Решение по дело №478/2021 на Софийски градски съд

              Р     Е     Ш    Е    Н    И    Е   № ……

                            Гр. София, 30.03.2022 г.

 

                              В      И М Е Т О      Н А      Н  А  Р  О Д А

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІІ - „В” състав, в публично съдебно заседание на първи декември през две хиляди  двадесет и първа година в следния състав :

                                    

                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ : Николай Димов

                                                        ЧЛЕНОВЕ : Велина Пейчинова

                                                                   Мл. съдия : Десислава Чернева

при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от мл.съдия Чернева в. гр. д. № 478 по описа на съда за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното :

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 20245759/06.11.2020 г., постановено по гр. д. № 38455/2019 г., Софийски районен съд е осъдил Н.В.П. да заплати на основание чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ (отм.), вр. чл.45 ЗЗД на З. "У." АД сумата от 6 000 лв., представляваща платено обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 03.07.2019 г. до окончателното плащане, както и на основание чл.78, ал.1 от ГПК.

Срещу първоинстанционното решение е постъпила въззивна жалба от Н.В.П.. Поддържа се, че обжалваното решение почива на не добре обсъдени доказателства, които са довели до погрешни правни изводи. Не е уточнено какъв е размера на претърпените имуществени и неимуществени вреди. Съобразно изложеното се моли за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявения иск, евентуално за намаляване размера на уважената част.

Насрещната страна е депозирала отговор, с който се оспорва въззивната жалба. Посочва се, че П. въпреки дадената му възможност, не е ангажирал достатъчно доказателства за претърпените от него вреди. Ето защо се моли за потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на сторените разноски.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема следното:

Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия на въззивния съд, той се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Въззивната инстанция намира, че постановеното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Предявен за разглеждане е осъдителен иск с правно основание чл. 274, ал. 1, пр. 1 КЗ (отм.); вр. чл. 45 ЗЗД за сумата от 6 000 лв., представляваща платено обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 03.07.2019 г. до окончателното плащане.

Застрахователят по договор за застраховка "Гражданска отговорност", който е заплатил застрахователно обезщетение на увреденото лице, може да се суброгира в правата на удовлетворения кредитор срещу причинителя на вредата, който е обезпечил своята деликтна отговорност при ищеца, при наличие на предвидените в закона предпоставки. В случая възникването на това право се обуславя от установяването на три групи факти: 1) породени права на увредения срещу причинителя на вредата на основание на чл. 45, ал. 1 ЗЗД – т. е. вредите да са причинени от делинквента чрез негово виновно и противоправно поведение; 2) възникнало действително договорно правоотношение между делинквента и ищеца по договор за "Гражданска отговорност" и заплащане от страна на застрахователя по застраховка "Гражданска отговорност" на застрахователно обезщетение на увреденото лице и 3) делинквентът да е управлявал МПС при причиняване на деликта след употреба на алкохол с концентрация на алкохола в кръвта над допустимата по закон норма.

По делото не е спорно, че на 25.05.2012 год. в гр.София, на кръстовището на бул.“Константин Величков“ и ул.“Пиротска“ е осъществено ПТП, при което л.а. „Форд Фиеста“, с рег. № ********управляван от Н.П. ударил от дясната страна полицейски автомобил ********, с рег.№ ********, в резултат на което водачът на полицейския автомобил - С.М.С.получил травматични увреждания. С влязлата в сила на 13.09.2014 год. присъда №75/24.03.2014 год. по НОХД № 885/2014 год. по описа на СГС за 2014 год. Н.В.П. е бил признат за виновен в това, че на 25.05.2012 год. е причинил на С.М.С.средна телесна повреда, изразяваща се в контузия на мозъка, постравмена енцефалопатия, което е причинило постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота, деяние по чл.131, ал.2, пр.4, т.2 вр. чл.129, ал.2 вр. ал.1 от НК като на същото място и по същото време е управлявал МПС с концентрация на алкохол в кръвта си над 1,2 на хиляда,а именно 1,42 промила, деяние по чл.343б, ал.1 от НК.

Към момента на настъпване на процесното ПТП, за лекият автомобил, управляван от П. била налице валидна застраховка „ГО“ на автомобилистите, с период на валидност от 24.08.2011 год. до 23.08.2012 год. като на увреденото лице С.М.С.било заплатено застрахователно обезщетение в размер на 6000 лв. по образуваната щета № 11411220033.

Понастоящем ответникът не е възстановил изплатеното обезщетение.

Съгласно чл. 300 ГПК, влязлата в сила присъда (на каквато се приравнява и одобреното от съда споразумение съгласно чл. 383, ал. 1 НПК) на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, поради което за тези обстоятелства съдът е обвързан от установеното със споразумението. На етапа на въззивното производство не са спорни и обстоятелствата, че гражданската отговорност на ответника е била обезпечена към момента на настъпване на събитието при ищеца чрез сключване на застрахователен договор.

Във връзка с причинените неимуществени вреди на Спасов, съгласно подаденото от него уведомление от 25.07.2012 год.  и договор за спогодба от 18.12.2014 год., на 22.12.2014 год. от страна на З. „У.“ АД е било заплатено обезщетение в размер на 6000 лв.

С оглед изложеното, съдът приема, че по делото са установени всички елементи от фактическия състав, пораждащ претендираното регресно право, като следва да бъде определен размерът на дължимото обезщетение за претърпените вреди.

В настоящото производство съдът и ответната страна не са обвързани от размера на определеното между ищеца и пострадалия обезщетение в сключеното между тях извънсъдебно споразумение, поради което настоящият състав дължи самостоятелна преценка досежно това обстоятелство, която следва да се извърши при съобразяване на събраните по делото доказателства.

Съгласно чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, при съблюдаване на критериите, посочени в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, и продължени в последвалата съдебна практика - Решение 1/26.3.2012 г. по т. д. 299/11 г. ВКС, II ТО; Решение № 66/2.7.2012 г. по т. д. 619/11 г. ВКС, II ТО; Решение № 83/6.7.2009 г. по т. д. 795/2008 г., ВКС, II ТО; Решение 104/25.7.2014 г. по т. д. 2998/13 ВКС, II ТО; Решение 28/9.4.2018 г. по т. д. 1948/13 г., II ТО на ВКС; Решение № 157/28.10.2014 г. по т. д. 3040/2014 г., ВКС, II ТО и др.

Съответно на посочените критерии, при съобразяване характера, тежестта, броя и вида на получените от пострадалия травматични увреждания, подробно посочени по-горе, интензитета, степента и продължителността на лечебния и възстановителния процес, създадената временна опасност за живота на пострадалия,  заключението на съдебно – медицинската експертиза, настоящата инстанция приема, че СРС е определил справедливото обезщетение на основание чл. 52 ЗЗД, което не следва да бъде редуцирано.

Не е основателно твърдението, че пострадалия като служител на МВР по време на настъпване на застрахователното събитие е следвало да бъде обезщетен за вредите си по силата на договор за застраховка на личния състав на МВР от 2011 год. По делото няма представени доказателства, че за претърпените от него неимуществени вреди – болки и страдания, пострадалия е получил обезщетение по този договор за застраховка. Съгласно този договор трайна или временна загуба на работоспособност от застрахователна злополука, в последния случай с продължителност над 20 дни, които покрити рискове не съвпадат с основанието, на което е получил обезщетението си пострадалия по настоящото дело - неимуществени вреди, получени при настъпване на застрахователното събитие.

Неоснователни са доводите на ответника за погасяване на вземането по давност, тъй като давността по отношение на регресното вземане тече от възникването му, а именно от датата на плащане на застрахователно обезщетение, която е 22.12.2014 год., съответно до подаване на исковата молба на 03.07.2019 год. не е изтекла 5-годишната давност, респективно вземането не е погасено по давност.

Други релевантни оплаквания във въззивната жалба не се съдържат, а както бе посочено по-горе, по правилността на решението въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата – чл. 269 ГПК. Като е достигнал до същия извод, районният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено.

При този изход на въззивното производство, право на присъждане на сторените разноски има въззиваемата страна, която претендира заплащане на разноски в размер на 615 лв. – внесен депозит за особения представител на насрещната страна, и юрисконсулстко възнаграждение. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 НБПП, съдът определя юрисконсултско възнаграждение в полза на въззиваемото дружество за осъщественото процесуално представителство пред настоящата инстанция в размер на 300 лв. Доколкото въззивната жалба е подадена чрез назначения на ответника особен представител, който е освободен от внасянето на държавна такса, то съгласно т. 7 от ТР № 6/2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС, дължимата държавна такса по жалбата в размер на 120 лв. следва да бъде възложена в тежест на въззивника и същият да бъде осъден да я заплати по сметка на СГС.

Доколкото спорът по настоящото дело е свързван с настъпване на застрахователно събитие, представляващо риск по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на виновния водач, делото следва да се квалифицира като търговско по смисъла на чл. 365, т. 1 ГПК. От изложеното следва, че решението на въззивната инстанция не подлежи на обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. В този смисъл е и съдебната практика на ВКС – Определение № 21/17.01.2020 г. по ч. т. д. № 2604/2019 г., II TO на ВКС и др.

Воден от горното, съдът

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20245759/06.11.2020 г., постановено по гр. д. № 38455/2019 г., Софийски районен съд.

ОСЪЖДА Н.В.П. да заплати, сумата от 615 /шестотин и петнадесет/ лева, представляващата сторените във въззивното производство разноски, от които 315 лв. за внесен депозит за особен представител и 300 лв. юрисконсултско възнаграждение.

ОСЪЖДА Н.В.П., да заплати в полза на Софийски градски съд, с адрес: гр. София, сумата от 120 /сто и двадесет/ лева, представляваща дължимата държавна такса за въззивното производство.

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

 

 

1.

 

 

2.