РЕШЕНИЕ
№ 3944
гр. Пловдив, 21.10.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното
заседание на девeтнадесети септември две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА ДЪБОВА
при секретаря Петя Карабиберова, като разгледа докладваното гр. дело № 4320 по
описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявен от А.М.Д. – С. против “Сити
Кеш” ООД иск за приемане за установено в отношенията между страните на
основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че сключеният между тях договор за кредит от
30.03.2017 г. е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. В случай на отхвърляне
на главния иск, в условията на евентуалност, е съединен и установителен иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане за установено в отношенията
между страните, че клаузата за неустойка, уговорена в чл. 8 от процесния
договор, е нищожна като противоречаща на добрите нрави, поради установяването й
в противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК и в нарушение на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК.
Ищецът твърди, че между страните е сключен договор за потребителски
кредит от 30.03.2017 г., по силата на който в полза на ищеца –
кредитополучател, била предоставена сумата в размер от 600 лв. при фиксиран
лихвен процент по заема от 40, 08 % и годишен процент на разходите от 50 %, със
срок за погасяване от четири месеца и с размер на месечната погасителна вноска
от 162, 73 лв. В клаузата на чл. 6 от договора било установено задължение за
кредитополучателя за предоставяне на обезпечение под формата на банкова
гаранция или поръчителство, отговарящи на изискванията на чл. 9 от Общите
условия. В случай на непредставяне на уговореното обезпечение в тридневен срок
от сключване на договора по силата на чл. 8 от договора кредитополучателят се
задължил да заплати неустойка в общ размер на 301, 48 лв., платима на вноски,
ведно с главницата и уговорената възнаградителна
лихва съгласно погасителния план. Ищецът твърди, че е усвоил сумата по кредита,
но счита, че не дължи плащания за лихва и неустойка, тъй като договорът е
нищожен на основание чл. 22 ЗПК, поради сключването му в нарушение на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като посоченият в договора лихвен
процент не отговаря на действително приложения, поради това, че уговореното в
чл. 8 от договора плащане, макар и установено като неустойка, по правната си
същност представлява скрита добавка към възнаградителната
лихва. Твърди, че неправилно размерът на плащането по чл. 8 от договора,
наречено "неустойката", но представляващо скрито възнаграждение за
ползването на финансовия актив, не е включен при определяне на годишния процент
на разходите, поради което и посоченият в договора годишен процент на разходите
също не отговаря на действителния, което представлява нарушение на разпоредбата
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. По така изложените съображения счита договорът за
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, поради което и съгласно чл. 23 ЗПК
кредитополучателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, без
лихвата и другите разходи по кредита. В условията на евентуалност излага
съображения за нищожност само на клаузата на чл. 8 от договора като
противоречаща на добрите нрави по смисъла на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010
г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Моли за
уважаване на предявените искове. Претендира присъждане на сторените в
производството съдебно-деловодни разноски.
В законоустановения за това срок по чл. 131,
ал. 1 ГПК ответникът “Сити кеш” ООД е депозирал отговор на исковата молба.
Твърди, че предявените искове са процесуално недопустими за разглеждане, тъй
като ответникът не е легитимиран да отговаря по последните, доколкото вземането
по договора за кредит е прехвърлено в полза на трето лице – “ЕОС Матрикс” ЕООД, по силата на договор за цесия от 21.09.2018
г., за което на ищеца – длъжник било изпратено уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. В случай, че към момента на предявяване на иска, ищецът не е получил
уведомлението, поддържа, че отговорът на исковата молба следва да се счита за
уведомление до длъжника по смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Излага и съображения
за неоснователност на предявените искове, които поддържа в условията на
евентуалност, в случай, че съдът приеме, че производството по делото е процесуално
допустимо. Не оспорва обстоятелството, че между страните е сключен договор за
паричен заем № ****г., по силата на който на ищеца била предоставена сумата в
размер на 600 лв. Не оспорва и изложените от ищеца твърдения във връзка със
съдържанието на договора, а именно - уговорката за неустойка по чл. 8 от
договора, както и непредоставянето на обезпечение от страна на
кредитополучателя в уговорения в договора срок. Твърди, че по процесния договор
не са постъпили плащания от длъжника в изпълнение на породените с последния
задължения. Оспорва доводите на ищеца за недействителност на договора за заем.
