Р Е Ш Е Н И Е №
321
гр. МОНТАНА, 1 август 2022 г.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – МОНТАНА, в открито съдебно заседание
на 14 юли 2022 г.
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ ЦВЕТАНОВА
при
секретаря: ДИМИТРАНА ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от СЪДИЯ РЕНИ ЦВЕТАНОВА, пети състав,
Адм.д. № 416
по описа за 2021 г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 149, ал. 5
от АПК.
Образувано е по Искова молба на Б.А. ***,
чрез адв. Т.И., САК, надлежно упълномощена срещу Областен управител – Област
Монтана, Областна администрация, гр. Монтана, пл. Жеравица № 1 и с посочени
заинтересовани страни ТПК „С*** ” Монтана и О*** АД, гр. София.
В исковата молба са описани факти и
обстоятелства, цитирано е Решение № 494/19 01 1999 г. на Областен управител,
Област Монтана, както и други Решения по водени съдебни дела между различни
страни и на различни основания. В исковата молба твърди, че за него е налице
правен интерес от извършването на преюдициален пряк съдебен контрол /л. 7 на
исковата молба/, но не посочва наименованието, респ. номера и издателят на
административния акт върху който иска да бъде извършен съдебен контрол. За този
оспорен акт няма твърдения в какво се състои неговата незаконосъобразност и
какво се иска от съда – чл. 150, ал. 1, т. 5 и 6 от АПК.
С Определение от 05 10 2021 г. са дадени
указания на оспорващия/молителя да уточни ИАА, който обжалва, както и
конкретното административно право, респ. правоотношение, което следва да бъде
установено в настоящо образуваното производство.
С Молба-уточнение е посочено, че ИАА е
Решение № 494/19 01 1999 г. на Областен управител, Област Монтана, а
конкретното административно право е даденото обезщетение за право на собственост.
С Определение № 465 от 8 ноември 2021 г.
производството по делото е прекратено като недопустимо.
С Определение № 1285 от 10 02 2022 г. по
адм.д. № 482/2022 г. на ВАС е отменено Определение № 465 от 8 ноември 2021 г.,
в частта, с която жалбата на Б.А.А. против Решение № 494/19 01 1999 г. на
Областен управител на Област Монтана е оставена без разглеждане и
производството по делото е прекратено и върнато за ново разглеждане и
произнасяне по искането за обявяване нищожност това Решение, с оглед
твърденията, че правата по него са отречени от гражданските съдилища.
В с.з. оспорващият се представлява от адв. Т.И.
и адв. В.Л.. В писмени бележки процесуалните представители твърдят, че е
предявен установителен иск, с който се иска да се приеме за установено дали е
недействителен или действителен издаденият в полза на ищеца ИАА от Областния
управител, Област Монтана, а именно: Решение № 494/19.1.1999 г., с което като
наследник на А*** С*** А. е обезщетен, за отнетите им одържавени земя и сгради
с Акт № 238/20 януари 1951 г. по чл. 11 от ЗОЕГПНС, с право на съсобственост от
10/52 ид.ч. върху обекта, изградени върху земите на наследодателя им. Считат за
безспорно доказано, че доверителят им е правоимащо лице,
тъй като с АКТ за държавна собственост № 238/20.1.1951 г. по ЗОЕГПНС от баща му
доктор А*** С*** А. са отнети и принудително одържавени: 3 дюкянски помещение с
две стаички зад тях от двуетажна сграда, застроена върху 183 кв.м. в парцел VIII,
от кв. 45 по плана на гр. Михайловград и незастроено дворно място от 332 кв.м.
и още една дюкянска сграда в
същия парцел, застроена върху 45 кв.м. на ул. Г*** № * . Цялото отнето
дворно място след събаряне на сградите е 560 кв.м. Безспорно е доказано и, че отнетите
имоти не могат да бъдат върнати реално по ЗВСОНИ, на наследниците на А*** С*** А.
- Б.А.А. и брат му Б*** А.А., вече покойник, тъй като сградите са разрушени и
върху земите им е построена сграда, собственост на ТПК"С*** " - Монтана. Безспорно е доказано и, че
доверителят им и брат му в законния за това срок са подали молба вх. №
1191/13.8.1998 г. до Областния управител гр .Монтана за обезщетение за отнетите
им имоти. От съдебно-техническата
експертиза се установява, че по отразените стари сгради на кадастралния план от
1956 г. може да се идентифицират трите дюкянски помещения от 183 кв.м., които
целите попадат в сграда с идентификатор 48489.7.100.4, сграда с пл. № 720 по
действащия регулационен план и това е административната сграда от 355 кв.м.
собственост на ТГК "С*** " гр.Монтана, бул."Т*** март" № * .
Позовават се на Нотариален акт № 31, том 1 от 17.1.1993 г., който установява,
че ТПК "С*** " е собственик на административно-производствена сграда
на 5 етажа и мазета със застроена площ от 336 кв.м., находяща се в гр.Монтана,
на ул."Т*** март" № * , както и на правото на строеж върху държавна
земя, представляваща парцел I /първи/ от квартал 128 по дворищно регулационния
план на гр. Монтана, целия от 351 кв.м. Счита, че от доказателствата по делото следва
основния извод, че ТПК "С*** " - Монтана не е собственик на парцел 1
/първи/ от кв. 128 по дворищно-регулационния план гр. Монтана, целият от 351
кв.м., който е държавен и е включен в поземлен имот с идентификатор 48489.7.100
, целия от 3 312 кв.м. и представлява частна държавна собственост. ТПК „С*** "
има само признато право на строеж върху парцел 1/първи/, в кв. 128, целия от
351 кв.м., който е държавен имот. По отношение правото на собственост върху
сградата и терена се развиват подробни съображения. Считат, че след като
земята, не е публична държавна собственост или общинска, както и че не е била
придобита от ТПК "С*** " до 25.2.1992 г., не са налице кумулативните
изисквания на закона - на ТПК "С***
" да е отстъпено право на строеж и строежа да е започнал до влизане в сила
на закона - ЗОСОИ - 18.11.1997 г., поради което и доверителят им не попада в
ограничителната хипотеза на чл. 2, ал. 4, пр. 2 от ЗОСОИ. В този смисъл
искането на ТПК "С*** " да се приеме за установено, че издаденият ИАА
- Решение № 494/1999 г. на Областния управител, Област Монтана е нищожен,
поради допуснати съществени нарушения на материалния закон, поради неправилно
приложени материално-правните предпоставки по чл. 2, ал. 4, прдл.1 от ЗОСОИ
относно обезщетението на доверителя им е неоснователно, поради което са налице
основания за отхвърляне на иска на доверителят им за нищожност на издадения ИАА
- Решение № 494/99 г. от Областния управител. Алтернативно, в случай че съдът
приеме, че ТПК „С*** " е придобил правото на собственост върху земята,
върху която е построила процесната сграда по силата на регулация по ПП на ЗПИНМ
и отреждане на парцела, то следва да се приеме, че издаденият ИАА от Областния
управител, Област Монтана - Решение № 494/99 г. за обезщетение в съсобственост
е нищожен. В този смисъл следва да му се присъдят разноски за д.т. за завеждане
на иска, 450 лв. депозит за вещо лице и 500 лв. адвокатско възнаграждение за
един адвокат.
Ответникът по делото – Областен управител
на Област Монтана, чрез юрк П. оспорва жалбата и моли да се приеме, че
постановеното Решение не е нищожно. Счита, че правилно е посочено правното
основание в решението, досежно начина на обезщетение съгласно чл. 2, ал. 4 от
ЗОСОИ, като в същата разпоредба се говори за имоти публични, държавни или
общински, но не и такива които са кооперативни. Видно от приложения НА от 1994
г. на ТПК "С*** ", същата кооперация не е собственик на терена на
имота, а само на сградата. По делото има протокол, от който е видно, че ТПК
"С*** " не е заплатило сумата от 13992.91 лева и се задължава веднага
да го заплати, макар в писмения отговор на заинтересованото лице да се твърди,
че тези суми са заплатени, доказателства за това няма и ето защо и нотариуса,
когато е издавал нотариалния акт на ТПК "С*** ", в същия не е включил
терена. Това го казва, защото това коренно променя нещата, тъй като те са
собственици само на сградата и няма пречка ищците в настоящето производство да
бъдат обезщетени съсобствено само в сградата, тъй като и към днешна дата, видно
от приложения АДС № 3236 целият имот е в управление на Областния управител
относно терена, който е държавна собственост. Следва да се има и предвид, че в
случая става въпрос само за нищожност, не и за унищожаемост. Моли присъждане на
юрисконсултско възнаграждение.
Конституираните по делото заинтересовани
страни – ТПК „С*** ”, гр. Монтана и Т.Н.Т., чрез процесуалния си представител
адв. В.К. считат искането за обявяване нищожността на Решение № 494/10.01.1999
г. на Областен Управител за основателно и молят да бъде уважено. В отговор и
писмена защита молят да се уважи иска на ищеца, поради наличието на един много
тежък порок, тежък до степен да направи невъзможно съществуването на акта като
такъв. Порокът е толкова тежък, че приравнява административния акт на едно
„нищо" в правния мир, на несъществуващ акт. На нищожния акт не се дължи
подчинение и той не подлежи на изпълнение. В исковата си молба, ищецът твърди,
че оспореното решение е нищожно и иска обявяването му за такова, поради това че
правните последици на Решение № 494/10.01.1999 г. на Областен управител на Област
Монтана са отречени в развили се граждански производства от общите съдилища,
произнесли се по валидността му при приложението на чл. 17, ал. 2 от ГПК. Счита
искането за основателно, тъй като незаконосъобразно, при допуснати изключително
тежки нарушения на закона, Областният управител, вместо с компенсаторни записи,
е обезщетил бившите собственици с имот частна собственост, без да са налице
условията затова. За същия имот, пред Районен съд Монтана, е водено гр.д. №
951/1999 г. за делба, като с влязло в сила решение по същото дело, потвърдено с
решение по в.гр.д. № 188/2002 г. на Окръжен съд Монтана и кас.гр.д. № 161/2004 г.
на ВКС е прието със сила на присъдено нещо, че процесният имот е индивидуална
собственост на ТПК "С*** ",
поради което и делба на имота не е допусната. Издаденият по реда на ЗОСОИ
индивидуален административен акт, с който е определен начинът на обезщетение, е
противопоставим на тези трети лица само, ако е издаден от компетентен орган, в
предвидената от закона форма и при неговото издаване са спазени всички
императивни изисквания на закона по отношение на предпоставките за неговото
издаване и доколкото третите лица не са участвали в административното
производство по издаване на този акт, те могат да противопоставят своите
възражения в исково производство по спор за собственост, в което производство
следва да бъде осъществен косвен съдебен контрол за валидността на индивидуалния
административен акт, какъвто косвен съдебен контрол е осъществен по гр.д.№ 951/1999г
на Районен съд Монтана. Счита, че при постановяване на решението си Областният
управител не се е съобразил с обстоятелството, че сградата е построена преди
30.07.1991 г., както и с на чл. 2, ал. З от ЗОбС /отм./, според която "не
са общинска собственост сградите и постройките на кооперативните организации,
чието строителство е извършено от тях до 30.07.1991 г, включително и прилежащия
терен”. Всички тези нарушения на материално правните разпоредби, приложими за
издаване на посоченото решение на областния управител са изключително тежки,
които имат за последица нищожен административен акт. В случая е следвало
бившите собственици да бъдат обезщетени с компенсаторни записи. Моли, съдът да приеме,
че предявеният иск е основателен и постанови решение, с което обяви за нищожно
Решение № 494/19.01.1999 г. на Областния управител Монтана, като на основание
чл. 173, ал. 2 от АПК изпрати преписката на Областен управител на област
Монтана за произнасяне по начина на обезщетение на бившите собственици на имота
със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. /в този
смисъл е Решение №13800 от 18.11.2014г по Адм.д.№7654/ 2014г, IIотд. На ВАС./ Моли
присъждане на разноските по делото, в размер на заплатения адвокатски хонорар. В
съдебно заседание и писмена защита поддържа същите съображения.
С Определение от 17 02 2022 г. /л. 55/ съдът
е разпределил доказателствената тежест между страните и при условията на 171, ал. 5, във връзка с чл. 9, ал. 4
от АПК е дал допълнителни указания.
Настоящият състав при Административен съд Монтана приема от
фактическа и правна страна следното:
С Решение № 494/19 01 1999 г. на Областен управител, Област
Монтана е уважена претенцията на наследниците на А*** С*** А., същият да бъде
обезщетен за одържавени наследствени имоти, чрез съсобственост върху обекта,
изградени върху земите на наследодателя им в идеални части, съответстващи на
действителната пазарна цена на земята и сградите, които са одържавени към
действителната пазарна цена на целия обект в деня на влизане в сила на ЗОСОИ.
Съгласно представени по делото влезли в сила съдебни решения на
РС Монтана, ОС Монтана – две съдебни решения, ВКС – две съдебни решения, Апелативен
съд София /л. 138-172/ е видно, че постановеното обезщетение чрез
съсобственост, съгласно Решение № 494/1999 г. на Областен управител, не е
зачетено от съставите на тези съдилища и поради това не е допусната делба между
страните, както е и установено, че друго лице е собственик на Партерния етаж,
като в тази част е отменен съставеният им на него и брат му НА № 40, том Х от
1999 г.
Съгласно изслушаната съдебно-техническа експертиза на вещото лице
Д.Д., част от имота, подробно описан в АДС № 238 от 20 януари1951г. като „Три
дюкянски помещения с две стаички зад тях от двуетажна сграда, застроена върху
183 кв.м, парцел VIII от кв. 45 по плана на гр. Михайловград и незастроено
дворно място от 332 кв.м и още една дюкянска сграда в същия парцел, застроена
върху 45 кв.м, находящи се на улица „Главна“ № 100, при граници: от две страни
улици, н-ци на Л*** П*** и държавен имот, сега канцелария на Общински народен
съвет“ от общо 560 кв.м, пренесен от кадастралния и регулационен план от 1907
г., в момента е включен в очертанията на сграда с идентификатор 48489.7.100.4
по кадастралната карта на гр.Монтана. Съхранените части от регулационния план
от 1907 г. - Приложение № 2 към експертизата и представеното копие на лист 106
от делото отразяват изменения на регулацията на парцел VIII, кв. 45 по плана от
1907 г., за които няма записване през коя година са извършени преди или след отчуждението, както и няма
яснота за окончателното местоположение на изменените граници, поради което не
може да се определят с точност границите му, за да бъдат пренесени поне
приблизително върху действащият план, по който е описан недвижимият имот в
нотариален акт № 31,том I, дело № 71
г./1994 г. (лист 31 от делото), а именно- административно-производствена сграда на пет
етажа и мазета със застроена площ от 336 кв.м, находяща се в гр. Монтана,
бул. “Т*** м***“ №*, както и правото на строеж върху държавна земя, представляваща
парцел I, кв.128 по дворищно-регулационния план на града ,цялата от 351 кв.м,
при съседи: от запад: бул.“Т*** *** от север: улица „Г***
И*** “ , от изток: жилищен блок и етаж на ДСК, гр. Монтана и от юг:
административна сграда на фирма „У*** “ АД, гр. Монтана. Вещото лице пояснява
още, че по отразените стари сгради на кадастралния план /картони/ от 1956 г.
може да се идентифицират трите дюкянски помещения от 183 кв.м, които целите
попадат в сграда с идентификатор 48489.7.100.4, сграда с пл. № 720 по
действащия регулационен план, но за границите на целия парцел и другия дюкян от
45 кв.м, може само да се предполага, че представлява бивш имот пл. № 1780 по
плана от 1956 г.,чиито граници продължават по улица „Г*** И*** “ върху сграда с
идентификатор 48489.7.94.1 по кадастралната карта – сграда с пл. № 728 по
действащия план от 1990 г., съседна на описаната в горния нотариален акт. По тази причина не
може да се направи пълна идентификация на описания в акта за одържавяване АДС №
238 от 20 януари 1951 г. имот, а само частична - по отношение на трите дюкянски
помещения, чиято площ попада в имота, подробно описан в Нотариален акт № 31,том
I, дело № 71/94 г. (лист 31 от делото).
По делото са представени още НА № 40, том
Х, рег. № 4432 от 1999 г., с който молителите Б.А.А. и Б*** А.А. са признати за
съсобственици по реда на ЗООИ на одържавени имоти на 10/52 идеални части от
недвижим имот – административно-производствена сграда на пет етажа и мазета със
застроена площ от 336 кв.м., находяща се в гр. Монтана, бул. „Т*** март” № * ,
построена в парцел І, кв. 128 по дворищно-регулационния план на гр. Монтана,
със съсобственици ТПК „С*** ” , „О*** ” АД, Монтана и Е*** и А*** Т*** .
По делото е представена административната
преписка, свързана с издаване на оспореното Решение на Областен управител на
Област Монтана.
Представени са и доказателства от
заинтересованата страна „ТПК С*** ”, с които обосновава правото си на
собственост върху сградата, за която с оспореното Решение на Областен управител
на Област Монтана, на оспорващия е дадено право на обезщетение чрез
съсобственост.
Заинтересованите по делото страни са конституирани, с оглед
изискването на чл. 6, ал. 6 от ЗОСОИ, във връзка с чл. 46, ал. 2 от ЗНА и чл.
144 от АПК.
Съдът счита за необходимо да уточни, че с оглед дадените от ВАС
указания, предмет на настоящото производство е нищожността на Решение № 494/19
01 1999 г. на Областен управител на Област Монтана. В тази връзка въпреки, че
оспорващият е наименовал жалбата си искова молба, твърди установителен иск,
излага съображения от вещно-правен и облигационен характер, то това не променя
вида и характера на производството и не го променя от административно в исково,
предвид вида на обжалвания ИАА, а именно Решение № 494/19 01 1999 г. на Областен
управител на Област Монтана. Същевременно обхватът на съдебния контрол е по
отношение нищожността на това Решение № 494/19 01 1999 г. на Областен управител
на Област Монтана.
В тази връзка безспорно се установява по
делото, че молителят е правоимащо лице по ЗОСОИ и това право не се оспорва,
нито от заинтересованите страни, нито от Областен Управител на Област Монтана.
Страните не спорят и че на мястото на
отчуждения през 1951 г. имот на молителя, до датата 25 февруари 1992 г., е
учредено право на строеж на заинтересованата страна – ТПК „С*** ”, въз основа
на което право тази кооперация е построила сградата, за която Областен
Управител Монтана е издал Решение, с което е определил начинът на обезщетение като
съсобственост върху обектите, изградени върху отчуждените земи.
Спорът е дали издаденото Решение на Областен
Управител Монтана е нищожно.
В случая от представените от
заинтересованата страна ТПК „С*** ” писмени доказателства, които не са оспорени
от страните, включително и от молителя, безспорно се установява, че въз основа
на отъпеното право на строеж, ТПК С*** , е построила сграда, чието строителство
е започнало, а в случая и завършено към датата на влизане на ЗОСОИ в сила, в
случая сградата е построена още в 1965 г. Доказателствата, от които се
установява построяването на сградата, са както следва: Решение 277, взето с
Протокол № 24 от 28.01.1963 г. ИК на ГОНС Михайловград /л. 189/, с което се
разрешава на ТПК "Х*** М*** гр. Михайловград да построи върху държавен
имот кад. № 1780 и 1782 от кв. 45, битова сграда за свои нужди, като
кооперацията заплати на държавата дворното място и сградите, построени върху
него; Протокол от 05.01.1963 г., с който е дадена строителна линия /л. 190/ и е
съставен и акт от 10.01.1963 г. за предаване на строителна площадка /л. 192/;
Протокол № 47 от 23.01.1965 г. /л. 195/, с който ТПК "Хр.Михайлов" се
разделя на две самостоятелни кооперации, като шивашкият отдел се обособява в
самостоятелна кооперация, а останалата част, без шивашкия отдел, приема името ТПК
"С*** ", в капитала на която кооперация е включена процесната сграда;
Заповед № 2018/15.06.1965 г. на Председателя на Окръжен народен съвет
Михайловград /л. 199/, с която е назначена комисия за приемане на обекта и
пускането му в експлоатация; Протокол от 14.07.1965 г. /л. 200/, с който
комисията приема обекта и го предоставя на ТПК "С*** " за
експлоатация; Решение № XXI, взето с Протокол № 15 от 17.09.1965 година /л.
176/, с което Окръжният народен съвет по плановото изграждане на населените места
допуска ревизия на кв. 45 по плана на гр. Михайловград, като върху част от
имоти пл.сн.№ № 1780 и 1781 се образува парцел ІІ-втори, който се отрежда за
битовата сграда на ТПК "С*** ". В подкрепа на това е и заключението
на вещото лице Д.Д., което съдът приема за меродавно и безпристрастно дадено по
делото. От същото е видно, че трите дюкянски помещения попадат в имота,
подробно описан в Нотариален акт № 31,том I, дело № 71/94 г., който имот е
сградата собственост на ТПК „С*** ”. Въпреки че не може да се направи пълна
идентификация на описания в акта за одържавяване АДС № 238 от 20 януари 1951 г.
имот, а само частична, то в случая това не променя обстоятелствата по спора,
тъй като експертизата е допусната с цел установяване на заинтересованите по
делото страни, предвид изискването на чл. 6, ал. 10 от ЗОСОИ. Доколко и дали,
обаче, молителят има право на обезщетение и какво следва да бъде това
обезщетение, е извън предмета на настоящото производство. След като за част от
одържавените от молителя имоти, вещото лице установява, че попадат в имота,
върху който е построена сградата на ТПК „С*** ”, то тази кооперация се явява
заинтересована страна по иска за обявяване нищожността на издаденото Решение за
обезщетение. Предвид установеното в хода на делото, че заинтересованата страна Т.Н.Т.
е закупил обект в същата сграда, това лице също е конституирано като
заинтересована страна.
Искането за обявяване на нищожност не е
ограничено със срок, в който смисъл е чл. 149, ал. 5 от АПК, подадено е от
надлежна страна, поради което се явява процесуално допустимо.
В текста на чл. 146 от АПК са уредени
основанията за оспорване законосъобразността на административните актове: липса
на компетентност, неспазване на установената форма, съществено нарушение на
административнопроизводствените правила, противоречие с материалноправните
разпоредби и несъответствие с целта на закона.
В закона не са посочени предпоставки,
условия или критерии, при които да се приема наличието на нищожност. Последната
се преценява на база установените за законосъобразност критерии и с оглед
степента или тежестта им на засягане при издаване на акта, като нарушаване на
компетентността всякога е основание за нищожност и такава е постоянната съдебна
практика. По отношение на другите критерии от значение е тежестта на засягане
на акта, т.е. същите следва да са в степен на такова радикално опорочаване, че
актът да е лишен от същността вложена му по закон.
В случая Решение № 494/19 01 1999 г. на
Областен управител на Област Монтана е издадено от Областен управител на Област
Монтана, който по силата на чл. 6, ал. 1, т. 2 е компетентен да се произнесе по
искането за обезщетение. Цитираното Решение е издадено в съответната законова
форма, тъй като законът не изисква специална такава, поради което обикновената
писмена форма е достатъчна за неговата законосъобразност, поради което по този
критерии не се установява нищожност на издадения административен акт.
Този състав на съда, обаче, установява, че Решение
№ 494/19 01 1999 г. на Областен управител на Област Монтана, въпреки че е
издадено от компетентния за това орган, този орган е излязъл извън своите
материално-правни правомощия, като с това е допуснал съществено противоречие с
материалния закон, което противоречие е в такава степен засегнато, че прави
този акт нищожен.
Съгласно чл. 2, ал. 1 от ЗОСОИ /редакция към момента на
издаване на оспореното Решение/ - Собствениците или правоприемниците на
собственици на имоти, одържавени по законите и начините, посочени в чл. 1 и 2
от Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти, но
които не могат да бъдат върнати реално, защото са станали публична собственост
на държавата или на общините, придобити са добросъвестно от трети лица, или
върху тях са извършени, при спазване на действащото законодателство, строежи
или други промени, които не позволяват реалното им връщане, имат право:
1. или на съсобственост върху обектите,
изградени върху земите им, или върху терените, към които тези земи са
присъединени, в идеални части, съответстващи на действителната пазарна цена на
техните земи, ако не бяха застроени или присъединени, към действителната
пазарна цена на целия обект към деня на влизането на този закон в сила. Когато
върху тези земи при одържавяването или отчуждаването им са съществували сгради,
постройки и съоръжения, разрушени или преустроени по начин, непозволяващ
реалното им връщане, идеалните части, възстановени на собствениците, се
увеличават с тяхната стойност;
2. или на част от акциите или дяловете на
търговските дружества, в дълготрайните активи на които са били включени тези
земи, съответстваща на стойността на идеалните им части, установена по реда на
т. 1;
3. или на компенсаторни записи на стойност,
равна на стойността на идеалните им части, установена по реда на т. 1.
Съгласно ал. 2 и ал. 4 от с.н. - Същите
права имат и собствениците на земи и на съществувалите върху тях при
одържавяването или отчуждаването им сгради, постройки и съоръжения, разрушени
или преустроени по начин, непозволяващ реалното им връщане, макар и да не са
били включени в дълготрайните активи на сегашните им притежатели, ако върху тях
са изградени или на мястото на които са изградени сгради, постройки или
съоръжения, които към влизането на този закон в сила са включени в тези активи
или е трябвало да бъдат включени в тях в изпълнение на чл. 17а от Закона за
преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия.; Собствениците
имат право да изберат начина на обезщетение с изключение на случаите, когато
земите са станали публична собственост на държавата или на общините до 25
февруари 1992 г., придобити са до тази дата от добросъвестни лица, или на
такива лица е отстъпено законно право на строеж и строежът е бил започнал при влизането на
този закон в сила.
Съгласно чл. 6, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗОСОИ
- Исканията за обезщетяване по този закон с посочване на избрания начин за
обезщетяване се подават в едногодишен срок от влизането му в сила до министъра
или ръководителя на ведомство, който упражнява правата на държавата в търговски
дружества, в активите на които са включени имуществата по този закон и до Областните
управители - във всички останали случаи.
С оглед на така дадените правомощия, този
състав на Административен съд Монтана, счита, че Областният Управител на Област
Монтана е излязъл извън своите правомощия като е постановил Решение, което не
може да бъде издадено на нито едно друго материалноправно основание, въз основа
на който и да било закон. Това е така, тъй като изпълнението на този акт е
юридически невъзможно именно поради това, че в резултат на отстъпено, на
добросъвестно лице, законно право на строеж, същото е построило сграда до
влизане на ЗОСОИ в сила, което е видно от Протокол от 14.07.1965 г. /л. 200/ за
приемане на строежа и предаването му за експлоатация много преди ЗОСОИ да влезе
в сила (1997 г.).
Този състав на съда счита, че в алинея
четвърта на чл. 2 от ЗОСОИ са посочени три самостоятелни и независими
изключения от правилото, с което е дадено право на правоимащите лица да изберат
начина на обезщетение. Първото изключение е когато земите са станали публична
собственост на държавата или на общините до 25 февруари 1992 г. Второто
изключение е когато до същата дата - 25 февруари 1992 г. земите са придобити от
добросъвестни лица. Третото, последно изключение е когато върху съответно
отчуждените земи, на трети, добросъвестни лица е отстъпено законно право на
строеж и строежът е бил започнал при влизането на този закон в сила.
В случая няма никакво значение дали лицето
на което е отстъпено право на строеж е държавен или общински орган, тъй като
такова изискване законът не поставя. Единственото изискване е лицето да е
добросъвестно, като недобросъвестност в случая не се установява, поради което и
възражението на юрк П. в тази посока е неоснователно.
Без правно значение е и обстоятелството
дали това лице е заплатило правото на строеж, тъй като такова изискване ЗОСОИ
не предвижда. Същевременно въпросът по заплащане на отстъпеното право на строеж
е от значение единствено за страните по това облигационно правоотношение, като няма
данни да са предявявани претенции за неплащане или това обстоятелство не се
отразява, нито върху вещно-правният ефект спрямо построената сграда, нито има
значение за настоящото производство по ЗОСОИ. Тези облигационни отношения, свързани
със сградата и облигационните и вещноправни отношения, свързани със земята,
върху която същата е построена, са ирелевантни за настоящия спор, респ. нямат правно
значение при преценка нищожността на оспорения акт. Същевременно дали ТПК „С***
” е придобила собственост върху земята е без правно значение за приложението на
чл. 2, ал. 4 от ЗОСОИ, тъй като този текст не поставя такова изискване.
Разпоредбата на чл. 2, ал. 4 е императивна
и категорична, а именно, че право на избор за вида обезщетение, лицата имат
само тогава, когато до 25 февруари 1992 г. добросъвестни лица не са придобили или
на такива лица не е отстъпено законно право на строеж, който строеж да не е
започнал при влизането на този закон в сила, т.е. до 22.11.1997 г.
Единствено правно значение имат
обстоятелствата, а именно: дали на мястото на одържавените имоти, на
добросъвестни лица е отстъпено законно право на строеж и строежът е започнал
при влизането на този закон в сила. В случая на ТПК „С*** ” е отстъпено законно
право на строеж, което право не се оспорва, а след като строежът е надлежно
приет за експлоатация през 1965 г. и съобразно действащите тогава закони, то
същият е започнал и дори завършен към момента на влизане на ЗОСОИ в сила или изключенията
предвидени в чл. 2, ал. 4 от ЗОСОИ са били налични към датата на издаване на
оспорения акт.
Несъобразяването на Областния управител с
условията в чл. 2, ал. 4 от ЗОСОИ обуславя нищожността на издадения акт.
Областният управител е излязъл извън своите компетенции и е предоставил право
на съсобственост върху имот, който не е държавен, а частен такъв, придобит от
добросъвестно лице по надлежен ред, въз основа на отстъпено право на строеж,
чието строителство е започнало, а в случая и завършено преди влизането на ЗОСОИ
в сила. Така установеният порок за липса на материална компетентност може да се
приеме и като порок на материална незаконосъобразност, който е толкова
съществен и радикален, тъй като лишава издаденият акт от същността вложена му
по закон. Акт с такова съдържание не
може да бъде издаден от нито един орган, на нито едно основание, именно поради
това, че имотът е станал собственост на трето лице и поради това същият не може
да породи постановените с него правни последици, тъй като са юридически
недопустими или актът се явява нищожен.
При този изход на делото основателно се
явява искането на оспорващия, както и на заинтересованата по делото страна за
присъждане на направените по делото разноски, които за оспорващия са в размер
общо на 960, от които 10 лева държавна такса, 450 лева депозит за вещо лице /л.
233, л. 252, л. 279/ и 500 лева адвокатско възнаграждение за един адвокат, в
който смисъл е чл. 78, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 144 от АПК, а за
заинтересованата страна в размер на 400 лв., представляващи адвокатско
възнаграждение, които разноски следва да бъдат заплатени от Областен управител
на Област Монтана.
Предвид гореизложеното и на основание чл.
172, във връзка с чл. 128а от АПК, СЪДЪТ
Р Е Ш И :
ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖНО Решение № 494/19 01 1999 г. на
Областен управител, Област Монтана.
ОСЪЖДА Областен управител на Област Монтана ДА ЗАПЛАТИ на
Б.А. *** 960 лева разноски в производството, от които 10 лева държавна такса,
450 лева депозит за вещо лице и 500 лева адвокатско възнаграждение за един
адвокат.
ОСЪЖДА Областен управител на Област Монтана ДА ЗАПЛАТИ на
ТПК „С*** ”, гр. Монтана 400 лева разноски, представляващи адвокатско
възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВАС, в 14 дн.ср. от
съобщаването му на страните.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ :