РЕШЕНИЕ
№ 854
гр. Пловдив, 16.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Николай Д. Голчев
при участието на секретаря Елица Ч. Колибаровска
като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело №
20215330115752 по описа за 2021 година
Съдът е сезиран с искова молба, подадена от М. П. Ц. срещу “Агенция за
контрол на просрочени задължения” ООД, с която е предявен иск с правно основание
чл. 124, ал. 1 ГПК, с който се претендира да бъде признато за установено в
отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата от 118, 52 лв.-
неустойка при непредоставяне на обезпечение и сумата от 200 лв. – разходи по
Договор за кредит „*******“ от 07.02.2020г., сключен между ищеца и „Аксес
Файнанс“ ООД, вземанията по който са прехвърлени на „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ООД с Приложение № 1/23 от февруари 2021г. към Рамков
договор за прехвърляне на парични задължения / цесия / от дата 11.11.2016г.
Ищецът поддържа, че между него и “Аксес Файнанс“ ООД е сключен Договор за
кредит № **************. Вземанията по посочения договор за прехвърлени на
„Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, като последното е изпратило до
ищеца покана за доброволно изпълнение, с която го приканва да заплати сумите по
кредитното правоотношение. Ищецът възразява, че не дължи сумата от 118, 52 лв. за
неустойка и сумата от 200 лв. – разходи, разписани като задълженията на потребителя
в Договор за кредит № ***********. Поддържа, че същият е недействителен на
основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото нито в договора за кредит, нито в
приложимите към него общи условия е посочена методиката, при която се формира
ГПР и компонентите включени в нея. Твърди се, че ако бъде включена неустойката и
разходите в размер от 200 лв., то ГПР ще превиши размера, императивно посочен в чл.
19, ал. 4 ЗПК. Поддържа се и че разходите в размер от 200 лв. не се дължат на
ответника на основание чл. 10а ЗПК, тъй като това е свързано с присъщата му дейност.
Възразява се и че посочването на ГПР в договора за кредит, който е несъответен на
реално приложения в отношенията между страните, представлява нелоялна и
заблуждаваща търговска практика, което също налага извод за недействителност на
1
договора. Предвид изложеното, моли се предявеният иск да бъде уважен. Претендират
се сторените разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ООД, със становище за неоснователност на предявения иск.
Изтъква се, че в договора за кредит ясно и недвусмислено са посочени всички разходи
и такси, които следва да заплати длъжникът и месечният размер на дължимата
погасителна вноска. Поддържа се, че неустойката е предназначена да обезщети
претърпените от кредитора вреди, при евентуално неизпълнение от страна на
потребителя на негово договорно разписано задължение. Предвид това, стойността на
неустойката не се включва при формиране на ГПР по договора. Сочи се и че размерът
на неустойката не е прекомерен и в тази връзка не противоречи на добрите нрави.
Сочи се и че разходите в размер на 200 лв. не касаят присъща дейност на кредитора-
ответник в настоящия процес, поради което и не попадат в обхвата на чл. 10а, ал. 1
ЗПК. Предвид изложеното, моли се така предявеният иск да бъде отхвърлен.
Претендират се сторените разноски.
По допустимостта на предявения отрицателен установителен иск:
Предявеният в процеса отрицателен установителен иск коректно е насочен
срещу цесионера, доколкото към настоящия момент именно той се явява активно
легитимиран да претендира вземанията по договора за кредит. Следва да се посочи и че
доколкото цесията е каузална сделка, то длъжникът може да противопостави на
цесионера всички възражения, които е имал срещу първоначалния кредитор- цедент. В
конкретния случай, ищецът е получил покана за доброволно изпълнение от “Агенция
за контрол на просрочени задължения” ООД / л. 6 от делото/, с която се уведомява за
осъществената цесия и с която цесионерът по недвусмислени за длъжника
обстоятелства се явява титуляр на претендираните в поканата вземания.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със
становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна
следното:
От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между
„Аксес Файнанс“ ООД като заемодател и М. П. Ц. като заемател е възникнало
правоотношение по повод на сключен Договор за кредит „Бяла Карта“ от 07.02.2020г.,
по силата на който на ищеца е предоставен паричен заем под формата на револвиращ
кредит с максимален размер от 600 / л. 45- 51/. В чл. 4, т. 4 от договора стойността на
ГПР е отразена диференцирано за първите шестдесет календарни дни и след тях-
първоначално е 0 %, а след това 45, 90 %. В чл. 4, т. 4.1.2 от договора е посочено, че
ГПР е изчислен при следните допускания: длъжникът ще изпълнява своите
задължения съобразно условията и сроковете по договора; пълният размер на кредита е
усвоен незабавно.
На основание Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от
11.11.2016г. и Приложение № 1/23 от февруари 2021г. „Аксес Файнанс“ ООД е
прехвърлило на ответника “Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД
вземанията по процесния договор за кредит.
Съобразно чл. 12, ал. 1 от Договора, в случай, че длъжникът не заплати текущо
задължение, то е длъжен да предостави на кредитора обезпечението по чл. 15 от
договора, както и да заплати сума в размер на 15 % от максималния кредитен лимит.
Съобразно чл. 15, ал. 1 от Договора, в случай, че длъжникът не заплати текущо
задължение, то в тридневен срок от падежа следва да предостави на кредитора
обезпечение под формата на физически лица- поръчител, което да отговаря на
следните, кумулативно поставени изисквания: да е над 21 години и с минимален
2
осигурителен доход от 1500 лева; да работи от минимум 6 месеца по трудово
правоотношение по силата на безсрочен трудов договор; да няма кредитна история в
ЦКР към БНБ или да има кредитна история със статус „период от просрочие от 0 до 30
дни“; да представи служебна бележка от работодател; да не е поръчител или
кредитополучател по друг активен договор за паричен заем с „Аксес Файнанс“ ООД.
При неизпълнение в срок на посоченото задължение, в тежест на длъжника е да
заплати на кредитора неустойка съобразно чл. 20 от договора. Съдът счита за нужно да
акцентира върху обстоятелството, че размерът не самата неустойка не е посочен в
договора за кредит като фиксирана сума, а фигурира единствено като предвиждане
от 10 % върху размера на усвоената и непогасена главница, включена в задължението
за съответния месец. Отразено е и че неустойката се начислява за всяко отделно
неизпълнение на задължението.
Съобразно чл. 21, ал. 4 от договора за кредит, при забава за плащане на текущо
задължение, длъжникът дължи на кредитора разходи по събиране на задълженията в
размер на 2, 50 лв. за всеки ден, до заплащане на текущото задължение или на сумата
по чл. 12, ал. 1 от договора. Според чл. 21, ал. 5 от договора, след настъпване на
предсрочна изискуемост, длъжникът дължи на кредитора и сумата от 120 лв.- разходи
по администриране на дейността за извънсъдебно събиране на вземането.
По правните аспекти на спора:
Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между
„Аксес Файнанс“ като заемодател и М. П. Ц. като заемател, е възникнало
правоотношение по повод предоставянето на паричен заем под формата на револвиращ
кредит с максимален размер от 600 лева. Вземанията по процесния договор за кредит
са прехвърлени на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД с
Приложение № 1/23 от февруари 2021г. към Рамков договор за прехвърляне на
парични задължения / цесия / от дата 11.11.2016г. Предвид това, титуляр на вземанията
по договора за кредит от 07.02.2020г. е именно ответното дружество.
Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ,
като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани
чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон-
ЗПК.
С предявения отрицателен установителен иск, ищецът се стреми да отрече
претендирано от ответника право – в случая сумата от 118, 52 лв.- неустойка при
непредоставяне на обезпечение и сумата от 200 лв. – разходи по Договор за кредит
„Бяла карта“ от 07.02.2020г. Доказателствената тежест при предявения отрицателен
установителен иск е разменена, като в тежест на ответника е да установи наличието на
валидно основание, по силата на което ищецът му дължи горепосочените суми.
В конкретния случай твърденията на ищеца за недействителност на Договора за
кредит, а оттам и за недължимост на процесните суми следва да бъдат разгледани в
светлината на процентната стойност на ГПР, разписана в чл. 4 от Договора и
компонентите, включени при нейното формиране, доколкото са неразривно свързани.
Разпоредбата на чл. 15 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури
обезпечение под формата на физическо лице- поръчител (което следва да отговаря на
горепосочените кумулативно поставени изисквания), при забава в плащането на което
и да е задължение по договора. При неосигуряване на обезпечение в срок, съобразно
3
чл. 20 от договора за кредит, длъжникът дължи на кредитора неустойка, определена
като 10 % от усвоената и непогасена главница. Допълнително, чл. 12, ал. 1 от договора
разписва, че при забава, длъжникът следва да заплати на кредитора и сума в размер на
15 % от максималния кредитен лимит. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл.
12, ал. 1 и чл. 20 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за
паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито
възнаграждение за кредитора ( което последният е прикрил, обозначавайки го като
неустойка). Изискванията, които клаузата на чл. 15 от договора възвежда за
потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството,
че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер ( до 600 лв.). Предвид
това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще
разполага със съответна възможност да осигури поръчител, който да отговаря на
многобройните, кумулативно поставени изисквания към него ( така, както са отразени
във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест, поставяйки изначално
изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се
обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като
„неустойка“. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към
ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Впрочем, при формиране на ГПР, кредиторът не включва и предвидената в чл. 21, ал. 5
от договора такса в размер от 120 лв., която се дължи при обявяване на вземанията по
договора за предсрочно изискуеми ( разписаните в чл. 4.4.1.2 предвиждания при
формиране на ГПР не включват нито едно от посочените по – горе вземания за
неустойка и такси ).
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими
на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните
такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички
разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение
да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. Нещо
повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които стават
изискуеми разписаните вземания по чл. 12, ал. 1 и чл. 20, ал. 1 от Договора, то те са с
характер на възнаграждение и следва да бъдат включени изначално при формирането
на ГПР.
В допълнение към гореизложеното, съдът счита за нужно да акцентира и върху
факта, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора
съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, което
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, следва да се
окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по
4
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира
нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно
да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от
своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да
плати потребителят, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива
93/13/ЕО и влече на основание чл. 22 ЗПК недействителност на договора в
неговата цялост. Впрочем, в конкретния случай, това е особено съществено предвид
обстоятелството, че в процесния договор за кредит, вземанията дължими при
непредоставяне на обезпечение и при забава в плащанията по договора, не фигурират
като стойност, а единствено като процентно изражение.
Отделно от гореизложеното, съдът счита за нужно да посочи, че клаузите на чл.
12, ал. 1, чл. 20, ал. 1 и чл. 21, ал. 5 от договора за кредит са нищожни на основание чл.
26, ал. 1 ЗЗД като накърняващи добрите нрави. Прочитът на съдържанието на
цитираните текстове от договора налага разбирането, че за един и същи вид
неизпълнение от страна на потребителя ( несрочно заплащане на дължима вноска по
кредитното правоотношение ), кредиторът е договорил в своя полза три вида
обезщетение, а именно: сума в размер от 15 % от общата стойност на кредита – чл. 12,
ал. 1 от договора; сума в размер от 10 % от усвоената и непогасена главница – чл. 20,
ал. 1 от договора и такса в размер от 120 лв. – чл. 21, ал. 5 от договора. Посочените
договорености са установени с една единствена цел- да се предостави възможност на
кредитора да реализира допълнителен доход от потребителя. Впечатление оставя и
обстоятелството, че при незаплащане в срок дори и на една вноска по кредита,
кредиторът би могъл да начисли „обезщетение“ в размер значително надхвърлящ
съответния анюитет ( само по чл. 12, ал. 1 от договора може да се начисли сума равна
на 15 % от общо усвоения от потребителя кредитен лимит ).
Предвид гореизложеното, съдът счита, че ответникът не обоснова наличието на
валидно основание, на база на което да претендира от ищеца сумите от 118, 52 лв.-
неустойка при непредоставяне на обезпечение и сумата от 200 лв. – разходи по
Договор за кредит „Бяла карта“ от 07.02.2020г. ( така, както са обективирани от
ответника в поканата за доброволно изпълнение- л. 6 от делото ).
Съобразно гореизложеното, предявеният отрицателен установителен иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК следва да бъде уважен изцяло.
По отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, се поражда право на
разноски в полза на ищеца. В рамките на настоящото производство, на ищеца са
предоставени правни услуги от адв. М., като съобразно Договор за правна защита и
съдействие / л. 74/, е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2
Закон за адвокатурата. Предвид това и на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от
9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати на адв. М. сума в размер от 300 лв.
Допълнително, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца
в лично качество сума в размер от 50 лв.- държавна такса за образуване на исковото
производство.
Така мотивиран, Съдът
РЕШИ:
5
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че ищецът М.
П. Ц., ЕГН ********** не дължи на ответника „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ООД, ЕИК ********* сумата от 118, 52 лв.- неустойка при
непредоставяне на обезпечение и сумата от 200 лв. – разходи по Договор за кредит
„Бяла карта“ от 07.02.2020г., сключен между ищеца и „Аксес Файнанс“ ООД,
вземанията по който са прехвърлени на „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ООД с Приложение № 1/23 от февруари 2021г. към Рамков договор за
прехвърляне на парични задължения / цесия / от дата 11.11.2016г.
ОСЪЖДА „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, ЕИК
********* да заплати на адв. Д.В. М., с адрес на практиката- *********************,
сума в размер на 300 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за
предоставено на ищеца М. П. Ц. безплатно представителство в настоящото
производство за един адвокат, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за
адвокатурата.
ОСЪЖДА „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, ЕИК
********* да заплати на М. П. Ц., ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сума в размер на 50 лева, представляваща сторени разноски в рамките на настоящото
производство за държавна такса.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок, считано от връчването му на страните
Съдия при Районен съд – Пловдив: __________/п/_____________
6