РЕШЕНИЕ
№ 192
гр. ХАСКОВО, 17.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, I-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:МИЛЕНА Д. ДЕЧЕВА
Членове:ЖУЛИЕТА КР. СЕРАФИМОВА-
ДИМИТРОВА
ТОДОР ИЛК. ХАДЖИЕВ
при участието на секретаря К.Г. Н.
като разгледа докладваното от МИЛЕНА Д. ДЕЧЕВА Въззивно гражданско
дело № 20215600500611 по описа за 2021 година
Производството е въззивно и е по реда на чл. 258 и сл.от ГПК.
С Решение № 260133 от 23.07.2021 г., постановено по гр.д. 406 по описа на съда за
2021 г., Районен съд – Димитровград е признал за установено, че в полза на П. Г. Х. от
гр.***, с ЕГН ********** против Д. Б. Д., от с. ***, общ. ***, ул. ***, с ЕГН **********
съществува вземане за сумата в размер на 4 950 лв. – главница, представляваща цената на 18
тона пшеница продадена през 2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано
от 27.10.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, за която сума по ч.гр.д. № 1287/2020
г. на РС – Димитровград е била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК. С решението Д. Б. Д. е осъден да заплати на П. Г. Х. сумата в размер на 505
лв. – разноски в заповедното производство, както и сумата в размер на 700 лв. – разноски в
първоинстанционното производство.
Недоволен от така постановеното решение е останал въззивникът Д. Б. Д., който
чрез упълномощения адв. К. И.К., го обжалва с доводи за необоснованост и
незаконосъобразност. С жалбата е направен анализ на установената по делото фактическа
обстановка, водеща до различни според въззивника изводи от тези, до които достигнал
районният съд. Счита, че по делото не се установявало по несъмнен начин, че полза на
ищеца съществувало вземане в размер на 4 950 лв. предвид противоречивите доказателства,
1
ангажирани по делото. Разпитаните свидетели, посочени от ищеца били в близки отношения
с него, респ. били заинтересовани от изхода на спора и не следвало съдът да цени техните
показания, предвид наличието на други, оборващи ги, доказателства. Твърди се още, че
предвид липсата на писмени доказателства, по делото не можели да се кредитират показания
на свидетели относно доставянето, получаването и плащането на процесната пшеница.
Счита, че ищецът като арендатор с надлежна регистрация и с парични обороти в големи
размери не следвало да продава стоката си и да извършва услуги без издаване на насрещен
счетоводен документ и не следвало да черпи права от неправомерното си поведение. Моли
съда да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли
предявения иск. Претендират се и разноски.
В срока по чл. 263 от ГПК е депозиран писмен отговор от въззиваемия П. Г. Х., чрез
пълномощника му адв. К.Л., с който се оспорва въззивната жалба и се излагат съображения
за нейната неоснователност. Прави се искане съдът да потвърди атакуваното решение.
Претендира и разноски в настоящото производство.
Пред въззивната инстанция страните нямат доказателствени искане и нови
доказателства не са събирани.
Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 259, ал.1 ГПК, от надлежна
страна в процеса и срещу подлежащо на обжалване съдебно решение, поради което същата е
процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
съвкупност и разгледа изложените от страните съображения, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Районен съд – Димитровград е сезиран по подадена и изпратена по подсъдност от
Районен съд – Стара Загора искова молба, подадена от ищеца П.Г. Х. , с правно основание
чл. 422, ал.1, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК против Д. Б. Д., с искане да се признае за установено
по отношение на ответника съществуване на вземане в размер на 4 950 лв., представляваща
цената на 18 т. пшеница (18 000 кг х 0,275 за кг), продадена през 2018 г. от ищеца на
ответника, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на
заявлението до окончателното връщане на сумата.
С отговора на исковата молба ответникът оспорил иска като неоснователен и
недоказан. Релевирал и възражение за местна неподсъдност на спора пред РС – Стара
Загора.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
На основание чл. 269 от ГПК, относно правилността на решението въззивната
инстанция ще се произнесе по спорния предмет единствено в очертаните от въззивната
жалба рамки.
Първоинстанционният съд е обсъдил подробно посочените от страните допустими и
относими доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, поради което е постановил своя
съдебен акт при напълно изяснена фактическа обстановка. Следва да се отбележи, че
2
страните са ангажирали единствено гласни доказателства посредством разпит на посочени
от страните свидетели и обясненията на ответника, дадени по реда на чл. 176 от ГПК.
Против така възприетата фактическа обстановка не се въвеждат възражения, а и въззивният
съд не намери основания за направения анализ на гласните доказателства, поради което и
изведената от районния съд фактология няма да бъде преповтаряна. Жалбоподателят
оспорва правните изводи на районния съд, базирани на база ангажираните доказателства по
делото.
Безспорно по делото е установено, че ищецът като кредиторът е подал Заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК,по което е било образувано ч.гр.дело
№ 1287/2020 г. по описа на РС – Димитровград и по същото е издадена процесната Заповед
№ 260158/29.10.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от
ГПК.Разпоредено е длъжникът Д. Б. Д. да заплати на кредитора П. Г. Х. сумата в размер на
4 950 лв. – главница, ведно със законната лихва, считано от 27.10.2020 г. до окончателното
изплащане на сумата, както и 505 лв. – деловодни разноски.В заповедта е посочено също,че
вземането произтичало от продадена през 2018 г. 18 тона пшеница при цена 0,275 лв./кг., за
обща сума в размер на 4 950 лв., която следвало да бъде платена до края на 2018 г., като
стоката била предадена своевременно, но сумата не била платена.