Намира, че нормата на чл. 22 ЗПК санкционира единствено неспазването на
изискванията за минимално съдържание на договора, а не неправилното определяне
на лихвения процент и на ГПР по договора. Поддържа, че в процесния договор са
посочени ясно и недвусмислено всички съществени реквизити на договора за
потребителски кредит по смисъла на чл. 11 ЗПК, включително и приложимия лихвен
процент и общ ГПР. Счита, че сумата, предвидена в чл. 8 от договора няма
отношение към размера на възнаградителната лихва и
ГПР, доколкото противно на твърденията на ищеца представлява неустойка за
неизпълнение на валидно поето от кредитополучателя задължение за предоставяне
на обезпечение. Оспорва твърденията на ищеца, че възнаградителната
лихва е определена в противоречие с добрите нрави, като се позовава на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Намира, че уговорката за неустойка не е
нищожна като нарушаваща добрите нрави, нито неравноправна, тъй е пропорционална
на увеличилия се риск за кредитора в резултат от неизпълнение на задълженията
на длъжника за предоставяне на обезпечение, поети по силата на договора. По
така изложените съображения намира предявените искове за неоснователни.
Съдът,
като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Районен
съд – Пловдив е сезиран с установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 22 ЗПК за установяване
недействителността на сключения договор за кредит на посочените в исковата
молба основания - поради нарушение на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.
10 ЗПК. При условията на евентуалност, при отхвърляне на главния иск, предявява
искове за установяване недействителността на клаузата за неустойка, установена
в разпоредбата на чл. 8 от договора като противоречаща на добрите нрави, поради
установяването й в противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК и в нарушение на чл. 11, т.
9 и т. 10 ЗПК.
От
събраните по делото доказателства се установява, че между ищеца А.М.Д. – С. и
ответника “Сити кеш” ООД е сключен договор за паричен заем № ****от 30.03.2017
г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата от 600 лв.
срещу насрещното задължение на ищеца – кредитополучател, да върне предоставения
му за възмездно ползване финансов ресурс на четири месечни погасителни вноски –
всяка в размер на сумата от 162, 73 лв., ведно с начислената възнаградителна лихва или сумата в общ размер от 650, 92
лв. Установен е годишен лихвен процент от 40, 08 % и годишен процент на
разходите от 50 %.
С
разпоредбата на чл. 6 от договора страните са постигнали съгласие, че заемополучателят следва да обезпечи задължението си с
осигуряване на поне две от следните обезпечения: запис на заповед, издаден от заемателя, банкова гаранция или поръчител, отговарящ на условията по чл. 9, ал. 2 от Общите
условия към договора за заем, а именно: поръчителство от едно или две физически
лица, които отговарят кумулативно па следните условия: имат осигурителен доход
общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за
страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход па
всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна
заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от
Заемодателя; не са Заемаетели по сключени и
непогасени договори за заем, сключени със Заемодателя; нямат кредити към банки
или финансови институции с класификация различна от "Редовен", както
по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР
към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ
документ за размерът на получавания от тях доход.
С
клаузата на чл. 8 от договора страните са уговорили, че при неизпълнение на
задължението на длъжника да осигури посоченото обезпечение в тридневен срок от
сключване на договора, последният следва да заплати неустойка на кредитора в
размер на сумата от 301, 48 лв. на вноски.
По
делото е представен и погасителен план към договора за кредит, в който е
установен размерът на дължимите погасителни вноски в общ размер от 238, 10 лв.,
от които вноска от 162, 73 лв. и неустойка от 75, 37 лв.
От
предсатвения по делото Договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 21.09.2018 г. и Приложение № 1 към него, се
установява, че ответникът – заемодател по процесния договор е прехвърлил
вземанията си, произтичащи от последния, в полза на “ЕОС Матрикс”
ЕООД. Длъжникът – ищец следва да се счита уведомен за прехвърленото вземане,
доколкото по делото е постъпило изисканото от цесионера
уведомление до длъжника, копие от което бе връчено на процесуалния представител
на ищеца в съдебното заседание на 19.09.2019 г. Поради което и следва да се
приеме, че на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД прехвърлянето на вземането е породило
своето правно действие и спрямо длъжника.
Въпреки
това съдът намира, че ответникът – цедент, е пасивно
легитимиран да отговаря по предявените против него искове, доколкото той е
страната, постигнала съгласие с длъжника за сключване на договора за креди,
именно при посочените условия, които според ищеца водят до недействителност на
последния и която недействителност е предмет на установяване с предявените
искове.
Договорът
за прехвърляне на вземане /цесия/ се извършва между първоначалния и новия
кредитор и има за цел да измени титуляра на вземането
в отношенията с длъжника, без цесионерът да става
страна в договорното правоотношение и носител на задълженията. Не е страна по
договора за цесия и длъжникът, но последиците, породени от същия несъмнено
пряко го засягат. 3атова макар цесията да е договор между цедента
и цесионера, с извършването и длъжникът не се лишава
от правата, които има към цедента. Едно от най-
важните средства за неговата правна защита е съхраняване на възраженията му,
които може да противопостави - арг. от чл. 103, ал. 3 ЗЗД. Следователно цесията не лишава длъжника и от правото да иска прогласяване
нищожността на договора, респ. неговоро унищожаване.
Длъжникът може да предяви иск за прогласяване нищожността на първоначалния
договор, от който произтича прехвърленото на цесионера
вземане, или на отделна негова част, но
само срещу цедента, който е страна по същия,
освен ако не докаже конкретен правен интерес от предявяване на иска и срещу цесионера. В този смисъл е практиката на Върховния
касационен съд, постановена с Решение №
127/30.07.2018 г. по т. д. № 1103/2017 г., ТК, ІІ т.о. на ВКС.
Следователно
предявените искове са допустими за разглеждане, като съдът дължи произнасяне по
релевираните от ищеца в исковата молба основания за недействителност на
договора за потребителски кредит на основание чл. 22 ЗПК, а именно – поради
сключването му в нарушение на изискванията, установени в разпоредбите на чл.
11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Това е така, тъй като ищецът по иск за
недействителност на договор, за разлика от ответника по иск за изпълнение на
договорно задължение, не е длъжен в рамките на един иск или един процес да
изчерпи всичките си правоизключващи възражения.
Договорът
за потребителски кредит представлява двустранна сделка с възмезден характер, тъй
като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му годишният
процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11,
т. 10 ЗПК, включващ общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Следователно годишният процент на
разходите изразява задълженията на
потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия кредит, като в
него се включва и уговорено заплащане на възнаградителна
лихва за възмездно ползване на заетата сума от кредитополучателя, какъвто е
настоящия случай.
Презюмира се, че всички
разходи, свързани с отпускането и използването на финансовия ресурс, предмет на
договора за потребителски кредит, представляват граждански плод (възнаградителна лихва). При формиране на годишния процент
на разходите, се включват не само тези, установени към момента на сключване на
договора за потребителлски кредит, но и всички бъдещи
разходи по кредита за потребителя – арг. чл. 19, ал.
1 ЗПК. В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент
на разходите по кредита не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща
при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит; 2.
различни от покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи
при покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се
извършва в брой или чрез кредит и 3. за поддържане на сметка във връзка с
договора за потребителски кредит, разходите за използване на платежен
инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или
погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с извършването на
плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите, свързани
със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг
договор, сключен с потребителя.
Съгласно
разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато при слключване на
договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен, като в тези случаи потребителят връща
само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита
– арг. чл. 23 ЗПК.
С
клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за
потребителски кредит следва да се съдържа информация за годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите.
Законът
за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на Република
България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на
потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите
права и задължения по договора за кредит, който следва да съдържа цялата
необходима информация по ясен и кратък начин. В съображение 19 от Директивата е
установено, че за да се даде възможност на потребителите да взимат своите
решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна
информация относно условията и стойността на кредита и относно техните
задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат
със себе си и да обмислят.
Следователно
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност по чл. 22 ЗПК
ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато
формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е
достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере
реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е
налице такова посочване, но посочения в договора размер на ГПР не съответства
на действително прилагания между страните. И в трите хипотези е налице
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото потребителят се явява реално
лишен от информация за действителния размер на приложимия ГПР, което право Директивата
и ЗПК му признават и гарантират.
В
случая с клаузата на чл. 8 от договора за потребителски кредит страните са
установили, че длъжникът следва да заплати в полза на кредитодателя
неустойка при неизпълнение на задължението му за осигуряване на обезпечение по
чл. 6 от договора в тридневен срок от сключване на договора. Тази неустойка е
уговорена в глобален размер от 301, 48 лв., като е посочено, че последната е
платима разсрочено, ведно с погасителните вноски по кредита.
По
своята правна природа неустойката представлява форма на договорна отговорност.
Тя служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, чийто размер е
предварително определен от страните. Поначало функциите на установена между
страните неустоечна клауза са обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В този смисъл съдът
съобрази и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, в мотивите на
което е прието, че като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление
на принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). В посоченото
решение е прието, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако
единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции.
В
настоящия случай неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си
към кредитора за заплащане на главното задължение по установения от заемодателя
начин в чл. 6 от договора. Следователно задължението за заплащане на неустойка
е уговорено като обезпечение за изпълнението на поетото в договора задължение
за осигуряване на обезпечение на главното задължение на кредитополучателя да
върне предоставената му в заем сума в срок, ведно с установеното възнаграждение
на кредитора. Същевременно в договора липсва посочен механизъм за съотнасяне
размера на неустойката към кредитоспособността на потребителя, която би имала
значение за определяне размера на вредите на кредитора при неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, доколкото предоставеното
обезпечение би било релевантно за интереса на кредитора само при невъзможност
на главния длъжник - кредитополучател да погасява задълженията си.
Така
установеното задължение не може да се характеризира като неустоечна
клауза, доколкото не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение
изпълнение на задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на
последното, като може да има и санкционен характер. Това задължение всъщност
съставлява скрито под формата на неустойка допълнително възнаграждение за кредитодателя.
Спрямо
длъжника са поставени стриктно установени изисквания за предоставяне на две от
посочените в договора обезпечения, като е установено, че такова може да бъде
осигурено и чрез осигуряване на поръчителство от едно или две физически лица,
които отговарят кумулативно па следните условия: имат осигурителен доход общо в
размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната;
в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход па всеки един от
тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за
страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от Заемодателя;
не са Заемаетели по сключени и непогасени договори за
заем, сключени със Заемодателя; нямат кредити към банки или финансови
институции с класификация различна от "Редовен", както по активни,
така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да
представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ
за размерът на получавания от тях доход.
Следователно
точното изпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение се предпоставя от осигуряване на поръчители физически (но не и
юридически лица), чийто общ осигурителен доход да е не по-малко от 7 минимални
работни заплати или към момента на сключване на договора – не по-малко от 3 220
лв. (7 х 460 лв. – съгласно ПМС № 141/13.07.2017 г.). Така установеният доход
на лицата, които могат да бъдат осигурени като поръчители надхвърля общия
размер на вземанията на ответника към кредитополучателя съгласно клаузите на
договора за главница, възнаградителна лихва и
неустойка, възлизащ на 952, 40 лв.
