребивавало или се завърне на нейна територия и 2. лицето продължава да пребивава на територията на държавата-членка по последната заетост или се завърне на нейна територия.

Органите на осигуряването приемат,че в случая е налице „стабилна“ / „дългосрочна“ заетост в [държава], защото е налице сумарна заетост в [държава] за време, надхвърлящо пет години, т.е. от 01.08.2018 г. до 30.09.2023 г. вкл., като през това време няма заетост в [държава].

При горните данни административният орган не приема, че жалбоподателят попада в обхвата на чл. 65. § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004, според който отговорността за изплащане на обезщетение за безработица се прехвърля от държавата по заетостта (компетентна по правилата на чл. 11, § 3, б. „а“ от същия регламент) върху държавата по пребиваване. За да е налице такава хипотеза, текстът на нормата изисква напълно безработното лице. какъвто безспорно е жалбоподателят К., по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице да е пребивавала в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, като в случая компетентната държава е [държава]. При това положение, не се приема, че завръщайки се в [държава], жалбоподателят се е завърнала в държавата си по пребиваване, защото след приключване на заетостта, Н. К. се е завърнала в държавата си по произход, но не и по пребиваване. С оглед на това е прието, че в случая приложение намира не разпоредбата на чл. 65 § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, а нормата на чл. 64 от същия регламент, касаеща безработните лица, които имат право на обезщетение от компетентната държава-членка, като се поставят на разположение на службите по заетостта на тази друга държава-членка.

В настоящия случай органите на осигуряването приемат, че [държава] съгласно чл.61 и по аргумент от чл.65 ал.2 и ал.5 б.“а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 не е компетентната държава по последна заетост, но и по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на право на обезщетение за безработица по българското законодателство.

За да мотивира извода си, че [държава] не е държава на пребиваване за Н. К., административният орган е посочил,че жалбоподателят е живяла в [държава] за дълъг период от време, като е осъществявала и трудова дейност в [държава]. Тези факти сочели на трайно (обичайно) установяване в [държава]. Посочено е,че Н. К. няма съпруг/партньор и няма деца под 16 години. Фактът, че преобладаващата част от роднините на жалбоподателя се намират в [държава], както и преобладаващата част от социалните контакти са в [държава], не променяли извода, че обичайното пребиваване до 30.09.2023 г. е в [държава].

Поради гореизложеното е отказано отпускане на ПОБ на лицето.

Разпореждане № 201-00-1050-3/21.02.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица е получено лично от жалбоподателя с известие за доставяне-обратна разписка на 26.02.2024г.(л.33 от делото).

Жалбоподателят К. е обжалвала разпореждането за отказ на ПОБ пред Директора на ТП на НОИ [населено място].

С Решение № 2153-20-30 от 05.04.2024 г., което е предмет на оспорване в настоящото производство, Директорът на ТП на НОИ [населено място] е оставил в сила Разпореждането на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - [област] и е отхвърлил депозираната срещу него жалба от Н. К..

За да остави в сила Разпореждане №201-00-1050-3/21.02.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - [област] и отхвърли жалбата, директорът на ТП на НОИ - [област] въз основа на получения СЕД U017 приема, че лицето е придобило непрекъснат осигурителен период в [държава] за време по-дълго от пет години - от 01.08.2018 г. до 30.09.2023 г. Приема също,че [държава] не се явява нито държава по пребиваване, нито държавата по последна заетост. Затова на основание чл. 61 и по аргумент от чл. 65, ал. 2 и ал. 5, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 прави извод, че [държава] не е компетентната държава да извършва преценка на право на обезщетение за безработица. Според административния орган [държава] е държавата на пребиваване на Н. К., а не [държава].

Решението на директора на ТП на НОИ - [област] е получено лично от жалбоподателя К. с пощенска пратка, видно от известие за доставяне-обратна разписка, на 07.05.2024г.(л.12 от делото).

Жалбата срещу решението е подадена чрез административния орган на 14.05.2024 г., с вх. № 2153-20-30#1 по описа на ТП на НОИ – [област].

При така установеното, съдът направи следните правни изводи:

Жалбата е подадена в срока по чл. 118, ал. 1 от КСО от надлежна страна и следователно е процесуално допустима.

При разглеждането й по същество, съдът съобрази следното:

Оспореното Решение № 2153-20-30 от 05.04.2024 г. на директора на ТП на НОИ - [област] и оставеното в сила Разпореждане на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - [област], са издадени от оправомощени по закон органи, в изискуемата писмена форма, при спазване на административнопроизводствените правила.

Съгласно изискванията на чл.59, ал.2, т.4 от АПК за форма на административния акт, той следва да съдържа фактически и правни основания за издаване.

Оспореното решение и оставеното в сила разпореждане са мотивирани, тъй като в тях са изложени конкретни фактически и правни основания за издаването им.

Оспореното решение и оставеното в сила разпореждане, обаче, са издадени при неправилно приложение на материалния закон, предвид следното:

Спорът по делото е правен и се свежда до това коя е компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица по отношение периода, през който жалбоподателят Н. К. е работила по трудово правоотношение на територията на ФР [държава].

[държава] е част от Европейския съюз - такава част е била през времето, през което жалбоподателят е работила във ФР [държава], както и [държава] е държава-членка на ЕС. Всички държави-членки са длъжни да прилагат европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Всяка държава-членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява размера на обезщетенията и т.н. Разпоредбите на Европейския съюз обаче, определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони, като към настоящият момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

Като източник на вторичното право на ЕС регламентът се прилага пряко, т.е съдържащите се в регламента правила, като нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко приложими във всички държави-членки (чл. 288 от ДФЕС) и са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства. Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. разпоредбите му се прилагат към всички законодателства (по смисъла на чл. 1, параграф „л“) относно посочените клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи) в това число и относно обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1, б. „з“).

Безработицата, представлява предвиден от чл. 2, ал. 1 от КСО задължителен осигурителен риск, който при настъпването причинява невъзможност за осигуреното лице да се издържа от доходи от полагане на труд. В случая, доколкото последната трудова заетост на жалбоподателя (за която няма спор, че е български гражданин) е била във ФРГ, относимите правни норми във връзка с координация на системите за социална сигурност между [държава] и [държава] са в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на схемите за социална сигурност.

Заявлението за отпускане на парично обезщетение за безработица е подадено на 02.10.2023 г., поради което при преценка основателността на претендираното от Н. К. право, приложение намира посочения по-горе Регламент № 883/2004. В чл. 2 от него се сочи, че се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица. [държава] е част от Европейския съюз и съответно е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕО) №883/2004 г. разпоредбите му са приложими към всички законодателства (по смисъла на чл. 1, параграф „л“) относно обезщетение за безработица, доколкото Н. К. е посочила, че последната й заетост е в [държава] и същата е прекратена, считано от 01.10.2023 година.

С Регламент (ЕО) № 883/2004 г. са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

В случая от значение е тълкуването и прилагането на термина „пребиваване“. Легалната дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл. 1, §3, б. „й“ от посочения Регламент - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се определя, съгласно чл. 11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и други примерно изброени в цитираната норма. Съгласно разпоредбата на чл. 11, §2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.

В член 1, букви „й“ и „к“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 се прави разграничение между „пребиваване“ и „престой“, последният дефиниран като „временно пребиваване“.

Настоящият съдебен състав не споделя изложените мотиви от административния орган по отношение приетото място на „обичайно пребиваване“ на жалбоподателя К..

В периода на заетост в [държава] жалбоподателят действително не е била на територията на [държава], но това пребиваване е било обусловено от съществуването на трудово правоотношение, респективно не покрива критериите, въз основа на които се обосновава извод за „обичайно пребиваване“.

Към момента на подаване на заявлението на 2.10.2023г. няма спор, че жалбоподателят Н. К. е напълно безработно лице. Същата е пребивавала за времето на трудовата си заетост в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, а именно - в [държава]. Безспорно се установява, че след прекратяване на заетостта си, К. не продължава да пребивава в [държава], нито се е върнала в тази държава-членка, на чието законодателство за последно е била подчинена, съответно същата не се е регистрирала (т.е. не се е поставил на разположение) в службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване (за времето на трудова заетост), завърнала се е трайно в [държава] за периода от 02.10.2023г. до настоящия момент (месец август 2024г.) и тук обичайно пребивава. Н. К. има жилище в [населено място] и там се е установила от прибирането си през м.октомври 2023г. Според свидетелските показания от м.юни 2024г. работи в курорта [населено място].

При така установеното съдът намира, че обичайното пребиваване на жалбоподателя е в РБ, а пребиваването й в [държава] има характер на временно (за периода на заетост), а не на обичайно такова, по смисъла на член 1, букви „й“ и „к“ от Регламент (ЕО) № 883/2004. Оттук следва,че приложимото законодателство е това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на жалбоподателя, на която държава тя е и гражданин, а именно - законодателството на [държава], съответно [държава] се явява компетентна държава. Обезщетението за безработица, претендирано от жалбоподателя следва да бъде поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това.

В този смисъл е и т.3 от Решение № U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудово-правно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудово-правното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.

Безспорно е установено за жалбоподателя, че е налице завършен период на заетост с прекратен трудов договор в съответната държава-членка на Европейския съюз и изразено намерение за пребиваване в [държава] на български гражданин, така че заявлението за отпускане на обезщетение следва да бъде разгледано по същество със зачитане на осигурителния стаж и доход при определяне на обезщетението в държава-членка на Европейския съюз. Претендираното парично обезщетение за безработица от Н. К. следва да бъде поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това. В този смисъл е практиката на Върховния административен съд, изразена в Решение № 2695/22.02.2019 г. по адм. дело № 3077/2018 г. по описа на ВАС и Решение № 10291/03.07.2019 г. по адм. дело № 15067/2018 г. по описа на ВАС.

По изложените съображения съдът намира, че жалбата срещу решението на директора на ТП на НОИ - [населено място], с което е оставил в сила Разпореждане №201-00-1050-3/21.02.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - [област] е основателна и следва да бъде уважена.

Тъй като естеството на административния акт не позволява решаването на въпроса по същество от съда, на основание чл. 173, ал. 2, предл. трето от АПК, делото следва да бъде изпратено като преписка на директора на ТП на НОИ - [област], за ново произнасяне по заявлението на жалбоподателя, като мотивите на настоящото решение относно тълкуването и прилагането на закона следва да се считат за задължителни указания за административния орган при постановяване на акта му.

При този изход на делото и с оглед своевременно направеното от пълномощника на жалбоподателя искане за присъждане на разноски, съдът намира, че на жалбоподателя следва да се присъдят разноски по производството. С представения Списък на разноските се претендират разходите за заплатено адвокатско възнаграждение за един адвокат в размер на 1100лв. От ответната страна с писмено становище е направено възражение за прекомерност, което съдът намира за основателно, с оглед разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК, приложима във връзка с чл. 144 от АПК. Съдът, като взе предвид разпоредбата на чл. 8, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, която предвижда минимум от 500лв. за дела по Кодекса за социално осигуряване, намира, че изплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 1100 лева е прекомерно и следва да бъде намалено на 500лв. Предвид изложеното, следва да се присъдят разноски в размер 500лв., платими от ответната страна.

Мотивиран от изложеното и на основание чл. 172, ал. 2 и чл. 173, ал. 2, предл. трето от АПК, Смолянският административен съд, втори състав,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ Решение № 2153-20-30/05.04.2024 г. на директора на Териториално поделение на Национален осигурителен институт [населено място] и оставеното в сила Разпореждане №201-00-1050-3/21.02.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при Териториално поделение на Национален осигурителен институт – [област], по оспорването на Н. Ф. К..

ИЗПРАЩА преписката на административния орган за ново произнасяне по Заявление вх. № 201-00-1050/02.10.2023 г. от Н. Ф. К., при което следва да се имат предвид съдържащите се в мотивите на настоящия съдебен акт задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

ОСЪЖДА Териториално поделение на Национален осигурителен институт [населено място] да заплати на Н. Ф. К. от [населено място] разноски по делото в размер на 500 лв. за внесен адвокатски хонорар.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 119, във връзка с чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ от КСО.