№ 5707
гр. София, 31.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Ц.Р.Ц
при участието на секретаря М.Р.И
като разгледа докладваното от Ц.Р.Ц Гражданско дело № 20241110156812 по
описа за 2024 година
Предявен за разглеждане е иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр.
чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за прогласяване нищожността на договор за
потребителски кредит, сключен от разстояние № ******, сключен между страните на
15.05.2023 г.; при условията на евентуалност е предявен иск с правно основание чл. 26,
ал. 1, предл. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата от процесния договор,
предвиждаща заплащането от страна на потребителя на неустойка при непредоставяне
на обезпечение по договора.
Ищецът А. Г. А. твърди, че на 15.05.2023 г. сключил с ответника договор за
потребителски кредит от разстояние №******, по силата на който ответникът, в
качеството на заемодател, му предоставил сумата в размер на 400 лева. Срокът за
погасяване на кредита бил 30 дни, при годишен лихвен процент в размер на 36% и
годишен процент на разходите в размер на 42,58%, а общата сума, която следвало да
върне ищецът била в размер на 412 лева. В чл. 19 от договора било уговорено, че
договорът за заем следва да бъде обезпечен с гарант, отговарящ на условията,
посочени в Общите условия относно доход, или с банкова гаранция в полза на
институцията, отпуснала кредита. В чл. 29 от договора било уговорено, че в случай на
неизпълнение на задължението по чл. 19 от договора, потребителят дължал неустойка
в размер на 0,9% на ден от стойността на усвоения кредит. На ищеца била начислена
неустойка в размер на 108 лева, като общата сума, която платил за погасяване на
кредита, била в размер на 520 лева.
Ищецът намира, че договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен,
1
тъй като не бил сключен в предвидената от закона форма и доколкото не бил посочен
годишния процент на разходите по кредита (ГПР). В договора за потребителски
кредит ГПР бил посочен единствено като процент, но не била разписана ясна методика
за формиране на ГПР. Намира, че посочването на ГПР, който не е реално прилаганият
в отношенията между страните представлявало „заблуждаваща търговска практика“
по смисъла на чл. 68Д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. В
нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 4 ЗПК ответното дружество не
било включило неустойката за непредоставяне на обезпечение в ГПР, тъй като същата
неустойка по своята същност представлявала „скрита печалба“, надбавка към
главницата, която се плащала периодично. При включването на процесната неустойка
към годишния процент на разходите, щяла да се получи стойност, която многократно
надхвърля посочения в договора процент. Посоченото обстоятелство било
самостоятелно основание за недействителност на договора. Излага съображения
относно нищожността на клаузата на чл. 29 от договора, регламентираща
задължението на потребителя да заплати неустойка при непредоставяне на
обезпечение. Изискването за осигуряване на две физически лица поръчители в
тридневен срок от сключване на договора, които да отговарят на всички предвидени в
Общите условия изисквания било изначално невъзможно, което водело до нищожност
на клаузата на основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД. Сочи, че в глава четвърта на ЗПК
било предвидено задължение за кредитора да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже да сключи такъв. Намира, че
уговорената в чл. 29 от договора неустойка била за неизпълнение на задължение,
което не било свързано пряко с претърпени вреди, поради което същата накърнявала
добрите нрави. С посочената клауза се уговаряло още едно допълнително обезщетение
за неизпълнение на акцесорно задължение; посочената неустойка обезпечавала
вредите от това, че вземането няма да бъде събрано от длъжника в срок, каквато била
и функцията на мораторната лихва. Непредоставянето на исканите обезпечения по
силата на чл. 71 ЗЗД било основание да се иска незабавно изпълнение на цялото
задължение, но не и да се иска неустойка. Договорът за кредит бил нищожен и на
основание чл. 11, ал. 1, т. 9, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, тъй като
клаузата за възнаградителна лихва противоречала на добрите нрави. Ето защо моли
съда уважи предявения иск за прогласяване нищожност на договора за потребителски
кредит, евентуално – на разпоредбата от договора, предвиждаща неустойка за
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответното
дружество – „Стик Кредит“ АД, в който се излагат съображения за неоснователност на
исковете. Излага съображения относно начина на сключване на договора, както и
относно действителността на сключения с потребителя договор. Посочва, че при
изчисляване на ГПР по договора са включени следните разходи: размера на
2
отпуснатата главница, договрната лихва и срокът на договора. При изчисляването са
взети предвид и следните допускания, а именно: че страните ще изпълняват
добросъвестно, стриктно, в срок и в пълен обем своите задължения по договора. Сочи,
че атакуваната в настоящото производство неустойка за непредоставяне на
обезпечение е действителна, като излага теоретични съображения относно функцията
на неустойката и предпоставките за нейното възникване. Моли съда да отхвърли
предявените искове.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на страните, по реда на чл. 235,
ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено следното:
По предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в тежест на ищеца е да докаже: сключването на процесния
договор, както и че е нищожен на заявените в исковата молба основания.
Между страните е безспорно, а и от представения по делото договор за
потребителски кредит под формата на кредитна линия № ******/15.05.2023г. се
установява, че страните - ищецът в качеството му на заемополучател и ответника, в
качеството му на заемодател, са били обвързани от облигационно правоотношение по
договор за кредит. Съгласно така сключения договор кредиторът се задължил да
предостави на кредитополучателят кредит в размер на 400 лева – размер на първи
транш по кредитната линия, представляващ размера на предоставената главница към
датата на сключване на договора при годишен лихвен процент от 36% и годишен
процент на разходите в размер на 42,58%. Уговорено е, че условие за ползване на
всеки следващ транш е пълното погасяване на задълженията по предходните траншове.
Дължимата от потребителя сума е посочена като 412 лева за първия отпуснат транш,
дължима в 30-дневен срок.
В чл. 19 от договора е уговорено, че потребителят следва в 3-дневен срок от
подписване на договора да: осигури действието на трето физическо лице, изразяващо
се в сключване на договор за поръчителство по чл. 138 ЗЗД и в полза на кредитора,
което трето лице се задължава да отговаря по изпълнението на всички задължения на
потребителя по настоящия договор, включително и за погасяване на главница, лихви,
неустойки и други обезщетение, такси и други или да предостави банкова гаранция,
съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора
всички задължения на потребителя по настоящия договор (включва главница, лихви,
неустойки и други обезщетение, такси и други) в срок от един работен ден, считано от
датата, на която на банката е получила писмено искане от страна на кредитора за
заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция трябва да
бъде най-малко 30 дни след падежа на последната вноска. В ал. 2 на чл. 19 е посочено,
че третото лице-поръчител, както и банковата гаранция, трябва да отговаря на
3
изискванията, посочени в ОУ и се одобрява от кредитора.
В чл. 29 от договора е предвидено че в случай че потребителя не изпълни
задължението си посочено в чл. 19 от договора, същият дължи на кредитора неустойка
в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който
не е предоставил обезпечение. Страните се съгласяват, че неизпълнението на
задължението по чл. 19 от договора причинява на кредитора вреди в размер на
договорената неустойка, доколкото оценката на кредитоспособността на потребителя и
одобрението на кредита са базирани на предположението, че последният ще
предостави в срок договореното обезпечение.
Представен е и погасителен план към договора за кредит, съгласно който общо
дължимата сума от потребителя при приложението на чл. 22, ал. 2 от общите условия е
в размер на 520 лева, от които – 400 лева главница, 12 лева – възнаградителна лихва и
108 лева – неустойка.
Съдът намира за основателни аргументите за нищожност на договора, поради
нарушаване на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно
цитираната разпоредба, договорът за кредит следва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
Приложение № 1 начин. Визираната норма е в съответствие с чл. 19 от Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно
договорите за потребителски кредити. Съгласно чл. 4, б. "а" от Дирекитва 2008/48/ЕО
на ЕП и на Съвета от 23.04.2008 г., ГПР трябва да се изчисли в момента, в който
кредитният договор е сключен. Съгласно практиката на СЕС, целта на уредбата е
потребителите да разполагат с всички данни, които могат да имат отражение върху
обхвата на задължението, като това информиране има съществено значение за правата
на потребителя.
В случая, в процесния договор за паричен заем е посочен процент на ГПР от
42,58 %, с което формално изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е било изпълнено.
В договора не са посочени взетите предвид допускане при изчисляване на ГПР,
което е самостоятелно основание за нищожност на договора.
Ответникът в отговора на исковата молба сочи, че ГПР е изчислен, като е взета
предвид само уговорената между страните възнаградителна лихва.
Дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ е посочена в
разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
4
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия;
общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
Видно от съдържанието на договора за кредит и погасителния план към него,
сумата от 108 лева – неустойка за непредоставяне на обезпечение, е включена в
общата дължима от потребителя сума като част от погасителната вноска по кредита,
т.е. същата е дължима наред с взетата на заем сума в размер на 400 лева и
възнаградителната лихва в размер на 36 % годишна лихва.
Посочената сума от 108 лева настоящият състав намира, че следва да бъде
включена при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита.
Това е така, доколкото неустойката за непредоставяне на обезпечение обезпечава
не пряко изпълнението на задълженията за връщане на главницата и заплащане на
възнаградителната лихва по заема, а изпълнението на задължението за предоставяне
на обезпечение. Така уговорена неустойката се дължи независимо от своевременното
изпълнение на задълженията за главница и лихва съобразно уговорения погасителен
план. Така уговорената неустойка по своя характер притежава санкционна функция, но
не зависи от вредите от това неизпълнение, а цели да се кумулира със задължението
(вкл. е предвидена като размер от погасителните вноски), което се отклонява от
обезпечителната и обезщетителната си функция, което противоречи на принципа на
добросъвестността. С оглед обстоятелството, че същата е включена наред с основното
задължение по погасителния план също води до извод, че не цели обезпечаване на
кредита, а представлява скрито възнаграждение, без да е включено в ГПР.
В този смисъл е и Решение на Съда на Европейския съюз по дело C-714/22,
съгласно което член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл,
че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за
потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при
разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на
разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на
месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието
„общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на
понятието „ГПР“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на
посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или
те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по
този кредит.
Доколкото самият ответник признава, че при изчисляването на ГПР не е била
взета предвид уговорената в договора неустойка за непредоставяне на обезпечение, то
5
в случай че същата бъде взета предвид при изчисляване на ГПР, процентът на същия
ще надхвърли посочения в договора за потребителски кредит размер на ГПР.
Доколкото посочването на ГПР в договора за потребителски кредит е от
съществено значение, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с
правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този
процент да се включат всички разходи, следва да се приеме, че посочването на ГПР,
който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да
определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този
процент
Същото виждане е възприето и в актуалната практика на ВКС, обективирана в
решение № 50013/05.08.2024 г. по т. д. № 1646/2022 г. на ВКС, II ТО, според което
установената недействителност (нищожност) на съществен елемент от императивно
уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в
разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочения в договора ГПР съгласно
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това
води до недействителност на договора за потребителски кредит. Неточното посочване
на този компонент от задължителното съдържание на договора за потребителски
кредит има същата последица, както и непосочването му.
С оглед на гореизложеното, оспореният в настоящото производство договор за
потребителски кредит № ****** от 15.05.2023 г. се явява недействителен на основание
чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – поради липса на посочване на реалния ГПР по
кредита, приравняващо се на непосочването му.
Поради уважаване на главния иск за нищожност на целия договор, не се е
сбъднало вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на евентуалния иск за
прогласяване нищожността на разпоредбата на чл. 29 от договора за кредит,
предвиждаща заплащането на неустойка за неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение.
По разноските:
При този изход на спора, право на разноски има само ищцата. Същата претендира
заплащането на разноски, както следва: 50 лева – заплатена държавна такса и 2400
лева – заплатено адвокатско възнаграждение. Представени са доказателства за
заплащането на претендираните разноски.
Съдът обаче намира, че на ищеца не следва да бъдат присъждани претендираните
от него разноски за заплатено адвокатско възнаграждение. Съдът намира, че
претендирането на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 2400
лева при искова претенция за прогласяване недействителността на договор за
6
потребителски кредит, по който ищецът дължи плащането на сумата в общ размер от
520 лева, която сума представлява цената на иска за прогласяване нищожността на
договора, представлява злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 ГПК, с която
злоупотреба се нарушават установените граници за упражняване на субективните
права и основните принципи на гражданския процес. Съдът не е длъжен да съдейства,
а е длъжен да осуети такава злоупотреба /в този смисъл и Определение № 174 от
26.04.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 560/2021 г., III г. о., ГК/.
В допълнение на изложеното, при извършена служебна проверка се установява
наличието на множество други дела, инициирани от ищеца, които са между същите
страни – гр.д. №70946/2024 г. по описа на 28 състав, гр.д. № 70917/2024 г. по описа на
166 състав, гр.д. №70909/2024 г. по описа на 31 състав, гр.д. № 69885/2024 г. по описа
на 35 състав, гр.д. №69849/2024 г. по описа на 161 състав, гр.д. № 69761/2024 г. по
описа на 167 състав, по които предмет са идентични договори, сключени между
страните. С тези свои действия той е увеличил многократно задълженията за разноски
по делата за адвокатски хонорар. Неупражняването на всички права в рамките на едно
производство е изцяло по волята на ищеца, което е и негово право, с упражняването на
което обаче не следва да се утежнява положението на ответника, като му се вмени в
тежест задължение за разноски в прекомерен размер, надхвърлящ в пъти размера на
разноските, който би бил присъден при упражняването на правото на ищеца в едно
производство. Да се приеме обратното, означава да се наруши чл. 3 ГПК и да се
утвърди извършването на действия, съставляващи злоупотреба с права. Съдът намира,
че образуването на отделни дела по всеки един от говорите е направено с цел
генериране на разноски за ищеца. Подобно процесуално поведение от страна на
ищеца, посредством формално упражняване на права, съдът приема за злоупотреба с
права и съответно не преследване на легитимна цел. Настоящият съдебен състав
намира, че присъждането на разноските в тежест на ответника за адвокатско
възнаграждение противоречи на разпоредбата на чл. 3 ГПК и задължението за
добросъвестност на страните, участващи в съдебното производство и в съответствие с
общия правен принцип, че никой не може да черпи права от собственото си
противоправно поведение, то съдът намира, че адвокатско възнаграждение изобщо не
се дължи /Определение № 15334/03.10.2024 г. по в.гр.д. № 10259/2024 г. на СГС/.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА по предявения от А. Г. А., ЕГН: **********
срещу „С.К“ АД, ЕИК: ********* иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр
. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК на Договор за потребителски кредит от разстояние
№******/15.05.2023 г., сключен между ищеца в качеството му на кредитополучател, и
7
ответника, в качеството му на кредитодател.
ОСЪЖДА „С.К“ АД, ЕИК: ********* да заплати на А. Г. А., ЕГН: **********
сумата в размер на 50 лева – разноски за заплатена държавна такса в настоящото
производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски
съд в двуседмичен срок от връчването на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8