В срок длъжникът подал писменно възражение по чл. 414 от ГПК, поради което и
на заявителя били дадени указания по чл. 415, ал. 1 от ГПК.
Исковото производство по чл. 422 от ГПК се явява продължение на заповедното
производство за установяване съществуването на спорните вземания по заповедта. В тежест
на заявителя-ищец е да установи съществуването на вземането си спрямо длъжника.
Предметът на спора, решаван по реда на чл. 422 от ГПК се определя от правните твърдения
на кредитора-заявител в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение
вземане, за което е била издадена заповед за изпълнение. Районният съд е сезиран с искова
молба от кредитора-заявителя в преклузивния едномесечен срок по чл. 415, ал. 1 от ГПК,
поради което е допустим. Налице е и идентитет между вземането, предмет на исковото
производство и посоченото в заявлението вземане.
Настоящият състав не споделя окончателните правни изводи за разрешаването на
спора, направени контролираната инстанция за наличието на сключен неформален договор
между страните по делото за покупко-продажба на 18 тона пшеница при цена от 275 лв./тон,
или обща цена от 4 950 лв.
Ангажираните по делото доказателства не установяват наличие на валидно
облигационно правоотношение, обвързващо страните, от което да се изведат съществените
елементи (essentialia negotii) на устния договор между страните за покупко-продажба, а
именно индивидуализирана вещ и цена.
Дори ангажираните свидетели от страна на ищеца не могат да посочат с точност
вещта, предмет на договора, а именно твърдените 18 тона пшеница. Св. Т.П. е изградил
възприятията си посредством казаното му от ищеца, а св. Р. в показанията си въобще не
3
конкретизира вещта, предмет на сключен между страните договор, макар същата е
попълвала всички данни в твърдяната от нея тетрадка.
Впрочем, районният съд неправилно е възприел, че ответникът не оспорва иска, а
напротив – оспорва го по основание и размер, т.е. оспорва и процесното количество да му е
прехвърляно.
Доколкото показанията на никой от свидетелите не се градят на преки впечатления
и не се характеризират с нужната изчерпателност и хронолигическа подреденост, същите не
могат да бъдат натоварени с кредит на доверие, така че да установят съществуването на
твърдяното от ищеца облигационно правоотношение, което да обвързва страните по делото.
По делото има индиции единствено за трайни отношения между страните във връзка
с покупко-продажба на пшеница, но доказателствата по делото не служат за
индивидуалициране на предмета на договора и неговата цена (18 тона при цена 0,275
лв./кг.). Дори показанията на св. Р. не се характеризират с точност, а именно тя е вписвала в
тетрадката закупените от ответника количества пшеница.
При така ангажираните доказателства, не се установяват съществените елементи на
твърдения от ищеца сключен през 2018 г. договор с ответника за продажба на 18 тона
пшеница при цена 0,275 лв./кг., поради което и предявеният иск следва да бъде отхвърлен
като недоказан по основание и размер. В този смисъл следва да се приеме,че районният съд
е постановил съдебен акт, който следва да се отмени като неправилен.
По въпроса за разпределяне на отговорността за направени разноски, съдът, на
основание чл. 78 от ГПК, се произнася съобразно изхода на делото. Предвид изхода на
делото и поради неоснователността на иска изцяло, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, в
тежест на въззиваемата страна следва да се възложат сторените от въззивника разноски за
двете инстанции. Макар и списък на разноските по чл. 80 от ГПК да не е представен от
въззиваемия, това не препятства съда да се произнесе по искането на страната за
присъждане на разноски /арг. т. 2 от задължените указания на ВКС, изложени в ТР №
6/06.11.2013г. по т.д. № 6/2012г. на ОСГТК/. От доказателствата по делото съдът извежда, че
се претендират разноски в размер на общо 499 лв. за въззивна инстанция, от които 99 лв. –
държавна такса за въззивно обжалване и 400 лв. – адвокатско възнаграждение, както и
сумата в размер на 760 лв. – адвокатско възнаграждение за първа инстанция.
На основание чл. 280, ал. 3, т.1 от ГПК въззивното решение не подлежи на
касационно обжалване.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260133 от 23.07.2021 г., постановено от Районен съд –
Димитровград по гр.д. № 406 по описа на съда за 2021 г., вместо което постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения П. Г. Х. от гр. ***, с ЕГН ********** против Д. Б. Д., от с.
4
***, общ. ***, ул. *** с ЕГН ********** иск за съществуване на вземане за сумата в размер
на 4 950 лв. – главница, представляваща цената на 18 тона пшеница продадена през 2018 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 27.10.2020 г. до окончателното
изплащане на сумата, за която сума по ч.гр.д. № 1287/2020 г. на РС – Димитровград е била
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК.
ОСЪЖДА П. Г. Х. от гр. ***, с ЕГН ********** да заплати на „Д. Б. Д., от с. ***,
общ. ***, ул. ***, с ЕГН ********** направените деловодни разноски в общ размер на 1 259
лв., от които 499 лв. разноски за въззивна инстанция, а именно държавна такса за въззивно
обжалване – 99 лв. и адвокатско възнаграждение – 400 лв., както и сумата в размер на 760
лв. – адвокатско възнаграждение за първа инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5