Решение по дело №12208/2022 на Софийски районен съд

Номер на акта: 1538
Дата: 2 февруари 2023 г. (в сила от 2 февруари 2023 г.)
Съдия: Йоана Милчева Генжова
Дело: 20221110112208
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 9 март 2022 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 1538
гр. София, 02.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 140 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Й Г
при участието на секретаря С Р
като разгледа докладваното от Й Г Гражданско дело № 20221110112208 по
описа за 2022 година
Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.
Предявени са от „Т С” ЕАД, ЕИК ххх, със седалище и адрес на
управление гр. ххх, срещу Д. Б. Д., ЕГН **********, с адрес гр. ххх, Е. Б. К.,
ЕГН **********, с адрес гр. ххх, и В. Т. Б., ЕГН **********, с адрес гр. ххх,
при условията на обективно и пасивно субективно кумулативно съединяване
положителни установителни искове с правно основание чл.415, ал.1 във вр. с
чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86,
ал.1 от ЗЗД за установяване дължимостта на следните вземания, за които е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от
ГПК по ч.гр.д. №63405/2021г. на СРС, 140 състав: 4401,88 лева,
представляваща стойността на доставена топлинна енергия за периода от
м.05.2018г. до м.04.2020г., за топлоснабден имот, находящ се в гр. ххх9,
абонатен №ххх, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
05.11.2021г. до окончателното й изплащане, 712,93 лева – обезщетение за
забавено плащане в размер на законната лихва върху главницата за периода
от 15.09.2019г. до 13.10.2021г., 46,62 лева –дължима такса за извършена
услуга дялово разпределение на топлинна енергия за периода от м.10.2018г.
до м.04.2020г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
05.11.2021г. до окончателното й изплащане, и 9,69 лева – мораторна лихва
1
върху таксата за дялово разпределение за периода от 01.12.2018г. до
13.10.2021г., при следните квоти: 4/6, претендирани от ответницата В. Т. Б., и
по 1/6, претендирани от ответниците Д. Б. Д. и Е. Б. К..
Ищецът твърди, че ответниците са потребители на топлинна енергия за
битови нужди за процесния период, но не са изпълнили в установените
срокове задълженията си за заплащане на дължимите суми за доставената
топлинна енергия, поради което ищецът депозирал заявление по реда на чл.
410 от ГПК и по ч.гр.д. №63405/2021г. на СРС, 140 състав, в негова полза
била издадена заповед за изпълнение на парично задължение срещу
ответниците за горепосочените суми. В законоустановения срок постъпило
възражение от длъжниците, поради което на ищеца било указано да предяви
искове за установяване на вземанията си. С оглед изложеното ищецът моли
съда да постанови решение, с което да се признае за установено, че
ответниците му дължат претендираните суми, както и да бъдат осъдени да му
заплатят направените по делото разноски.
Ответниците оспорват исковете с твърдението, че между страните не е
налице облигационно отношение по договор за предоставяне на топлинни
услуги. Оспорват да са предоставени топлинни услуги за процесния период с
цена, възлизаща на претендираната в исковата молба сума. При условията на
евентуалност правят възражение за изтекла погасителна давност. Оспорват
претенцията за мораторна лихва, като считат, че такава се дължи след покана,
каквато не било установено да е отправена от ищеца. Поради това молят
предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендират разноски.
Привлеченото от ищеца трето лице – помагач „Т с“ ЕООД, е изразило
становище, че предявените искове са основателни и доказани.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид доводите на страните и
прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК,
приема за установено следното:
Предявени са при условията на обективно и пасивно субективно
кумулативно съединяване положителни установителни искове с правно
основание чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от
ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване дължимостта
на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №63405/2021г. на СРС, 140
2
състав.
Спорно между страните по делото е дали през процесния период между
тях е съществувало валидно договорно правоотношение за продажба на
топлинна енергия.
Съгласно нормата на чл. 153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012
г. всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия.
Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е
определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо
лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с
топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или
горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в
сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на
топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител
на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
действаща през исковия период м.05.2015г. – м.04.2018г., всички собственици
и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират
средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г.
на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно
хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по
силата на договорно правоотношение с лица, извън посочените в чл. 153 ЗЕ,
какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно
решение е посочено, че, предоставяйки съгласието си за топлофициране на
сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на
ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за
3
битови нужди (чл. 153. ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия.
