№ 2227
гр. С., 12.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на първи февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Нели С. Маринова
Господин Ст. Тонев
при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова
като разгледа докладваното от Господин Ст. Тонев Въззивно гражданско
дело № 20211100512349 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение №20171846/13.08.2021 г., постановено по гр. д. №37093/2017
г. по описа на СРС, 38 състав, са отхвърлени предявените по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК от „Т. С.“ ЕАД срещу М. ОРФ. М. и И.П. Й. искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
признаване за установено, че всяка от ответниците дължи суми, както следва:
сума от по 1654,48 лв., представляваща цена за доставена от дружеството
топлинна енергия за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2016 г.; сума от по 123,35
лв., представляваща законна лихва за забава от 15.09.2015 г. до 05.12.2016 г.;
сума от по 37,90 лв., представляваща цена на извършена услуга дялово
разпределение за периода м. 05.2014 – 04.2016 г.; сума от по 7,25 лв.,
представляваща законна лихва за забава за периода 15.09.2015 г. – 05.12.2016
г., ведно със законната лихва върху главницата до окончателното изплащане
на задължението. Претенцията е по отношение на апартамент, находящ се в
гр. С., ул. „*******.
Постъпила е въззивна жалба от „Т. С.“ ЕАД срещу решение
№20171846/13.08.2021 г., постановено по гр. д. №37093/2017 г. по описа на
СРС, 38 състав, с което са отхвърлени изцяло предявените искове. Твърди, че
обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на
материалния закон и на процесуалните правила. Поддържа, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че ответниците не са потребители на
топлинна енергия за битови нужди по см. на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, като
1
посочва, че съдът е преценил превратно допуснатите и приети по делото
доказателства. Сочи, че с протоколно определение районният съд е определил
за безспорно между страните, че ответникът И. Й. е собственик на ½ от
топлоснабдения имот, а в решението си приел, че установеното от него за
безспорно не водело до извод, че това признание било отнесено към
процесния период. Сочи, че процесуалният представител на едната ответница
представил в открито съдебно заседание писмени доказателства, касаещи
спорът за собственост между ответниците. Процесуалният представител на
ответницата направил изявление, че имотът е определен в съсобственост по ½
ид. ч. между ответниците. Твърди, че били представени преписи от решение
на САС и ВКС, касаещи собствеността върху топлоснабдения имот, които
били приети от СРС без да е указал на страните, че същите страдат от
недостатъци, а в решението е приел, че не могат да се правят изводи върху
обезличени копия. Признава, че не е представен по делото документ,
представляващ титул за собственост, но твърди, че въпреки това било
проведено пълно и главно доказване на факта на собствеността. Иска се от
съда да постанови решение, с което да отмени първоинстанционното решение
като неправилно и вместо него да постанови друго решение, с което да уважи
предявените искове. Претендира разноски, в т. ч. и юрисконсултско
възнаграждение.
Въззиваемата страна – И.П. Й. е подала отговор на въззивната жалба в
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. Твърди, че обжалваното решение е правилно и
следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба следва да се отхвърли като
неоснователна. Сочи, че не било прието за безспорно между страните, че
ответницата Й. е собственик на ½ ид.ч. от топлоснабдения имот. Излага, че с
доклада си СРС е указал, че всяка страна следва да докаже обстоятелствата,
от които черпи права, а ищцовото дружество не доказало факта на
собствеността. Твърди, че възражението на ищеца, че представените преписи
от решения на СГС и САС са достатъчни да докажат собствеността върху
имота, е неправилно. Излага, че съдът е предоставил на ищеца възможност да
се снабди с преписи от решенията, но това не било реализирано по вина на
дружеството. Твърди, че искът не бил доказан като основателен при
условията на пълно и главно доказване. Освен фактът на собствеността върху
имота не били събрани доказателства относно монтажа и демонтажа на общия
топломер. Не било установено, че Общите условия на дружеството са влезли
в сила по отношение на ответницата и че Й. реално е потребила топлинната
енергия, т.к. другият ответник ползвал процесния имот. Иска се отхвърляне
на въззивната жалба и потвърждаване на първоинстанционното решение.
Въззиваемата страна – М.М. е подала отговор на въззивната жалба в
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. Твърди, че обжалваното решение е правилно и
следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба следва да се отхвърли като
неоснователна. Излага, че в производството пред СРС на дружеството била
предоставена възможност да се снабди със заверени преписи от решенията по
спора за собственост, но това не било направено. Твърди, че искът останал
недоказан – не било доказано, че ответницата М. е потребител на ТЕ, нито, че
между страните имало валидно облигационно правоотношение. Не било
установено, че Общите условия са влезли в сила по отношение на М..
Евентуално, договорът бил недействителен, т.к. Общите условия
2
противоречали на ЗЗП поради дребен шрифт. Не било доказано изпълнение
от страна на топлофикационното дружество. Не било ясно как е била
формирана претендираната сума. Оспорват се заключенията на вещите лица.
Твърденията за превратно тълкуване на доказателствата било голословно.
Иска се отхвърляне на въззивната жалба и потвърждаване на обжалваното
решение. Претендират се разноски.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, след като взе предвид доводите на
страните и като обсъди събраните по делото доказателства съгласно
разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно съединени положителни установителни искове
с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1
ЗЗД.
Ищецът „Т. С.“ ЕАД твърди, че ответниците М.М. и И.Н. са били
собственик на следния топлоснабден имот: апартамент, находящ се в гр. С.,
община Средец, ул. „*******, в периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., и в
това си качество се явяват клиенти на топлинна енергия за битови нужди през
процесния период. Посочва, че ответниците са ползвали доставената им
топлинна енергия в периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., като не са
заплатили дължимата цена. Твърди, че въз основа на заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е било образувано ч. гр. д.
№72673/2016 г. по описа на СРС, 38 състав, по което е била издадена заповед
за изпълнение на процесните вземания, която е била връчена на длъжниците,
които на основание чл. 414 ГПК са възразили срещу заповедта, поради което
са дадени указания за предявяване на иск за установяване съществуването на
процесните вземания. Иска се от съда да постанови решение, с което да
признае за установено по отношение на всеки от ответниците, че дължи на
ищеца, както следва: сума от по 1654,48 лв., представляваща цена за
доставена от дружеството топлинна енергия за периода м. 05.2014 г. – м.
04.2016 г.; сума от по 123,35 лв., представляваща законна лихва за забава от
15.09.2015 г. до 05.12.2016 г.; сума от по 37,90 лв., представляваща цена на
извършена услуга дялово разпределение за периода м. 05.2014 – 04.2016 г.;
сума от по 7,25 лв., представляваща законна лихва за забава за периода
15.09.2015 г. – 05.12.2016 г. Претендира се и законната лихва върху
главницата до окончателното изплащане на задължението. Претендира
разноски.
Ответницата – И.Й. е подала отговор на исковата молба в срока по чл.
131, ал. 1 ГПК. Твърди се, че искът бил недопустим, т.к. вземанията на
дружеството не били в достатъчна степен индивидуализирани. Твърдения за
недопустимост се излагат и във връзка с разлиичие между размера на сумите,
претендирани в заповедното и исковото производство, т.к. в заявлението била
посочена сума от 3384,74 лв., докато общата стойност на претендираните с
иска суми, ведно с таксата за дялово разпределение, била 3384,76 лв.
Евентуално се правят възражение срещу основателността на иска – не било
доказано наличието на правоотношение между дружеството и ответницата;
ответницата не живеела в процесния имот, поради което не ползвала
топлинна енергия в него, дори не била титуляр на партидата; не било
доказано дружеството да е изпълнило задълженията си, произтичащи от
3
правоотношението; нямало информация за количеството ползвана енергия, не
била установена валидността на отчитане на показанията на измервателните
уреди, не били установени продажните цени на енергията, не били ясни
падежите на вземанията.
Отговор на исковата молба е депозиран и от другия ответник – М.М.. С
отговора се излагат твърдения за недопустимост на иска поради липса на
процесуална легитимация на ответницата. Евентуално, излагат се аргументи
за неоснователност на иска. Не било доказано, че ответницата М. е била
потребител на топлинна енергия; не било установено между страните да е
имало валидно облигационно правоотношение; не било доказано, че Общите
условия на дружеството са влезли в сила по отношение на ответницата, като
Общите условия били недействителни поради противоречие със ЗЗП, т.к.
били публикувани с дребен шрифт; не било доказано ищецът да е изпълнил
задълженията си по договора; от исковата молба не било ясно как е
формирана претендираната сума; договорът между „Т. С.“ ЕООД и ЕС бил
изтекъл; не било установено дали общият топломер е бил работещ през
процесния период; не било доказано, че са спазени методиката за отчитане на
ТЕ, съобразно Наредбата да топлоснабдяването.
