РЕШЕНИЕ № 1284
Гр. Пловдив, 08.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН
СЪД ПЛОВДИВ, ГО, седми въззивен граждански състав, в публичното заседание
на девети октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стефка Михова
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Христо Иванов
при
секретаря Ангелина Костадинова, като разгледа докладваното от младши съдия
Иванов въззивно гр. дело № 1614 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и
следващите от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от В.Н.
против решение № 2265/04.06.2019 г., постановено по гр.д. № 16321/2015 г., по
описа на Пловдивски районен съд, с което същият е осъден да заплати сумата
от 14662 лв., дължима по договор за заем от 20.12.2012 г., сумата
от 3656,56 лв., обезщетение за забава за периода 21.06.2013 г. до 03.12.2015
г., както и законната лихва върху главницата, считано от 04.12.2015 г. до
окончателното заплащане. С решението В.Н. е осъден да заплати на Б.Р. разноски в производството.
Във
въззивната жалба се излагат оплаквания
за неправилност и
незаконособразност на обжалваното
решение. Изтъква се, че съдът не е съобразил фактите по делото, както и
предишните съдебни спорове между страните. Счита, че ищецът не е доказал
вземането си, тъй като е взел на заем от въззиваемия по-малка сума. Освен това
сочи, че е неоснователно и неправилно уважаването на претенцията за мораторна
лихва върху главницата, защото е
погасена по давност.
В срока по
чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата
страна, с който се взема становище за нейната неоснователност и се иска
потвърждаване на решението като се излагат подробни съображения.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо /постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата
по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита/. На следващо място съдът следва да извърши проверка досежно
правилността на обжалвания съдебен акт.
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правна
квалификация чл.240 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Не се спори, че страните са сключили договор за продажба на недвижим
имот на 20.12.2012 г., по който ищецът бил купувач, а ответникът - продавач. На
същата дата, на която бил сключен договорът, било постигнато и споразумение, по
силата на което купувачът дава на продавача заем в размер на 17 250 лева за срок
до 20.06.2013 г. Впоследстие с влязло в сила решение договорът за продажба е
обявен за нищожен поради това, че представлява обезпечение извън предвидените в
закона и е сключен в нарушение на чл.152 ЗЗД. В първоинстанционното
производство въззиваемата страна претендира заемната сума, която не била
върната. Жалбоподателят В.С.Н. е поискал да се извърши прихващане заради
насрещно и изискуемо вземане и с постановено решение по гр. дело № 3683/2017 г.
по описа на Пловдивския районен съд то било извършено.
Решението е
правилно, като на основание чл.272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от Пловдивски районен съд.
Независимо от това и във връзка с
доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Съдът при решаването на правния спор е събрал всички доказателства,
които страните са посочили и които са имали значение за неговото пълно
изясняване
РС-Пловдив е взел предвид всички дела и влезнали в сила решения между
страните, които имат значение са сегашното дело, а именно- Решение
№4115/05.11.2014г., постановено по гр. д. № 2495/2014г. по описа на
Пловдивския районен съд, с което продажбата на имота е била прогласена за
нищожна поради противоречие със закона – чл.152 ЗЗД тъй като съставлява
съглашение, с което се уговаря предварително начин за удовлетворение на кредитора,
различен от предвидения в закона, , както и Решение № 1192
от 10.04.2018г., постановено по гр. д. № 3683/2017г. по описа на Пловдивския
районен съд е било извършено прихващане на предявеното с първоначално
заведената искова молба вземане по договора за заем - 17250 лв. с вземане на
ответника за 2558 лв. В този смисъл се
явява неоснователно оплакване, че не са взети предвид отношенията между страните,
релевантни на правния спор.
С оглед разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК
доказателствената тежест за установяване на фактите, съставляващи основание на
иска и имащи характер на положителни такива, се носи от ищеца, който трябва да
проведе пълно и главно доказване. По отношение на неизпълнението, което като
отрицателен факт от действителността – а именно неосъществяване на дължимо
поведение за престиране на съответната парична сума, е достатъчно твърдението
на ищеца, като ответната страна носи доказателствената тежест да установи положителния
факт, който го изключва – точно изпълнение. От
споразумението е видно, че жалбоподателят е получил заем от въззиваемата страна
като няма доказтелства, нито дори наведени твърдения, че жалбоподателят е
върнал заеманата сума. Споразумението
има характер на разписка, с която се
удостоверява, че жалбоподателят не само е договорил, но и получил сумата от 17250 лв . Касае се за документи, които обективират изявления на
страната, съдържащи неизгодни факти за нея, поради което същите се ползват с
материална доказателствена сила досежно получената сума от ищеца /така Решение
№ 198/ 10.08.2015 г., по гр.д. № 5252/2014 година на ВКС, 4 ГО/. По същността
си подписването на договора представлява
извънсъдебно признание на факти, както за сключването на договора, така и за размера на заеманата
сума. По тази причина съдът не може да приеме възражението в жалбата,
че реално заетата сума не е тази написана в споразумението (инкорпориращо
договора за заем), а тази в нотариалния акт, обективиращ покупко-продажбата,
обявена за нищожна. Тази
фидуциарна сделка не се отразява на валидността на договора за заем, защото
обезпечителното правоотношение е акцесорно спрямо главното. Продажбата
е служила като обезпечение на заема и по нея не са били реално разменяни
престации. Освен това евентуална претенция към тази сума би следвало да има
купувача по сделката, а не продавача, който в случая се явява жалбоподател.
Не е основателно и оплакването за
нарушаване на административно-наказателни разпоредби на Закона за огранчавне на
плащанията в брой във връзка с
декларирането на заетата сума, защото правния спор между страните е граждански и
няма за предмет установяването и евентуалното постановяване на наказание от
административноправен характер.
Погасителна давност на претенцията за законна мораторна лихва не е
настъпила, защото искането е своевременно предявено, тъй като от момента,
в който то е станало изискуемо-21.06.2013г до подаване на исковата молба - 03.12.2015г. са изминали
по-малко от три години и на основание чл.111 б.“в“ не е основателно възражението на
жалбоподателя.
С оглед
на изхода от спора и липсата на претенция от въззиваемата страна, както и на
доказателства за платени деловодни разноски, такива не следва да се присъждат.
Според разпоредбите,
установени от чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК въззивното решение не подлежи на
касационно обжалване, доколкото решението е постановено по гражданско дело и
цената на иска е над 5000 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА №
2265/04.06.2019 г., постановено по гр.д. № 16321/2015 г., по описа на
Пловдивски районен съд.
Решението
подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.