О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№………./…...07.2019 г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в
закрито съдебно заседание на 03.07.2019 г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ТЕРЗИЙСКА
ЧЛЕНОВЕ: ЖАНА МАРКОВА
ТОНИ КРЪСТЕВ
като разгледа докладваното от съдия
Т. Кръстев
въззивно
частно търговско дело № 1000 по описа за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 278 във вр. чл. 413, ал. 2 и чл.418, ал.4 от ГПК.
Образувано е по частна жалба вх. № 26776/11.04.2019 г., подадена от „Агенция
за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София 1527, ул. „Панайот Волов“ № 29,
ет.3, срещу разпореждане № 13522 от 27.03.2019 г. по гр.д. № 4669/2019 г. по
описа на ВРС, в частта, с която е отхвърлено заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу длъжника А. И.И. за
сумата от 163,34 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство, начислена за
периода от 06.11.2017 г. до 06.05.2018 г., както и за сумата от 212,50 лв.,
представляваща разходи и такси за извънсъдебно събиране на вземането.
В частната жалба се твърди, че разпореждането е
неправилно. Сочи се, че в рамките на заповедното производство не се извършва
проверка дали вземането съществува, тъй като неговата основна функция е да се
установи дали това вземане е спорно между страните. В този смисъл се поддържа,
че заповедният съд е излязъл извън законовите си правомощия. Твърди се също, че
не са налице сочените от заповедния съд основания да се приемат за нищожни
договорните клаузи, въз основа на които са начислени претендираните вземания,
поради което липсва основание за отказа на съда да бъде издадена заповед за
изпълнение. В обобщение се твърди, че като е обсъдил по същество обстоятелство,
което седи извън предмета на проверка в настоящото производство, заповедният
съд е превишил правомощията си. Моли да бъде отменено разпореждането и да се
постанови издаването на заповед за изпълнение и изпълнителен лист за посочените
в заявлението суми.
Съдът намира, че жалбата е подадена от легитимирана
страна, чрез надлежен пълномощник, срещу акт, който подлежи на обжалване и в
законовия срок за това, поради което и същата се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество съдът намира жалбата за частично
основателна по следните съображения:
Производството по ч.гр.д. № 4669/2019 г. на Районен
съд – Варна е образувано по заявление, подадено от заявителя „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ ЕООД срещу длъжника А. И.И.,
ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, за вземания по договор за кредит „Бяла
карта“ с № 517095 от 15.09.2017 г., сключен между длъжника и „Аксес Файнанс“ ООД, ЕИК
*********, вземанията по който са прехвърлени на заявителя с приложение № 1 от
27.11.2018 г. към рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия)
от 11.11.2016 г.
Районният съд е отхвърлил частично заявлението за издаване на заповед за незабавно
изпълнение, като е приел, че договорната клауза за заплащане на неустойка за
неизпълнение задължение за предоставяне на обезпечение след сключване на
договора противоречи на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК,
предвиждаща, че при забава на потребителя кредиторът има право само на
законната лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, както и на
разпоредбата на чл. 16 ЗПК, която предвижда задължение на кредитора за оценка
кредитоспособността на потребителя преди предоставянето на кредита. Приел е
още, че крайната цел на кредитора от включване на тази клауза в договора не е
да обезпечи изпълнението на задълженията по него, а да си осигури завишен
размер на крайната сума, която следва да бъде върната, заобикаляйки
изискванията на специалния закон, които ограничават неблагоприятните последици
за длъжника от несвоевременното изпълнение на поетите задължения и е заключил,
че клаузата за неустойка по договора е нищожна, на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. По отношение разходите и такси за извънсъдебно събиране на
задължението първоинстанционният съд е приел, че уговорката също има за цел
заобикаляне на императивната норма на чл. 33, ал. 1 ЗПК и максимално
предвидения праг на отговорността на длъжника, установен в ал. 2 от същата
разпоредба, че посочените такси са свързани с управлението на просрочения
кредит и същите са недължими, на основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК и че при
съпоставка между размера на начислените такси и този на чистата стойност на
отпуснатия кредит се установява значително несъответствие между насрещните
престации по двустранния договор, което води до противоречие на клаузата с
добрите нрави, служещи като граница на свободата на договаряне, предвидена в
чл. 9 ЗЗД, респективно до нищожност на уговорката и на основание чл. 26, ал. 1,
предл. трето ЗЗД.
Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК, съдът е
длъжен служебно да следи искането да не противоречи на закона и на добрите
нрави. При анализа на изложеното в заявлението заемно
правоотношение се установява, че с оглед качеството на кредитополучателя – физическо
лице и липсата на противни твърдения, по своята правна характеристика то отговаря
на договор за потребителски кредит, при което освен нормите на Закона за
потребителския кредит и ЗЗД и с оглед качеството на
кредитополучателя на "потребител" приложими са и нормите на Закона за
защита на потребителите – съгласно чл. 24 ЗПК,
във вр. чл. 143
– 148 ЗЗП,
като чл. 146, ал.
1 ЗЗП прогласява неравноправните клаузи за нищожни, поради пряко
противоречие с императивните норми, защитаващи потребителя като по-слаба в
икономическо отношение страна.
С оглед на това въззивният съд не възприема
изложените в жалбата доводи, че за заповедния съд не съществува възможност
служебно да констатира наличието на нищожна и/или неравноправна клауза, както и
че е превишил своите правомощия по преценка, като е обсъдил обстоятелство по
същество, което следва да бъде доказано в едно бъдещо исково производство /така
Определение N 974/07.12.2011 г. по ч. т. д. N 797/2010 г., ІІ т. о., ВКС и решение на
Съда на ЕС от 14.06.2012 г. по дело C-618/10, с което е дадено
задължително тълкуване съгласно чл. 633 ГПК
и чл. 267 от
ДФЕС на реципираната в националното ни
законодателство Директива 93/13/ЕИО/.
По отношение на сумата от 163,34 лева, представляваща неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение чрез
поръчителство, настоящият въззивен състав намира, че
следва да се издаде заповед за изпълнение. Ясно е посочено в заявлението, че
неустойката се дължи, в случай на неизпълнение на договорните задължения.
Уговорена е предварително, като ясно и точно е посочено кога и при какви
условия възниква задължението на кредитополучателя за предоставянето на
исканото обезпечение. Клаузата за поръчителство не е уговорена по принцип, а
само в случай на забава на потребителя. Кредиторът конкретно е определил неустойката
по основание, размер, период и начин на формиране. При така извършеното индивидуализиране
на неустойката съдът счита, че искането не противоречи на закона или на добрите
нрави, поради което този спор следва да се разреши в хода на исковия процес.
Сумата 212,50 лева, претендирана като „такса разходи
за извънсъдебно събиране“, е посочена по начин, който не позволява да се установи, дали се претендират действително
направени разходи или такса за услуга. Искането за присъждане на разходи за действия
по събиране на вземането от 2,50 лева на ден, считано от датата на изпадане на кредитополучателя
в забава, е в очевидно противоречие със закона, тъй като не е свързано с
твърдения за действително направени разходи, определени по вид и по размер, а
се основава на уговорка, която има по-скоро санкционен характер, т.е. още едно
задължение за неустойка, наречено „разходи“. Същото се отнася и за претенцията
за еднократно заплащане на такса от 120,00 лева, включваща разходи за дейността
на лице/служител, което осъществява и администрира дейността по извънсъдебното
събиране на задължението. Същевременно съгласно чл. 10а, ал. 3 и 4 от ЗПК,
кредиторът не може да събира повече от веднъж такса и/или комисиона за едно и
също действие, а видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или
комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски
кредит. В случая, видно от заявлението, се събират едновременно две такси,
свързани със извънсъдебно събиране на задължението, като същевременно не се
посочва ясно за какви действия се събират таксите.
Поради частично съвпадане на крайните изводи на въззивния и първостепенния
съд, атакуваното разпореждане следва да бъде отменено в частта досежно
претендираната неустойка и потвърдено в частта досежно претенцията за разходи и
такси за извънсъдебно събиране.
Мотивиран от изложеното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ Разпореждане № 13522 от 27.03.2019 г. по гр.д. № 4669/2019 г. по описа на
ВРС в частта, с която е оставено без
уважение искането на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК
********* за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу А. И.И., за сумата 163,34
лева и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ ЗАПОВЕД ЗА
ИЗПЪЛНЕНИЕ в полза на „Агенция
за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов“ №
29, ет.3, п.к. 1527, срещу А. И.И., ЕГН **********,
с постоянен адрес: ***,, за сумата 163,34
лева (сто шестдесет и три 0,34 лева), представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство, начислена за периода от
06.11.2017 г. до 06.05.2018 г., дължима по силата на договор за кредит „Бяла
карта“ с № 517095 от 15.09.2017 г., сключен между длъжника и „Аксес Файнанс“ ООД, ЕИК
*********, вземанията по който са прехвърлени на заявителя с приложение № 1 от
27.11.2018 г. към рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия)
от 11.11.2016 г. и сумата 16.34 лева, разноски по делото, на осн. чл.
78, ал. 1, вр. ал. 8 ГПК, вр.
чл. 26 НЗПП.
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 13522 от 27.03.2019 г. по гр.д. № 4669/2019 г. по описа на
ВРС, в останалата му обжалвана част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.