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1
ГПК от процесуално легитимирана страна.
Разгледана по същество, въззивната жалба е частично основателна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в
обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че
обжалваното решение е валидно и допустимо. Първоинстанционният съд не е
допуснал нарушение на императивни материалноправни норми.
Искът е допустим, а възраженията на ответниците са неоснователни.
Действително между сборът от сумите в исковата молба и тези в заявлението
има разминаване от 2 стотинки, но то се дължи на фактът, че някои от
претедираните със заявлението суми са нечетни числа, които не се делят
точно на две, а се получава остатък от 0,5 стотинки, който правилно е
закръглен до 1 от дружеството-ищец, което претендира сумите, посочени
общо в заявлението, разделно с иска срещу ответниците. Вземанията,
претендирани от ищеца, са в индивидуализирани в достатъчна степен, за да
бъде очертан предметът на спора, респективно да се формира произнасяне по
него. По въпроса за процесуалната легитимация следва да се отбележи, че тя
се основава на твърденията на ищеца, а те са безпротиворечиви в тази част.
Въпросът за това дали ответниците са потребители не ТЕ касае
основателността на иска, а не неговата допустимост.
По иска с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ.
За основателността на иска следва да установи oт ищеца наличието на
облигационно правоотношение за продажба на топлинна енергия с ответника,
по силата на което ищецът е престирал – доставил е топлинна енергия за
отопление и подгряване на вода в претендирания обем и на уговорената цена
за процесния имот през процесния период, както и дължимата цена за
4
ползваната топлинна енергия за процесния период.
В тежест на ответника е при доказване на горните факти, да установи
положителния факт на плащане.
Правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е
регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно
правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично
известни Общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране /КЕВР/ - чл. 150, ал.
1 ЗЕ, като писмената форма на договора не е форма за действителност, а
форма за доказване. Тези Общи условия се публикуват най – малко в един
централен и в един местен всекидневник в градовете с битово
топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да
е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 ЗЕ/.
Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна /купувач/ по договора за продажба
на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за
битови нужди, какъвто е и "битовият клиент", който според легалното
определение в т. 2а от § 1 от ДР ЗЕ /обн. в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г. /, е
клиент, който купува енергия за собствени битови нужди.
С разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ /изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила
от 17.07.2012 г. / всички собственици и титуляри на вещно право на ползване
в сграда - етажна собственост, която е присъединена към абонатна станция
или нейно самостоятелно отклонение, са обявени за потребители на топлинна
енергия и като такива са длъжни да монтират средства за дялово
разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл. 36, ал. 3, като изброяването в нормата на чл. 153,
ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на
ползване като клиенти /потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и
страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие, не
е изчерпателно. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбирани клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени Общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна
енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл.
153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия.
Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни
субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват
топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя
на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно
са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за
този имот при публично известните Общи условия директно с
топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице
придобива качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди /"битов
клиент" по смисъла на т. 2а, § 1 от ДР на ЗЕ/ и като страна по договора за
доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното
предприятие.
5
В този смисъл са мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение №2/2017г.
по т. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС.
Въззиваемите правят възражение, че Общите условия на дружеството
ги обвързват. Това възражение следва да бъде отхвърлено. Общите условия за
продажба на топлинна енергия от „Т. С.“ ЕАД на потребители за битови
нужди са публикувани и са влезли в сила. Ответниците не твърдят и не
доказват, че са възразили срещу тях в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ, поради което
те ги обвързват, без да е необходимо изричното им приемане.
Настоящият състав намира възражението за недействителност на ОУ на
дружеството поради противоречие с нормите на ЗЗП за неоснователно.
Първо, ЗЗП не поставя изискване за размер на шрифта при публикуването на
Общи условия. Второ, от представеното от ищеца заверено копие от
публикуваните му Общи условия е видно, че те са четими.
По делото са представени заверени за вярност копия от протокол от
28.11.2011 г. за обявяване на саморъчно завещание, съставен от нотариус
И.Н., рег. № 040, от което е видно, че наследодателят по завещанието – К.П.
