Р Е Ш
Е Н И Е
№................
гр. София, 06.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, ТО, VІ-2 с-в, в открито съдебно заседание състояло
се на десети май две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
СЪДИЯ:
АТАНАС МАДЖЕВ
при секретаря Г. Владова, като разгледа докладваното
от съдия А. Маджев т.д. № 349 по описа за 2019
година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 365
и сл. ГПК:
Образувано е по искова молба
с вх. № 24551/21.02.2019 г., подадена от В.Г.Б., с ЕГН **********, с адрес *** срещу
„А.Т.“ ООД – в ликвидация, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***,
р-н „Възраждане“, ул. „*********, офис 13-14 и „Б.“ ЕООД, с ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление ***.
Предявени за разглеждане при
условията на обективно евентуално съединяване са следните искове :
1./ иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено несъществуването на
вземане на „Б.“ ЕООД, с ЕИК ******** към „А.Т.“ ООД – в ликвидация, с ЕИК ********,
което съставлява начислена неустойка за допусната забава до размер на сумата от
120 048,33 лв. /при общ размер на вземането възлизащ на 370 000 лв./,
която е уговорена според клаузата на чл. 27, ал. 3 от договор за изграждане на
сграда /строителство/ сключен на 19.01.2012 г., което вземане е обезпечено с
учредяване на договорна ипотека сключена във формата на нотариален акт с № 14 от 26.02.2015 г. между „А.Т.“ ООД – в ликвидация, с ЕИК ********
в качеството му на ипотекарен длъжник и „Б.“ ЕООД, с
ЕИК ******** в качеството му на ипотекарен кредитор;
2./ евентуален иск с
правно основание чл. 135 ЗЗД за обявяване относителна недействителност на
учредена договорна ипотека сключена във формата на нотариален акт с № 14 от 26.02.2015 г. между „А.Т.“ ООД – в ликвидация, с ЕИК ********
в качеството му на ипотекарен длъжник и „Б.“ ЕООД, с
ЕИК ******** в качеството му на ипотекарен кредитор.
Ищецът – В.Б. поддържа, че
след сключен между него и И.Д.Н.договор за цесия от 01.09.2018 г. е придобил от
посоченото физическо лице парично вземане към лицето – И.М.Б. в размер на
сумата от 51 300 лв. – главница, ведно със законна лихва, считано от
31.03.2010 г., както и сумата от 5 376 лв. – деловодни разноски. Пояснява
се, че тези вземания били присъдени в полза на И.Д.Н.с издадена и влязла в сила
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в пределите на
ч.гр.д. № 15615/2010 г. по описа на СРС, 31 с-в. За посочените вземания
първоначалния кредитор – Н.се снабдил с изпълнителен лист, като същия бил
приведен в изпълнение през 2010 г. като срещу длъжника – Б. се образувало
изпълнително дело. Понеже длъжника - И.М.Б. имала качеството на съдружник в
първия ответник - „А.Т.“ ООД, то като изпълнителен способ бил използван
налагането на запор върху притежаваните от нея дружествени дялове в това
дружество. Впоследствие отново от първоначалния кредитор - И.Д.Н.на основание чл. 517, ал. 3 ГПК бил
иницииран исков процес срещу „А.Т.“ ООД, като по него било постановено решение,
с което така предявения иск бил отхвърлен, защото изпълнителното дело било
прекратено по силата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Това довело до образуване от
първоначалния кредитор - И.Д.Н.през 2014
г. на ново изпълнително дело срещу длъжника - И.М.Б. въз основа на същия
изпълнителен лист. И тук за изпълнителен способ бил използван запор върху
дружествените дялове на И.М.Б. в „А.Т.“ ООД. Последвал нов исков процес основан
на чл. 517, ал. 3 ГПК предмет на т.д. № 4601/2015
г., като същият завършил с позитивно за ищеца решение от 22.02.2016 г. по
силата на което било постановено прекратяване на ответника - „А.Т.“ ООД.
Започнало производство по ликвидация на това дружество, като целта била да се
постигне удовлетворяване на задълженията, които същото има към свои кредитори в
т.ч. към съдружника си - И.М.Б. за ликвидационен дял. Последният пък следвало
да послужи на първоначалния кредитор - И.Д.Н.на
свои ред да получи принудително удовлетворяване на вземането си спрямо И.М.Б.. Сочи се, че производството по
ликвидация на „А.Т.“ ООД стартирало през 2018 г. и до момента на упражняване на
исковата молба не било приключило, в т.ч. вече новия кредитор и ищец – В.Б. не
бил получил изпълнение на вземането си от И.М.Б.. Междувременно обаче се
стигнало до източване на активите на ответника - „А.Т.“ ООД, защото последното
още през 2015 г. учредило в полза на другия ответник - „Б.“ ЕООД договорна
ипотека върху няколко свои недвижими имота, като същата служела за обезпечаване
на договорно задължение, което „А.Т.“ ООД имал към „Б.“ ЕООД, а именно
начислена неустойка по договор от 19.01.2012 г. Въпреки, че посоченото
задължение за заплащане на неустойка не било валидно възникнало в полза на „Б.“
ЕООД, то последния инициирал принудително изпълнение върху ипотекираните в
негова полза от „А.Т.“ ООД недвижими имоти, като в рамките на проведените
публични продажби ги е придобил посредством издадени в негова полза постановления
за възлагане. С финална молба-уточнение от 24.10.2023 г. ищецът – Б. е пояснил,
че отричаното съществуване на вземане в размер на сумата от 120 048,33 лв. /при
общ размер на вземането възлизащ на 370 000 лв./ съставляващо начислена
неустойка по договора от 19.01.2012 г. се дължи на това, че сделката е сключена
при липса на спазване на установената форма за действителност, съответно е
сключена в хипотезата на привидност – пълна симулация. При условията на
евентуалност /отхвърляне на главния иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за отричане
съществуването на обезпеченото вземане за неустойка/ от ищеца се заявява за
разглеждане иск за обявяване относителна недействителност на договора от 26.02.2015 г., с който под
формата на нотариален акт с № 14 от
26.02.2015 г. „А.Т.“ ООД е учредил в полза на „Б.“ ЕООД договорна ипотека върху
упоменати в нотариалния акт недвижими имоти разположени в гр. София. Поддържа
се, че тази сделка уврежда ищеца – Б., защото осуетява възможността му да
получи успешно удовлетворяване на вземанията си към И.М.Б. чрез осребряване на
ликвидационния й дял в „А.Т.“ ООД, защото последното е обременило имуществото си с договорна
ипотека учредена в полза на „Б.“ ЕООД, която е реализирана и правата върху ипотекираните
имоти са отчуждение вследствие на станали публични продажби.
Първият ответник – „А.Т.“
ООД – в ликвидация, с ЕИК ******** на 20.09.2019 г., чрез назначения му
ликвидатор – С.П. е депозирал писмен отговор, с който е заявил, че при
дружеството липсват данни за налични парични задължения към втория ответник - „Б.“
ЕООД, което води до изявление за признаване на предявения иск за несъществуване
на вземане на „Б.“ ЕООД към „А.Т.“ ООД –
в ликвидация.
На 21.10.2019 г. вторият
ответник - „Б.“ ЕООД се е възползва от процесуалното си право да подаде писмен
отговор по исковата молба депозирана от ищеца – Б., като с него е възразил по
предявените за разглеждане искове. Най-напред се опонира на това, че ищецът – Б.
няма качеството на кредитор спрямо ответника - „А.Т.“ ООД, което го лишава от
материалната легитимация да проведе успешна искова защита по смисъла на чл. 135 ЗЗД. Освен това „Б.“ ЕООД настоява да разполага с качеството кредитор спрямо „А.Т.“
ООД, което произтича от притежанието на няколко надлежно присъдени със съдебни
актове парични вземания. По отношение на отричаното с исковата молба вземане за
неустойка по договора от 19.01.2012 г.
се обръща внимание на това, че самия ищец с ИМ ангажира изпълнителен лист, с
който „А.Т.“ ООД е осъден да заплати в полза на „А.Т.“ ООД вземането за
коментираната неустойка. Последната е резултат от ангажираната отговорност на „А.Т.“
ООД за допуснато от това дружество съществено неизпълнение на задълженията
поети към „Б.“ ЕООД с договор за изграждане на сграда от 19.01.2012 г. Ответникът
– „Б.“ ЕООД дава подробности за отношенията между него и „А.Т.“ ООД преди
сключване на тази сделка, които са го мотивирали да има съответното доверие към
дружеството, че ще получи изпълнение – построяване на сграда в негов незастроен
имот разположен в гр. София, кв. „Манастирски ливади-изток“. Било предвидено,
че сградата ще бъде построена от „А.Т.“ ООД и въведена в експлоатация в срок до
18.01.2015 г. Вместо да изпълни поетите договорни ангажименти в уговорения срок
от „А.Т.“ ООД започнали опити за
анексиране на договора в посока продължаване на уговорения срок за построяване
на сградата. Възложителят „Б.“ ЕООД не
бил съгласен с това и направил опити да прекрати договора и получи неустойка от
изпълнителя, поради виновното му поведение. Едва в края на 2014 г. двете страни
по сделката се уговорили да прекратят договора си от 19.01.2015 г. по взаимно
съгласие, като „Б.“ ЕООД опрости част от дължимата неустойка по чл. 27, ал. 3,
която била предвидена съобразно договора. Така се стигнало и до учредяването на
договорна ипотека от „А.Т.“ ООД в полза
на „Б.“ ЕООД, с която се осигурявало изпълнението на задължението да се плати
неопростената част от предвидената съгласно договора неустойка. Понеже
законният представител на „А.Т.“ ООД отново преустановил контактите си с
представителите на „Б.“ ЕООД, то се стигнало до съдебно предявяване на
вземането му за неустойка, чието изпълнение било обезпечено с договорна
ипотека. Снабдявайки се с изпълнителен лист за това вземане, както и с такъв за
други вземания, с които „Б.“ ЕООД разполагал спрямо „А.Т.“ ООД, дружеството
образувало през 2013 г. изпълнително дело пред ЧСИ-Н. П., като на 11.06.2015 г.
вследствие на реализирана публична продан въз основа на постановление за
възлагане - „Б.“ ЕООД придобил притежаван от „А.Т.“ ООД недвижим имот – апартамент
№ 13 с площ от 108,67 кв.м. намиращ се в
гр. София, ул. „*******. В отговорът си ответникът - „Б.“ ЕООД се е спрял
подробно и на материалните предпоставки, чието съществуване в съвкупност е
необходимо за да се стигне до уважаване на иск с основание чл. 135 ЗЗД.
Акцентирано е на това, че ищецът не е насочил иска си по чл. 135 ЗЗД срещу
посочения в ИМ негов длъжник – И.Б., като твърди тя да е извършила
разпоредителни действия със свое имущество, които да са довели до увреждане
интересите му на кредитор. Напротив насочил е иска си срещу трето лице - „А.Т.“
ООД, което няма качеството на пряк негов длъжник, респективно разпоредителните
сделки, които „А.Т.“ ООД е предприело
през годините в т.ч. и учредената в полза на „Б.“ ЕООД договорна ипотека няма
как да се възприемат, като такива водещи до увреждане интереса на ищеца, защото
имуществото на „А.Т.“ ООД не може да послужи за удовлетворяване на сочените от Б.
вземания в исковата молба. На самостоятелно основание е обосновано, че
атакуваната по реда на чл. 135 ЗЗД сделка няма увреждащ характер за ищеца – Б..
С допълнителна искова
молба от 06.11.2019 г. ищецът - Б., чрез пълномощника си по делото – адвокат К. се е
позовал на това, че източникът, от чието действие ответника - „Б.“ ЕООД черпи
правото си да получи неустойката, която е предмет на отричане с предявения ОУИ,
а именно договора от 19.01.2012 г.
страда от пороци правещи го нищожен. Понеже предмет на коментирания договор
било учредяването на право на строеж върху бъдеща сграда, респективно
учредяване на право на ползване върху част от бъдеща сграда, то за този вид
сделки съществувало изискване за спазване на специална форма за действителност
– нотариална. Предвид това, че договора не бил сключен при съблюдаване на тази
форма за действителност, то същият бил нищожен и не произвеждал правни
последици – не обвързвал страните с клауза за неустойка, а липсата на такава
правела несъществуващо и правото на вземане за нея, а така също и ипотечният
акт за неговото обезпечаване. Ищецът опонира и по отношение достоверността на
датата на сключване на договора за изграждане на сграда, като твърди, че това
не е посочената в съдържанието му дата – 19.01.2012 г., а най-ранната
достоверна дата на сключване на тази сделка е момента на ипотечния акт –
договора за учредяване на договорна ипотека от 26.02.2015 г. Следователно и
това създавало съмнение върху допуснато от „А.Т.“ ООД неизпълнение на задълженията по
този договор, а оттам и до възникване на задължения за заплащане на неустойка.
Застъпено е и виждането, че задължението за осигуряване на строителни книжа за
изпълнение на строителството по сочения от ответника – „Б.“ ЕООД договор за
изграждане на сграда не е поставено в тежест на строителя - „А.Т.“ ООД, а
напротив то се явявало пряка отговорност на собственика на имота – в случая
възложителя по договора „Б.“ ЕООД. По
тази причина соченото в отговора на ИМ неизпълнение за набавяне на тези
строителни документи не следвало да се вменява във вина на изпълнителя. В ищеца
буди недоумение и това, защо след като още на 22.12.2014 г. „Б.“ ЕООД
се е снабдил с ИЛ за вземането си за неустойка към „А.Т.“ ООД, то на 26.02.2015 г. се е
договорил да получи и учредяване на договорна ипотека за изпълнение на
задължението за плащане на тази вече присъдена му и подлежаща на изпълнение
неустойка. На последно място ищецът акцентира и на това, че ако коментираната
неустойка, която е обезпечена с учредената на 26.02.2015 г. договорна ипотека е
реално съществуващо вземане, то тя е трябвало като такова да намери отражение в
счетоводните записи и на двете ответни дружества, но при „А.Т.“ ООД тя не е
осчетоводена, като задължение.
На 11.12.2019 г. ответника
- „Б.“ ЕООД, чрез процесуалния си представител по делото – адвокат Ч. е изразил
позиция по изложените във допълнителната искова молба твърдения и доводи. В
този контекст относно позоваването на ищеца за необходимост от спазване на
специална форма за действителност при сключването на договора за строителство,
е мотивирано, че обикновения прочит на договора от 19.01.2012 г. показва, че в
съдържанието му по никакъв начин не се урежда задължение за учредяване на право
на строеж. Това най-ясно личало от текста на чл. 13, ал. 1 на договора, в който
е предвидено, че собственикът на земята става и собственик на построената в нея
сграда. Според клаузата на чл. 4 от договора е налице предварителен договор под
условие – след възникване на обекта на право на собственост – отделни
самостоятелни обекти в подлежащата на построяване сграда, и след изтичането на
определен срок за собственика на земята и възложител по договора възниква
задължението да прехвърли с продажба на строителя определени недвижими имоти. Същевременно
постигнатата с договора уговорка за ползване на сградата от „А.Т.“ ООД за определен
период от време е резултат от облигационен източник – договор за заем за
послужване, а не от учредяване на ограничено вещно право на ползване. На
следващо място задължението за снабдяване с всички строителни книжа, които са
необходими за изграждането на сградата, която е договорена с договора от
19.01.2012 г. е изключително задължение, което е поето от строителя – „А.Т.“
ООД /така чл. 10, ал. 4/. Именно от бездействието на „А.Т.“ ООД по отношение
изпълнението на така поетото от него договорно задължение се е стигнало до
липса на реализирано строителство на сградата и налагане на санкцията чрез
начисляване да заплати в полза на възложителя уговорената с договора неустойка.
Ответникът - „Б.“ ЕООД прави разяснения
и откъде произтича интересът му да прекрати договора за строителство с „А.Т.“
ООД, респективно да опрости една част от уговорената неустойка, а именно за да
се намери по бърз изход от създалата се ситуация, като строителството върху
притежавания от „Б.“ ЕООД незастроен имот бъде възложено на друго дружество,
което да го изпълни. По отношение на сключения ипотечен акт за обезпечаване на
вземането за неустойка се посочва, че същият е бил предназначен за да задоволи
интереса и на двете страни.
Съдът като разгледа наведените от страните доводи и
събраните доказателства, намира следното:
Съгласно договор за
изграждане на сграда /строителство/ сключен на дата – 19.01.2012 г. „Б.“ ЕООД и
„А.Т.“ ООД са се договорили, че „А.Т.“ ООД ще проектира и изгради в незастроен
имот притежаван от „Б.“ ЕООД *** в местност „Манастирски ливади-изток“ – ОФИС
СГРАДА с подземен гараж, кафе сладкарница и два броя амбулатории за ИППМП
стоматологична. Предвидено е, че изграждането на обекта ще бъде за сметка и със
финансови средства на строителя - А.Т.“ ООД, а в замяна на това възложителят е
приел да му предостави упражняването на правото на ползване върху бъдещият
изграден обект за срок от 5 години, в т.ч. инфраструктурата и принадлежностите,
които обслужват неговата експлоатация, а така също да му прехвърли по
нотариален ред конкретни самостоятелни обекти в предвидената за построяване
сграда /целият трети етаж, целият подпокривен етаж,
както и осем броя паркоместа/. Видно от клаузата на
чл. 27, ал. 3 от договора страните са предвидили, че в хипотеза на допуснато
пълно неизпълнение на задълженията поети с него от страната на строителя, то
последния дължи на собственика неустойка в размер на 500 000 лева.
С договор за заем от
26.01.2015 г. сключен между „Б.“ ЕООД и „А.Т.“ ООД се установява, че „Б.“ ЕООД
е предоставил в заем на „А.Т.“ ООД сумата в размер на 14 900 лв., като „А.Т.“
ООД е поел договорен ангажимент да върне така заетата сума в полза на „Б.“ ЕООД
в срок до края на м. февруари 2015 г. В договора е изрично посочено, че сумата
от 14 900 лв. е предадена изцяло и в брои от заемодателя на заемателя
към момента на подписването му. Ангажиран е и разходен касов ордер издаден от „Б.“
ЕООД с № 5103 от 26.01.2015 г., в чието съдържание е посочено, че съгласно
договор за заем в полза на „А.Т.“ ООД е била броена сумата в размер на
14 900 лв. В ордера са поставени подписи за съставител и броил сумата,
както и за получил сумата.
За доказателство е приет
нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот с № 14,
том 1, рег. № 760 , дело 11 от 2015 г., като от съдържанието му се установява,
че на 26.02.2015 г. „Б.“ ЕООД и „А.Т.“ ООД са потвърдили, че „А.Т.“ ООД дължи
на „Б.“ ЕООД заплащането на сумата в размер на 500 000 лв., съставляващо
вземане за неустойка по договор за изграждане на сграда от 19.01.2012 г., като
поради пълното неизпълнение на поето с него задължение за изграждане на
офис-сграда от страна на строителя - „А.Т.“ ООД в тежест на последния и на
основание чл. 27, ал. 3 е начислена упоменатата компенсаторна неустойка. Отразено е, че кредитора по
вземането за неустойка в размер на 500 000 лева е дал съгласие за опрощаване
на част от нея, а именно за сумата от 130 000 лева, като след това
опрощаване задължението на „А.Т.“ ООД
за заплащане на неустойка по чл. 27, ал. 3 от договор сключен на 19.01.2012 г.
е редуцирано до размер възлизащ на 370 000 лв. Така оставащото задължение
за неустойка е определено да бъде заплатено от длъжника по него в срок до
04.03.2015 г. Отново в договора за учредяване на ипотека е отразено признание
на това, че „А.Т.“ ООД дължи на „Б.“
ЕООД и сумата от 14 900 лв. – съставляваща подлежащ на връщане заем с
уговорен падеж – края на м. 02.2015 г. За обезпечаване на описаните в
нотариалния акт вземания за неустойка /370 000 лв./ и връщане не даден заем /14
900 лв./, катко и лихвите, неустойките и разноските –
длъжника „А.Т.“ ООД е учредил в полза на кредитора „Б.“ ЕООД договорна ипотека върху недвижими имоти /два
апартамента, ателие и офис/ собственост на дружеството-длъжник, които имоти са
индивидуализирани в съдържанието на нотариалния акт и се намират в жилищна сграда
с идентификатор 68134.513.134.1 в гр. София, р-н „Сердика“, ул. „*******.
Със заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, която е издадена на
06.04.2015 г. от СРС, ГО, 66 с-в по ч. гр. д. № 11716/2015 г. се установява, че „А.Т.“ ООД е
разпоредено да заплати на кредитора - „Б.“ ЕООД
сумата от 384 900 лв., ведно със законната лихва за периода от 03.05.2015
г. до заплащане на вземането, както и разноски в размер на 7 698 лв. –
държавна такса. Упоменато е, че вземането произтича от 1./ сключен договор за
изграждане на сграда от 19.01.2012 г., по който длъжникът е бил задължен за
неустойка в размер на 500 000 лв., което задължение е признато между
страните с признание направено с нотариален акт за учредяване на договорна
ипотека върху недвижим имот № 14, том 1,
рег. № 760 , дело 11 от 2015 г. и извършено опрощаване от кредитора на част от
задължението на неустойка, като след опрощаването това задължение е редуцирано
до сумата от 370 000 лв., които „А.Т.“ ООД се е задължил да заплати на
падежа – 04.03.2015 г.; и 2./ договор за заем 26.01.2015 г. в размер на
14 900 лв., като задължението за връщане на заема е признато от длъжника
- „А.Т.“ ООД и това признание е отразено
в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № 14, том 1, рег. № 760 , дело 11 от 2015 г.
С изпълнителен лист от 06.04.2015 г. „А.Т.“ ООД е осъден да заплати на „Б.“
ЕООД сумата в размер на от 384 900 лв.,
ведно със законната лихва за периода от 03.05.2015 г. до заплащане на
вземането, както и разноски в размер на 7 698 лв. – държавна такса.
Съгласно заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от
24.04.2010 г. издадена от СРС, ГО, 31 с-в в пределите на ч.гр.д. № 15615/2010
г. се установява, че длъжника – И.М.Б. е осъдена да заплати в полза на И.Д.Н.сумата
в размер на 51 300 лв. – главница, ведно със законна лихва, считано от
подаване на заявлението – 31.03.2010 г. до окончателното плащане на сумата,
както и 4 350 лв. – адвокатско възнаграждение и 1 026 лв. – държавна
такса. Източник на присъденото вземане е издаден от И.М.Б. запис на заповед от
01.03.2010 г. Въз основа на подлежащата на изпълнение заповед за изпълнение в
полза на И.Д.Н.е бил издаден и
изпълнителен лист за присъдените със заповедта парични вземания. Този
изпълнителен лист е приведен в изпълнение, като от кредитора - И.Д.Н.е
образувано изпълнително дело срещу И.М.Б. пред ЧСИ-Н. П., което е с № 322/2014
г., като в пределите на същото е наложен запор върху притежаваните от И.М.Б. 250 броя дружествени дялове в капитала
на „А.Т.“ ООД. На 29.06.2015 г. ЧСИ е овластил взискателя - И.Д.Н.да предяви срещу „А.Т.“ ООД иск по чл.
517, ал. 3 ГПК. С решение от 22.02.2016 г. постановено от СГС, по т.д. №
4601/2015 г. на основание чл. 517, ал. 3 ТЗ е постановено прекратяване на
търговско дружество - „А.Т.“ ООД. Решението е влязло в сила, считано от
09.03.2018 г. На 13.07.2018 г. е назначен ликвидатор на „А.Т.“ ООД, като
започналото по отношение на дружеството производство по ликвидация не е
приключило и продължава и понастоящем.
С договор за продажба на
вземане /цесия/ от 01.09.2018 г. кредиторът – И.Д.Н.е прехвърлил в полза на
ищеца – В.Г.Б. притежаваните от него вземания от И.М.Б. в размер на 51 300 лв.
– главница, ведно със законна лихва, считано от подаване на заявлението –
31.03.2010 г. до окончателното плащане на сумата, както и 4 350 лв. –
адвокатско възнаграждение и 1 026 лв. – държавна такса. Договорът е сключен при
спазване на форма – нотариална заверка на подписите на страните по него, която
е с дата – 09.01.2019 г.
По искане на ответника – „Б.“
ЕООД по делото е допусната съдебно-счетоводна експертиза, като от изслушаното и
прието заключение изготвено от вещото лице – Д. са дадени отговори, че при
направен опит за проверка на счетоводните записи водени при дружеството - „А.Т.“
ООД – в ликвидация, от назначения ликвидатор е бил даден отговор, че в
счетоводните регистри на това дружество липсват данни за осчетоводени
задължения /начислена неустойка и задължение за връщане на даден паричен заем/ към
ответника - „Б.“ ЕООД. Проверката в счетоводните регистри на „Б.“ ЕООД пък е
показала, че присъства осчетоводяване на вземане за неустойка към „А.Т.“ ООД –
в ликвидация, която се дължи по сключен договор от 19.02.2012 г. и постигнато
споразумение в НА за учредяване на договорна ипотека от 26.02.2015 г., като
размерът на същата е 370 000 лв., а записът е по сметка 709 – Други
приходи от дейността и датира от 06.04.2015 г. В счетоводството на „Б.“ ЕООД присъства и осчетоводяване на
вземане за краткосрочен заем даден в полза на
„А.Т.“ ООД – в ликвидация, което вземане възлиза на сумата в размер на
14 900 лв. За даването на тази сума е издаден РКО № 5103 от 26.01.2015 г.
за предоставяне в заем на сумата от 14 900 лв. Тези суми са осчетоводени,
като приход на дружеството и са взети предвид при съставения отчет за приходите
и разходите на „Б.“ ЕООД и формиране на годишния му финансов резултат.
По искане на ответника и
след открито производство по чл. 193 ГПК по делото е допусната
съдебно-графическа експертиза, като от заключението изготвено от вещото лице – М.
и прието в съдебно заседание състояло се на 10.05.2024 г. се установява, че
подписа за заемател в договор за заем от 26.01.2015
г. сключен между „Б.“ ЕООД и „А.Т.“ ООД е положен от И.М.Б..
В пределите на осъщественото
съдебно дирене са събрани и гласни доказателства посредством разпит на
свидетелката – М.Й.. В показанията си тя споменава, че от 15 години работи при „ТОПЛИВО БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, като офис-асистент на
управителя на дружеството – В.Щ.. Последният е управител и на други фирми, като
сред тях попада и „Б.“ ЕООД В това си качество й е поверена дейността по
обработка на административна документация, фактури, водене на вътрешна и външна
кореспонденция. Потвърждава, че „Б.“
ЕООД притежава недвижим имот разположен в гр. София, кв. „Манастирски
ливади-изток“ и граничещ с околовръстния път. Същият имот бил даден за
застрояване на фирмата – „А.Т.“ ООД.
Това станало въз основа на подписан договор от 2012 г., като същият й е бил
предоставен да го класира/прибере. Свидетелката не е присъствала, когато този
договор е бил подписван. Тя е виждала в офиса да идва лицето – И.Б., като не е
ставала свидетел на това същата да подписва договори с управителя на „Б.“ ЕООД.
Други доказателства от
значение за спора не са ангажирани.
При така установената фактическа обстановка, съдът
приема от правна страна следното:
По предявения за разглеждане
главен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за отричане съществуването на
парично вземане на „Б.“ ЕООД, с ЕИК ******** към „А.Т.“ ООД – в ликвидация, с
ЕИК ********, което съставлява начислена неустойка за допусната забава до
размер на сумата от 120 048,33 лв. /при общ размер на вземането възлизащ на 370
000 лв./, която е уговорена според клаузата на чл. 27, ал. 3 от договор за
изграждане на сграда /строителство/ сключен на 19.01.2012 г., което вземане е
обезпечено с учредяване на договорна ипотека сключена във формата на нотариален
акт с № 14 от 26.02.2015 г. между „А.Т.“ ООД – в ликвидация, с ЕИК ********
в качеството му на ипотекарен длъжник и „Б.“ ЕООД, с
ЕИК ******** в качеството му на ипотекарен кредитор,
съдът намира следното :
Ищецът – В.Б. поддържа, че
ответника „Б.“ ЕООД не разполага с обезпечено вземане за неустойка спрямо
другия ответник - „А.Т.“ ООД – в ликвидация, защото източникът от който „Б.“
ЕООД черпи правата си по това вземане /договор за изграждане на сграда от
19.01.2012 г./ страда от пороци правещи го недействителен /нищожен/, а именно
не е спазена уредената от закона специална форма за действителност, респективно
същият е привиден /страните са го сключили при условията на пълна симулация/. В
този смисъл посочения договор не е произвел никакви правни последици между
двете сключили го страни в това число и уговаряне на клауза за понасяне на
отговорност за заплащане на неустойка от изпълнителя в полза на собственика по
смисъла на чл. 27, ал. 3, респективно при липса на валидно възникнало вземане,
то същото нямало как валидно да бъде обезпечено с учредяването на договорна
ипотека.
В тежест на ответните
страни, в частност на ответника - „Б.“ ЕООД е да установи, че страните са
сключили валиден договор, от чието съдържание и действие дружеството извежда
имущественото си право на вземане за неустойка „А.Т.“ ООД – в ликвидация, както
и че това вземане е обезпечено с учредяване на договорна ипотека, респективно в
тежест на ищеца е да разкрие при условията на пълно и главно доказване, че
договора за изграждане на сграда от 19.01.2012 г. е сключен при нарушение на
предвидената в закона форма за действителност, респективно е сключен в
условията на привидност – абсолютна симулация – действителното намерение на страните
е било те изобщо да не се обвързват с посочения договор.
Както вече се изясни по
делото е ангажиран договор за изграждане на сграда с дата от 19.01.2012 г.,
като страни по него са двете ответни дружества - „Б.“ ЕООД /възложител на
работата/ и „А.Т.“ ООД /изпълнител/. Договорът е сключен в обикновена писмена
форма, а от съдържанието му става ясно, че същия има смесен характер. От една
страна в него присъства съгласие за извършване на строителство на сграда от
изпълнителя, като под формата на насрещна престация
възложителя вместо плащане на парично възнаграждение е приел да му прехвърли
определени бъдещи самостоятелни обекти в подлежащата на построяване офис-сграда,
което по своята правна характеристика говори за сключване на договор за строителство
/разновидност на договора за изработка/. Действащото ни обективно право
уреждащо регулацията при сключването и изпълнението на този вид договор /чл.
258 – чл. 269 ЗЗД/ не предвижда форма за действителност по отношение на него,
което означава, че се касае за неформален по вид договор и същият може да
бъде сключен успешно от страните и при просто постигане на съгласие между тях в
устна форма относно съществените елементи на неговото съдържание. Същевременно
с решение № 279 от 12.02.2019 г. по т. д. № 2905/2017 г., Т. К., ІІ Т. О. на
ВКС, е разяснено, че договорът за строителство, като вид договор за изработка,
притежава основните правни белези на последния, но и допълнителни особености,
налагащи и специфично проявление на задълженията на възложителя и изпълнителя -
строител. Макар в действащото ни право да липсва легална дефиниция на договора
за изпълнение на строеж, той е изрично регламентиран в чл. 157, ал. 1 ЗУТ и чл.
163, ал. 1 ЗУТ, а правната теория и съдебна практика го определят като
възмезден, неформален, каузален, консенсуален, с
продължително изпълнение и двустранен. Последното означава, че породените със
сключването му задължения, които са генетично и функционално свързани, са и за
двете страни. В разпоредбата на чл. 160, ал. 2 ЗУТ, която предвижда
взаимоотношенията между участниците в строителството да се уреждат с писмен
договор е установената форма за доказване, а не за действителност. Последното
разрешение обаче няма и пряко значение за настоящия спор, доколкото оспорваната
от ищеца сделка /договор за строителство/ е сключена в писмена форма. Основното
позоваване на ищеца е че, е нарушена установената специална форма за
действителност, която трябва да бъде съблюдавана от страните в хипотезите на
прехвърляне/учредяване на вещни права /на собственост, на ползване, на строеж/.
От прочита и тълкуването на договора за строителство сключен между двете
ответни страни по разглеждания иск не може да се направи извод, че предмет на
същия е прехвърляне или учредяване на вещни права, а напротив същия има изцяло
облигационен характер – договор за изработка, евентуално в определена част
уговорка за бъдещ заем за послужване с предмет недвижим имот с установен срок
на продължителност – 5 години. Основният аргумент за неправдоподобността на
твърденията на ищеца, че се касае за договор с предмет прехвърляне/учредяване
на вещни права, наред с това, че договорната воля на страните е била с
различено съдържание е и това, че към момента на сключване на договора –
сградата изобщо не е била построена, което означава, че няма реално възникнали
самостоятелни обекти, с които да бъде извършено разпореждане – прехвърляне на
право на собственост или право на строеж, или учредяване на право на ползване.
За подобни сделки е необходимо да съществува обект, а ако такъв не съществува,
то се касае само до обещание за бъдещо сключване на договор, което покрива
института на предварителния договор по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗЗД, за чиято
действителност е достатъчно да се спази обикновена писмена форма. Прочита на
договора показва, че страните не са имали желание за учредяване на право на
строеж върху земята от собственика в полза на суперфициара,
което означава, че няма основание към договора да се прилагат изискванията за
форма на действителност по чл. 18 ЗЗД. Вече се отбеляза, че се касае до
сключване на договор за изработка в комбинация с предварителен договор за
прехвърляне на право на собственост след построяване на сградата върху
конкретни обекти в нея. По изложените съображения първия въведен от ищеца порок
на сделката /договор за строителство от 19.01.2012 г./, а именно неспазване на
установена форма за действителност се явява недоказан.
Другото позоваване на ищеца
е, че коментирания договор е недействителен, защото е привиден – сключен е при
хипотеза на пълна симулация между страните. По смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД
привидните съглашения са нищожни. В тежест на ищеца е да разкрие наличието на
поддържаната от него привидност, а именно, че страните изобщо не са желали да
се обвържат с договора за строителство от 19.01.2012 г., а са симулирали
сключването му за да въведат в заблуждение третите лица, че такъв договор е
налице и произвежда правни последици, в т.ч. отговорност за плащане на
неустойка, поради неговото пълно неизпълнение, като целта е била да създадат
мним паричен дълг, който да бъде обезпечен с договорна ипотека и така да се
осуети или затрудни удовлетворяването на останалите кредитори на „А.Т.“ ООД.
Трябва да се подчертае, че по отношение на заявената с иска по чл. 124, ал. 1 ГПК абсолютна симулация при прегледа на ангажираните по делото доказателства е
налице липса на такова писмено доказателство, което да прави вероятно това
твърдение. Макар ищеца да има качеството на трето лице за сключения договор и
възможността по чл. 165, ал. 2, изр. 2 ГПК да установи привидността на договора
чрез свободно ползване на свидетелски показания, то същият не е използвал и
това средство за разкриване на поддържаната от него привидност на сделката. При
тези съображения настоящата инстанция намира, че няма основание да се приеме,
че сключения договор за строителство страда от порок по смисъла на чл. 26, ал.
2, изр. 1, пр. последно – а именно, че е привиден. Следователно този договор
валидно е обвързал правните субекти, които са го сключили, а именно - „Б.“ ЕООД и „А.Т.“ ООД в това число и с
клаузата установена в чл. 27, ал. 3 от неговото съдържание – начисляване на
фиксирана по размер неустойка при допуснато пълно неизпълнение на поетите от
строителя договорни задължения за построяване на сградата. В този смисъл „Б.“ ЕООД се явява материално легитимиран
носител на посоченото вземане за неустойка, което е било и частично опростено,
съответно признато от длъжника с
ангажирания по делото ипотечен акт. Това вземане е съществувало към момента на
учредяването на договорната ипотека с нотариален акт от 26.02.2015 г. Трябва да
се подчертае, че ипотеката е акцесорно право, което
възниква само при наличието на друго главно правоотношение, което да е източник
(да поражда) обезпеченото вземане. Това главно правоотношение не е елемент от
договора за ипотека, а предпоставка, която обуславя действието му. Що се касае
до другото обезпечено с ипотечния акт вземане на ответника - „Б.“ ЕООД към
ответника - „А.Т.“ ООД се установява, че и то се е породило и съществувало в
правни мир, доколкото по делото при условията на пълно и главно доказване се
разкри, че с договор от 26.01.2015 г. „А.Т.“ ООД е получил от „Б.“ ЕООД паричен
заем в размер на 14 900 лв. и не е изпълнил задължението си да го върне в
пределите на уговорения за това падеж – до края на м. 02.2015 г.
При тези съображения
настоящия състав намира, че предявения от ищеца главен иск за установяване
несъществуване на обезпечено вземане в полза на „Б.“ ЕООД имащо за длъжник - „А.Т.“
ООД е неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.
Тъй като заявеният за
разглеждане главен иск се приема за неоснователен от съда, то
вътрешно-процесуалното условие за разглеждане на предявения в условията на
евентуалност иск по чл. 135 ЗЗД трябва да се счете за осъществено, предвид
което да се пристъпи към разглеждане на същия.
С евентуалния иск по чл. 135 ЗЗД от ищеца е поискано обявяване на
относителна недействителност на учредена договорна ипотека сключена във
формата на нотариален акт с № 14 от
26.02.2015 г. между ответника „А.Т.“ ООД
– в ликвидация, с ЕИК ******** в качеството му на ипотекарен
длъжник и ответника „Б.“ ЕООД, с ЕИК ******** в качеството му на ипотекарен кредитор.
Искът по чл. 135 ЗЗД е конститутивен и има за предмет потестативното
право на кредитора да обяви за недействителни по отношение на себе си действията,
с които длъжникът го уврежда. Това право възниква за кредитора, когато сделката
е увреждаща и е безвъзмездна или възмездна, но длъжникът и третото лице са
знаели за увреждането, както и когато увреждащата сделка е извършена преди
възникване на вземането, но тя е предназначена от длъжника и третото лице да
увреди кредитора.
За уважаването на така
предявения иск е необходимо кумулативното установяване на две обективни и една
субективна предпоставка, а именно: 1/ ищецът да е кредитор на ответника – учредител
на ипотеката, който е сключил атакуваната сделка; 2/ сделката да е увреждаща
кредитора; и 3/ да е налице знание /съзнаване/ за увреждането.
По първата предпоставка
трябва да се изтъкне, че по смисъла на чл. 135 от ЗЗД кредитор е всяко лице,
титуляр на парично или непарично вземане по отношение на ответника – лицето
пристъпило към сключването на атакуваната сделка. В случая ищецът – В.Б. няма
качеството на кредитор спрямо ответното дружество - „А.Т.“ ООД /в ликвидация/,
а има качеството на такъв спрямо И.М.Б., която има качеството на съдружник в „А.Т.“
ООД /в ликвидация/, респективно е носител на
вземане за ликвидационен дял. Същевременно, нито се твърди, нито се
установява по делото И.М.Б. по какъвто и да е начин да участва /да е страна/ по
атакуваната с твърдение за уреждане ипотечна сделка. Същевременно не би могло
да се допусне тълкуване, с което да се приеме, че към кръга на кредиторите на
дружеството може да се причислят и трети лица, които няма преки вземания към
самият правен субект – търговското дружество, което е осъществило увреждащата
сделка, а са носители на вземания спрямо лица, които имат качеството на
съдружник в това дружество и успешно са провели иск по чл. 517, ал. 3 ГПК.
Генералният извод на
настоящата инстанция е, че ищецът В.Б. не установява при условията на пълно и
главно доказване още първата от необходимите в тяхната съвкупност материални
предпоставки от правото на иск по чл. 135 ЗЗД, а именно, че има качеството на
кредитор на „А.Т.“ ООД /в ликвидация/, което дружество е учредило в полза на „Б.“
ЕООД договорната ипотека по нотариален акт с № 14 от 26.02.2015 г., за която сделка се иска
да бъде обявена за относително недействителна спрямо ищеца. Посоченото обуславя
неоснователност и отхвърляне на така предявения иск.
Във връзка
отговорността за разноските, които страните са генерирали за участието си в
настоящото дело сезирания съд, приема следното :
С оглед крайния изход на разглеждания спор право на
разноски се поражда единствено в полза на ответното дружество - „Б.“ ЕООД, чийто
процесуален представител своевременно е формулирал към съда процесуално искане
за присъждане на направените разноски за водене на делото по реда на чл. 78,
ал. 3 ГПК. Те се състоят в заплатено възнаграждение за вещи лица по допуснати и
приети две съдебни експертизи /359 лв. – ССЧЕ и 361 лв. – СГЕ, в т.ч. събрани
такси за извършените банкови преводи/, както и заплатен адвокатски хонорар по
договор за правна помощ сключен на 20.11.2019 г. лист 213 от делото/, от
съдържанието на който е видно, че „Б.“
ЕООД, като клиент и Н.Ч., като адвокат са постигнали договореност за
предоставяне на услуга по процесуално представителство на дружеството по
настоящото дело при уговорено възнаграждение в размер на сумата от 4100 лв.,
която е заплатена в брой от клиента на адвоката, като това удостоверяване се установява
от договора имащ характера на разписка в тази му част. Своевременно направеното
от ищеца възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение по реда на
чл. 78, ал. 5 ГПК /инкорпорирано е в молба от 09.05.2024 г. представена от
ищеца и докладвана в съдебно заседание състояло се на 10.05.2024 г./ съдът
намира за неоснователно. С оглед предмета на спора и по-конкретно неговата
фактическа и правна сложност възмездяването на адвоката на ответната страна с
хонорар в размер на 4100 лв. не е може да се дефинира, като прекомерно, а
напротив този размер кореспондира на интензитета на осъществената заетост по
делото от адвокат Ч., като наред с това този хонорар е съобразен с установените
размери на НМРАВ /в редакцията й към момента на неговото договаряне 2019 г.,
където минималният възможен размер на адвокатското възнаграждение при
съобразяване материалния интерес по главния иск е сумата от 3 930,97 лв./,
като уговорения и платен такъв е незначително по-висок от минималния възможен.
Така мотивиран,
съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения
от В.Г.Б., с ЕГН **********, с адрес *** срещу „А.Т.“ ООД – в ликвидация, с ЕИК
********, със седалище и адрес на управление ***, р-н „Възраждане“, ул. „*********,
офис 13-14 и „Б.“ ЕООД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***
иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено
несъществуването на вземане на „Б.“ ЕООД, с ЕИК ******** към „А.Т.“ ООД – в
ликвидация, с ЕИК ********, което съставлява начислена неустойка за допусната
забава до размер на сумата от 120 048,33 лв. /при общ размер на вземането
възлизащ на 370 000 лв./, която е уговорена според клаузата на чл. 27, ал. 3 от
договор за изграждане на сграда /строителство/ сключен на 19.01.2012 г., което
вземане е обезпечено с учредяване на договорна ипотека сключена във формата на
нотариален акт с № 14 от 26.02.2015
г. между „А.Т.“ ООД – в ликвидация, с
ЕИК ******** в качеството му на ипотекарен длъжник и
„Б.“ ЕООД, с ЕИК ******** в качеството му на ипотекарен
кредитор.
ОТХВЪРЛЯ
предявения от В.Г.Б., с ЕГН **********, с адрес *** срещу „А.Т.“ ООД – в
ликвидация, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***, р-н
„Възраждане“, ул. „*********, офис 13-14 и „Б.“ ЕООД, с ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление *** евентуален иск с правно основание чл. 135 ЗЗД за обявяване относителна недействителност на учредена договорна ипотека
сключена във формата на нотариален акт с
№ 14 от 26.02.2015 г. между „А.Т.“
ООД – в ликвидация, с ЕИК ******** в качеството му на ипотекарен
длъжник и „Б.“ ЕООД, с ЕИК ******** в качеството му на ипотекарен
кредитор.
ОСЪЖДА В.Г.Б., с
ЕГН **********, с адрес *** да заплати в полза на „Б.“ ЕООД, с ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в
размер на 4 820,00 лв. – дължими съдебно разноски направени в
производството по делото провело се пред Софийски градски съд.
Решението
подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
СЪДИЯ: