Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 270
гр.Габрово, 08.11.2019г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ГАБРОВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД в публично
съдебно заседание на петнадесети
октомври през
две хиляди и деветнадесета
година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: П. Пенкова
ЧЛЕНОВЕ : И. Димова
С. Миланези
при секретаря М.Шаханова, като разгледа докладваното от
съдията Пенкова в.гр.д. №303 по описа за
2019г. ,за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по подадена от Д.Т.С. и В.Т.Т., чрез
процесуалния им представител адв.П.А. въззивна жалба срещу постановеното по гр.д.№276/2019г. решение
№196 от 22.07.2019г. на Севлиевски районен съд.
Във въззивната жалба се излагат доводи за
незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното решение.Твърди се,че
първоинстанционният съд е нарушил чл.236,ал.2 ГПК, като не е направил обективна преценка на събраните
доказателства.Оспорват се изводите на съда,че като наследници от първи ред
жалбоподателките са единствени задължени
лица за процесните разноски, тъй като
тяхно било задължението за издръжка.Сочи се чл.48 и чл.49,ал.1 от ЗН и се твърди,че към момента на погребението
все още не е налице приемане на
наследството и поемането на разноските за погребенията не съставляват фактически действия, от които да
се направи извода,че откритото наследство е прието с конклудентни действия.Със
свидетелски показания по делото е било установено, че ищцата сама е взела решение да извърши разходи по погребението, без да съобщи на жалбоподателките за смъртта на баща им, а и на самото
погребение изобщо не е съгласувала тези разходи с тях, което означава, че тя е извършила тези разходи със съзнанието,че изпълнява свой морален дълг, тъй като е съжителствала с
починалото лице на семейни начала повече
от 20 години, поради което даденото не следва да се иска за връщане обратно. Излагат
се твърдения,че неправилно съдът е приел,че няма изпълнение на нравствен дълг
от страна на ищцата по смисъла на чл.55, ал.2 ЗЗД,като този извод противоречи
на практиката на ВС за по-честото прилагане на
разпоредбата на чл.55,ал.2 ЗЗД .За
ищцата съществува морално
задължение да се погрижи за покойника и
дългът остава нравствен ,тъй като той отговаря на установените в обществото
морални критерии за това,какво се дължи
в определена ситуация между определени
лица,които са живели на семейни начала, независимо дали е юридически установено
чрез сключване на граждански брак .Сочи се,че е налице друг иск за защита – по
чл.61 ЗЗД,ако се приеме,че не е налице изпълнение на нравствен дълг,като следва
да се съобразят показанията на св.К.
Претендира се за отмяна на обжалваното решение и
постановяване на ново по същество на спора, с което исковата претенция бъде
отхвърлена изцяло,ведно със законните последици.
Ищцата,чрез процесуалният си представител адв.К., е
депозирала писмен отговор ,в който се излагат подробни съображения за
неоснователност на въззивната жалба.Същите са поддържат в с.з.
Въззивният съд,като взе предвид събраните по делото
доказателства и наведените от страните доводи,прие за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в законния срок,от
надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване акт,предвид на което е
процесуално допустима.
Предмет
на обжалване е постановеното от Севлиевски районен съд решение по
гр.д.№276/2019г.,с което ответниците Д.Т.С. и В.Т.Т., всяка една от тях е
осъдена да заплати на ищцата И.Г.В. сумата от 467,10 лева, представляваща част
от заплатени от И.Г.В. разноски по погребението на Т.Б.Т., починал на
27.04.2018 г., с която се е обогатила, ведно със законната лихва от подаване на
исковата молба – 15.03.2019 г. до окончателното изплащане на сумата.
Обжалваното
решение е валидно и допустимо.
За
да уважи предявения иск първоинстанционният съд е приел,че в българското
законодателство не съществува норма, която да регламентира изрично, в чия
тежест са разноските по повод смъртта и за погребението на едно лице. Съгласно
преобладаващата и по - нова част от съдебната практика тези разноски следва да
се поемат от лицата, от които починалото лице е имало право да получава
издръжка приживе. Според друга част от съдебната практика обичайните разходи,
сторени по повод смъртта на наследодателя са личен дълг на наследниците, като
разходите за религиозните обреди, помените и другите разходи, свързани с култа
към мъртвите, следва да се понесат обаче само от тези наследници, които са се
съгласили да бъдат извършени. В конкретния случай, тези разрешения, макар и
различни по същество, тъй като претенцията на ищцата касае обичайни разходи по
повод смъртта на Т.Б.Т., водят до един и същ извод за тежестта за понасяне на
процесните разноски, като ответгниците попадат както сред задължените за
издръжка лица от първи ред по чл. 140, ал. 1, т. 1 СК, така и сред
наследниците по закон от първи ред по
чл. 5, ал. 1 ЗН.Ищцата не се причислява към тези лица. Поради това съдът е
приел, че единствени задължени лица за процесните разноски са били ответниците.
След като тези разноски са били заплатени от друго лице, ответниците са се
обогатили, тъй като са си спестили разходите за погребение на своя баща, когото
са били задължени да издържат и комуто се явяват единствени наследници.Съдът е
приел,че не е налице и друг иск за възстановяване на сумата 934,20 лева, с
която ответниците са се обогатили, доколкото липсват по делото други факти,
които да обосноват квалификация на предявения иск, различна от чл. 59, ал. 1 ЗЗД,както и че в случая няма изпълнение на нравствен дълг от страна на ищцата,
по смисъла на чл. 55, ал. 2 ЗЗД, тъй като не е налице хипотеза по чл. 55, ал.
1, предл. първо ЗЗД, в която единствено намира приложение разпоредбата на чл.
55, ал. 2 ЗЗД (т. 3 от Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г.,
Пленум на ВС.
Неоснователни са възраженията на жалбоподателите, че
първоинстанционният съд е направил при неправилна преценка на събраните по
делото доказателства, необосновани и незаконосъобразни изводи относно
основателността на предявената искова претенция.
Безспорно установено по делото е,че Т.Б.Т. е починал
на 27.04.2018г.,като е оставил за свои законни наследници ответниците по делото
Д.Т.С. и В.Т.Т. – негови дъщери. Приживе, в продължение на повече от 20 години ,е
живял на семейни начала с ищцата по делото. От доказателствата по делото се
установява,че погребението е организирано и извършено от ищцата, за което е
натоварила сина си – св.К., като същата е представила доказателства за
заплатени разходи на стойност процесната искова сума от 934,20лв. /приложените
писмени доказателства на л.7 и л.8 от делото/.Показанията на св.К.не са
опровергани от останалите доказателства по делото,като същият изрично е заявил,че майка му му е казала да отиде и да уреди нещата и че
плащането в агенцията е извършено за сметка на майка му.
Заплатените
от ищцата разноски за погребението на Т.Т.се претендират като дължими от
ответниците на принципа на
неоснователното обогатяване в хипотезата на чл.59 ЗЗД съгласно изложените в исковата молба твърдения,че
като дъщери на покойния е следвало да поемат
разноските по погребението на своя баща и наследодател,поради което е
налице неоснователно обогатяване до
размер на обедняването на ищцата с
процесната сума от 934,20лв.
Ответниците
са оспорили исковата претенция като неоснователна.Същите в писмения отговор на исковата молба са
изложили твърдения,че задължението да се погребе близък роднина е нравствен
дълг, няма финансово изражение и
извършването му от трето лице няма характер на обогатяване на патримониума на наследника и че за
поемането на разноски за погребението на
родител не е налице предвидено в закона изрично задължение на наследниците да ги
заплащат.
Действително в закона липсва изрично
регламентирано задължение за поемане разходите по погребението на едно лице, но
същото може да се подведе към задължението за издръжка. Както законът възлага
на най-близкия кръг от родственици даването на издръжка на нуждаещото се лице,
то същите следва да поемат и последните разходи, направени по повод смъртта на
това лице. В случая това са ответниците,
които като деца на Т.Т. са задължени
лица по смисъла на чл.140, ал.1 от СК,както и негови законни наследници . Ищцата
е извън кръга на тези лица. В т.1 от , ППВС № 1/1979
г.
е разяснено, че когато установеното със закон задължение за даване на издръжка
бъде изпълнено от лице, което не е задължено да я дава напълно или частично, то
има основание да иска от другите законно задължени лица заплащането на даденото.По
делото не е доказано съществуването на материално правоотношение,което да оправдава имущественото размества и
съществуването на основание по смисъла
на чл.59 ЗЗД ,на което е престирана от ищцата исковата сума .Като е платила сумата от 934,20лв. ищцата е
обедняла,а ответниците са спестили
разходите,които е следвало да поемат по
повод погребението на своя баща и наследодател.Това обуслаяв и основателността
на предявения иск за неоснователно обогатяване,до който извод е достигнал и
първоинстанционният съд.
Неоснователно е наведеното във въззивната жалба възражение за недължимост
на исковата сума, тъй като ищцата е изпълнила свой нравствен дълг като е поела
разноските по погребението на починалия Т.Т., с когото е съжителствала на
семейни начала повече от 20 години
Съгласно чл.55,ал.2 ЗЗД не може да иска връщане
онзи,който съзнателно е изпълнил свой нравствен дълг.По въпроса в кои хипотези правилото на чл. 55, ал. 2 ЗЗД е приложимо, ППВС № 1/1979
г. приема, че въпросът за съзнателно изпълнение на нравствен дълг
може да се разглежда само в случаите на начална липса на основание, но не и при
останалите фактически състави на чл. 55, ал. 1 ЗЗД или при фактическия състав на чл. 59 ЗЗД.
В Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г.,на Пленума на ВС е разгледано
ограничителното приложение на разпоредбата на чл. 55, ал. 2 ЗЗД . В този контекст
е и препоръката
на ВС за по-честото прилагане на
разпоредбата на чл. 55, ал. 2 ЗЗД, на която се позовават жалбоподателите.В случая предмета на
исковата претенция не попада в хипотезата на чл.55,ал.1 ЗЗД,по отношение на
която е приложима разпоредбата на чл.55,ал.2 ЗЗД- нравственият дълг като правно
основание може да изключи само първия фактически състав на чл.55, ал.1 ЗЗД за дадено при начална липса на основание.С оглед на това и наведеното
възражение от ответниците,че с плащането на процесните разноски ищцата е
изпълнила свой нравствен дълг в случая не обуславят приложимостта на чл.55,ал.2 ЗЗД,тъй като процесната сума не се претендира на основание чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД.
Разпоредбите от ЗН ,на които се позовават
жалбоподателките - чл.48 и чл.49 от ЗН ,са
неотносими към правния спор.,тъй като не се претендира задължение на
наследодателя ,което следва да се погаси от неговите наследници, а такова, възникнало
от извършени разходи от трето лице за
погребението на починалия техен баща.
В първоинстанционното производство не са
наведени твърдения и не е установено между ищцата и ответниците да съществуват отношения, които да имат за последица
разместването на имуществени блага помежду им, поради което ищцата да разполага
с друг иск, с който да претендира
процесната сума. С решението първоинстанционният съд се е произнесъл по
заявената искова претенция.Предвид на това е неоснователно възражението във
въззивната жалба за възможността ищцата да води друг иск.
По изложените
съображения въззивният съд прие,че подадената въззивна жалба е неоснователна и
следва да бъде оставена без уважение,а решението на Севлиевски районен съд
потвърдено, като законосъобразно и обосновано,като на основание чл.272 ГПК
препраща към мотивите му.
Предвид изхода на
спора жалбоподателките следва да заплатят на ищцата направените разноски за
въззивното производство в размер на 300лв.,заплатено адвокатско
възнагражданеие съгласно представеният
договор за правна защита и съдействие /л.19/.
На основание
изложеното,въззивният съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение №196 от 22.07.2019 г. по гр.д.№276/2019 г. на Севлиевски районен съд.
ОСЪЖДА, Д.Т.С., ЕГН **********,*** и В.Т.Т., с ЕГН **********,***
да заплатят на И.Г.В., с ЕГН **********,***, сумата 300 лева разноски по делото
за въззивното производство.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :