Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София, 19.04.2019 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на двадесети март през 2019 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА Д.
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия АНЕТА ИЛЧЕВА
секретар Алина Т.,
като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 5441 по описа
за 2018 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК и вр.
чл.248, ал.3 от ГПК.
С решение № І-31-183020 от 31.07.2017 г., постановено
по гр.д. № 52053/2012 г. на СРС, 31 състав, е уважен предявеният от Р. И. В. срещу Р.И.Т. иск с основание
чл.190, вр.чл.52 от ЗС, като е осъдена Р.И.Т. да премахне следните
насаждения, намиращи се в имота на ответницата с кадастрален № 04234.6969.3339
по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед №
РД-18-51/03.11.2011 г. на Изпълнителния директор на АГКК за с. Бистрица, с
адрес:ул. „Алеко“ № 72, район Панчарево, Столична община, до общата граница с
имот с кадастрален № 04234.6969.3338, кв. 14, находящ се в село Бистрица, ул. „****“
**, район Панчарево, Столична община, собствен на ищеца в режим на съпружеска
имуществена общност, в нарушение на изискванията за спазване на нормативно
установените разстояния между съседните имоти, както следва: 1. Смърч, засаден
на 1,55 м от оградата, е височина над 9 м.; 2. Смърч, засаден на 1,50 м. от
оградата, с височина над 8 м.; 3. Туя, засадена на 0,45 м. от оградата; 4. Туя,
засадена на 0,70 м. от оградата, с виеочина над 7 м.; 5. Туя, засадена на 0,65
м. от оградата, с височина над 5 м.; 6. Бор, засаден на 3 м. от оградата с
височина над 15 м.; 7. Синя слива, засадена на 1,75 м. от оградата, с височина
над 5,50 м.; 8. Смърч, засаден на 0,75 м. от оградата, с височина над 3 м.; 9.
Ела, засадена на 0,95 м. от оградата, с височина над 7,50 м.; 10. Поредица от
гъсто засадени туй, от порядъка на 20-30 на бр., чиято височина варира от 2 до
3 м., засадени на разстояние от 0,50-0,70 см. от оградата, както да премахне
увивно лиановидно декоративно раетение, в частта, в която то навлиза в имота на
ищеца с кадастрален № 04234.6969.3338, кв. 14, над общата ограда с имота на
ответницата с кадастрален № 04234.6969.3339. Оградата е отразена на скица на
имотите, приложена на л. 96-97 от делото, приподписана от съда и неразделна
част от съдебното решение.
С решението съдът се е произнесъл и относно разноските, като е
осъдил Р.И.Т., да заплати на Р. И. В., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 380 лв., разноски в производствот, а на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да заплати по
сметка на съда сумата от 300 лв., разноски за СТЕ.
Решението е обжалвано от ответната
страна по иска Р.И.Т.. С
въззивната жалба, подадена чрез пълномощника й адв.П.И. от САК, и с
жалба-оспорване, подадена лично от ответницата Р.И.Т., са изложени доводи за предубеденост на съдията, за недопустимост на решението, и
за неговата неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон и
необоснованост.
Първото оплакване е обосновано с действия на
съдията-докладчик по отменяне хода по същество определението си от 23.02.2016 г. и
допълване на доклада по делото изцяло в услуга на ищеца
като така му е предоставена
възможност да преодолее доказателствените си пропуски, с разменяне на оказателствената
тежест между страните със същото определение, като е възложил на ответницата да доказва „правозатрудняващото” й възражение, че оградата между двата имота не е
изградена на регулационната линия, че е приел за изпълнено от ищеца на указанието на съда
със същото определение да
посочи на какво основание претендира, че е собственик, макар такова изпълнение да
нямало, че съдът е допусна изслушването на
съдебно - техническа експертиза без такава да е поискана от ищеца, чиято е
тежестта да докаже обстоятелствата, предмет на експертизата, като възложил разходите за сметка на съда без да е правено искане
за освобождаване от заплащането им по реда на чл.83 от ГПК, че се е произнесъл с решението
свръхпетитум, че тенденциозно са игнорирал доказателствата в полза на
ответницата и в частност относно вида на храстите и дърветата, от което се
определя и реда за премахването им, че е изградил решаващите си мотиви на
документ, искането за приемането на който е било преклудирано, че е администрирал
частната жалба на ищеца против прекратителното определение от 19.04.2014 г. без
да е внесена дължимата държавна такса и без да е направено искане за
освобождаване от внасянето й по реда на чл.83 от ГПК.
Второто
оплакване е за
недопустимост е
свързано с произнасяне по нередовна искова молба- ясно и конкретно формулирани
основание и петитум доколкото с исковата молба
ищецът е поискал на ответницата да бъде наложено „предвиденото наказание
по чл.48, ал.1 от Наредбата за изграждане и спазване на зелената система на
територията на Столична община”, и не посочи какво е основанието, на което
претендира, че е собственик, което било основание за връщане на сиковата молба,
че е недопустимо поради наличието на друг
ред за защита, а не исков дълготрайни и декоративни- дървесните видове и за смърчове
и ела, се прилагал административен ред
за премахване съгласно чл.165, ал.1 от ППЗТСУ /отм./, приложим на основание
пар.20, ал.2 от Заключителните разпоредби на същия, че е постановен неясен
диспозитив на решението - премахване „поредица от гъсто засадени туй, от
порядъка на 20-30бр.” с неяснота на количеството туй, и за произнасяне свръхпетитум- с решението е
разпоредено премахване на смърчове, ела,
синя слива и лияновидно растение, които не
са били въведени първоначално като предмет на делото.
Третото
оплакване е за съществено
нарушение на процесуалните правила и на
материалния закон.
Първата група се обосновава с довод за неправилно разпределение на доказателствената тежест като на ответвницата е възложено
да доказва, че оградата на място, от която вещото лице е измервало остоянията
до дърветата и храстите, не
съвпада с регулационната линия между двата имота и така е освободил ищеца от доказването на една от предпоставките за основателността на иска -
че процесиите дървета са на по-малко от позволеното от закона разстояние от
регулационната линия на имота му, че съдът не
се е произнесъл по искането с правно основание чл.183 от ГПК, направено с отговора по чл.131 от ГПК, че е основал решението на писмено доказателство, искането за
приемането на което е било преклудирано –на писмен документ
изходящ от отвтеницата от
09.05.2012 г. /лист 171 от делото/, че не е обсъдил възражението, че ответницата Р.Т. не е засадила
процесиите растителни видове, а те са били здаварени от нея в имота, петитумът на исковата молба е формулиран с молба на
ищеца от 21.03.2016 г., много след изтичането на преклузивните срокове за
уточняване, изменение и допълване на първоначалната искова молба. Нарушението
на материалния закон е обосновано с липсата на доказателства за нарушеното отстояние на процесните дървесни видове спрямо имота на ищеца, тъй като не било доказано че
оградата на място е на ругулационната линия между двата имота, че не е уважено направеното от ответната страна нас възражение
по чл.63, ал.2 от ЗУТ за липсата на писмено
разрешение на кмета на общината, издадено въз основа на санитарна експертиза, за отсичане или изкореняване на дълготрайни декоративни дървета, за недоказване, че процесните дървета създават пречки за ползването имота на ищеца, тъй като съгласно чл.109 от ЗС не
всяко действие на
ответника е правнорелевантно,
а единствено това, което създава пречки за упражняване в пълен обем на правото
на собственост на ищеца. Моли обжалваното решение да се обезсили като недопустимо и да прекрати производството
по делото, еентуално, да се
отмени като неправилно и въззивнитя съд с решението си да отхвърли като неоснователни предявените
искове. Претендира
разноски.
Въззиваемите страни М. К.
В. и Р.Р.В.- приемници в процеса като законни наследници на починалия след
постановяване на решението на СРС ищец Р.
И. В., чрез пълномощник
адв.А. И., оспорват жалбата с писмен отговор с доводите, че решението не страда
от сочения в жалбата пороци. Излагат възражения, че по делото е доказано страните да са собственици на
двата процесни съседни имота, и че ответницата има противоправно поведение,
като е засадила растителност в нарушение
на законовите отстояния до съседния имот по чл.52 от ЗС, установено то приетата
агрономическа експертиза въз основа на лично възприети и направени измервания
от вещото лице. Молят решението да се потвърди, претендират разноски.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство :
Съгласно чл.269 от ГПК, въззинитя съд служебно извършва проверка за
валиднот и допустимост на решението. При произнасянето си по правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните
указания, дадени с т.
1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните своевременно с въззивната
жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за
установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми, както и до
проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Първоинстанционният съд е уважил предявеният иск с основание чл.109, вр.
чл.52 от ЗЗД, като е изложил фактически
иправни изводи за неговата основателност, които възивнитя съд споделя и
на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на обжалвантото решение без да
е нужно да ги повтаря.
Изложеното ввъ въззивната жалба очертава, че пред въззивния съд са спорни
всички елементи от фактическия състав на чл.109 и чл.52 от ЗС, с изключение
притежанието н аправото на собственост на ищците и на отвтеницата съответно
върху двата съседни имота- с идентификатор по кадастр.карта 04234.6969.3338- на
ищеца, и с идентификатор по кадастр.карта 04234.6969.3339-на отвтеницата, като
спорно е обаче дали материализираната на място подпорна стена с дървена ограда
над нея съвпада с общата регулационнта граница между тези два имота.
При извършената служебна проверка по чл.269 от ГПК, въззивният съд намира,
че обжалваното първоинстанционно решение, е валидно, и допустимо, тъй като има
изискуемото съдържание по чл.236 от ГПК, ясни мотиви, подписано е от съдията,
постановено е по предявения с исковата
молба и съобразно направеното уточнение на исковата молба по реда на чл.129 от ГПК, иск с основание чл.109, вр. чл.52 от ЗС за премахване на дървета и др.растения от имота на
ответницата. Оплакването по въззивната жалба за нарушение по чл.22, ал.1, т.6
от ГПК- сочещ на основание за отвод на съдията поради предубеденост, са
свързани с извършване от съдията на процесуални действия по отстраняване
нередовност на исковата млоба и разпределяне на доказателствената тежест, които
са относими към другите оплаквания с жалбата- за недопустимост и неправилност
на решението, и не могат да обосноват самостоятелно наличие на основание за
отвод на съдията. Това оплакване на въззиника е неоснователно.
Оплакването за недопустимост на решението също е неоснователно. Още от
съдържанието на исковата молба е ясно, че ищецът търси защита на правото си на
собственост, нарушено с наличието на засадени в съсдения имот, собствен на
ответицата, дървета и др. растения в нарушение на нормативноустановеното
отстояние от оградата, разделяща двата имота, като е поискал те да бъдат
преместени, ев. премахнати, като в изпълнение на указания на съда по чл.129,
ал.2 от ГПК, с молби в сроковете по чл.129, ал.2 от ГПК от 20.11.2012 г.,
13.02.2014 г. и 21.03.2016 г. ищецът е отстранил нередовностите на исковата
молба, касаещи обстоятелствата и петутима относно дърветата и др.растения, които
иска да бъдат премахнати. С исковата молбла ищецът излага твърдения и петитум,
а в задължение насъда е да определи правното основание на иска и прилогжимия
материален закон, поради което позоваването от ищеца с исковата молба на др.
поздаконови нормативни актове не води до нейната нередовност, след като същият
ясно е заявил, че отвтеницата е засадила дървета и др. растения на разстояние
по.мвалко от нормативноустановеното за това от разделящата ги ограда, и иска
тяхното премахване, което е достатъчно за квалифициране на иска като такъв по
чл.109 вр. чл.52 от ЗЗС. Както с исковата молба, така и със следващите две
уточнителни молби ищецът изрично е посочил, че е затруднен - поради липсата на
ясна видимост към имота на отвтеницата и на знания относно дървестните видове,
да посочи точно броя и вида и разположението
на дърветата и др. растения в
имота на отвтеницата, които са предмет на иска, въпреки това с молбата си от
13.02.2014 г. е представил и скица, на която е обозначил къде се намират те и
от какъв общ вид са. Необходимостта от специални знания в случая е била налице,
при което в съответствие със закона
първоинстанционният съд е допуснал служебно агрономическа експретиза и е
определил нейната задача, на разноски на ищеца / аналогично такова задължение
би имал и въззиния съд с оглед разясненията по т.3 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС по т.д.№ 1/2013 г./. След приемане на агрономическата експретиза на
ищеца не са били дадени изрични указания по чл.129, ал.2 от ГПК да конкретизира
петитума на иска съобразно събраното доказателство-експертизата, но това той е
направил сам с молбата от 21.03.2016 г., препис от която е бил връчен на
ответната страна в открито съдебно заседанеие пред СРС на 6.04.2016 г. и съдът
е допуснал уточнението на исковата молба по смисъла в тази молба. Ето защо не е
налице основание за преценка, че исковата молба е останала нередовна въпреки
указанията на СРС, нито че първоинстанционнитя съд се е произнесъл свръхпетитум.
Разпределението на доказателствената тежест първоинстанционният съд е
направил за първи път с определението от 23.02.2016 г. когато е отменил дадения
ход по същество на делото и е допълнил
доклада си по чл.146 от ГПК, при което оплакването за улесняване на ищеца се
явява неоснователно. Едва от датата на
обявяване на това допълнение към доклада в откритото съдебно заседание на
6.04.2016 г. за страните текат срокове за ангажиране на доказателства, при
което всички представени преди това и на това заседание доказателства не ся
преклудирани. Още с исковата молба В. е посочил, че е собственик на имот с
идент. № 04234.6969.3338 от кв.14, с.Бистрица, като с първата уточнителна молба
от 20.11.2012 г. е посочил и придобивното основание на правото си на
собственост, а именно покупка от Г.К. през 1990 г., при което към датата на
определението от 23.02.2016 г. не е била
налице нередовност относно придобивното основание на ищеца. Още с исковата
молба ищецът е изложил твърдение, че оградата разделя двата имота. Ответницата прави възражение, че оградата не
е на регулационната линия. Ангажираните от ищеца писмени доказателства-
констативен протокол № 1/94-Р-275 от 9.03.2012 г. от комисия на СО-р-н
Панчарево сочи, че подпорната стена между двата съдени имота е на
регулационната линия между тях- между УПИ ХХХІ-693- на ответницата и УПИ
Іа-693-на ищеца- както на нарисуваната скица по протокола, така и в текста му,
тъй като е констатирано, че ответницата е изградила допълващо застрояване на
ругулационната линия между двата имота-навес 1 и второст.постройка 2, което
подлежи на премахване като с неподходящо местонахождание. Този констативен
протокол е представен още с исковата молба и в последствие с молба от
13.01.2016 г. от ищеца, има официален характер, изхожда от държавен орган в
кръга на службата му, удостоверителната му стойност не е оспорена в процеса от
отвтентаа страна, при което направеното от ответната страна възражение, че
подпорната стена, над която е изградена дървена прогледна ограда, не е на
регулационната линия, е нейно защитно възражение, изключващо правото на ищеца,
и доказването на този факт е в нейна доказателствена тежест. Противно доказване
на разминаване на регулационната граница с подпорната стена в процеса не е
направено. Обратно, свидетелите, ангажирани от ответната страна- свидетелите Т.
и Г.установяват, че между двата имота има ограда, която според св.Т. е подпорна стена с дървена неплътна конструкция.
Ответницата е направила извънсъдебно признание с възражение до кмета на СО-р-н
Панчарево вх.№ 9.05 .2012 г., че като собственик на УПИ ХХХІ-693 от кв.14,
в.з..Бистрица, е закупила от съседите си Р. и М. В.- собсгвеници на УПИ Іа-693,
част от имота им , който тангира с
изградения в техния имот подпорна стена с височина около около 170 см., и тя-Т.
изградила върху подпорната стена прогледна ограда , като от закупуването на
имота през 1997 г. полагала усилия да го облагороди, като засадила ценна
дървесна разстителност, декорилала съществуващата ограда, и направила открит
навес и маломерна постройка до подпорната стена. Ответницата е признала в
процеса, че е собственик на имот с
идент. № 04234.6969.3339 / молба от 10.05.2016 г. на л.220 от делото на СРС/,
който е идентичен с УПИ ХХХІ-693 от кв.14, с.Бистрица, събрани са и писмени
доказателства за собственостт на ответнницата върху този имот- н.а. 198/1997г.
и № 75/2000 г., като с втория е закупила по изменение на дворищвната регулация
от съседа си Р. Видено и М.В. 37 кв.м. Ето защо въззивният съд приема, че
наличната на място подпорна стена с дървена ограда над нея е изградена на
регулационната граница между двата съседни имота на страните по делото- УПИ
ХХХІ-6938 с идентификатор по кадастр.карта 04234.6969.3338 , и УПИ Іа-693, с
идентификатор по кадастр.карта 04234.6969.3339. Приетата от първоинстанционния
съд СТЕ въззивният съд не следва да обсъжда, тъй като макар допускането й да е
законосъобразно, събирането й е в нарушение на чл.76 от ГПК и при липсата на
основание разноските за нея да се възлагат на бюджета на съда . И това
оплакване за неправилност на решението е неоснователно.
Не е налице недопустимост поради наличие на друг ред за защита. Събраните
по делото доказателства, вкл. и агрономическата експретиза, не установяват, че
между дърветата и др.растения, предмет на спора, засадени в имота на отвтеницата, има такива
растителни видове, които да са под особената закрила на закона- на ЗОСИ-чл.34, или
за които да е приложим чл.19 от Наредба № 1 от 1993 г. за опазване на
озеленените площи и декоративната растителност, вр. чл. 165, ал. ППЗТСУ (отм.)
- дъб, топола, липа, бряст, орех, кестен, бреза, ясен, бор, смърч, ела и др. и
пар.20, т.2 от ДР на ЗУТ. Нито едно от
дърветата не е сред тези по чл.34 от ЗОСИ, а за
наличните в имота на ответницата смърчове и бор, предмет на иска, не е доказано
да са били картотекирани съгласно реда по чл.15-18 от Наредба № 1/1993 г., при
което за тях поради липсата на каротекиране, не се прилага чл.19, ал.1 от
същата Наредба. Ето защо защита на ищеца
е допустима с иска по чл.109, вр. чл.52 от ЗС. В този смисъл впрочем е и
разпоредбата на чл.26 от посочената
Наредба 1/1993 г. Ето защо оплакването
по възвзивната жалба в тази насока за недопустимот и неправилност поради
нарушение на материалния закон, е неоснователно.
Неоснователно е възражението на товтеницата, че не тя била засадила
процесните дървета и др.растения. Самата ответница е направила с възражението
си от 9.05.2012 г. / на л.171 от делото на СРС/ до СО-рн.Панчарево признание,
че след придобиване на имота е започнала да засажда дървета и др.растителност.
Но дори и да не ги е засадила тя самата, съгласно закона от значение е само
факта на тяхното съществуване на място в имота на отвтеницата и то на
разстояние по-малко от изискуемото по чл.52 от ЗС. , поради което противоправно
от гледна точка на закона е поддържането/същестувването на това състояние. По
делото се установява от приетата агрономическа експретиза, вкл. изслушване на
вещото лице в откритото съдебно заседание пред СРС на 11.11.2015 г./ л.152/, че
разположението на описаните в експертизата дървесни съвпада с разположението им
в имота на товтеницата в скицата на ищеца /тази на л.96, представляваща
неразделна част от решението/. Описаните в агрономическата експертиза дървета и
др. растителни видове са и предмет на иска. Те са разположени на разстояние от разделящата
двата съседни имота ограда, което е по-малко от изискуемото с чл.52 от ЗС. Съобразявайки
т.3 от ТР № 4/2015 г. на ОСГТК на ВКС и рещшението на релевантни правни
въпроси, дадени с решение № 60 от 29.05.2014 г.
по гр. д. № 7375/2013 г., Г.К., ІІ г. о. на ВКС, въззивният съд приема следнтото : Преценката, дали е налице непозволено
препятстване пред упражняване собственическите правомощия на съседа е конкретна
за всеки отделен случай с оглед вида на съответните действия и състоянието на
съседните имоти, като общо правило. Наред с това обаче законодателят е уредил в
чл. 52 ЗС и точно определено по своето съдържание ограничение на собствеността,
като е забранил да се посаждат дървета до имота на съседа на по-малко
разстояние от 3 метра за високите дървета, 1,5 метра за средните и 1 метър за
ниските. За разлика от общото ограничение на чл. 50 ЗС, това ограничение е в
нормативно определени граници, чието нарушаване обуславя неоправдани пречки за
използване на съседния имот, и следователно, когато отстоянието не е спазено,
собственикът разполага с правно признатата възможност посредством иска по чл.
109 ЗС да постигне премахване на така създаденото противоправно състояние, без
да е необходимо да доказва, дали и с какво посадените в съседния имот дървета пречат
на спокойното упражняване на правата му. В този смисъл неоснователно е
полакването на отвтеницата, че дърветата в имота й не пречели на ищеца да
упражнява правото си на собственост. Предвидените отстояния на засаждане на
високите дървена е именно с цел да се осигурят
санитарно-хигиенните условия и изискванията за огряване от слънцето на съседните имоти,
според чл.94, ал.2 от Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за
устройство на отделните видове територии и устройствени зони, и самия факт на
нарушаването на минималните отстояния, поради естеството на нарушението на
санитарно-хигиенсни правила и норми, установени в закона за пълноценно ползване
на съдедните имоти по предназначение, сочи, че създава пречки на съдседа да
ползва пълноценно имота си / в този смисъл и т.3 от ТР № 4/2015 г. на ОСГТК на
ВКС/. Денивелацията между двата съседни имота в случая не опрадава тезата на
ответницата, тъй като височината на бора биологично е до 40 м., към монента на
експертизата е над 15 м., и дори сега вече преодолява денивелацията от 1,5 м.
на подпорната стена и дървена ограда над нея, и максимално допустимата височина
и на строителството в съседния имот на В. /която е еднава с тази в имота на ответницата/,
отредени за нискоетажно вилно строителство, съгласно вече посочения по-горе
констативен протокол № 1/94-Р-275 от 9.03.2012 г. от комисия на СО-р-н
Панчарево, т.е. засторяване на не повече от 10м. до кота било, съгласно приложение
към чл.3, ал.2 от Общ
устройствен план на Столична община правила и нормативи за устройство и
застрояване.
Релевантната височина на дървото при определяне на дължимото съгласно чл.
52 ЗС отстояние от имота на съседа, по смисъла на закона това е височината, до
която достига съответният дървесен вид. Този извод следва от самата
формулировка на посочената разпоредба, която забранява "посаждане" на
дървета на разстояния, по-малки от нормативно установените, от съседния имот.
Кои дървета за високи, средни и ниски е посочено в чл. 94, ал. 2 от Наредба № 7
от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове
територии и устройствени зони- високи дървета са тези с височина над 5,0 м.,
средни- с височина до 5,0 м. и ниски- с височина до 2,5 м. Като се имат предвид
така установените нормативни критерии за определяне на дърветата като високи,
средни и ниски /включително по смисъла на чл. 52 ЗС/, забраната за посаждането
им на определено разстояние от имота на съседа има предвид височината на
съответния дървесен вид. В случая всички процесни дървета и дървестви видове, с
изключение на лиановидното растение от рода на лигиструм, са с височина са
дървесния си вид над 5 м./ най-малко 8 м. са синята слива/ според
агрономическата експертиза, при което се определят като високи, и би трябвало
да са на не по-малко от 3 м. от границата със съседния имот на ищеца. По
отношение на един от боровете, който според агрономическата експертиза е на
растояние 3 м. от центъра на подпорната стена до кората на бора, въззивният съд
намира, че също не е налице изискуемото отстояние от поне 3 м., защото намира,
че разстоянието от 3 метра се определя от средата на подпорната стена до
центъра на бора. Този извод се налага от
самия текст на чл.52 от ЗС, предвиждащ забрана за посаждане на дърветата на
разнояние , не по-малко то посоченото в него, т.е има се предвид разстоянието
към момента на посаждането им, т.е центъра на дървото определя посаждането, а
не външния му диаметър, който се увеличава при растежа, и като променлива
величина не може да е меродавен критерий за определяне на законоизискуемото
разстояние. Аргумент за това разсъждение
е и изложеното в горецитираното решение № 60 от
29.05.2014 г. по гр. д. № 7375/2013 г., Г.К., ІІ г. о. на ВКС, сочещо че
меродавно за височината на дървото е възможната негова максимална такава според
вида, а не според моментното му състояние в хода на делото или при посаждането
му. Или единствен меродавен критерий е центъра на дървото, който определя и
мястоно при засаждането му, а в случая с този бор то е на 3,15 м. от
разделителната линия между двата имота до центъра на бора.
Неоснователно е оплакването за недопустимост и неяснота на решението относно поредицата от
гъсто засадени туи 20-30 на брой, тъй като растителният вид е ясно
индивидуализиран, разположението на тези туи е ясно посочено с местоанхождение
и растояние от оградата, вкл. и на скицата на л.96, неразделна част то
решението, също и признака им на групираност-поредност. Невъзможността да се
определи точният им брой от експертизата не води до порок на решението.
Неоснователно е оплакването с въззивната жалба относно лиановидното
растение, тъй като съдът е разпоредил ответницата да го премахне само в тази
част, която навлиза в имота на ищците над общата ограда, а не изцяло, което
решение съответства на аналогично разлешение относно клоните и корените на
дървета, навлизащи в съседен имот съгласно чл.52, изр.второ от ЗС.
Агрономическата експертиза, която не е сопорена относто отразеното в нея за
видовете дървесни и разстителни видоне и тяхното местоположение, сочи, че това
растение се е разпростряло по цялата дължина на разделящата имоттие ограда и на
1,5 навътре в имота на ищците като козирка. Следователно подлежи на премахване
в частта, която навлиза в имота на ищице, както правилно е отсъдил
първоинстанционния съд.
Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции за основателност на
иска, решението подлежи на потвърждаване изцяло.
По разноските за въззивната инстанция: Съобразно изхода на
въззивното производство, направените от въззиника-ответник разноски пред СГС
остават в негова тежест и не се дължи възстановяването им от ищеца. Съгласно
чл.78, ал.1 от ГПК и изхода на спора, направените от въззиваемите-ищци разноски
за въззивното производство се дължат от ответника. Ищците претендират 1100 лв.
по два договора за правна помощ с адв.А. И. , които обаче въззиният съд намира
, че се дублират. Първият е за сумата от 600 лв. за представителство пред СРС,
по ЧЖ и за въззивно производство, а вторият е за 500 лв. за конктретното
настоящо въззивно производство. Въззивнитя
съд намира, че следва да зачете само един от тези договори-този за 500 лв. за
въвзивонто производство от 02.07.2018 г., тъй като не може да се произнесе за
разнодските в ч.гр.д.№ 15860/2017 г. на СГС, нито такива при
пърпвоинстанцинотото дело. С оглед направеното възражение на ответната страна
за прекомерност, същото не може да се намали, тъй като при наличие на двама
ищци, всеки от които действа самостоятелно тъй като не са необходими другари,
на адвоката се полага възнаграждение от по минимум 300 лв-. от всеки един от
тях, при което платеното в брой възнаграждение отг 500 лв., или по 250 лв. от
всеки от двамата ищци-възложители съгласно чл.30, ал.2 от ЗС, не може да се
намалри, тъй като не надвишава минималното такова.
Воден от горните мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение решение
№ І-31-183020 от 31.07.2017 г., постановено по гр.д. № 52053/2012 г. на СРС, 31
състав.
ОСЪЖДА Р.И.Т., ЕГН
********** с адрес ***, да заплати на М.К.В. с ЕГН ********** и Р.Р.В. с ЕГН **********,
двамата от гр.София, чрез адв.А. ***, по 250 лв. на всеки един за разноски за
въззивната инстанция съгласно чл.78, ал.1 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
1-месечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.