Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 22.01.2021
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІI „В“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на
тридесети юли през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл. с. МАРИЯ
ИЛИЕВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева
гражданско дело № 8159 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 53949 от 28.02.2019 г., постановено по
гр. дело № 18096/2018 г., Софийският районен съд, II ГО, 168-ми състав, е уважил
частично предявения от Е.С.К. срещу „О.б.б.“ АД иск по чл. 52 от ЗЗД, във вр. с
чл. 79, ал. 1, предл. трето от ЗЗД, като е осъдил ответника да заплати на ищеца
сумата от 500 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди – болки и страдания от виновно неизпълнение на договорно задължение, като
е отхвърлил иска за разликата над присъдените 500 лева до пълния предявен
размер от 5000 лева, както и исковете по чл. 82 във вр. с чл. 79, ал. 1, предл.
трето за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 4000 лева,
представляваща обезщетение за претърпяна загуба и сумата от 1000 лева,
представляваща обезщетение за пропуснати ползи от виновно неизпълнение на
договорни задължения. С оглед изхода на спора, с решението, ответникът е осъден
да заплати на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 51,50 лева –
разноски по делото, а ищецът е осъден да заплати на ответника, на основание чл.
78, ал. 3 от ГПК, сумата от 95 лева – разноски по делото.
В законоустановения срок срещу решението, в частта,
с която искът по чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 79, ал. 1, предл. трето от ЗЗД е
уважен, е постъпила въззивна жалба от „О.б.б.“ АД, в която обжалва решението в
посочената част като неправилно и необосновано. Излага доводи, че
първоинстанционният съд необосновано е приел, че банката не е изпълнила своето
задължение по договора за разплащателна сметка, като по делото не са
представени доказателства, че лицето С.Й.Б., което е наредило сумата от 3000
лева като връщане на сума по погрешна банкова операция е служител на банката. Твърди,
че на датата 20.02.2018 г. действително от сметката на ищеца са изтеглени 3000
лева, но в извлечението от сметка е посочено, че това е бил самият титуляр,
като процесната операция не е оспорена от Е.С.К. като неразрешена, поради което
не се установява, че банката е в неизпълнение на задълженията си по договора за
разплащателна сметка. Оспорва и причинно-следствената връзка между евентуалното
неизпълнение на задължението от страна на банката и претърпените неимуществени
вреди, като твърди, че те не са непосредствена последица от неизпълнението. Сочи,
че ищецът не е доказал какви действия е предприел във връзка с телене на парични
суми, както и че банката е отказала да ги изпълни поради липса на наличност.
Излага, че няколко часа след като парите са постъпили обратно в сметката, здравословното
състояние на ищеца се е влошило и оспорва показанията на разпитания по делото свидетел.
Освен това твърди, че съдът не е взел предвид, че призовката, изпратена до С.Й.Б.
се е върнала в цялост, като е посочено, че той не е служител на банката, а е
бил неин клиент. Прави искане решението да бъде отменено в обжалваната част и вместо
него постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира
разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
В срока за отговор на въззивната жалба такъв е
постъпил от въззиваемата страна Е.С.К. чрез адв. М.М., в който оспорва
въззивната жалба, моли същата да бъде оставена без уважение и решението в
обжалваната част да бъде потвърдено. Претендира разноски. Представя списък по
чл. 80 от ГПК, обективиран в отговора на въззивната жалба.
Съдът,
след като обсъди по реда на чл. 236, ал. 2 ГПК събраните по делото
доказателства и становища на страните, приема за установено от фактическа и
правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в
обжалваната част. Не е допуснато
и нарушение на императивни материални норми. Настоящият въззивен състав счита, че не са налице твърдените от
въззивника пороци, тъй като изводите на съда почиват на вярна и точна
интерпретация на установените по делото факти, при правилно приложение на
материалния и процесуалния закон и разпределение на доказателствената тежест
между страните, поради което решението в обжалваната част е правилно по
следните съображения:
Правилно
първоинстанционният съд е приел, че ищецът Е.С.К. и
ответникът „О.б.б.“ АД са били обвързани от валидно възникнало договорно
правоотношение по Договор за откриване на сметка на клиент от 21.09.2007 г., по
силата на който на ищеца е открита разплащателна банкова сметка ***т
първоинстанционното дело IBAN, ***редставените извлечения банкови операции.
Правната уредба на договора за разплащателна сметка към релевантния за спора
период се съдържа в разпоредбите на чл. 426 - чл. 428 от ТЗ (отменени със
Закона за платежните услуги и платежните системи, обн. в ДВ бр.23/27.03.2009
г.) и в Наредба № 3/27.06.2002 г. за безналичните плащания и националните
платежни системи (отм. ДВ бр.81/2005 г.), като въведените със Закона за
платежните услуги и платежните системи от 2009 г., в сила от 01.11.2009 г., отменен отм. ДВ. бр.20 от 6 март 2018 г., на
които въззивникът се позовава, са неприложими към спорното
правоотношение, тъй като законът е в сила от 01.11.2009 г. и не съществува
разпоредба, предвиждаща отнасяне на регулиращото му действие към възникнали
преди тази дата материални правоотношения (така и Решение № 110 от
09.07.2010 г. по т.д. № 911/2009 г. на II ТО на ВКС). Съгласно чл. 426, ал.
1 от ТЗ (отм.), с договора за разплащателна сметка банката открива сметка на едно
лице, чрез която срещу възнаграждение приема и извършва по негово нареждане
плащания в границите на наличните суми. Според чл. 17, ал. 2 и ал. 4 от
Наредбата легитимиран да се разпорежда - внася, тегли и нарежда банкови
преводи, със средствата по разплащателната сметка е само титулярят. По
изключение е допустимо разпореждане и от трето упълномощено от титуляра лице,
което следва да докаже овластяването си с изрично пълномощно по утвърден от
банката образец. Изплащането на суми от разплащателна сметка в отклонение от
посочените правила, т. е. без нареждане или съгласие на титуляра, е равнозначно
на пълно неизпълнение на основното задължение на банката, установено в чл. 426,
ал.1 от ТЗ (отм.) и уговорено в договора, за което банката следва да носи
отговорност по общите правила на чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 288 от ТЗ.
В
конкретния случай, между страните не е спорно, а и се установява, че на
20.02.2018 г. от сметката на ищеца е изтеглена сумата от 3000 лева, като ищецът
оспорва обстоятелството, че е наредил тегленето и е получил сумата. Ето защо, в
тежест на ответника е да докаже, че е изпълнил задължението си по договора, произтичащо
от чл. 426, ал. 1 от ТЗ (отм.), аналогично със задълженията, въведени в Закона
за платежните услуги и платежните системи от 2009 г. (отм.). С оглед разпределената
доказателствена тежест, при липса на ангажирани от банката доказателства, че
тегленето е било разрешено от ищеца, правилно първоинстанционният съд е приел,
че изплащането на средства от разплащателна сметка без нареждане на титуляра
съставлява неизпълнение на основното договорно задължение на обслужващата банка
по чл. 426, ал. 1 от ТЗ (отм.).
Регламентираните в чл. 428 от ТЗ (отм.) правила за оспорване на банкови
операции и установената презумпция за одобряване на операциите са неприложими в
хипотезата на разпореждане със средства по разплащателна сметка, предприето от
обслужващата банка без нареждане или съгласие на титуляра. В този смисъл са и
чл. 51, във вр. с чл. 56, ал. 1 и ал. 3 от ЗПУСП от 2009 г. (отм.), действащ
към датата на извършване на оспорената платежна операция. Независимо дали са
оспорени по предвидените за целта ред и срок, извършените по този начин
операции са форма на пълно неизпълнение на основното договорно задължение на
банката по чл. 426, ал.1 от ТЗ (отм.) и последната следва да отговаря за
произлезлите от неизпълнението вреди, без да е допустимо освобождаването
ѝ от отговорност с позоваване на въведената в чл. 428, изр. 2 от ТЗ
(отм.) презумпция (така и Решение № 110 от 09.07.2010 г. по т.д. №
911/2009 г. на II ТО на ВКС). В този смисъл неоснователно се явява и
възражението във въззивната жалба, че тъй като ищецът не е оспорил платежната
операция първо пред банката, същата е потвърдена. За пълнота следва да се отбележи, че в настоящия
случай, неотносимо към предмета на доказване е обстоятелството кое е лицето,
извършило последващия превод от 23.02.2018 г., с който сметката на ищеца е била
кредитирана със сумата от 3000 лева, и дали същото е служител на банката или
не, тъй като предмет на спора е неразрешената платежна операция от 20.02.2018
г.
С оглед
изложеното, както правилно е приел и първоинстанционният съд, банката не е доказала,
че е изпълнила задълженията си по Договора за откриване на сметка на клиент от
21.09.2007 г., поради което отговаря за всички преки непосредствени и
предвидими към възникване на договорното правоотношение вреди, произтекли от
неизпълнението, в това число и неимуществените вреди, доколкото те са пряка и
непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при
пораждане на задължението (така и ТР № 4/2012 от 29.01.2013 г. по тълк. дело
№ 4/2021 на ОСГТК на ВКС).
В
конкретния случай, не се спори доколко вредата е била предвидима към датата на
пораждане на задължението, а се оспорва единствено нейното настъпване като
пряка последица от неизпълнението. Сочената предпоставка, както правилно е
приел и първоинстанционният съд, се установява от представените писмени
доказателства – медицински документи – съдебномедицинско удостоверение № 50 от
02.2018 г. и лист за преглед на пациент, установяващи влошеното здравословно
състояние на ищеца непосредствено след узнаване на 23.02.2018 г. за наличието
на оспорената неразрешена платежна операция от 20.02.2018 г. Причината за това
състояние се установява от показания
на разпитания по делото свидетел И.К.И., преценени с оглед разпоредбата на чл.
172 от ГПК, на които съдът дава вяра като последователни и логични,
кореспондиращи със събраните по делото доказателства, а именно че пристъпът на
артериална хипертония е породен от узнаването за извършването на неразрешената
платежна операция, средствата от която впоследствие са възстановени по сметката
на ищеца. От изложеното следва изводът, че както правилно е приел и
първоинстанционният съд, вредите, обезщетение за причиняването на които се
претендира, са в причинно – следствена връзка с неизпълнението на задължението
по Договора
за откриване на сметка на клиент от 21.09.2007 г. от страна на банката.
Неимуществените вреди са последиците от засягането
на блага, които са предмет на субективни права, в това число и права върху
телесния и духовния интегритет. Обезщетеяването им е допустимо и при договорна
отговорност, при наличие на законовите предпоставки за обезвреда, като дължимото
обезщетение се определя от съда по справедливост по правилото на чл. 52 от ЗЗД
(така и Решение № 229 от 14.08.2012 г. по т.д. № 897/2010 на II ТО на ВКС).
Съгласно чл. 52 от ЗЗД обезщетението следва да бъде
определено съобразно принципа на справедливостта. Въпреки липсата на възможност
за съпоставяне между претърпените болки и страдания и паричната престация,
законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично обезщетение
за неимуществени вреди, като е предоставил на съда да прецени във всеки
конкретен случай какъв е справедливият размер на това обезщетение. Съдебната
практика приема като критерий за определяне на справедливо обезщетение житейски
оправданото и утвърденото в практиката обезщетение за аналогични случаи, но
съобразено с конкретния случай. За да се реализира справедливо възмездяване на
болките и страданията, е необходимо да се отчете действителният размер на
моралните вреди, като се съобразят характерът и тежестта на физическите и
психически увреждания, интензитетът, степента, продължителността на болките и
страданията, дали същите продължават или са приключили, както и икономическата
конюнктура в страната и общественото възприемане на критерия за „справедливост“
на съответния етап от развитие на обществото в държавата. Определяне на размера
на обезщетението за неимуществени вреди, означава да бъде определен от съда
онзи точен, според съществуващата в страната икономическа обстановка, паричен
еквивалент, на всички понесени от конкретното увредено лице емоционални,
физически и психически болки, неудобства и сътресения, които съпътстват живота
му за определен по-кратък или по-продължителен период от време.
Първоинстанционният съд точно и подробно е описал
засягането на здравето на ищеца и възстановителния период, както и останалите
обективно съществуващи обстоятелства от значение за определяне на паричния
еквивалент на дължимата обезвреда, като правилно е оценил интензивността на
претърпените от ищеца страдания, поради което и законосъобразно в съответствие
с чл. 52 от ЗЗД е приел, че справедливият размер на обезщетението за
неимуществени вреди, с оглед конкретния случай, е в размер на 500 лева.
С оглед изложеното и предвид предмета на проверка, въззивната
жалба е неоснователна, поради което решението в обжалваната част е правилно и
като такова следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, на въззиваемата страна – ищец в
първоинстанционното производство се дължат своевременно поисканите разноски за
адвокатско възнаграждение за въззивното производство. Във въззивната инстанция
страната е заявила претенция за заплащане на адвокатско възнаграждение в размер
на 400 лева, по договор за правна защита и съдействие от 15.07.2019 г. на лист
18 от делото, който служи и за разписка за тяхното заплащане съобразно
указанията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012г. от 06.11.2013г. на
ОСГТК на ВКС. Възражението на въззивника
за прекомерност на адвокатското
възнаграждение за настоящата инстанция, съдът намира за основателно, защото претенцията
от 400 лева за тази инстанция, предвид фактическата и правна сложност на делото
и с оглед извършените по делото процесуални действия, без явяване в открито
съдебно заседание, надвишава необосновано минимума по чл. 7, ал. 2, т. 1 от
Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, в редакцията ѝ, действаща към приключване на устните
състезания в тази инстанция, изчислен въз основа на материалния интерес, както
и този към датата на договарянето на хонорара. Поради това възнаграждението по
договора за правна защита и съдействие на лист 18 следва да бъде намалено до
размера от 300 лева, която сума, следва да се присъди на въззиваемия-ищец.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 53949 от 28.02.2019 г., постановено по гр.
дело № 18096/2018 г. на Софийски районен съд, II ГО, 168-ми състав в
обжалваната осъдителна част за сумата от 500 лева, представляваща обезщетение
за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от виновно неизпълнение
на договорно задължение по договор за откриване на банкова сметка, ***.
ОСЪЖДА „О.Б.Б.“ АД, ЕИК*********, с адрес
***, да заплати на Е.С.К., ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 78,
ал. 3 от ГПК, сумата в размер на 300 лева – разноски за въззивна инстанция.
Решението
е влязло в сила в частта, с която исковете за сумата над присъдените 500 лева
до пълния предявен размер от 5000 лева, за сумата от 4000 лева, представляващи
претърпяна загуба и за сумата от 1000 лева, представляваща обезщетение за
пропуснати ползи от виновно неизпълнение на договорни задължения, са
отхвърлени.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.