№ 3092
гр. София, 20.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
Ина Бр. Маринова
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Ина Бр. Маринова Въззивно гражданско дело
№ 20241100512160 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 10853 от 06.06.2024 г., постановено по гр. д. № 42873/2021 г. по описа
на СРС, 47- ми състав са отхвърлени в цялост като неоснователни предявените от И. М. Г. и
Г. А. Г. срещу Х. П. Й., Й. Н. Й., П. Н. Й. и П. Й. М. осъдителни искове с правно основание
чл. 72, ал. 1 ЗС за осъждане на Х. П. Й., Й. Н. Й., П. Н. Й. и П. Й. М. в условията на
разделна отговорност при квоти съответно 1/6:1/6:1/6:1/2, в качеството им на наследници по
закон на К. Н. Й., да заплатят на ищците сумата от общо 16000,00 лева, представляваща
обезщетение за извършени в периода от 01.05.2008 г. до 30.12.2008 г. подобрения в
недвижим имот, находящ се в гр. София, ж. к. „*********.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ищците И. М. Г. и Г. А. Г.
с излагане на съображения за неправилност на първоинстанционното решение като
постановено в нарушение на материалния закон и при необоснованост на изводите на съда.
Твърди се, че районният съд не е обсъдил събраните по делото гласни доказателства във
връзка с останалия доказателствен материал, от които се установяват извършените СМР,
техните вид, обем и стойност. Навежда се, че неправилен е възприетият от районния съд
извод, че ищците въззивници не са провели пълно и главно доказване на извършването на
конкретни разходи за материали и за труд. Изтъква се, че въпреки правилно дадената правна
квалификация на предявените искове по чл. 72, ал. 1 ЗС, съдът е приложил и обосновал
1
решението си с материалноправните разпоредби на чл. 55 и сл. ЗЗД. Моли се съдът да
отмени обжалваното решение и да постанови ново, с което да уважи предявените искове.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 263 ГПК е подаден писмен отговор на въззивната жалба от
ответниците Х. П. Й. и П. Н. Й., в който е изразено становище за нейната неоснователност.
Моли се съдът да отхвърли въззивната жалба.
В срока по чл. 263 ГПК е подаден писмен отговор на въззивната жалба от ответника
Й. Н. Й., в който е изразено становище за нейната неоснователност. Моли се съдът да
отхвърли въззивната жалба и да потвърди първоинстанционното решение. Претендират се
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от
ответницата П. Й. М..
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и
събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок от легитимирана страна, поради което същата е
допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
След извършена служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
По правилността на решението въззивният съд установява следното:
Разпоредбите на чл. 72 – 74 от Закона за собствеността /ЗС/ уреждат отношенията
между собственика и владелеца досежно направените от последния разноски във връзка с
вещта. Претенцията за присъждане на вземане за извършени подобрения в чужд имот се
основава на забраната за неоснователно обогатяване като общ принцип на гражданското
право. Правата, които има владелецът, зависят от вида на владението – добросъвестно /чл. 71
и чл. 72 ЗС/ или недобросъвестно /чл. 73 и чл. 74 ЗС/.
Съгласно чл. 72, ал. 1 ЗС добросъвестният владелец може да иска за подобренията,
които е направил, сумата, с която се е увеличила стойността на вещта вследствие на тези
подобрения. Това увеличение се определя към деня на постановяване на съдебното решение.
Следователно за основателността на предявен иск с правна квалификация по чл. 72, ал. 1 ЗС
следва да бъдат установени кумулативно предвидените предпоставки, а именно –
подобренията да са осъществени от ищеца в качеството му на добросъвестен владелец на
имота и тези подобрения да съществуват към момента на предявяване на вземането в
случаите, в които имотът е изоставен или не е предаден на собственика, а ако имотът е
предаден на собственика – към момента на предаването на вещта и приемането й от
2
собственика. Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК установяването на тези предпоставки
при условията на пълно и главно доказване е в тежест на ищеца. Размерът на обезщетението
е законово определен – увеличената стойност на имота. Следователно при уредения от чл.
72, ал. 1 ЗС фактически състав без значение е какъв е размерът на действително направените
разноски.
Съгласно чл. 74, ал. 1 ЗС недобросъвестният владелец може да иска за подобренията,
които е направил, само по-малката сума измежду сумата на направените разноски и сумата, с
която се е увеличила стойността на имота вследствие на тези подобрения. При този
фактически състав в тежест на ищеца е да докаже, че е извършил твърдените подобрения,
както и размерът на действително направените разноски. Когато собственикът е знаел, че се
правят подобрения върху имота му и не се е противопоставил, правата на владелеца се
уреждат съгласно чл. 72 /чл. 74, ал. 2 ЗС/.
Съставите на чл. 71 – 74 ЗС задават правната рамка на отношенията между
подобрителя и собственика на имота, но определянето на действителното правно основание
на облигационните отношения, които са възникнали от подобряването на чуждия имот, е
дейност на съда по приложението на материалния закон. Съдът я извършва въз основа на
фактическите твърдения и петитума на исковата молба, но и в съответствие с установеното
по делото. Следователно въведените в исковата молба твърдения за качеството, в което
ищецът е извършил подобренията в чуждия имот /добросъвестен/недобросъвестен владелец,
гестор или държател/ или посоченият в исковата молба начин, по който е определен
размерът на съдебно предявеното вземане /„увеличената стойност на вещта“, „по-малката от
двете суми“, „до размера на обедняването“, „до размера на обогатяването“, „връщане на
необходимите и полезни разноски“/, не ограничават съда да даде защитата според
действително осъщественото правно основание. Чрез тях ищецът въвежда факти, които
индивидуализират съдебно предявеното вземане, но представляват и предложена от него
квалификация на предявения иск, която не е обвързваща за съда /в този смисъл решение №
108/08.07.2015 г., постановено по гр. д. № 415/2015 г. на ВКС, I г. о., решение № 131 от
10.07.2013 г., постановено по гр. д. № 913/2012 г. на ВКС, I г. о., решение № 180 от
25.04.2012 г., постановено по гр. д. № 198/2011 г. на ВКС, I г. о., решение № 134 от
31.07.2014 г., постановено по гр. д. № 6535/2013 г. на ВКС, I г. о./.
В разглеждания случай между страните във въззивното производство не се спори, че
процесният недвижим имот първоначално е бил продаден от К. Н. Й. на С. Г. С., която, от
своя страна, го е продала на Х.А.И., а той – на А.Р.П. и Р.А.П.. Последните пък са продали
апартамента на Г.С. Г. и И.Г.Б., които с представения по делото нотариален акт за покупко-
продажба на недвижим имот № 49, том II , рег. № 1737, нот. дело № 225/2008 г. от 02.04.2008
г. на нотариус Й.Л., с рег. № 263 в НК, с район на действие СРС, са прехвърлили имота на
ищцата И. М. Г.. Не е спорно, че ищците по настоящото дело към момента на придобиване
на недвижимия имот са били съпрузи при режим на имуществени отношения законов режим
на общност, поради което приложение намира разпоредбата на чл. 21, ал. 1 СК и макар в
нотариалния акт да е посочено единствено името на ищцата, собственици на процесния
3
апартамент са станали и двамата ищци.
Не е спорно между страните, че първата разпоредителна сделка с предмет процесния
апартамент, а именно сключеният между К. Н. Й. и С. Г. С. договор за продажба, е била
унищожена на основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД с решение от 09.03.2010 г. по гр. д. № 31700/2007
г. на СРС, влязло в сила на 30.04.2010 г.
Безспорно между страните във въззивното производство е, че с решение № 19721 от
29.11.2016 г., постановено по гр. д. № 4366/2009 г. по описа на СРС, 46- ти състав,
потвърдено с решение № 5858 от 12.09.2018 г., постановено по гр. д. № 9125/2017 г. по описа
на СГС, ГО, II „Г“ въззивен състав, е признато за установено по отношение на И. М. Г. и Г.
А. Г., че Х. П. Й., Й. Н. Й., П. Н. Й. и П. Й. М. са собственици на процесния имот, а именно
– апартамент № 50 /с нов № 56/, находящ се в гр. София, ж. к. „*********, със застроена
площ от 46,46 кв. м, състоящ се от дневна, кухня и сервизни помещения, ведно с избено
помещение № 8 с площ 3.39 кв. м и 0,956% ид. части от общите части на сградата, при
съседи на апартамента: от север – коридор, от изток – ап. № 49, от юг – зелена площ, от
запад – ап. № 51, отгоре – ап. № 53, отдолу – ап. 47, и при съседи на избеното помещение: от
север – избено помещение № 9, от изток – коридор, от юг – избено помещение № 7, от запад
– стена, като И. М. Г. и Г. А. Г. са осъдени да предадат на Х. П. Й., Й. Н. Й., П. Н. Й. и П. Й.
М. владението върху описания недвижим имот.
Предвид изложеното, в процесния случай приложение следва да намерят
разясненията, дадени в Постановление № 6 от 27.12.1974 г., постановено по гр. д. № 9/1974
г. на Пленума на Върховния съд, според които извършените подобрения при постановено
унищожаване, разваляне или отменяване на придобивното основание при липса на вина на
приобретателя и незнание от страна на последния за порока на придобивното основание
остават да бъдат уредени на базата на неоснователното обогатяване, като специално за
подобрителя следва да намерят приложение разпоредбите на чл. 72 ЗС. Наистина
последният текст поначало урежда правоотношения за подобрения при сделки, посочени в
чл. 70, ал. 1 ЗС. Но и в единия, и в другия случай по време на подобряването подобрителят е
имал съзнанието, че упражнява свои правомощия на собственик. Обратното действие на
съдебния или административния акт по унищожаването, развалянето или отменяването на
придобивно основание не заличава по правната действителност както протеклата
фактическа власт, така и факта на подобренията, станал при съзнанието на подобрителя, че
подобрява своя вещ, придобита на валидно законно основание. С чл. 72 ЗС законодателят е
счел за справедливо ликвидацията на правоотношенията, породени от подобряването на
вещта от добросъвестния владелец със заплащане на увеличената стойност на вещта
вследствие на тези подобрения, защото последните се извършват със съзнанието, че вещта е
окончателно придобита на законно основание и се влага повече усърдие за по-добро
качество и по-голяма дълготрайност на подобрението. По тази причина, когато такова
обезщетяване в чл. 72 ЗС е допуснато при сделка, която никога не е направила подобрителя
собственик, а при унищожено, развалено или отменено придобивно основание подобрителят
е имал нещо повече, тъй като той е бил и действителен собственик, няма никакво основание
4
същият да бъде обезщетяван като недобросъвестен владелец.
Във връзка с горното следва да се посочи, че обратното
действие на унищожаването на правните сделки има сила не само между страните по
атакуваната сделка, но и по отношение на трети лица, тъй като никой не може да прехвърли
право, което няма, и отпадне ли правото на праводателя, отпада правото и на приобретателя.
Актът, с който приобретателят по унищожаем акт е прехвърлил имота на трето лице обаче
има значение като юридическо основание за добросъвестно владение, ако лицето не е знаело
за унищожаемостта на предходния акт, и затова може да има добросъвестно
владение на третото лице върху него /така решение № 491 от 07.07.2010 г., постановено по
гр. д. № 1348/2009 г. на ВКС, I г. о./. Такъв е и процесният случай, доколкото по делото не се
установява ищците да са знаели за унищожаемостта на първоначалния акт на разпореждане
с процесния недвижим имот. Ето защо, настоящата инстанция счита, че ищците са били
добросъвестни владелци на процесния недвижим имот към момента на твърдяното
извършване на подобренията, а именно в периода 01.05.2008 г. – 30.12.2008 г., поради което
предявените обективно и субективно кумулативно съединени искове, предмет на
настоящото производство, следва да се квалифицират по чл. 72, ал. 1 ЗС, както е приел и
първоинстанционният съд.
Видно от представения по делото протокол от 26.11.2020 г. за принудително отнемане
на недвижим имот – въвод във владение, по изпълнително дело № 20198480401040
ответниците по настоящото дело са били въведени във владение на процесния недвижим
имот. Следователно, както вече беше посочено и доколкото в настоящия случай съдът
възприема извода, че ищците са били добросъвестни владелци към момента на твърдяното
извършване на подобрения в имота, а по делото се установява, че имотът е бил предаден на
собствениците, в тежест на ищците е да установят при условията на пълно и главно
доказване, че твърдените подобрения са съществували към момента на предаването на вещта
и приемането й от ответниците.
Настоящият съдебен състав намира, че претенциите на ищците за извършени
подобрения в процесния имот следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
Съображенията за това са следните:
В разглеждания случай първоинстанционният съд правилно е разпределил
доказателствената тежест, като изрично с доклада по делото е указал на ищците, че в тяхна
тежест е да установят действителното извършване на описаните от тях строително-ремонтни
работи в процесния имот в периода от 01.05.2008 г. до 31.12.2008 г., както и тяхната
стойност. Въпреки това, в проведеното производство не е установено съгласно правилото на
чл. 154 ГПК при условията на пълно и главно доказване, т. е. без съмнение, че описаните в
исковата молба СМР са били извършени именно от ищците в посочения от тях период.
По делото е разпитан свидетелят И.П.И., чиито показания настоящата инстанция
намира за недостатъчни да установяват какви по вид ремонтни дейности са извършени от
ищците в процесния имот. Това е така, защото обсъжданите гласни доказателства не са
конкретизирани в достатъчна степен, като липсата на конкретика и изчерпателност вероятно
5
се дължи на изминалия дълъг период от време от извършване на твърдените ремонтни
дейности през 2008 г. до провеждане на разпита на свидетеля в открито съдебно заседание
на 31.10.2023 г., както е приел и първоинстанционният съд. От друга страна обаче
обсъжданите гласни доказателства са вътрешно противоречиви – така например св. Иванов
първоначално заявява, че при посещението му в имота преди извършване на твърдените от
ищците ремонтни дейности състоянието на апартамента е било позападнало, като в банята и
кухненския бокс е трябвало да се сменят плочки, а по- късно заявява, че не си спомня как е
изглеждала кухнята, както и първоначално посочва, че при посещението му в имота преди
извършване на твърдения от ищците ремонт дограмата в апартамента е била стара, след това
заявява, че не си спомня каква е била дограмата – дървена или алуминиева, а най- сетне
твърди, че след извършване на ремонтните дейности апартаментът е бил с „нормална
дограма“.
Освен изложеното, настоящият съдебен състав се солидаризира с извода на
първоинстанционния съд, че обсъжданите гласни доказателства не се подкрепят от
останалия събран по делото доказателствен материал. Това е така, защото дори от приетото
по делото и неоспорено от страните заключение на допуснатата пред първата инстанция
съдебно- техническа експертиза /СТЕ/, което настоящата инстанция кредитира като
обосновано, пълно и компетентно изготвено на основание чл. 202 ГПК, да се установява, че
в процесния апартамент са извършвани определени преустройства, то в о. с. з. вещото лице
категорично заявява, че въз основа на огледа не може да даде давност на извършване на
ремонтните дейности, т. е. по делото не се установява кога са извършвани посочените в
заключението преустройства в процесния имот, респ. дали същите са били налице към
момента на предаването на вещта и приемането й от ответниците. Това обстоятелство е от
значение, доколкото в процесния случай имотът е бил предмет на множество
прехвърлителни сделки в периода 2006 г. – 2008 г., като отделно от това, през 2020 г.
владението върху същото е предадено на ответниците по делото, а това, от своя страна,
предполага възможността всеки един от последователните собственици да е извършил
ремонтни дейности.
Освен това, при огледа експертът е констатирал разминаване между посочените в
исковата молба материали и действително използваните – така например вещото лице
посочва, че шпакловката е нормална, въпреки че в исковата молба е посочена като фина, а
бар плотът е изграден от итонг, а не от гипсокартон, както се сочи в исковата молба. Не бива
да се пренебрегва и обстоятелството, че по отношение на част от описаните в исковата
молба ремонтни дейности вещото лице е изразило съмнение дали изобщо са направени –
така например вещото лице посочва, че е съмнително дали вратите са подменяни, тъй като
изглеждат идентично с вратите, които са били монтирани в панелните жилища, а за други се
позовава на житейски предположения – така например вещото лице посочва, че би следвало
процесният апартамент да е бил с тапети, тъй като панелните жилища са се изпълнявали и
предавали с тапети.
Следва да се има предвид, че по делото не са представени други доказателства като
6
например фактури, касови бонове, стокови разписки и/или договори за извършване на
строително- ремонтни дейности и др., които при съвкупен анализ със събраните по делото
гласни доказателства и заключението на СТЕ да обосноват несъмнен извод за извършени от
ищците ремонтни дейности в процесния апартамент в посочения в исковата молба период.
Представеният по делото протокол от 26.11.2020 г. за принудително отнемане на
недвижим имот – въвод във владение, не е достатъчен да обоснове извод в горепосочения
смисъл. В протокола, от една страна, се съдържа изброяване на конкретни вещи, находящи
се в имота към момента на въвода /дървена маса, бюро, стол, готварска печка, гардероб с
три шкафчета/, а от друга – посочване, че в имота има поставен ламинат, в коридора –
теракот, PVC дограма, в банята – моноблок, душ батерия и мивка със стъклен праг с плочки.
В действителност обсъждания протокол е съставен в деня на предаване на имота от
фактическата власт на ищците във фактическата власт на ответниците, но това не може да
обоснове несъмнен извод, че изброените ламинат, теракот, PVC дограма, моноблок, душ
батерия и мивка със стъклен праг с плочки са поставени именно от ищците, тъй като
протоколът отразява състоянието на имота към посочения момент, но не удостоверява
извършени ремонтни дейности в същия и периода, в който са предприети конкретни СМР.
С оглед на всичко изложено дотук, въззивната инстанция намира, че макар по делото
да се установява извършването на определени преустройства в процесния имот, то не се
установява по несъмнен начин, че същите са извършени именно от ищците и в посочения от
тях период. Ето защо, предявените обективно и субективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 72, ал. 1 ЗС за осъждане на ответниците в качеството им на
наследници по закон на К. Н. Й. и в условията на разделна отговорност да заплатят на
ищците сумата в общ размер на 16 000 лева при квоти, както следва: 1/6 за Х. П. Й. или
сумата в размер на 2 666,67 лева; 1/6 за Й. Н. Й. или сумата в размер на 2 666,67 лева; 1/6 за
П. Н. Й. или сумата в размер на 2 666,67 лева, и 1/2 за П. Й. М. или сумата в размер на 8 000
лева, представляващи обезщетение за извършени в периода от 01.05.2008 г. до 30.12.2008 г.
подобрения в недвижим имот, находящ се в гр. София, ж. к. *********“, *********, вх. „В“,
ет. *********, са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени, както е приел и
първоинстанционният съд.
Поради изложеното и поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции
решението на СРС следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1, пр. 1 ГПК.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски имат
въззиваемите. Доколкото обаче по делото не се установява въззиваемите да са сторили
разноски пред въззивната инстанция, то такива не следва да им бъдат присъждани.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 10853 от 06.06.2024 г., постановено по гр. д. №
7
42873/2021 г. по описа на СРС, 47- ми състав.
Решението в частта досежно предявения срещу ответницата П. Й. М. иск с правно
основание чл. 72, ал. 1 ЗС за сумата в размер на 8 000 лева подлежи на обжалване с
касационна жалба пред ВКС при условията на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Решението в останалата част е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8