Й., е починал на 16.10.2011 г. Представено е и заверено копие от завещанието
на К.П. Й. от 14.08.2011 г., с което починалата завещава на И. Й. – Н. цялото
си имущество. Представен е заверен за вярност препис от искова молба с вх.
№ 98540/02.10.2012 г. по описа на СГС, върху която е поставен печат, от
който е видно, че по молбата е образувано гр. д. № 13194/2012 г., I-6 състав,
по описа на СГС. От молбата се установява, че М.М. е предявила срещу И. Й.
– Н. обективно и субективно съединени искове, с които се иска прогласяване
на нищожност на завещанието на К. Й., евентуално – възстановяване на
запазената част на дъщерята на наследодателката – М.М.. От исковата молба
се установява още, че апартамент, находящ се в гр. С., район „Средец“, ул.
„*******, е част от наследствената маса, оставена от К. Й.. Приет е заверен за
вярност препис от решение с обезличени лични данни от 15.07.2016 г.,
постановено по гр.д. № 13194/2012 г., I-6 състав, по описа на СГС. От
решението се установява, че исковете, предявени от ищец с инициали М.О.М.
срещу ответник с инициали И.П.Й.-Н. с правно основание чл. 42, б. б), чл. 42,
б. в) и чл. 43, ал. 1, б. а) са отхвърлени, а на основание чл. 30, ал. 1 ЗН, вр. чл.
29, ал. 3 ЗН е възстановена запазената част на М.О.М. от наследството на
К.П.Й., починала на 16.10.2011 г. като намалява с ½ ид. ч. универсално
завещателно разпореждане на К.П.Й., извършено със саморъчно завещание от
14.08.2011 г. в полза на И.П.Й. – Н. В отговора на исковата молба, подаден от
И.Й., се излага, че между нея и другата ответница -М.М., има висящ спор с
предмет топлоснабдения имот, във връзка с който спор е образувано гр.д. №
13194/2012 г., I-6 състав, по описа на СГС, по което е постановено решение,
което е обжалвано пред САС, във връзка с което е образувано в.гр.д. №
307/2017 г. по описа на САС. По делото е приет заверен за вярност препис от
решение с обезличени лични данни №46/05.01.2018 г. по в.гр.д. № 307/2017
г. по описа на САС, с което е потвърдено решение от 15.07.2016 г. по гр. д.
№13194/2012 г. на СГС, I-6 състав, в обжалваната му отхвърлителна част. От
заверен препис от определение с обезличени лични данни № 469/16.10.2018 г.
по гр. д. № 1091/2018 г. по описа на ВКС е видно, че не е допуснато
касационно обжалване на въззивно решение на САС, ГК, първи състав,
№46/05.01.2018 г. по гр. д. № 307/2017г.
6
Съвкупната преценка на посочените писмени доказателства води до
извода, че ответниците М.М. и И. Й. се легитимират като собственици на
процесния имот през процесния период, поради което те се явяват
потребители на топлинна енергия за битови нужди по см. на чл. 153, ал. 1 от
ЗЕ, и между тях и ищеца е възникнало и съществувало облигационно
отношение по договор за продажба на топлинна енергия, сключен при Общи
условия, за описания по – горе имот, за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016
г.
От приетата СТЕ, заключението по която настоящият състав кредитира
като компетентно изготвено и обосновано, по делото се установява и втората
предпоставка за уважаване на иска, а именно ищецът да е доставил на
ответника топлинна енергия за отопление и подгряване на вода в
претендирания обем и на уговорената цена през процесния период по
отношение на процесния имот.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинна
енергия в сграда – етажна собственост се извършва по системата за дялово
разпределение. Начинът на извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – 148/ и в действащата през процесния период
Наредба N 16 – ЗЗ4/06.04.2007 г. за топлоснабдяването.
От представения като доказателство по делото протокол от 25.07.2002г.
се установява, че ЕС на сградата с адрес: гр. С., ул. „*******, е сключила
договор за дялово разпределение на топлинна енергия с „Т. С.“ ЕООД.
По делото се твърди, че договорът за извършване на услугата "дялово
разпределение", сключен с „Т. С.“ ЕООД, е срочен и че срокът му е изтекъл.
Това възражение на въззиваемите е неоснователно. Видно от т.2.4. от
представения договор № 2691/30.07.2002 г. същият е сключен за срок от 2
години, но той се удължава автоматично с още 1 календарна година, в случай
че никоя от страните не го прекрати с писмено предизвестие, дадено един
месец преди изтичането на срока му. По делото не се твърди и не се доказва
такова предизвестие да е отправено, респективно договорът да е прекратен,
поради което съдът приема, че през процесния период ФДР е извършвала
разпределение на топлинна енергия в блока след отчет на уредите за дялово
разпределение и на водомерите за топла вода, монтирани в имотите на
абонатите в СЕС.
От заключението по СТЕ се установявя, че изчисленията на ФДР са
съгласно Методиката за дялово разпределение към Наредбата за
топлоснабдяването. Ето защо, съдът приема, че за процесния имот е
доставяна топлинна енергия съобразно уговореното, като количеството на
доставената енергия е измервано коректно.
От същото заключение се установява, че в абонатната станция на
сградата е монтиран общ топломер, който е преминавал на метрологичен
контрол съгласно изискванията на ДАМТН през процесния период.
Проверките са извършени от лицензирани от ДАМТН дружества. Предвид
изложеното, неоснователни се явяват възраженията във връзка с редовността
на измервателните уреди.
Тъй като се дължи цената на реално потребената енергия, то при
определяне на дължимата цена следва да се вземат предвид не стойностите по
7
фактури, представляващи стойности по прогнозен дял, а тези, които се
формират в резултат от изравняване.
Това изискване е съобразено от вещото лице при изготвяне на
заключението по ССчЕ, което настоящият състав кредитира като компетентно
изготвено и мотивирано. От това заключение се установява, че главницата за
топлинна енергия за процесния период е 3308,95 лв., а цената на услугата за
дялово разпределение е 75,79 лв.
По делото не се твърди и не се установява дължимата от ответниците
сума за доставена топлинна енергия в размер на 3308,95 лв. за периода от
01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. да е погасена чрез плащане.
Предвид изложеното по – горе, искът с правно основание чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ се явява основателен, поради което следва да се
уважи до размера на сумата от 3308,95 лв. – по 1654,48 лв. за всяка от
ответниците, представляваща стойността на доставената топлинна енергия за
периода от 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от
13.12.2016 г. до окончателното плащане.
С оглед частичното разминаване в крайните изводи на въззивния съд и
тези на първоинстанционния съд решение № 20171846/13.08.2021 г.,
постановено по гр. д. № 37093/2017 г. по описа на СРС, 38 състав, следва да
бъде отменено като неправилно в частта му, в която са отхвърлени исковете с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ срещу всяка от
ответниците за сумата от 1654,48 лв. за периода от м.05.2014 г. до м.04.2016
г., и вместо това да бъде постановено друго решение, с което да се признае за
установено по отношение на ответниците, че дължат на ищеца сумите от по
1654,48 лв., представляваща стойността на доставената топлинна енергия за
периода м. 05.2014 – м. 04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от
13.12.2016 г. до окончателното плащане.
По иска с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за установяване на
съществуването на вземане за възнаграждение за дялово разпределение за
периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г.:
За основателността на иска следва да се установи от ищеца, че през
процесния период ФДР е извършвала услугата дялово разпределение в
процесния имот, поради което в тежест на ответника е възникнало
задължение за плащане на дължимото възнаграждение.
Съгласно чл. 22, ал. 1 от Общи условия на ищеца от 2014 г. дяловото
разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по
реда на чл. 61 и сл. от НТ или чрез възлагане на Търговец, избран от
клиентите в СЕС, като съгласно ал. 2 на чл. 22 от ОУ клиентите заплащат на
продавача стойността на услугата "дялово разпределение", извършвана от
избрания от тях търговец. В аналогичен смисъл са и Общите условия от 2016
г.
Ето защо, ищецът е материалноправно легитимиран да получи
претендираното възнаграждение за дялово разпределение.
В случая, от събраните по делото писмени доказателства се установява,
че е сключен договор за дялово разпределение между етажните собственици
на топлоснабдената сграда и третото лице - помагач, както и че през
процесния период услугата е била извършена от третото лице – помагач.
8
От приетото по делото заключение по ССчЕ се установява, че за
извършените услуги за дялово разпределение в периода от 01.05.2014 г. до
30.04.2016 г. са издавани фактури, в които е включена цена на разходи по
отчитане на уреди за индивидуално отчитане на обща стойност – 75,79 лв.
Същевременно по делото не се твърди и не се доказва от ответниците
посочената сума да е погасена чрез плащане.
Предвид изложеното по – горе, искът за заплащане на възнаграждение
за дялово разпределение следва да се уважи за сумата от 75,79 лв. – по 37,90
лв. за всяка от ответниците, представляваща възнаграждение за дялово
разпределение за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно със
законната лихва, считано от 13.12.2016 г. до окончателното плащане.
С оглед несъвпадението на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд решение № 20171846/13.08.2021 г., постановено по
гр. д. № 37093/2017 г. по описа на СРС, 38 състав, следва да бъде отменено
като неправилно в частта му, в която са отхвърлени исковете с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ срещу всяка от
ответниците за сумата от 37,90 лв. за периода от м.05.2014 г. до м.04.2016 г.,
и вместо това да бъде постановено друго решение, с което да се признае за
установено по отношение на ответниците, че дължат на ищеца сумите от по
37,90 лв., представляваща възнаграждение за дялово възнаграждение за
периода м. 05.2014 – м. 04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от
13.12.2016 г. до окончателното плащане.
По исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Основателността на иска предполага наличие на главен дълг и забава в
погасяването му. Моментът на забавата в случая се определя съобразно
уговореното от страните.
В случая, за процесния период са били приложими Общите условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т. С.“ ЕАД на клиенти в
гр. С., одобрени с Решение № OУ – 02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от
12.03.2014 г.
Съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия за продажба на топлинна
енергия „Т. С.“ ЕАД на битови клиенти в гр. С., в сила от 12.03.2014 г.,
клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за
потребеното количество топлинна енергия за отчетния период в 30 - дневен
срок от датата на публикуване на интернет страницата на продавача.
В чл. 33, ал. 4 от същите Общи условия е предвидено, че продавачът
начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за
задълженията по чл. 32, ал. 2, ако не са заплатени в срока по ал. 2.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от ОУ длъжникът изпада в забава само при
неизпълнение на задължението за заплащане на цената на топлинната енергия
в 30 – дневен срок от публикуване на общата фактура за потребена топлинна
енергия за целия отчетен период. Установяването на датата на публикуване на
общите фактури е обстоятелство, което е в доказателствена тежест на ищеца.
Тъй като ищецът не е ангажирал доказателства, от които да е видно датата, на
която са били публикувани на интернет страницата му данни за дължимите от
ответника суми за доставената топлинна енергия за отчетния период, за който
са приложими Общите условия от 2014 г., за да може да се определи
9
началната дата на забавата му, съдът намира, че не е доказана втората
предпоставка за уважаване на иска за мораторна лихва за периода от
15.09.2015 г. до 05.12.2016 г., начислена върху непогасените по задължения
по общата фактура.
Предвид изложеното по – горе, искът с правно основание чл. 86, ал. 1
ЗЗД следва да се отхвърли като неоснователен.
С оглед съвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд решение № 20171846/13.08.2021 г., постановено по
гр. д. № 37093/2017 г. по описа на СРС, 38 състав, следва да се потвърди в
частта, с която претенцията за заплащане на суми от по 123,35 лв. – законна
лихва за забава от 15.09.2015 г. до 05.12.2016 г. върху главницата за цена за
ТЕ, от всяка от ответниците, е отхвърлена.
Искът за лихва за забава за периода от 15.09.2015 г. до 05.12.2016 г.,
начислена върху главницата за възнаграждение за дялово разпределение за
процесния период, следва да се отхвърли като неоснователен. Съображенията
за това са следните:
За основателността на иска за мораторна лихва следва да се установи
наличието на главен дълг и забава в погасяването му.
По делото се установява наличието на главен дълг /наличието на
непогасени задължения за главница за дялово разпределение/. Не е доказана
обаче втората предпоставка за уважаване на иска, а именно – моментът, от
който ответникът е изпаднал в забава в погасяването на процесната сума.
Това е така, тъй като по делото не са ангажирани от ищеца доказателства, от
които да се установява какъв е бил уговорения срок за плащане на услугата
дялово разпределение, за да може да се определи от кой момент ответникът е
изпаднал в забава в погасяването на процесната сума за дялово
разпределение, респ. ако не е бил уговорен такъв срок, то не са ангажирани от
ищеца доказателства за отправена и получена покана от ответника /арг. от чл.
84, ал. 2 ЗЗД/.
По изложените съображения, искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
за признаване за установено, че всяка от ответниците дължи на ищеца сумата
от 7,25 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2015 г. до
05.12.2016 г., начислена върху главницата за възнаграждение за дялово
разпределение за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., следва да се
отхвърли като неоснователен.
Поради съвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд решение № 20171846/13.08.2021 г., постановено по
гр. д. № 37093/2017 г. по описа на СРС, 38 състав, в частта му, в която е
отхвърлен искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за
установено, че ответниците дължат на ищеца сумите от по 7,25 лв.,
представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2015 г. до 05.12.2016 г.,
начислена върху главницата за възнаграждение за дялово разпределение за
периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., следва да се потвърди.
По разноските:
Страните претендират разноски.
Предвид изхода на спора всяка от въззиваемите стране следва да бъде
10
осъдена да заплати на въззивника на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК сумата от
392, 71 лв., представляваща разноски в първоинстанционното производство,
сумата от по 33,85 лв., представляваща разноски в заповедното производство
/по ч. гр. д. №72673/2016 г. по описа на СРС, 38 състав/, както и сумата от по
33,89 лв., представляваща разноски във въззивното производство.
Въззивникът следва да заплати пропорционално разноски за отхвърлените
части от въззивната жалба – на И. Й. сумата от 41,67 лв., и на Националното
бюро за правна помощ сумата от 21,48 лв. за процесуално представителство
на М.М..
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20171846/13.08.2021 г., постановено по гр. д. №
37093/2017 г. по описа на СРС, 38 състав, в частта му, в която са отхвърлени
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т. С.“ ЕАД, ЕИК: *******,
срещу М. ОРФ. М., ЕГН **********, и И.П. Й. - Н., ЕГН **********, искове
с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1
ЗЗД, до размера на сумите, поотделно от всяка от ответниците, както следва –
сумата от по 1654,48 лв., представляваща стойността на доставената топлинна
енергия за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. за аб. N 62811, и до
размера на сумата от по 37,90 лв., представляваща възнаграждение за дялово
разпределение за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., както и в частта, с
която „Т. С.“ ЕАД е осъдена да заплати на И. Й. сумата над 25,78 лв. до 360
лв. за сторени в проиводството разноски , и в часста , с която „Т. С.“
ЕАД е осъдена да заплати на Националното бюро за правна помощ сумата
над 21,48 лв. до 300 лв. за осъществено представителство на М.М. КАТО
ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК от „Т. С.“ ЕАД, ЕИК: *******, срещу М. ОРФ. М., ЕГН **********, и
И.П. Й. - Н., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД във вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че поотделно всяка от
ответниците дължи суми, както следва – сумата от по 1654,48 лв.,
представляваща стойността на доставената топлинна енергия за периода от
01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. за аб. № 62811, и сумата от по 37,90 лв.,
представляваща възнаграждение за дялово разпределение за периода от
01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно със законната лихва върху главниците за
цена на топлинна енергия и дялово разпределение, считано от 13.12.2016 г. до
окончателното плащане.
ПОТВЪРЖАВА решението в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК М. ОРФ. М., ЕГН
**********, да заплати на „Т. С.“ ЕАД, ЕИК: *******, сумата от 392, 71 лв.,
представляваща разноски в първоинстанционното производство, сумата от
33,85 лв., представляваща разноски в заповедното производство /по ч. гр. д.
№72673/2016 г. по описа на СРС, 38 състав/, както и сумата от 33,89 лв.,
представляваща разноски във въззивното производство.
11
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК И.П. Й. - Н., ЕГН
**********, да заплати на „Т. С.“ ЕАД, ЕИК: *******, сумата от 392, 71 лв.,
представляваща разноски в първоинстанционното производство, сумата от
33,85 лв., представляваща разноски в заповедното производство /по ч. гр. д.
№72673/2016 г. по описа на СРС, 38 състав/, както и сумата от 33,89 лв.,
представляваща разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК „Т. С.“ ЕАД, ЕИК:
*******, да заплати на И.П. Й. - Н., ЕГН **********, сумата от 41,67 лв.,
представляваща разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 и 3, вр. ал. 7 ГПК „Т. С.“ ЕАД,
ЕИК: *******, да заплати на Националното бюро за правна помощ сумата от
21,48 лв., представляваща възнаграждение за процесуално представителство
на М.М. във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО НЕ ПОДЛЕЖИ НА ОБЖАЛВАНЕ.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12