РЕШЕНИЕ
№ 1482
гр. Пловдив, 03.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седми март през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Мария М. Дългичева
при участието на секретаря Вили Ст. Шутова
като разгледа докладваното от Мария М. Дългичева Гражданско дело №
20225330112660 по описа за 2022 година
Съдът е сезиран с искова молба от В. Д. К. против „Профи кредит Българя“ ЕООД, с
която са предявени установителни искове с правна квалификация по чл. 26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.
22, вр. с чл.10а, чл.11, чл. 19 ЗПК .
В исковата молба и уточнения към нея се твърди, че между страните бил сключен на
**** г. договор за потребителски кредит № *****, по силата на който на ищцата била
предоставена сумата от 5000 лева. Същата следвало да бъде върната на 36 месечни
погасителни вноски, всяка в размер на 242,94 лева, при фиксиран годишен лихвен процент в
размер на 41 % и годишен процент на разходите в размер на 49,28 %. Сочи, че към договора
било сключено споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, изразяващи
се пакет услуга „Фаст“ и услуга „Флекси“, за които следвало да заплати сума в общ размер
на 3550 лева. Твърди се, че договорът е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.
Нарушени били разпоредбите на чл.11, ал.1, т. 9,т. 10 и т.12. В договора не били посочени
условията за прилагане на лихвения процент, както и начинът на изчисляване на годишния
процент на разходите и липсвала яснота по какъв начин е формиран същият, както и общо
дължимата сума по него. Твърди, че договорената възнаградителна лихва била нищожна
поради противоречие с добрите нрави, надвишаваща три пъти законната лихва. Клаузата за
заплащане на възнаграждение за пакет допълнителни услуги противоречала на материалния
закон и на разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Сочи, че на основание чл.10а ЗПК такова
възнаграждение не се дължало. Начисляването му представлявало разход по кредита по
смисъла на чл. 19, ал. 4 ЗПК, с което се надвишавало ограничението по чл.19, ал.4 ЗПК -
1
ГПР не може да бъде по-голям от петкратния размер на законната лихва, в противен случай
клаузата била нищожна. Предвид изложените твърдения поддържа, че клаузите за
възнаградителна лихва и за заплащане на възнаграждение за пакет допълнителни услуги са
нищожни, като да бъде прогласена недействителността им.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва исковете.
Излага съображение за неоснователност на предявените искове. Неоснователни били
твърденията за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва поради противоречие с
добрите нрави. Сочи, че договорът за кредит отговарял на изискванията на чл.10, ал.1 от
ЗПК за писмена форма, хартиен носител, както и на изискването му за сключване по ясен и
разбираем начин. Сочи, че в договора бил посочен общия размер на кредита от 8745,92 лева,
сборуван от отделни стойности на предоставената заемна сума и дължимата за периода
договорна възнаградителна лихва. Отделно бил посочен размерът на уговореното
задължение за всяка една от закупените пожелание на ищеца допълнителни услуги в общ
размер на 3550 лева, както и размерът на общото задължение по кредита и закупените
допълнителни услуги, а именно сумата от 12295,92 лева. Освен описаните задължения, към
договора за кредит бил предоставен и погасителен план, в който ясно и четливо бил посочен
размерът на всяка вноска за главница, възнаградителна лихва и допълнителни услуги, както
и падежът на вноската. Неоснователно било твърдението на ищеца, че уговорената клауза за
предоставени допълнителни услуги е нищожна. Сочи, че изборът за закупуване на
допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекс“ било изцяло на клиента, което не било
задължително условие за сключването на договора. Моли за отхвърляне на предявените
искове.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени
доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна
страна:
От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между между
страните е сключен договор за потребителски кредит № ***** от **** г., по силата на който
в полза на ищеца – кредитополучател, била предоставена сумата в размер от 5000 лв. при
фиксиран лихвен процент по заема от 41,00 % и годишен процент на разходите от 48,28 %,
със срок за погасяване от 36 месеца на 36 погасителни вноски, всяка от които в размер на
242,94 лв., като общият размер на всички плащания бил в размер на сумата от 12 255,92 лв.
Съгласно раздел VI от Договора на ищеца е предоставен пакет от допълнителни услуги
„Фаст“ и „Флекси“, по които заемателят дължи такса в общ за двете размер на 3 550 лв.,
като съгласно Общите условия към договора за кредит част от тези услуги са: приоритетно
разглеждане на искането за отпускане на кредит; изплащане на поисканата сума до 24 часа
от одобрението; право на промяна на погасителния план по договора и др. В договора било
уговорено и че дължимата сума по пакета от допълнителни услуги ще се заплаща ведно с
вноските по кредита.
По иска за прогласяване нищожността на клаузата за възнаградителна лихва:
Съдът намира, че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна поради
противоречието й с добрите нрави. Накърняване на добрите нрави е налице, когато
договорната свобода се използва от едната страна за да възложи на другата несъразмерни
2
тежести, като се възползва от по-неблагоприятното й положение. Съдът намира, че с оглед
размера на уговорената възнаградителна лихва от 41,00 % е налице визираното основание. В
действителност, в случая се касае за необезпечен заем, предоставен от небанкова финансова
институция, с висок риск за кредитора дали ще получи предоставената сума. Тези
обстоятелства обаче не дават пълна договорна свобода, в полза на кредитодателя, да
определя възнаградителна лихва в посочения размер от 41,00 %. Последната противоречи на
добрите нрави и като такава е нищожна. Съдебната практика приема, че значителната липса
на еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори може да се приеме
за противоречие с добрите нрави, доколкото те са опредени като граница на свободата на
договаряне, предвидена в чл. 9 от ЗЗД. Свободата на договарянето пък е рамкирана и от
императивните разпоредби на закона. Така при преценка действителността на двустранните
възмездни договори относно това дали са накърнени добрите нрави следва съдът да
преценява действителната воля на страните, защото нормата на чл. 20 от ЗЗД го задължава
при тълкуване на договорите да установява действителната обща вола на страните,
формирана от всичките им уговорки, да се отчита взаимната им връзка и целта на договора.
Така Решение № 119 от 22.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 485/2011 г., I г. о., ГК.
По иска за прогласяване нищожността на клаузата за пакет допълнителни услуги:
В конкретния случай с процесния договор за кредит за ищцата възниква задължение
за заплащане на сумата в размер на 3 550 лв., представляваща пакет от допълнителни
услуги, която също е разсрочена на 36 месечни вноски и е включена в общата дължима от
кредитополучетеля сума в погасителния план. Видно от съдържанието на договора
предоставените допълнителни услуги са „Фаст“ — приоритетно разглеждане и „Флекси“ —
гъвкав погасителен план. Съгласно т.15 от общите условия услугата „Фаст“ включва
следните допълнителни услуги: 1) приоритетно разглеждане на искането за отпускане на
потребителски кредит преди клиент, който не е закупил тази допълнителна услуга; 2) след
одобрение отпусната сума се нарежда на клиента по избрания от него начин на изплащане
до часа след получаване на кредита. Услугата „Флекси“ дава право на клиента да променя
погасителния си план при изпълнение на съответните специфични изисквания, описани в
чл.15.2.1, чл. 15.2.2 и чл.15.2.3. Така описаните допълнителни услуги попадат в приложното
поле на разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК, а именно — възможността кредиторът да събира
от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ДР към ЗПК в общия разход по кредита се
включват всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
каквито са и уговорените „допълнителни услуги“. Поради това този разход по кредита,
следва да се включи в ГПР, което не е сторено в случая. В ГПР се включва само договорната
лихва, но не и другите разходи по кредита, в това число и възнаграждението за
допълнителен пакет услуги. Тоест, при включването на вземането за такса по пакета от
допълнителни услуги, ГПР по договора неминуемо превишава лимита, императивно
заложен в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Ал. 5 на чл. 19 ЗПК разписва, че клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, се считат за нищожни.
Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите
на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора е
посочено, че ГПР е 49, 28 %, но от съдържанието му не може да се направи извод за това кои
точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече - както вече бе
коментирано, таксата по пакета за допълнителни услуги е с характер на възнаграждение и
следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя
не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително
3
възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това
обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредита), то
той не би сключил договора.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо
кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му
по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива
93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика
обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и
дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. В конкретния случай е налице
пълно разминаване между посочения в договора ГПР и действителния процент на
разходите, който се изчислява на годишна база. Отделно от гореизложеното, ярко
впечатление оставя и обстоятелството, че размерът на уредените в раздел VI такси е близък
до стойността на усвоения финансов ресурс.
С оглед приетите по-горе постановки е явно, че е налице противоречие с
императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК и ГПР е по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Предвид това и на основание
чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузата от раздел VI от процесния договор следва да бъде прогласена за
недействителна.
При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл. 78, ал. 1
ГПК, които възлизат на сумата от 192 лв. – заплатена държавна такса. На основание чл. 38,
ал.2 ЗА в полза на адв. К. К. следва да се присъди сумата от 800 лева - адвокатски хонорар за
представителство по делото, изчислен на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения. В тази връзка и доколкото
възнаграждението е определено съобразно минималния предвиден в наредбата размер,
възражението се неговата прекомерност се явява неоснователно.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Профи Кредит България“ ЕООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Средец, ж.к.
„Мотописта“, бул. „България“ № 49, бл.53 Е, вх. В, ет.7, по предявения от В. Д. К., ЕГН:
**********, адрес: гр. П., ул. „С.“ № *, ет. *, ап. *, иск с правно основание чл. 124 ГПК, че
клаузата, уредена в раздел VI от договор за кредит № *****/*** г., предвиждаща заплащане
на такса по пакет от допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, е нищожна поради
противоречието й със закона.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Профи Кредит България“ ЕООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Средец, ж.к.
„Мотописта“, бул. „България“ № 49, бл.53 Е, вх. В, ет.7, по предявения от В. Д. К., ЕГН:
**********, адрес: гр. П., ул. „С.“ № *, ет. *, ап. *, иск с правно основание чл. 124 ГПК, че
клаузата за възнаградителна лихва от договор за кредит № *****/****г. е нищожна поради
противоречието й с добрите нрави.
4
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: ********* на основание чл.78,
ал.1 ГПК, да заплати на В. Д. К., ЕГН: ********** сумата от 192 лева — съдебно
деловодни разноски в производството.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: ********* да заплати на *** К. К.,
с адрес гр. П., ул. „Р. Д.“ № ** на основание чл. 38, ал.2 ЗА сумата от 800 лева,
представляваща адвокатски хонорар за процесуално представителство в производството по
делото.
Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването
му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
5