№ 5766
гр. София, 24.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Станимира Иванова
Членове:Р. Мартинова
Евгени Ст. Станоев
при участието на секретаря Йорданка В. Петрова
като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело
№ 20231100512704 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 8520/23.05.2023 г., постановено по гр.д. № 2738/2022 г.
по описа на СРС, 45 състав, са уважени обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове по реда на чл. 422 вр. чл. 415 ГПК с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
предявени от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, срещу
ответника Р. К. С., ЕГН **********, действащ чрез адв. Д. С., за признаване
за установено, че ответникът дължи на ищеца по отношение на топлоснабден
имот, находящ се в гр. София, ж.к ****, аб. № 213264, суми, както следва:
1337,87 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна
енергия (ТЕ) за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 20.07.2021 г., до окончателното
изплащане на вземането;
173,60 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2019 г.
до 13.07.2021 г. върху главницата за ТЕ;
36,12 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение (ДР)
1
за периода от 01.06.2018 г. до 30.04.2020 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК – 20.07.2021 г., до окончателното изплащане на
вземането;
6,63 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 31.07.2018 г. до
13.07.2021 г. върху главницата за ДР.
За процесните суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 26.08.2021 г. по ч.гр.д. № 42505/2021 г. по описа
на СРС, 45 състав.
С решението е разпределена и отговорността за разноски, като
ответникът е осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на ищеца
сумата от 881,08 лв. – разноски в исковото производство, и 81,08 лв. –
разноски в заповедното производство, съобразно уважената част от исковете.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на
страната на ищеца – „Нелбо Инженеринг“ ЕООД.
Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба с вх.
№ 182190/26.06.2023 г. от ответника в първоинстанционното производство –
Р. К. С., чрез процесуален представител адв. Д. С., с която се обжалва
решението в неговата цялост – уважените искове по реда на чл. 422 вр. чл.
415 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД.
Във въззивната жалба се поддържа, че първоинстанционното решение е
невалидно, недопустимо и неправилно. Въззивникът счита решението за
неправилно поради противоречието му с обективни природни закони. Посочва
решения на Върховния административен съд, с които Наредбата за
топлоснабдяването била частично отменена, поради което смята същата за
неприложима. Оспорва кредитираните в първата инстанция експертизи. Сочи,
че неправилно са начислявани лихви за периода от 13.03.2020 г. до 20.05.2020
г. /по време на извънредното положение поради КОВИД пандемията/. Оспорва
наличието на облигационна връзка между страните, изразява несъгласие с
нормативната уредба в Закона за енергетиката, която противоречала на
Правото на ЕС. Посочва липса на договор за продажба на ТЕ. Касаело се за
потребителски договор от разстояние, а липсвала изискуемата писмена форма.
Изложени са оплаквания по формиране на цената на ТЕ, както и по отношение
2
на размера на потребената топлинна енергия. Моли въззивния съд да приеме,
че исковете са недопустими, а ако ги разгледа по същество – да ги отхвърли
изцяло. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Топлофикация София“
ЕАД е подала отговор на въззивната жалба, с който я оспорва като
неоснователна. Счита, че решението на районния съд е правилно в неговата
обжалвана част, като моли същото да бъде потвърдено. Претендира и
разноски.
Третото лице помагач „Нелбо Инженеринг“ ЕООД не изразява становище
по въззивната жалба на ищеца.
В съдебно заседание представителят на въззивника – адв. Д. С., поддържа
въззивната си жалба и преповтаря доводите, изложени в нея. Претендира
разноски на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото
писмени доказателства, приема за установено от фактическа страна
следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба с вх. №
9975/20.01.2022 г., депозирана от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, с
която са предявени срещу ответника Р. К. С. обективно кумулативно
съединени положителни установителни искове по реда на чл. 422 вр. чл. 415
ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1
ЗЗД, за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца по
отношение на топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к ****, аб. №
213264, суми, както следва:
1337,87 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна
енергия (ТЕ) за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 20.07.2021 г., до окончателното
изплащане на вземането;
173,60 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2019 г.
до 13.07.2021 г. върху главницата за ТЕ;
36,12 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение (ДР)
за периода от 01.06.2018 г. до 30.04.2020 г., ведно със законната лихва от
3
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК – 20.07.2021 г., до окончателното изплащане на
вземането;
6,63 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 31.07.2018 г. до
13.07.2021 г. върху главницата за ДР,
за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК от 26.08.2021 г. по ч.гр.д. № 42505/2021 г. по описа на СРС, 45
състав.
Ищецът твърди, че между страните е налице облигационно
правоотношение по продажба на топлинна енергия, доставяна до
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к ****. Ответникът бил клиент
на топлинна енергия в качеството му на собственик на процесния апартамент,
като съдържанието на правоотношението между страните било регулирано от
Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителите,
без да е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че съгласно тези
общи условия е доставил за процесния период топлинна енергия, като
купувачът не заплатили дължимата цена, формирана на база прогнозни
месечни вноски и изравнителни сметки, изготвени по реда за дялово
разпределение. Твърди, че ответникът е изпаднал в забава, поради което
претендира заплащане на обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху
главниците. Заявява, че в сградата, в която се намира процесния имот, се
извършва услугата дялово разпределение, стойността на която следва да се
заплаща на ищеца по силата на Наредба № 16-334/2007 г. за
топлоснабдяването и общите условия, действащи между страните.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът Р. К. С. чрез адв. Д. С. е подал
отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове като
неоснователни. Изложени са подробни съображения защо не са дължими
претендираните суми. Моли исковете да бъдат отхвърлени.
Третото лице помагач на страната на ищеца „Нелбо Инженеринг“ ЕООД
поддържа предявените искове, като е посочило, че дялово разпределение е
направено по правилата на действащите нормативни актове.
По делото са приети писмени доказателства и са изслушани
заключения на две експертизи, както и на допълнителна
съдебнотехническа експертиза.
4
Видно е от Нотариален акт за собственост върху жилище, дадено като
обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятия по ЗТСУ, № 91,
том VI, дело № 1091/1975 г. на нотариус Н. В., Първи нотариус при Софийски
районен съд, че на 15.07.1975 г. Р. К. С. е призната за собственик на
недвижим имот, а именно: АПАРТАМЕНТ № 18, находящ се в гр. София,
комплекс ****, със застроена площ от 83,95 кв.м.
По делото е прието и Удостоверение с изх. № 68-00-1110/7/20.09.2012 г. от
„Географска информационна система – София“ ЕООД в уверение на това, че
стари адреси – бул. ****, блок 8 и бул. „**** са идентични с настоящ адрес –
ж.к. „****“ II ****, вх. А, Б, В, Г и Д.
Видно от Удостоверение за идентичност на имена с изх. №
5959/28.10.2022 г. имената Р. К. С., Р. К. С. и Р. К. С.-К. са на едно и също
лице.
При съвкупна оценка на горните три доказателства се установява, че
придобитият от Р. К. С. по силата на Нотариален акт за собственост върху
жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за
мероприятия по ЗТСУ, № 91, том VI, дело № 1091/1975 г. на нотариус Н. В.,
Първи нотариус при Софийски районен съд, недвижим имот –
АПАРТАМЕНТ № 18, находящ се в гр. София, комплекс ****, със застроена
площ от 83,95 кв.м., е идентичен с процесния имот, находящ се в гр.
София, ж.к ****.
От Договор № 100/06.11.2007 г. при общи условия за извършване на
услугата дялово разпределение на топлинната енергия по чл. 139в ЗЕ между
„Топлофикация София“ ЕАД /Възложител/ и „Нелбо Инженеринг“ ЕООД
/Изпълнител/ се установява, че възложителят е възложил на изпълнителя
извършването на услугата дялово разпределение на топлинната енергия в
сгради етажна собственост.
По делото са събрани още Протокол от 2002 г. от Общо събрание на
етажните собственици на бул. „****, вх. 1, от който е видно, че етажните
собственици са решили да сключат с „Нелбо Инженеринг“ ЕООД договор за
извършване на дяловото разпределение /топлинно счетоводство/, както и
Приложение към Протокол от 2002 г., от който се установява, че на
общото събрание през 2002 г. са участвали етажните собственици, сред които
и Р. К. С. за аб. № 213264 /процесния имот/, като участието е удостоверено с
5
подпис на всеки етажен собственик, включително този на Р. С. /сега С./.
От Договор от 27.03.2002 г. между „Нелбо Инженеринг“ ЕООД
/изпълнител/ и Етажна собственост с адрес гр. София, ж.к. „****“, бул.
„****, вх. 1, 2 и 3 /възложител/ се установява, че етажната собственост е
възложила на изпълнителя извършването на дяловото разпределение в
сградата.
По делото са представени и Съобщение към Фактура № ********** с
дата на издаване 31.07.2019 г. за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2019 г. за
сумата от 658,81 лв., от което е видно, че дължимата сума за плащане за
периода е 658,81 лв., както и Фактура № ********** с дата на издаване
31.07.2020 г. за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2020 г. за сумата от 680,54 лв.
и Извлечение от сметки, сочещо задължение за процесния период за
топлинна енергия и дялово разпределение в размер на 1373,99 лв.
Сред писмените доказателства са и 2 броя изравнителни сметки и 2
броя главни отчети за периодите от 01.05.2018 г. до 30.04.2019 г. и от
01.05.2019 г. до 30.04.2020 г.
Представени са и Общи условия, одобрени от ДКЕВР на 27.06.2016 г. и
публикувани във в. Монитор на 11.07.2016 г., в сила от 11.08.2016 г.
В хода на първоинстанционното производство е изготвена и
съдебнотехническа експертиза, по която вещото лице, след като се е запознало
с документите по делото и е направило справки при ищеца и третото лице
помагач, извършило услугата дялово разпределение, е посочило, че
топлопреносното предприятие ежемесечно е отчислявало за своя сметка
технологичните разходи за топлинна енергия в абонатната станция. Общият
топломер е монтиран на 09.09.2016 г. и е проверен на 14.06.2018 г. и на
19.04.2021 г., като вещото лице посочва, че макар втората проверка да е
извършена след законоустановения 24-месечен срок, СТИ е било годно през
периода. През процесния период топлинен счетоводител в сградата е бил
„Нелбо Инженеринг“ ЕООД, което дружество издавало изравнителни сметки.
Установява се, че в имота няма радиатори, съответно абонатът не използва и
не заплаща топлинна енергия за отопление на имота, а само за сградна
инсталация. Посочено е, че отоплението на стълбището е изключено
безсрочно на 01.04.1997 г. Топлинната енергия за БГВ се начислява по
показанията на два сертифицирани водомера за топла вода. Стойността на
6
потребената топлинна енергия в имота през процесния период, като се вземат
предвид сумите по изравнителните сметки, възлиза на 1311,28 лв.
По делото е изслушана и допълнителна съдебнотехническа експертиза, в
заключението по която вещото лице е дало отговори на редица технически
въпроси, зададени от процесуалния представител на ответника – адв. С..
Изготвена е и съдебносчетоводна експертиза, според която общият
размер на неплатените от ответника суми за процесния период от 01.05.2018 г.
до 30.04.2020 г., възлиза на 1373,99 лв., от които 1337,87 лв. за главница за
топлинна енергия и 36,12 лв. главница за дялово разпределение, а начислената
мораторна лихва върху главниците за периода от датите на падеж на
съответните фактури до 13.07.2021 г. е в размер на 180,23 лв., от които 173,60
лв. мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия и 6,63 лв.
мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение.
С оглед на така установената фактическа обстановка съдът приема
от правна страна следното:
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По
въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата,
като следи служебно за правилното приложение на императивна правна
норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на
ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г.,
на ВКС, ОСГТК/.
Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в неговата
цялост, с което са уважени предявените искове срещу Р. К. С..
В случая постановеното от районния съд решение е валидно и
допустимо.
По възражението на въззивника за нищожност на съдебното решение,
релевирано във въззивната жалба, съдът намира следното:
Възражението за нищожност на решението, обосновано с цитираната
съдебна практика на Съда на Европейския съюз (ЕС) – Решението по дело C-
119/05 Lucchini, е неоснователно. На първо място следва да се посочи, че
даденото в това решение разрешение на правния спор е неприложимо по
настоящото производство. Действително в това решение е посочено, че
7
решението на гражданския съд може да бъде акт по предоставяне на държавна
помощ. Съдът е посочил, че в този случай държавата не следва да приложи
последиците на такова решение, когато държавната помощ е обявена за
несъвместима с правилата на Вътрешния пазар (тогава – Общия пазар) от
страна на Европейската комисия. Тази хипотеза е специфична, доколкото при
държавните помощи са възможни два вида нарушения на правото на Съюза –
отпускане на държавна помощ в нарушение на реда за това и несъвместимост
на държавната помощ с правилата на Вътрешния пазар. От практиката на
Съда на ЕС, обективирана в горепосоченото решение по дело C-119/05
Lucchini, следва, че за да може едно съдебно решение да противоречи на
правилата за държавните помощи по такъв начин, че да допуска несъвместима
с правилата на Вътрешния пазар държавна помощ, то тази несъвместимост
трябва да е обявена с акт на орган или институция на Съюза. Единствено в
този случай съдебното решение на гражданския съд ще се окаже
неприложимо. Към момента на постановяване на съдебното решение, ако не е
заведена процедура пред Европейската комисия, такава преценка не може да
се направи. По делото не е установено Европейската комисия да изследва
дали България е допуснала несъвместима с Вътрешния пазар помощ по
отношение на „Топлофикация София“ ЕАД, поради което настоящият съдебен
състав не може да прави такава преценка в рамките на производството пред
себе си. От друга страна настоящият случай се различава от разглеждания в
решението по делото C-119/05 Lucchini и по това, че държавната помощ се
твърди да произтича не от съдебен акт, а от административен и законодателен
такъв – чл. 150 ЗЕ и Наредбата за топлоснабдяването, което е самостоятелен
основание за обосноваване на извод за неприложимост на тази практика към
процесния случай. Няма пряк акт, с който да е отпусната държавна помощ на
„ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, поради което при неправилна преценка
дали приложимата нормативна уредба води до държавна помощ, съдебното
решение на първоинстанционния съд няма да бъде нищожно, а евентуално
неправилно поради противоречие с приложимия материален закон.
По същество на спора съдът приема, че решението на Софийски районен
съд е частично неправилно в обжалваната част.
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове
по реда на чл. 422 вр. чл. 415 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
8
вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като основателността им е предпоставена
от това по делото ищецът да установи при условията на пълно и главно
доказване следните правопораждащи факти: 1) съществуването на договорни
отношения между страните за доставката на топлинна енергия; 2) обем на
реално доставената на ответника топлинна енергия за процесния период; 3)
стойност на доставената топлинна енергия, отговаряща на претендираната
сума; 4) през процесния период да е извършвана услугата дялово
разпределение; 5) ищецът да се явява легитимиран да претендира вземането за
заплащане на възнаграждение за тази услуга в претендирания размер; 6)
стойност на извършената услуга за дялово разпределение. По исковете по чл.
86, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже изпадане в забава на длъжника за
заплащане на задълженията, както и размер на дължимата лихва.
При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да
докаже, че е погасил задълженията си към ищцовото дружество, както и
останалите си възражения.
Не е спорно между страните, а и се установява по делото, че
„Топлофикация София“ ЕАД е енергийно предприятие, като по отношение на
дейността му са приложими разпоредбите на Закона за енергетиката и
подзаконови актове по прилагането му. Установява се от съдебнотехническата
експертиза, че процесният имот се намира в сграда – етажна собственост,
присъединена към топлопреносната мрежа.
Спорни пред настоящата инстанция са въпросите за съществуването на
валидно договорно правоотношение между ищеца и ответника С.Л.Т. за
доставка на топлинна енергия, т.е. дали ответникът е собственик на процесния
топлоснабден имот и дали има качеството на потребител на топлинна енергия,
обемът на реално доставената от страна на енергийното предприятие
топлинна енергия, както и стойността на същата.
Изводимо от въззивната жалба е, че въззивникът чрез своя процесуален
представител оспорва цялостната уредба на доставките на топлинна енергия.
Така направеното оспорване на жалбоподателя се явява неоснователно, тъй
като съдът не може да откаже прилагане на действащото право, след като
последното е в унисон както с актуалната Конституция на Република
България, така и с постановките на европейското право.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право
9
на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна
енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл.
140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинна енергия.
Законът императивно урежда възникването на облигационно
правоотношение между клиентите на топлинна енергия и топлопреносното
предприятие. Достатъчно е притежанието на вещно право върху
топлоснабдения имот – на ползване или собственост, за да възникне
задължение за заплащане на доставената и потребена топлинна енергия.
Това обаче не е единственият начин, по който може да възникне
облигационно отношение за доставка на топлинна енергия. Възможно е да
бъде постигнато съгласие между лице, което не е титуляр на право на
собственост или ограничено вещно право на ползване върху топлоснабден
имот, и топлопреносно предприятие за сключване на договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на
одобрените от КЕВР публично известни общи условия. Тогава именно това
лице, а не титулярят на вещното право, ще има задължение за заплащане на
цената на доставената топлинна енергия. Договорът подлежи на доказване по
общите правила на ГПК – напр. с откриване на индивидуална партида на
ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презюмира с
установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от
Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълкувателно дело №
2/2017 г., ОСГК/.
С оглед изложеното се налага извод, че източникът на едно облигационно
отношение може да бъде само един – договор, сключен между страните или
техните праводатели. Договорът е съглашение между страните и е израз на
постигнато между тях съгласие за правно обвързване – чл. 8, ал. 1 ЗЗД. По
общите правила на облигационното право това съглашение се счита за
постигнато, когато обективираните насрещни волеизявления на страните
съвпаднат, което следва да бъде изрично или с конклудентни действия,
изразяващи съгласие, като в определени случаи законът може да изисква
форма за валидност на тези волеизявления. Този начин на облигационно
обвързване е приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия. Чл.
10
149, ал. 1, т. 6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се
извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени
между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда –
етажна собственост.
Същевременно законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и
без наличието на подобен изричен писмен договор, когато се касае за
топлоснабдена сграда – етажна собственост. Тогава всички собственици или
титуляри на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната
собственост са потребители на топлинна енергия, т.е. страни по договорното
правоотношение с доставчика /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/. В тази хипотеза законът
придава допълнителни правни последици на придобиването на право на
собственост или вещно право на ползване върху топлоснабдения имот –
сключването на договор с топлопреносното предприятие. Законът
императивно приема, че договорът се смята за сключен със самия факт на
придобиване на имота с новия собственик или вещен ползвател на същия.
Следователно облигационното отношение между топлопреносното
предприятие и друг правен субект може да възникне както с изричен писмен
акт /при постигане на съгласие за същественото съдържание на договора/, така
и презюмирано /със самия факт на придобиване на собственост или вещно
право на ползване/. Възникването на ново облигационно правоотношение за
конкретен имот /без значение дали изрично или презюмирано/ води до
преустановяване на действието за в бъдеще на предходното правоотношение
за този имот. Следователно, за да може да се прецени с кое лице ищцовото
дружество е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за
конкретен имот през процесния период, е меродавно обстоятелството с кого
последно по време е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия
/изричен или презюмиран/.
Въззивната инстанция приема, че в настоящия случай клиент на топлинна
енергия и страна по облигационно отношение с „Топлофикация София“ ЕАД
е Р. К. С., като оплакванията за противното са неоснователни.
Правоотношението на същата с топлинното предприятие е възникнало с
придобиването на процесния имот по силата на Нотариален акт за собственост
върху жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за
мероприятия по ЗТСУ, № 91, том VI, дело № 1091/1975 г. на нотариус Н. В.,
11
Първи нотариус при Софийски районен съд. Със същия Р. С. е призната за
собственик на недвижим имот с адрес гр. София, комплекс ****, ап. 18, с вече
установена по делото идентичност с процесния имот с адрес гр. София, ж.к
****, аб. № 213264. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в този момент е възникнало
облигационното отношение с топлопреносното предприятие и за Р. С. е
възникнало задължението за заплащане на доставената и потребена топлинна
енергия по отношение на процесния имот. В това отношение и изводите на
първоинстанционния съд за правилни, а възражението на въззивника във
въззивната жалба е неоснователно.
На следващо място, Общите условия на топлопреносното предприятие, в
процесния случай тези от 2016 г., се одобряват и публикуват по реда на чл. 150
ЗЕ. Налице специален закон, който изключва приложимостта на чл. 16 ЗЗД и
на ЗЗП по отношение на необходимостта от изрично приемане на договорни
клаузи и ОУ. Следователно възраженията на въззивника са необосновани. За
процесния период действат Общите условия (ОУ) за продажба на топлинна
енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ EАД на клиенти в град
София, публикувани на 11.07.2016 г. и съгласно чл. 150, ал. 2 ЗЕ – в сила от
11.08.2016 г.
Следва да се отбележи, че съгласно практиката на СЕС, когато са налице
необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е
длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните
клаузи, попадащи в приложното поле на Директива № 93/13/ЕИО на Съвета от
5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските
договори и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща
между потребителя и продавача или доставчика. В чл. 3, § 1 на Директива
93/13/ЕИО е предвидено, че в случаите, когато дадена договорна клауза не е
индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки
изискването за добросъвестност тя създава в ущърб на потребителя
значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи
от договора. В случая не се установи Общите условия на договорите за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“
ЕАД да съдържат неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП или цитираната
директива. Нужно е да се отбележи също така, че в случая не се касае за
клаузи, върху чието съдържание потребителят не може да влияе, с оглед
12
предвидената в чл. 150, ал. 3 ЗЕ възможност в срок до 30 дни след влизането в
сила на общите условия клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да
внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да
предложат специални условия. Жалбоподателят не се е възползвал от тази
възможност. Ето защо доводите за неравноправност на общите условия на
ищеца се явяват неоснователни.
С въззивната жалба ответникът се домогва да установи, че ползването на
вещното право на собственост е неприкосновено, от една страна, а от друга –
то е правомощие, а не задължение на собственика на вещта. Въззивният съд
намира за неоснователни възраженията за накърнени конституционни права
по чл. 17, ал. 3 от КРБ. Основните права, уредени в Конституцията на
Република България, са гарантирани на гражданите в определени граници,
посочени в чл. 57 от Конституцията - това са правата на останалите правни
субекти и нормите, установени в защита на обществени интереси. В случая
нормите на чл. 150 и 153 ЗЕ уреждат баланса между правото на собственост и
имплицитно заложения в чл. 19, ал. 1 от Конституцията /чрез гарантирането на
стопанската инициатива/ принцип за забрана на неоснователното обогатяване.
Собствениците на топлоснабдени имоти са свободни да ги ползват както
лично, така и чрез други лица. Законът единствено предвижда, че титуляр на
задълженията за сметките на имота за топлоснабдяване е собственикът, а той
следва да уреди отношенията си с другите ползватели на имота на основание
сключен с него договор. Това е правило за разпределяне на отговорността по
облигационни задължения, а не ограничение на правото на собственост. Не е
налице и твърдяното от ответника противоречие с чл. 32 от Конституцията на
РБ и чл. 8 от ЕКЗПЧОС относно „неприкосновеност на личния и семейния
живот“, доколкото въззивниците винаги могат да се разпоредят с имота си
и/или да инициира прекъсване на топлоснабдяването в сградата, но тъй като
те живеят в сграда, намираща се в режим на етажна собственост, това би могло
да се случи с колективно решение и на останалите етажни собственици.
На следващо място, въззивният съд не констатира нарушение на
Директива 2011/83/ЕС и Директива 93/13/ЕС. Следва да се отбележи, че
директивите като акт на европейското законодателство нямат пряко
приложение в държавите членки, освен при настъпване на определени
условия. Съгласно чл. 288 ДФЕС директивата е акт, който обвързва по
13
отношение на постигането на даден резултат от държавите членки, до която е
адресиран, като оставя на националните власти свобода при избора на
формата и средствата за постигане на този резултат. Изяснено е в практиката
на СЕС, че директива, която не е транспонирана, може да произведе пряко
действие при наличие на конкретни предпоставки: 1) транспонирането в
националното законодателство да не е извършено в срок или да е неправилно;
2) съответната разпоредба на директивата да е безусловна, ясна и точна; 3)
разпоредбата да дава права на физически лица. Посочените от въззивника
директиви са транспонирани в българското законодателство, като не се сочат
обстоятелства от въззивника, обуславящи прякото приложение на конкретна
норма от съответните директиви.
Реалното потребление на топлинна енергия в процесния имот е
установено от писмените доказателства, приети в първоинстанционното
производство, както и от изслушаното заключение по назначената
съдебнотехническа експертиза. От последното се установява, че в процесния
имот през процесния период е реално консумирана топлинна енергия на
стойност 1311,28 лв. Съгласно заключението по назначената
съдебносчетоводна експертиза общият размер на неплатените от ответника
суми за процесния период от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г., възлиза на 1373,99
лв., от които 1337,87 лв. за главница за топлинна енергия и 36,12 лв.
главница за дялово разпределение, а начислената мораторна лихва върху
главниците за периода от датите на падеж на съответните фактури до
13.07.2021 г. е в размер на 180,23 лв., от които 173,60 лв. мораторна лихва
върху главницата за топлинна енергия и 6,63 лв. мораторна лихва върху
главницата за дялово разпределение.
Въззивният съд кредитира така изготвените експертни заключения по
допуснатите експертизи. За установяването на доставено количество топлинна
енергия до топлоснабдения имот са необходими специални знания, поради
което законосъобразно съдът е допуснал и назначил съответната експертиза.
При изготвянето вещото лице се е запознало с материалите, приложени по
делото, и е извършило съответна справка на място в „Топлофикация София“
ЕАД и „Нелбо Инженеринг“ ЕООД. Съдът няма основание да се съмнява в
компетентността на вещото лице, изготвило експертизата, както и в
правилността на даденото заключение.
14
Заключението на СТЕ е категорично, че количеството доставена и
разпределена топлинна енергия до процесния имот е изчислена в съответствие
с нормативните изисквания, вкл. като са приспаднати технологичните
разходи, които се отчисляват за сметка на „Топлофикация София“ ЕАД.
Експертът е установил, че количеството топлинна енергия е начислено по
предвидената в Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването
методика. При това положение общата стойност на доставената топлинна
енергия за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г. възлиза в размер на 1311,28
лв.
Неоснователни са възраженията във връзка с непоръчани доставки при
твърденията, че липсва основания за доставка на топлинна енергия за сградна
инсталация. Съгласно решение № 5 от 22 април 2010 г. по к.д. № 15 от 2009 г.
на КС „Разпоредбите на чл. 153, ал. 1 и 6 от ЗЕ изпълняват
конституционните изисквания да защитават правата на потребителите за
ползване на топлинна енергия. Сградната инсталация е обща част по
смисъла на ЗЕ, Закона за собствеността и Закона за управление на
етажната собственост и всички собственици и носители на вещни права
следва да се считат за потребители и да поемат ползите и тежестите,
свързани с употребата на общата вещ“. Правото на част от собствениците
да не ползват топлинна енергия за отопляване на индивидуалните си имоти не
налага извода, че те не следва да заплащат топлинна енергия, защото освен
собственици и титуляри на вещни права на конкретни имоти, те са
съсобственици на сградната инсталация и на общите части в сградата и следва
да поемат припадащата им се част от разходите за топлинна енергия, свързани
с тях – в този смисъл е решението на Конституционния съд. Гражданите имат
правото да преустановят подаването на топлинна енергия към имотите си, но
те остават потребители на топлинна енергия за общите части на сградата в
режим на етажна собственост и на отдадената от сградната инсталация, която
също е обща част. Тези потребители обективно получават в имотите си част от
топлинната енергия, отдадена от хоризонталните и вертикалните
топлопроводи на сградната инсталация, поради което не е налице пълна липса
на потребление на топлинна енергия.
Същото становище е застъпено в Тълкувателно решение № 2/25.05.2017 г.
на ОСГК, ВКС, с което са дадени разяснения относно задълженията на
15
собствениците в сграда, намираща се в режим на етажна собственост,
присъединена към топлопреносната мрежа, да заплащат цената на топлинната
енергия, отдадена на сградната инсталация. Съгласно мотивите на
тълкувателното решение, присъединяването на сградата към топлопреносната
мрежа става въз основа на решение на общото събрание на етажната
собственост. Прекратяване на топлоснабдяването е уредено като възможно
само при постигнато съгласие между всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сградата (чл. 153, ал. 2 ЗЕ). Отделният етажен собственик
може да прекрати топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, но
остава потребител на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и
от отоплителните тела в общите части на сградата (чл. 153, ал. 6 ЗЕ).
С оглед на изложеното се налага изводът, че с приемането на ЗЕ
законодателят регламентира доставката на топлинна енергия в сгради под
режим на етажна собственост по специфичен начин, при който за
преустановяване на доставката на топлинна енергия е необходимо решение на
определен брой собственици на имоти в етажната собственост.
Законодателното решение е обяснимо с оглед особеностите на етажната
собственост и невъзможността в заварените сгради централното отопление да
бъде доставяно по друг начин, освен чрез представляващата обща част на
сградата отоплителна инсталация.
Не е налице и непоискана доставка съгласно разпоредбите на ЗПП.
Непоискана е тази доставка, при която доставчикът предоставя
характеризиращата договора престация на потребител, без той да е изразил
съгласие за това. Законът постановява, че непоръчаната от потребителя
доставка на централно отопление не поражда за потребителя задължение за
плащане (чл. 62, ал. 2 ЗЗП). Законодателното решение не е в колизия, а е в
унисон с уредбата на отношенията в топлоенергетиката към този момент,
защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ (в редакция след измененията ДВ бр. 30/2006 г.)
изисква решение на общото събрание на етажните собственици за
присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа. Поради това не
може да става въпрос за приложението на § 1 ДР ЗЗП – двата закона (ЗЕ и
ЗЗП) не си противоречат.
Въззивният съд намира за установено, че сградата, в която се намира
процесният апартамент, е топлоснабдена и в нея е въведена система за дялово
16
разпределение. Сумите за топлинна енергия за процесния период са
начислявани от ищеца по прогнозни месечни вноски, като след края на
отоплителния период са изготвяни изравнителните сметки от дружеството,
извършващо дяловото разпределение. Това не съставлява нарушение на чл. 13
от Директивата на ЕС 2006/32/ЕО – транспонирана в българското
законодателство чрез Закона за енергийната ефективност /пар. 3 от ДР на ЗЕЕ/,
според който в сметките следва да се включва само реално потребената
енергия. Плащането по прогнозни сметки съответства на разпоредбата на чл.
155, ал. 1, т. 2 от ЗЕ, като ежемесечните прогнозни сметки са в полза и на
двете страни по правоотношението – потребителят може да заплати както
повече, така и по-малко от изразходваната за месеца енергия, респ.
топлоснабдителното предприятие на свой ред може да подаде повече или по-
малко количество от заплатената му топлинна енергия. В кР. сметка обаче с
последната изравнителна сметка отношенията между страните се уреждат
справедливо и потребителите заплащат реално изразходваната от тях енергия
за целия отчетен период. Този принцип не се накърнява и при служебно
изчисление на топлинната енергия, отдадена за конкретния апартамент. В
случая за процесния период на дружеството, извършващо дяловото
разпределение, е осигурен достъп до имота, за да бъде извършен отчет на
съответните уреди.
Предвид гореизложеното въззивният съд намира за правилни изводите на
районния съд, че между топлопреносното предприятие и въззивника е
възникнало валидно облигационно правоотношение по продажба на топлинна
енергия при публично известни общи условия, въз основа на което
въззиваемият ищец е доставил топлинна енергия до процесния имот, в
резултат на което въззивникът като собственик на имота се явява задължен за
цената на доставената услуга. Първоинстанционният съд обаче не е взел
предвид заключението на съдебнотехническата експертиза, според което
реално консумираната за периода топлинна енергия е на стойност 1311,28 лв.,
като е уважил иска за първоначално претендираната сума от 1337,87 лв.,
вземайки предвид само заключението по съдебносчетоводната експертиза.
Решението на районния съд следва да бъде отменено за горницата над сумата
от 1311,28 лв. до уважената сума от 1337,87 лв. и потвърдено в останалата
част по подробните съображения, изложени по-горе.
17
По отношение претенцията за установяване съществуването на вземане за
стойността на услугата за дялово разпределение на топлинна енергия
въззивният съд намира следното:
Според чл. 139 ЗЕ разпределението на топлинна енергия в сградата в
режим на етажна собственост се извършва по система за дялово
разпределение. Задължението е възложено на топлопреносното предприятие,
което съгласно чл. 139, ал. 2 ЗЕ извършва дялово разпределение на топлинна
енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичен
регистър по чл. 139а ЗЕ. В Общите условия от 2016 г. е закрепено в чл. 22, ал.
1, пр. 2 и ал. 2 ОУ, че дялово разпределение се извършва възмездно чрез
възлагане на търговец, избран от клиента, като клиентът заплаща на
продавача стойността за услугата „дялово разпределение“. Начинът, по който
се формира стойността на услугата за дялово разпределение, е регламентиран
в чл. 36, ал. 1 ОУ. Съгласно посочената разпоредба клиентите заплащат цена
на услугата дялово разпределение, извършвана от избран от клиентите
търговец, като стойността се формира от: цена за обслужване на партидата на
клиент и цена на отчитане на един уред за дялово разпределение. Редът и
начинът на заплащане на услугата се определят от продавача, съгласувано с
търговците, извършващи услугата дялово разпределение, и се обявява по
подходящ начин на клиентите. По делото е приет договор, сключен между
въззиваемия ищец и „Нелбо Инженеринг“ ЕООД, по силата на който страните
са договорили заплащане от „Топлофикация София“ ЕАД на извършваните
услуги съгласно Приложение № 2, въз основа на броя обслужвани имоти и
броя средства за дялово разпределение в тях. Договорено е цената да се
определя първоначално, като са предвидени и актуализации на същата. По
делото е прието протокол от проведено Общо събрание, ведно със списък на
етажните собственици, за процесната сграда за избор на ФДР, като е взето
решение за сключване на договор с „Нелбо Инженеринг“ ЕООД. Сред
подписалите се етажни собственици е и въззивникът. Представен е и договор,
сключен между етажните собственици в процесната сграда и фирмата за
дялово разпределение „Нелбо Инженеринг“ ЕООД, с който страните са
договорили извършване на дялово разпределение на топлинната енергия
между потребителите в сградата. Посоченото дружество е извършвало общото
измерване на потребената топлинна енергия в сградата в режим на етажна
собственост и индивидуалното измерване на потребената топлинна енергия в
18
имота на въззивника, което се установява от заключението на
съдебнотехническата експертиза и приложените към него изравнителни
сметки и индивидуални справки. Предвид така ангажираните по делото
доказателства, ищецът се легитимира като носител на правото да получи
стойността на извършваната услуга дялово разпределение, като
неоснователни се явяват доводите, изложени във въззината жалба в обратната
насока. Ето защо, правилно първоинстанционният съд е приел, че ответникът
дължи такса за услугата дялово разпределение в процесния период.
Въззивният съд намира за доказан и размерът на предоставената услуга за
дялово разпределение, като в тази насока се довери на изготвеното
заключение на ССчЕ. От същото се установява, че за периода 01.06.2018 г. до
30.04.2020 г. стойността за предоставената услуга е в размер на 36,12 лв.
Начислените от ищеца суми месечно са в размер на 1,57 лв. Тази сума, при
съобразяване на естеството на работа, обичайния размер на
възнаграждението, съдът приема, че съответства на извършена работа.
Решението на районния съд следва да бъде потвърдено изцяло за сумата от
36,12 лв.
Неотносимо за разрешаването на спора по делото е позоваването от
страна на въззивника на Решение № 4777 от 13.04.2018 г. по адм. д. №
1372/2016 г., ІІІ ОТД. на ВАС, и на Решение № 8294 от 26.06.2020 г. по адм. д.
№ 14350/2019 г. на ВАС за отмяна на разпоредби от Наредба № 16-334 от 2007
г. за топлоснабдяването и от Методиката за дялово разпределение на
топлинната енергия в сгради – етажна собственост, представляваща
Приложение към чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за
топлоснабдяването и за които административният съд извършва преценката за
съответствие на обжалван подзаконов нормативен акт с материалния закон.
Решението № 4777 от 13.04.2018 г. по адм. д. № 1372/2016 г., ІІІ ОТД. на ВАС,
с което зависимостта (формулата), приета в т. 6.1.1 от Методиката за дялово
разпределение на топлинната енергия в сгради - етажна собственост е била
отменена, е обезсилено с Решение № 2187 от 11.02.2020 г. по адм. д. №
1318/2019 г., 5 чл. с-в на ВАС. Другото посочено решение, с което се отменят
конкретни разпоредби, е в сила от 26.06.2020 г. Съгласно чл. 195, ал. 1 АПК
подзаконовият нормативен акт се смята за отменен от деня на влизането в сила
на съдебното решение за отмяната му, с оглед което и има действие занапред.
19
В ТР № 2/27.06.2016 г. на ВАС е разяснено, че съдебното решение, с което се
обявява нищожност или се отменя подзаконов нормативен акт, няма обратно
действие. Процесният период предхожда постановения съдебен акт. По
горните съображения неоснователно въззивникът се позовава на
постановените от ВАС решения.
По отношение на иска по чл. 86 ЗЗД за мораторна лихва върху главницата
за топлинна енергия въззивният съд намира следното:
Въззивният съд намира за неправилно решението в частта, с която
ответникът е осъден да заплати на ищеца мораторна лихва върху главницата
за доставена топлинна енергия по следните съображения:
За процесния период действат Общите условия (ОУ) за продажба на
топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ EАД на клиенти
в град София, публикувани на 11.07.2016 г. и съгласно чл. 150, ал. 2 ЗЕ – в
сила от 11.08.2016 г. Съгласно същите изрично е посочено, че възникване на
вземане за обезщетение за забава е само върху сумите, начислени след реално
отчитане на потребената топлинна енергия – след т.нар. изравнителни сметки,
но не и по отношение на суми, които са определени прогнозно. Съгласно чл.
33, ал. 4 вр. ал. 2 вр. чл. 32, ал. 1 вр. ал. 3 ОУ лихва за забава се дължи след
изтичане на 45 дни след периода, за който се отнася. В случая приетите по
делото съобщения към фактури се установява, че за имота начисленията са
ежемесечно по прогнозни суми, като след изравнителната сметка са издавани
обобщени фактури през месец юли на съответната година, в която е краят на
отчетния период. Предвид обстоятелството, че краят на отчетния период е
месец април на съответната година, срокът за плащане на задълженията по
изравнителните сметки изтича 45 дни след края на месец април, т.е. на 15-ти
юни през съответната година. Към този момент обаче по делото е установено,
че общата фактура, респективно изравнителна сметка, не е била издадена, че
изравнителни сметки не са били връчени и не са били стабилизирани, т.е. не е
изтекъл срокът за възражения срещу тях, без такива да са подадени. Видно от
заключение на ССчЕ общи фактури са издавани съответно на 31.07.2019 г. и
31.07.2020 г. Задължението за заплащане на изравнителната сметка не може да
възникне, преди същата да е изготвена и потребителят да е запознат с
дължимата сума. След като с изтичане на 45-дневния срок за издаване на обща
фактура такава не е издадена, то изтичането на този срок не е поставило в
20
забава ответника за плащането на задълженията. Налице е хипотезата на чл.
95 и сл. ЗЗД – забава на кредитора, която освобождава длъжника от
последиците от собствената му забава. Това е така, защото точното
изпълнение на длъжника е било възможно само при съдействие от страна на
кредитора – измерване на реално потребената топлинна енергия, посочването
на дължимата сума за отчетния период и изтичане на срока за стабилизиране
на изравнителната сметка. Неиздаването на изравнителна сметка и на фактура
по нея в срок преди да изтече срокът за плащане от 45 дни след края на
съответния отчетен период прави невъзможно точното изпълнение на
задължението на длъжника да плати в уговорения в ОУ срок. Така кредиторът
е изгубил привилегията по общите условия за уговорения падеж за плащане на
задълженията по изравнителните сметки. В такава хипотеза, за да изпадане
потребителят в забава на плащането на главницата за топлинна енергия, той е
следвало да бъде уведомен от кредитора, че е преустановил забавата си, т.е. че
е издал фактура за сумите по изравнителните сметки, съответно да е получил
покана за плащане. Не се установява изпращане на покана за плащане на
изравнителната сметка, поради което и ответникът не е поставен в забава.
По отношение на иска по чл. 86 ЗЗД за мораторна лихва върху главницата
за дялово разпределение въззивният съд намира следното:
Изводите на първата инстанция по отношение присъждането на тази
лихва са неправилни, тъй като в общите условия не е уговорен конкретен
падеж на задължението за плащане на цена за дялово разпределение. При това
положение, за да изпадне в забава, длъжникът следва да е поканен от
кредитора съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По делото не са представени никакви
доказателства, от които да се установи, че ищецът е отправил подобна покана
до ответника за плащането на цената за дялово разпределение, поради което и
последният не е изпаднал в забава по отношение тези плащания и не дължи
обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
В тази част първоинстанционното решение също следва да бъде
отменено.
По отношение на разноските в първоинстанционното производство:
В заповедното производство въззиваемият е сторил разноски в размер на
81,08 лв. – държавна такса /31,08 лв./ и юрисконсултско възнаграждение /50
лв./.
21
В исковото производство въззиваемият е сторил разноски в размер на
881,08 лв. – държавна такса /31,08 лв./, депозити за експертизи /650 лв./ и
юрисконсултско възнаграждение /200 лв., с размера на който настоящата
инстанция е обвързана предвид липсата на оплакване от страна на
въззивника/.
Съобразно резултата от въззивния контрол на първоинстанционното
решение същото следва да бъде отменено в частта за разноските, както следва:
за сумата над 79,17 лв. до размера от 81,08 лв. за заповедното производство и
за сумата над 860,29 лв. до размера от 881,08 лв. за исковото производство.
По отношение на разноските във въззивното производство:
На основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. следва да се определи справедлив размер
на адвокатското възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ от
процесуалния представител на въззивника от 400 лв., като въззиваемият
следва да бъде осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на въззивника
сумата от 9,44 лв.
В настоящото производство въззивникът е представил списък с разноски
по чл. 80 ГПК – 31,08 лв. за държавна такса, както и претенция за адвокатско
възнаграждение за двете инстанции, определена по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
За предоставената безплатна правна помощ следва да се определи също
размер на адвокатско възнаграждение от 400 лв., като на основание чл. 78, ал.
1 ГПК въззиваемият следва да бъде осъден да заплати на въззивника сумата от
9,44 лв. за адвокатско възнаграждение и 0,73 лв. за държавна такса.
Въззиваемата страна „Топлофикация София“ ЕАД е претендирала
заплащането на юрисконсултско възнаграждение, като съдът приема, че такова
не следва да се присъжда. Както подаденият отговор на въззивната жалба,
така и последващата молба са абсолютно бланкетни, като по време на
проведеното публично съдебно заседание не е изпратен процесуален
представител. Поради което и съдът приема, че не са налице доказателства,
които да обосноват извод за присъждане на възнаграждение за юрисконсулт.
С оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
22
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 8520/23.05.2023 г., постановено по гр.д. №
2738/2022 г. по описа на СРС, 45 състав, в обжалваната част, с която са
уважени установителни искове по реда на чл. 422 вр. чл. 415 ГПК с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
предявени от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, срещу
ответника Р. К. С., ЕГН **********, действащ чрез адв. Д. С., за признаване
за установено, че ответникът дължи на ищеца по отношение на топлоснабден
имот, находящ се в гр. София, ж.к ****, аб. № 213264, суми, както следва:
разликата над 1311,28 лв. до уважения размер от 1337,87 лв.,
представляваща главница за незаплатена топлинна енергия (ТЕ) за
периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г.,
изцяло сумата от 173,60 лв., представляваща мораторна лихва за
периода от 15.09.2019 г. до 13.07.2021 г. върху главницата за ТЕ,
изцяло сумата от 6,63 лв., представляваща мораторна лихва за периода
от 31.07.2018 г. до 13.07.2021 г. върху главницата за ДР,
ведно със законните лихви върху двете главници от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 20.07.2021
г., до окончателното изплащане на главниците, за които суми е издадена е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
26.08.2021 г. по ч.гр.д. № 42505/2021 г. по описа на СРС, 45 състав, както и В
ЧАСТТА, с която на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът Р. К. С. е осъден
да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД сумата в размер на разликата
над 70,29 лв. до размера от 81,08 лв., представляваща разноски в заповедното
производство, както и сумата в размер на разликата над 763,83 лв. до
размера от 881,08 лв., представляваща разноски в първата инстанция, като
вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК
*********, срещу ответника Р. К. С., ЕГН **********, действащ чрез адв. Д.
С., установителни искове по реда на чл. 422 вр. чл. 415 ГПК с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца по отношение на
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к ****, аб. № 213264, суми,
както следва:
23
разликата над 1311,28 лв. до първоначално предявения размер от
1337,87 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна
енергия (ТЕ) за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г.,
изцяло сумата от 173,60 лв., представляваща мораторна лихва за
периода от 15.09.2019 г. до 13.07.2021 г. върху главницата за ТЕ,
изцяло сумата от 6,63 лв., представляваща мораторна лихва за периода
от 31.07.2018 г. до 13.07.2021 г. върху главницата за ДР,
ведно със законните лихви върху двете главници от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 20.07.2021
г., до окончателното изплащане на главниците, за които суми е издадена е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
26.08.2021 г. по ч.гр.д. № 42505/2021 г. по описа на СРС, 45 състав.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на адв. Д. С. сумата от 53,23 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за
първоинстанционното производство съобразно отхвърлената част от исковете.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 8520/23.05.2023 г., постановено по гр.д. №
2738/2022 г. по описа на СРС, 45 състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на адв. Д. С. сумата от 53,23 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за
въззивното производство съобразно уважената част от въззивната жалба.
Решението е постановено при участието на трето лице - помагач на
страната на въззиваемия „Топлофикация София“ ЕАД – „Нелбо Инженеринг“
ЕООД, ЕИК *********.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
24