Този
извод на съда – че с клаузата за неустойка, всъщност е предвидено допълнително
възнаграждение за кредитора, се подкрепя и от начина, по който е установено това
задължение. Неустойката е установена в глобален размер, без да е посочено какво
е съотношението й към вредите, които се съизмеряват
със задължението по договора за потребителски кредит в общ размер от 650, 92
лв., доколкото последната е предвидена като санкция за неизпълнение на
задължението на кредитополучателя да представи обезпечение. В договора е
предвидено неустойката да се заплаща на вноски подобно на главницата и възнаградителната лихва. В договора е предвидена автоматична
предсрочна изискуемост и на задължението за заплащане на неустойка при
неплащане на две погасителни вноски, точно както е предвидено за задълженията
за заплащане на главница и възнаградителна лихва. Не
следва да се игнорира и обстоятелството, че в изготвения в деня на сключване на
договора погасителен план в стойността на месечната погасителна вноска е
калкулирана и стойността на неустойката, без да е изтекъл тридневния срок,
предоставен на потребителя за изпълнение на задължението му за предоставяне на
обезпечение.
По
така изложените съображения следва да се приеме, че в клаузата на чл. 8 от
договора, със заплащане на сумата от 301, 48 лв. е предвидено допълнително
възнаграждение за кредитодателя и съответно разход за
кредитополучателя, който съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК следва
да бъде съобразен при установяване на годишния процент на разходите по кредита.
От
изслушаната по делото и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че в размера на годишния процент на разходите, установен на 50 %,
изчислен съобразно формулата, определена по силата на Приложение № 1 към чл.
19, ал. 2 ЗПК, като разход на заемателя е включена
само договорната лихва. Вещото лице е установило, че годишният процент на
неустойката спрямо главницата по кредита е от 150, 74 %. Съдът цени
заключението на вещото лице като компетентно и безпристрастно изгответно, поради което възприема фактическите
(доказателствени) изводи, до които вещото лице е достигнало.
Следователно
в установения годишен процент на разходите по договора за потребителски кредит не
е включен размерът на плащането по чл. 8 от договора, поради което е налице
разминаване между посочения в договора годишен процент на разходите и
действителния размер на последния, което както вече бе изяснено представлява
нарушение по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на договора –
арг. чл. 22 ЗПК. При извод за недействителност на
договора съобразно чл. 23 ЗПК потребителят дължи да върне само чистата стойност
на кредита, а именно 600 лв.
По
така изложените съображения, съдът намира, че предявеният главен иск е
основателен, поради което следва да бъде прието за установено в отношенията
между страните, че процесният договор за паричен заем № ****г. е недействителен
на основание чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК.
Предвид
уважаването на предявения главен иск, не се осъществи вътрешнопроцесуалното
условие за разглеждане на предявения при условията на евентуалност иск.
При
този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищцата
следва да бъдат присъдени сторените от последната разноски в общ размер от 170
лв., от които 50 лв. за заплатена държавна такса и 120 лв. – депозит за
изслушване на съдебно-счетоводна експертиза. В производството по делото ищцата
е била защитавана на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.,
поради което и с оглед изхода на правния спор в полза на процесуалния
представител на ищцата – адв. И., следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение в размер от 300 лв. – на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т.
1 от Нраредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
Така
мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на "Сити кеш" ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
"Славянска" № 29, ет. 7, по предявения от А.М.Д. - С., ЕГН **********,
с адрес ***, иск с правно основание чл. 124 ГПК във вр.
чл. 22 ЗПК, че договор за паричен заем № ****г., сключен между "Сити
кеш" ООД, ЕИК ********* и А.М.Д. - С., ЕГН **********, е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради това, че посоченият в договора годишен процент на разходите не съответства
на действителния годишен процент на разходите.
ОСЪЖДА
"Сити кеш" ООД да заплати на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК на А.М.Д. – С. сумата от 170 лв. –
съдебно-деловодни разноски в производството по гр.д. № 4320/2019 г. по описа на
Районен съд – Пловдив, IX граждански състав.
ОСЪЖДА
"Сити кеш" ООД да заплати на
основание чл.
38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с
чл. 7, ал. 1, т. 1 от Нраредба № 1 от 09.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на адв. Е.И.,*** № 2, сумата от 300 лв. – адвокатско възнаграждение за
осъществено процесуално представителство по гр.д. № 4320/2019 г. по описа на
Районен съд – Пловдив, IX граждански състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване
с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на
страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала! ПК