С оглед на това собственикът или титуляр на вещно право на ползване
на имот в сграда – етажна собственост, се явява потребител на отдадена от
сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата
топлинна енергия. По силата на закона между битовия потребител и
топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на
топлинна енергия при публично известни общи условия без да е необходимо
изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е взето решение на
Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към
топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на
постъпилата в сградата топлинна енергия.
Ищецът свързва качеството на ответниците на потребители на топлинна
енергия за битови нужди с качеството им на собственици на топлоснабден
имот. От приетите като доказателства по делото договор за покупко-продажба
на жилище №ххх, том ХХХ от 12.06.1992г. и акт за граждански брак
№0481/29.07.1981г. се установява, че Б Г Б и В. Т. Б. са придобили правото на
собственост върху процесния топлоснабден имот, находящ се в гр. ххх9, при
условията на съпружеска имуществена общност. Видно от представеното
удостоверение за наследници изх. №РИС21-УФ01-538/17.09.2021г., издадено
от СО, район И, Б Г Б е починал на 09.11.2020г., като е оставил за свои
наследници по закон съпругата си В. Т. Б. и дъщерите си Е. Б. К. и Д. Б. Д..
Поради това съдът приема за установено по делото, че ответниците са
съсобственици на процесния топлоснабден имот при квоти 4/6 идеални части
за ответницата В. Т. Б. и по 1/6 идеална част за ответниците Е. Б. К. и Д. Б. Д.,
както и, че същите са битови клиенти за доставка на топлинна енергия по
смисъла на §1, т.2а от ДР на ЗЕ, за имота аб. №ххх, съобразно квотите си в
съсобствеността.
Съгласно разпоредбата на чл.150, ал.1 от ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна
енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР
/писмена форма на договора не е предвидена/. Съответно според нормата на
чл.150, ал.3 от ЗЕ в срок от 30 дни след влизането в сила на общите условия
4
потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат
специални условия. По делото не са релевирани нито твърдения, нито има
данни, че ответниците са упражнили правото си на възражение срещу Общите
условия.
Поради изложеното и с оглед елемента на административно регулиране
в чл.150 от закона, съдът приема, че между страните по делото са налице
договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с
включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите
условия. Дори и да се прекрати топлоподаването към индивидуалните
отоплителни тела в жилището, съгласно изричната норма на чл. 153, ал. 6 от
ЗЕ ответникът остава потребител на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната собственост.
Съобразно становището, възприето в мотивите на ТР №2/2016г. на ОСГК на
ВКС, поради естеството на етажната собственост отказът от топлоснабдяване
на цялата сграда не може да бъде направен от отделния титуляр на права
върху обекти в сградата, нито пък той може сам да реши да се ползва ли
сградната инсталация за доставка на топлинна енергия. Решението за това се
взема от квалифицирано мнозинство от всички етажни собственици или
титуляри на вещно право на строеж и то обвързва всеки отделен етажен
собственик, независимо дали е съгласен с него.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на
топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в ЗЕ /чл.139 – чл.148/ и в Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.
Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се
разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна
енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на
имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145, ал.1 от закона топлинната
енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при
прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се
определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
В случая индивидуално измерване на потреблението на топлинна
енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода е
5
възложено на третото лице – помагач „Т с“ ЕООД.
С оглед на така действащата нормативна уредба следва да се приеме за
установено, че за ответниците е възникнало задължение по силата на закона и
договор при общи условия да заплащат на ищцовото дружество количеството
подадена топлинна енергия за процесния топлоснабден имот, съобразно
квотите си в съсобствеността.
От заключението на СТЕ, което съдът кредитира изцяло като
обосновано и компетентно изготвено, и от представените документи за
главен отчет от третото лице – помагач се установява, че за процесния период
са начислени суми за ползвана топлинна енергия за имота на стойност
4323,43 лева. Установява се от заключението на СТЕ и от представените
документи от третото лице – помагач, че за отчетния период 2018-2019г.
потреблението на топла вода е на база „служебен отчет“ на база „неосигурен
достъп“ – брой лица (2 потребители) при нормативно определен разход за
денонощие в размер на 140 л на брой потребител. С оглед обстоятелството, че
по делото липсват доказателства топлинна енергия в имота да е потребявана
от две лица, съдът намира за основателно направеното от ответниците
възражение, и приема за установено, че ответниците дължат половината от
начислената сума за ТЕ за БГВ, а именно сумата от 630,95 лева. Поради
изложеното съдът приема, че дължимите суми за ползвана топлинна енергия
за периода възлизат на сумата от 3692,48 лева.
По отношение на иска за установяване дължимост на такса за услугата
дялово разпределение:
По арг. от чл. 139, ал. 2 ЗЕ, дяловото разпределение на топлинна
енергия се извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик на
топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в
публичния регистър по чл. 139 а ЗЕ. Съгласно чл. 139в ЗЕ, когато
топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не са
регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване
на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на
чл. 139б (при Общи условия), в който се уреждат цените за извършване на
услугата дялово разпределение на топлинна енергия, които се заплащат от
страна на потребителите към топлопреносното предприятие, а след това - от
топлопреносното предприятие към търговеца, осъществяващ дялово
6
разпределение – арг. чл. 139, ал. 3, т. 4 ЗЕ. Съгласно чл. 22, ал. 2 и чл. 36, ал. 1
и 2 от ОУ, приложими за процесния период, потребителите (клиентите)
заплащат на доставчика както сумите за потребление на ТЕ, така и сумите за
извършване на услугата дялово разпределение от избрания от тях търговец,
като стойността й се формира от: 1 цена за обслужване на партидата на
клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2 цена за отчитане на
един уред за и броя на уредите в имота на клиента и 3 за отчитане на уредите
за дялово разпределение, извън обявените от търговеца дати се заплаща
допълнителна цена по ценоразпис, определен от продавача. Редът и начинът
на заплащане на услугата дялово разпределение се определя от продавача,
съгласувано с търговците, извършващи услугата и се обявява по подходящ
начин на клиентите. Предвид изложеното, ищецът е активно
материалноправно легитимиран по иска за заплащане на услугата дялово
разпределение. Установено е по делото и обстоятелството, че през процесния
период третото лице – помагач е извършвало дялово разпределение на
топлинна енергия в съответствие с действащата нормативна уредба, като са
издавани индивидуални изравнителни сметки за дялово разпределение за
абонатен № ххх.
Ответниците, чиято е доказателствената тежест в процеса да
установят, че са платили на ищцовото дружество дължимите суми за ползвана
топлинна енергия и такса за извършена услуга дялово разпределение за
процесния период, не са ангажирали доказателства за извършени плащания.
Ответниците са направили възражение за изтекла погасителна
давност, което съдът намира за основателно по следните съображения:
Според становището, възприето в Тълкувателно решение №3/2011г.
ОС на ГК и ТК на ВКС на РБ вземанията за потребената топлинна енергия са
такива за периодични плащания, поради което се погасяват с изтичането на
тригодишна погасителна давност, съгласно чл.111, б."в" от ЗЗД. Различният
размер на всяка месечна вноска не променя периодичния характер на
вземането за нея, защото то произтича от повтарящите се еднородни
задължения с посочен в общите условия падеж. Съгласно разпоредбата на
чл.114, ал.1 от ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемостта на
вземането, като при срочните задължения давността тече от деня на падежа. В
случая според общите условия месечните суми за топлинна енергия са били
7
дължими в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
Следователно за претендираната от ищцовото дружество главница, касаеща
процесния период, тригодишният давностен срок тече от момента, в който
изтича срока за нейното заплащане. В случая заявлението по чл.410 от ГПК е
подадено на 05.11.2021г., съответно, вземанията на ищцовото дружество за
стойността на доставената топлинна енергия с настъпил падеж преди
05.11.2018г. са погасени по давност. В случая ищцовото дружество
претендира и сумата от фактура №**********, издадена на 31.07.2019г. за
периода от 01.05.2018г. до 30.04.2019г. Вземанията на ищцовото дружество
по тази фактура за начислените месечни вноски за периода от м.05.2018г. до
м.08.2018г., определени по прогнозна консумация за сградата се явяват
погасени по давност, тъй като последващото издаване на обща фактура по
реда на чл.32 от общите условия за потребеното количество топлинна енергия
за минал период въз основа на изравнителната сметка не променя падежа на
начислените през отоплителния сезон месечни вноски, определени по
прогнозна консумация за сградата. Вземанията на ищцовото дружество за
доставената топлинна енергия за останалата част от исковия период, а именно
от м.09.2018г. до м.04.2020г. в размер на 3462,63 лева, както и вземанията за
извършена услуга дялово разпределение за периода от м.10.2018г. до
м.04.2020г. в размер на 46,62 лева не са погасени по давност и до този размер
исковете следва да бъдат уважени.
Относно изискуемостта и забавата на дължимите суми за
консумирана топлинна енергия през процесния период от 01.05.2018г. до
30.04.2020г. са приложими Общи условия на "Т С" ЕАД, одобрени с Решение
№ ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР. Съгласно чл. 32, ал. 1 и ал. 2 от ОУ - 2016
г., месечната дължима сума за доставената топлинна енергия на клиент в
СЕС, в която дяловото разпределение се извършва по смисъла на чл. 71 от
Наредбата за топлоснабдяването (по прогнозно количество), се формира въз
основа на определеното за него прогнозно количество топлинна енергия и
обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от
продавача, а месечната дължима сума за доставената топлинна енергия на
клиент в СЕС, в която дяловото разпределение се извършва по смисъла на чл.
73 от Наредбата (на база реален отчет), се формира въз основа на
определеното за него реално количество топлинна енергия и обявената за
периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача. В ал.
8
3 на чл. 32 ОУ - 2016 г. е предвидено, че след отчитане на средствата за
дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца,
продавачът издава за отчетния период кредитни известия за стойността на
фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Съгласно чл. 33,
ал. 2 клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал.
2 и ал. 3 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период в
45- дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, а съгласно ал.
4 на чл. 33 продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната
лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не са заплатени в
срока по ал. 2. Тъй като според събраните доказателства на ответника е
начислявана топлинна енергия по прогнозен дял, приложим е чл. 32, ал. 3 ОУ.
Спрямо общите фактури по чл. 32, ал. 3 ОУ за 2019г. и 2020г. разпоредбата на
чл. 33, ал. 4 ОУ е неприложима, тъй като отчитането на ИРРО, изготвянето на
изравнителната сметка и издаването на общата фактура за този период е
настъпило след предвидения в ОУ- 2016 г. 45-дневен срок за плащане.
Общите фактури за отчетния период са издадени на 31.07.2019 г., и
31.07.2020г., а 45- дневният срок е изтекъл на 14.06.2019г., респективно на
14.06.2020г. (45 дни след изтичане на периодите, за които се отнасят
фактурите, считано от 30.04.2019г., респ. 30.04.2020г.). При това положение, с
оглед неприложимостта на цитираните по-горе клаузи на Общите условия,
съобразно разпоредбата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД ответникът изпада в забава след
покана, каквато не се твърди, нито се доказва да е отправена от ищеца до
ответника. Поради изложеното искът по чл. 86 ЗЗД за заплащане на
обезщетение за забава върху главницата за потребена топлинна енергия за
горепосочения период подлежи на отхвърляне като неоснователен.
Неоснователна е и претенцията за присъждане на мораторна лихва върху
вземанията за дялово разпределение, тъй като същите стават дължими след
покана, каквато не се установи да е отправена от ищеца до ответниците.
При този изход на спора на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответниците
следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца направените по делото
разноски, съразмерно с уважената част от исковете, в размер на 588,34 лева за
исковото производство и в размер на 104,33 лева за заповедното
производство. На основание чл.78, ал.3 от ГПК ищецът следва да бъде осъден
да заплати на ответниците разноски за исковото производство, съразмерно с
9
отхвърлената част от исковете, в размер на по 144 лева на всяка от тях. На
ответниците не следва да бъдат присъждани разноски за подаване на
възражение в заповедното производство. Съобразно установената практика на
ВКС, формирана в определение № 45/23.01.2019 г. на ВКС, ТК, І т.о. по ч.т.д.
№ 3074/2018 г., определение № 140 от 19.03.2020 г. по ч. т. д. № 236/2020 г.,
т. к., ІІ т. о. на ВКС, на длъжника не следва да се присъждат разноски във
връзка с мотивиране на възражение по чл.414 от ГПК. В цитираните
определения на ВКС е изразено становището, че заповедното производство е
уредено като едностранно и затова в чл.7, ал.7 от НМРАВ то е поставено
наред с други едностранни производства - производство по обезпечаване на
бъдещ иск, производство по издаване на изпълнителен лист. Защитата на
длъжника в рамките на тези производства се осъществява чрез обжалване
актовете на съда с частна жалба, като в този случай минималното адвокатско
възнаграждение се определя по чл.11 от Наредба №1/09.07.2004г. Подаването
на възражение в срока по чл.414 от (в приложимата към казуса редакция) е
основание за отпочване на исков процес. По възражението заповедният съд
не дължи произнасяне, а указания до молителя за предявяване на иска по
чл.422 от ГПК. То няма самостоятелен характер и е само формалната
предпоставка за прерастване на заповедното производство в състезателно и
двустранно, а не израз на материалноправната защита на длъжника.
По изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по искове с правно основание чл.415, ал.1
във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от
ЗЕ, предявени от „Т С” ЕАД, ЕИК ххх, със седалище и адрес на управление
гр. ххх, срещу Д. Б. Д., ЕГН **********, с адрес гр. ххх, Е. Б. К., ЕГН
**********, с адрес гр. ххх, и В. Т. Б., ЕГН **********, с адрес гр. ххх, че Д.
Б. Д., Е. Б. К. и В. Т. Б. дължат на „Т С“ ЕАД сумите, за които е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК по
ч.гр.д. №63405/2021г. на СРС, 140 състав, както следва: 3462,63 лева,
представляваща стойността на доставена топлинна енергия за периода от
м.10.2018г. до м.04.2020г., за топлоснабден имот, находящ се в гр. ххх9,
абонатен №ххх, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
10
05.11.2021г. до окончателното й изплащане, и 46,62 лева – дължима такса за
извършена услуга дялово разпределение на топлинна енергия за периода от
м.10.2018г. до м.04.2020г., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 05.11.2021г. до окончателното й изплащане, при следните квоти:
4/6 за ответницата В. Т. Б., и по 1/6, за ответниците Д. Б. Д. и Е. Б. К., като
ОТХВЪРЛЯ предявените искове за стойността на доставена топлинна
енергия за разликата над сумата от 3462,63 лева до пълния предявен размер
от 4401,88 лева и за периода от м.05.2018г. до м.08.2018г., като
неоснователни и погасени по давност, и предявените искове с правно
основание чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от
ЗЗД за установяване дължимостта на следните вземания: 712,93 лева –
обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва върху
главницата за ползвана топлинна енергия за периода от 15.09.2019г. до
13.10.2021г., и 9,69 лева – мораторна лихва върху таксата за дялово
разпределение за периода от 01.12.2018г. до 13.10.2021г., като неоснователни.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК Д. Б. Д., ЕГН **********, с
адрес гр. ххх, Е. Б. К., ЕГН **********, с адрес гр. ххх, и В. Т. Б., ЕГН
**********, с адрес гр. ххх, да заплатят на „Т С” ЕАД, ЕИК ххх, със
седалище и адрес на управление гр. ххх, разноски по делото в размер на
588,34 лева, както и разноски за заповедното производство в размер на 104,33
лева.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 от ГПК „Т С” ЕАД, ЕИК ххх, със
седалище и адрес на управление гр. ххх, да заплати на Д. Б. Д., ЕГН
**********, с адрес гр. ххх, разноски по делото в размер на 144 лева.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 от ГПК „Т С” ЕАД, ЕИК ххх, със
седалище и адрес на управление гр. ххх, да заплати на Е. Б. К., ЕГН
**********, с адрес гр. ххх, разноски по делото в размер на 144 лева.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 от ГПК „Т С” ЕАД, ЕИК ххх, със
седалище и адрес на управление гр. ххх, да заплати на В. Т. Б., ЕГН
**********, с адрес гр. ххх, разноски по делото в размер на 144 лева.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице – помагач „Т с“ ЕООД, ЕИК ххх, със седалище и адрес на управление гр.
ххх.
След влизане в сила на решението заверен препис от същото да се
11
приложи по ч.гр.д. №63405/2021г. на СРС, 140 състав.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12