РЕШЕНИЕ
№ 789
гр. Плевен, 02.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на втори май през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Силвия Г. Иванова
при участието на секретаря Наталия Ст. Николова
като разгледа докладваното от Силвия Г. Иванова Гражданско дело №
20244430102030 по описа за 2024 година
и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Пред РС-Плевен е депозирана искова молба от “АПС Бета ***” ЕООД,
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление - гр.София, бул. „***“ №***
представлявано от *** и ***, чрез *** ***, против Й. С. П., ЕГН **********,
с която е предявен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК за признаване
за установено спрямо ответника, че дължи на ищеца сума в общ размер от
4004,44 лева, формирана както следва: главница по Договор за потребителски
кредит в размер на 2000 лева; договорна възнаградителна лихва върху
главницата по Договора за потребителски кредит в размер на 715,12 лева за
периода от 29.09.2017 г. до 31.03.2019 г.; законна лихва за забава върху
главницата Договора за потребителски кредит в размер на 1289,32 лева за
периода от 29.09.2017 г. до 14.12.2023г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението в Съда до окончателно
изплащане на вземанията, за които суми има издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр.д.№375/2024г. по описа на
Районен съд-Плевен.
1
Твърди се, че по заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК, е образувано гр.д.№375/2024г. по описа на Районен съд-
Плевен, по което е издадена заповед за изпълнение. Сочи се, че на заявителя са
дадени указания с Разпореждане да предяви настоящия иск.
Твърди се, че на 22.09.2017 г. ответникът Й. С. П., ЕГН **********, е
сключил Договор за потребителски кредит № *** на 29.09.2017 г. по
електронен път по силата на Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние /ЗПФУР с „Кредисимо“ ЕАД, ЕИК ***, по силата на който е
получил по силата на който е получил сумата от 2000 лева, срещу което се
съгласил да върне 18 броя вноски по 150,84 лева в срок до 31.03.2019 г., когато
е падежирала последната вноска, съгласно Приложение №1, неразделна част
към Договора за потребителски кредит. Сочи се, че е бил уговорен и фиксиран
лихвен процент в размер на 41.24 %, както и годишен процент на разходите по
кредита в размер на 50%.
Ищецът излага доводи, че договорът за кредит е действителен и не
противоречи на нормите на чл. 10, чл. 11 и чл. 22 от ЗПК.
Позовава се на чл. 31, ал. 3 от Общите условия, че страните се съгласили,
че Длъжникът ще дължи обезщетение за забава в размер на действащата
законна лихва върху забавената сума за всеки ден забава.
Твърди се, че на 29.09.2017г., ответникът Й. С. П., ЕГН ********** е
сключил електронен Договор за предоставяне на поръчителство с
дружеството „Ай Тръст“. Сочи се, че по силата на Договора за предоставяне
на поръчителство, дружеството се е задължило да сключи договор с трето за
процеса лице – „Кредисимо“ и да отговаря пред „Кредисимо“ солидарно с Й.
С. П. за всички задължения по Договора за кредит с „Кредисимо“ така, както
те са установени в Договора за кредит и приложенията към него. Твърди се, че
съгласно чл. 3 от Договора за предоставяне поръчителство дружеството се е
задължило да плати всички изискуеми задължения при поискване от
„Кредисимо“.
Твърди се, че на 29.09.2017 г. „Ай Тръст“ и „Кредисимо“ са сключили
договор за поръчителство, по силата на който „Ай Тръст“ се е задължило
спрямо „Кредисимо“ за всички задължения на Й. С. П., по Договора за кредит.
Ищецът твърди, че ответникът Й. С. П., ЕГН ********** не е изпълнил
в срок задълженията си по Договора за кредит.
2
Твърди, че „Кредисимо“ е поканило „Ай Тръст“ да плати всички
изискуеми задължения на Й. С. П., ЕГН: ********** по Договора за кредит на
18.02.2021 г. Твърди, че за това обстоятелство и в изпълнение на уговореното в
чл. 3, ал. 2 от Договора за предоставяне на поръчителство „Ай Тръст“ е
изпратило уведомление до Длъжника на 18.02.2021 г., в което е посочило
всички дължими суми и предстоящо плащане от „Ай Тръст“.
Твърди се, че на 23.02.2021 г. „Ай Тръст“ ЕООД е погасило дължимите
от Й. С. П., ЕГН: ********** на „Кредисимо“ суми, както следва: 2000 лeвa
/главница/ по Договор за кредит; 715,12 лeвa /договорна лихва/ за период
29.09.2017 г. до 31.03.2019 г.; 1289,32 лeвa /обезщетение за забава в размер на
законната лихва за забава/
Твърди се, че с извършване на посоченото плащане „Ай Тръст“ ЕООД, е
изпълнил задължението си на поръчител, и на основание чл. 143, ал. 1 ЗЗД се
е суброгирал в правата на удовлетворения кредитор.
Твърди се, че на 23.02.2021 г. „Ай Тръст“ ЕООД е уведомило по
електронна поща Й. П. за извършеното плащане съобразно уговореното в чл.
3, ал. 4 от Договора за предоставяне на поръчителство, за встъпването на „Ай
Тръст“ ЕООД в правата на кредитора „Кредисимо“, както и за задължението
му за заплащане на възнаграждение по Договора за предоставяне на
поръчителство в размер на 0 лева, ведно със сумата от 0 лева, представляваща
обезщетение за забава върху дължимото възнаграждение по Договора за
предоставяне на поръчителство.
Сочи се, че с Договор за продажба и прехвърляне на вземания /Цесия/ от
02.03.2021 г. „Ай Тръст“ ЕООД, като цедент е прехвърлило своите вземания
към Длъжника по описания договор за потребителски кредит на цесионера
„АПС БЕТА ***“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.
София, п.к. ***, бул. „***“ № ***.
Твърди се, че съгласно Договор за продажба и прехвърляне на вземания,
сключен на 02.03.2021 г., страните са постигнали договореност цедентът да
прехвърля станали ликвидни и изискуеми в пълен размер вземания,
произхождащи от договори за потребителски кредит, сключени от Продавача с
физически лица, които не изпълняват задълженията си по тях, които вземания
е договорено, че се индивидуализират в Приложение № 1 към дата 18.02.2021
г., неразделна част от договора.
3
Твърди се, че длъжникът е уведомен за цесията на посочената от него в
договора електронна поща. В случай, че бъде прието, че уведомяването на
длъжника - ответник на посочения от него имейл адрес не е извършено
надлежно, е отправено искане да бъде прието за надлежно връчването на
уведомлението, извършено с настоящата искова молба.
Твърди се, че ответникът Й. С. П., ЕГН **********, не е изпълнил в
срок задълженията си по Договор за кредит до изтичането на крайния срок за
погасяване на кредита. Твърди се, че към настоящия момент задължението все
още не е погасено.
Към исковата молба са приложени писмени доказателства по опис.
Претендират се и направените разноски в исковото и заповедното
производство.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът депозира писмен отговор чрез ***
адв. В. И. от АК-Плевен. Оспорва вземането на ищеца и по основание и по
размер, като счита претенцията за неоснователна.
Счита, че от приложените към исковата молба писмени доказателства не
може да се направи извод за възникнало валидно кредитно отношение.
Твърди, че като писмено доказателство към исковата молба е приложен
Договор за потребителски кредит № *** от 29.09.2017 година, но не са
представени доказателства за извършеното плащане от страна на
„КРЕДИСИМО“ - АД. Излага доводи, че Договор за потребителски кредит
*** от 29.09.2017 година е сключен в нарушение на чл.5, ал.2 от ЗПК.
Твърди, че ищецът не удостоверява, че по претендирания заем
заемателят е запознат предварително от заемодателя с преддоговорна
информация, предоставена под формата на Стандартен Европейски формуляр
и Общи условия, приложими към договор за паричен заем, който има за
предмет предоставяне на финансови услуги. Сочи, че стандартен европейски
формуляр е представен неподписан от ответника по делото, поради което и
няма как да се направи извод за съответствието му с процесния договор, респ.
- за индивидуална определеност на неговите клаузи. Счита, че ищецът не е
изпълнил задълженията си по преддоговорни отношения във връзка с
договаряне на т.нар. потребителски заем.
Позовава се на чл. 22 от ЗПК, че освен при неспазване на изискванията
4
на чл. 10, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и
когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20. Твърди, че в
случая получаването от ответника на преддоговорна информация за
параметрите на заема и че такава е била предоставена от ищеца не е
установено чрез стандартен европейски формуляр.
Излага съображения, че не е ясно, и не е разбираемо какво точно е
включено като задължение на клиента Й. С. П., какво представлява това
договорно задължение, описано в погасителния план. Твърди, че същото е
объркващо за потребителя. Сочи, че ако кредиторът е включил в месечната
вноска някакво възнаграждение, което по същество представлява такса или
комисионна, то това противоречи на установената с ал.2 на чл.10а от ЗПК
забрана за кредитора да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. Излага доводи, че това
договорно възнаграждение представлява прикритата забранена такса за
управление. Позовава се на чл.21, ал.1 ЗПК, всяка клауза в договора за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията
на закона, е нищожна и като такава непораждаща права и задължения за
страните по заемното правоотношение.
Излага аргументи, че изобщо не са посочени ясно компонентите в
заемната сума и дали общият размер е механичен сбор от такси и услуги, за
които ответникът без специални знания може да разбере.
Твърди, че остава открит въпроса дали в месечната вноска наистина са
включени такси и комисионни съгласно Тарифата относима към конкретния
договор за потребителски кредит.
Излага съждения, че ако в месечните вноски са включени такси и
комисионни, то потребителят трябва да е предварително запознат с тях и да е
дал съгласие за конкретния им размер, но и същите да са индивидуализирани в
договора. Сочи, че неупоменаването им в договора предопределя
неравноправност и нищожност на клаузите с чието съдържание потребителят
трябва да е предварително запознат и да е наясно с тях. Твърди, че липсва
подписан стандартен европейски формуляр за договорните условия, а
предоставената на потребителя с договора информация е недостатъчна и
непълна и целяща въвеждане в заблуждение относно условията на договора.
Излага доводи, че цитираните и оспорените клаузи не са индивидуално
5
уговорени, че не отговарят на изискването за добросъвестност, а това води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя.
Твърди се, че исковата молба липсват приложени доказателства, от
които да е видно, че предишния кредитор „АЙ ТРЪСТ“ — ЕООД е уведомил
Й. С. П., ЕГН **********, поради което прехвърлянето на вземането в
съответствие е разпоредбата на чл.99, ал.4 от Закона за задълженията и
договорите не е породило правно действие спрямо него и същия не дължи
плащане на процесната сума ищеца „АПС Бета ***“ - ЕООД, ЕИК ***.
Сочи, че в конкретната хипотеза, исковата молба не е връчена на
длъжника, а на негов ***, поради което не може да се приеме, че
съобщаването за цесията е извършено. Алтернативно на възражението за
недължимост на исковата сума, поради неуведомяването на длъжника по реда
на чл.99, ал.4 от Закона за задълженията и договорите, прави възражение за
изтекла погасителна давност, по аргумент на разпоредбата на чл.111, ал.1, б.
„в“ от Закона за задълженията и договорите, тъй като счита, че вземанията по
исковете за лихви са погасени по давност.
В заключение сочи, че ищецът не доказва да е превел по сметка на
сумата, уговорена с кредитния договор, за да претендира връщането
/възстановяването й. Счита, че разписаните с договора равни месечни
анюитетни вноски индикират и за друг възможен извод- че в тези анюитети са
включени освен главницата, така също- и лихвите и други такси и разноски по
кредита, като това са предположения с оглед пълната неяснота на „кредитната
сделка”.
Счита, че не се дължи лихва по „кредитния договор” и по причина че
е договорен лихвен процент по кредита 41.24 % и годишен процент на
разходите по кредита в размер на 50 %, които сочи, че са явно неравноправни
клаузи и като такива са нищожни.
Счита, че е договорен годишен процент на разходите по-висок от 30 %,
поради което счита, че същият противоречи на добрите нрави,
Счита, че ищецът не удостоверява надлежното връчване на
уведомлението за предсрочна изискуемост, тъй като волеизявлението на
кредитора не е достигнало до длъжника и съответно не е настъпила
предсрочна изискуемост на вземането по договора за кредит.
6
Счита за изцяло неоснователни предявените искове за договорна
възнаградителна лихва и законна лихва, тъй като и двата иска имат един и
същи начален период - 29.09.2017 г., което е датата на сключване на договора.
Посочва, че няма как изискуемостта на вземането да е настъпила още в
момента на сключване на договор за потребителски кредит № *** от
29.09.2017 година.
В заключение, е отправено искане да бъдат отхвърлени като
неоснователни предявените от ищеца установителни искове.
Съдът, след като се съобрази със становищата на страните и събраните
по делото доказателства, прие за установено от фактическа и правна страна
следното:
По делото е предявен иск с правно основание чл.422 вр.чл.415 от ГПК
вр. чл. 240, ал.1 вр.чл.79, ал.1, и чл. 86, ал.1 от ЗЗД, с предмет - признаване за
установено по отношение на ответника на вземането, претендирано от ищеца.
В производството в съответствие с правилата за разпределение на
доказателствената тежест ищеца следва да докаже учредено по негова
инициатива заповедно производство по реда на чл.410 от ГПК и издадена в
негова полза Заповед за изпълнение; спазване на срока по чл.415, ал. 1 от
ГПК; факта на съществуване на облигационни заемни отношения, въз основа
на сключен действителен Договор за потребителски кредит; факта на
получаване на сумата по заема от страна на ответника- заемател; качеството
си на кредитор спрямо ответника- по силата на валидни договори за цесия, с
предмет вземането по процесния договор за заем, както и факта на
изпълнението на задължението по договора за заем от страна на поръчителя и
встъпването му в правата на удовлетворения кредитор; изискуемост и
размерът на претенциите -главница и лихви; вкл. че носи доказателствена
тежест да установи, при заявените от ответника оспорвания, че процесния
договор съдържа изискуемите реквизити съгласно ЗПК; че на ответника са
били предоставени общите условия, тарифа и подписани от нея; че
процесните клаузи и договорът са валидни, както и всички свои възражения.
Съдът е указал на страните доказателствената тежест в производството с
определението по чл.140 от ГПК.
От приложеното ч.гр.д. №375/2024 г. по описа на РС-Плевен се
установява, че същото е образувано на 24.01.2024г. въз основа на депозирано
7
от ищеца срещу ответника заявление на основание чл.410 от ГПК. Издадена е
заповед за изпълнение за 2000 лeвa - главница; 715,12 лева - договорна
възнаградителна лихва върху главницата по Договор за кредит за периода
29.09.2017 г. до 31.03.2019г.; 1289,32 лева - законна лихва за забава по
Договора за кредит за периода 29.09.2017г. до 14.12.2023г. ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението до
окончателното и изплащане, както и деловодни разноски в размер на
80,08лева и ***ско възнаграждение в размер на 50 лева съгласно чл.78, ал.8 от
ГПК в редакцията му от ДВ, бр.8 от 24.01.2017 г. Заповедта за изпълнение е
връчена по реда на чл. 47, ал.5 ГПК, като на заявителя са дадени указания по
чл.415, ал.1 от ГПК да предяви иск за установяване на вземането си.
От представения с исковата молба Договор за потребителски кредит
№***/29.09.2017 г. и Приложение №1 към него, се установява, че
„Кредисимо“ АД и ответника Й. П. са уговорили предоставяне на кредит в
размер на 2000 лева, при размер на месечна вноска 150,84 лева, ГПР - 50%;
брой вноски 18, фиксиран годишен лихвен процент в размер на 41,24%; при
общо дължима сума в размер на кредита 2715,12 лева. В погасителния план
към договора са посочени падежите на отделните вноски и техния общ
размер, както и размерите на главницата и договорната лихва.
Установява се също така, че в чл.4 от Договора, кредитополучателят се е
задължил да предостави на кредитодателя обезпечение в една от следните
форми: 1. Банкова гаранция, в срок до 10 дни от подаване на заявлението или
2. Договор за предоставяне на поръчителство с одобрено от заемодателя лице
в срок от 48 часа от подаване на заявлението.
На същата дата – 29.09.2017г. ответникът Й. С. П. е сключил договор за
поръчителство с „Ай Тръст“ ЕООД / в качеството на поръчител/, по който
дължи месечна вноска от 143,01 лева за същия период (общо 2574,18 лв.). „Ай
Тръст“ ЕООД от своя страна сключва на същата дата 29.09.2017г. договор за
поръчителство с „Кредисимо“ АД, поемайки солидарна отговорност за
задълженията на кредитополучателя.
Според обективираното в чл. 8 от договора за предоставяне на
поръчителство между Й. С. П. и „Ай Тръст“ ЕООД, потребителят - заемател
се е задължил да заплати на поръчителя възнаграждение за предоставеното
обезпечение. Съгласно чл. II. от Приложение 1 към Договор за предоставяне
8
на поръчителство, като в т. II. е посочено възнаграждение на поръчителя
143,01 лева, а в таблицата вноска в размер на 150,84 лева.
Вземането е цедирано на 02.03.2021г., видно от приложеното копие на
договор за продажба и прехвърляне на вземания.
По делото е изслушано заключението по допусната съдебно-счетоводна
експертиза, което Съдът възприема като обективно, обосновано, компетентно
и безпристрастно.
Съгласно заключението, на 29.09.2017 г. между „Кредисимо“ ЕАД и Й.
С. П. е сключен Договор за потребителски кредит №***/2017г., с който е
предоставена сума от 2000 лева. Кредитът е със срок 18 месеца, месечна
вноска 150,84 лева, годишен процент на разходите (ГПР) – 50%, а договорната
лихва възлиза на 715,12 лева. Погасителният план предвижда 18 вноски от
31.10.2017 г. до 31.03.2019 г. Същия ден Й. С. П. сключва договор за
поръчителство с „Ай Тръст“ ЕООД, по който дължи месечна вноска от 143,01
лева за същия период (общо 2574,18 лева). „Ай Тръст“ от своя страна сключва
договор за поръчителство с „Кредисимо“, поемайки солидарна отговорност за
задълженията на кредитополучателя. Вещото лице посочва, че съгласно
справка от кредитора, Й. С. П. не е погасил нито една вноска по кредита и
поръчителството. Дадено е заключение, че непогасените суми са:
- По договора за заем: 2000 лева главница, 715,12 лева договорна лихва,
704,34 лева лихва за забава (към 18.03.2021 г.), а от 19.03.2021г.- 14.12.2023 г.
същата е в размер на 599,33 лева или общо 1303,67 лева, като ищецът е
претендирал 1289,32 лева,
- По договора за поръчителство: 2574,18 лева главница, 667,76 лева
лихва за забава към 18.03.2021 г.(прехвърляне по договора за цесия).
Дадено е заключение, че ГПР по договора за заем е 41,24%. Съгласно
заключението, при включване на сумата по поръчителството ГПР нараства на
337,43%.
При така установеното от фактическа страна, Съдът прави следните
правни изводи:
Уважаването на исковете е обусловено от наличието на следните
предпоставки: факта на съществуване на облигационни заемни отношения,
въз основа на сключен действителен Договор за потребителски кредит; факта
на получаване на сумата по заема от страна на ответника- заемател;
9
качеството си на кредитор спрямо ответника- по силата на валидни договори
за цесия, с предмет вземането по процесния договор за заем, както и факта на
изпълнението на задължението по договора за заем от страна на поръчителя и
встъпването му в правата на удовлетворения кредитор; изискуемост и
размерът на претенциите -главница и лихви; вкл. че носи доказателствена
тежест да установи, при заявените от ответника оспорвания, че процесния
договор съдържа изискуемите реквизити съгласно ЗПК; че на ответника са
били предоставени общите условия, тарифа и подписани от нея; че
процесните клаузи и договорът са валидни, както и всички свои възражения.
Въз основа на събраните писмени доказателства, включително
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, Съдът приема за доказани
твърденията на ищеца, че между „Кредисимо“ АД и ответника е налице
облигационна връзка, възникнала по силата на сключен между тях Договор за
потребителски кредит №***/29.09.2017г., по силата на който на ответника,
като потребител, е предоставен кредит в размер на 2000 лева, със срок на
кредита - 18 месечни погасителни вноски. В тази връзка от приетото
заключение по съдебно-счетоводната експертиза, настоящият съд намира за
установен по делото факта, че кредитът е усвоен.
Ирелевантно за предмета на спора е обстоятелството дали
уведомлението за извършената цесия на вземането е било връчено на
ответника. Длъжникът може да възрази за липса на уведомяване само ако
едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или на
овластено от последния лице, но настоящият случай не е такъв. Тук е мястото
да се отбележи, че няма пречка уведомяването за извършена цесия да бъде
направено и чрез връчване на препис от искова молба, към която е приложено
уведомлението от стария кредитор. Тъй като този факт е от значение за
спорното право, той следва да се съобрази като факт, настъпил в хода на
процеса по реда на чл. 235 ал. 3 от ГПК. Длъжникът се счита за уведомен и
когато цесията е съобщена на особения му представител, назначен по реда на
чл. 47, ал. 6 от ГПК, в потвърждение на което са и разясненията, дадени в
решение № 198- 2019- I т. о.: връчването на всички книжа по делото на
ответника е надлежно, ако е направено на особения представител, и от този
момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици.
След като по делото се установи възникналото облигационно
правоотношение, предоставяне на заемната сума в размер на 2000 лева, следва
да се прецени дали този договор е действителен както с оглед направените
възражения на процесуалния представител на ответника, така и в изпълнение
на служебните задължения за преценка на действителността на договор /или
10
клаузи от него/, сключен с потребител.
Съгласно чл.9, ал.1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на
договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични
вноски през целия период на тяхното предоставяне. Съгласно чл.22 от ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20, и ал.2,
и чл.12, ал.1, т.7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на
последиците по чл.22 от ЗПК - недействителност на договора за
потребителски кредит, като последиците са уредени в чл.23 от ЗПК -
отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на
чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Доколкото се касае за императивни разпоредби, нарушението на които влече
нищожност на целия договор за потребителски кредит и тъй като самия
ответник чрез особения представител е релевирал възражения за нищожност в
тази връзка, Съдът следва служебно да провери съответствието на договора
със същите. Това е така, защото ответникът има качеството потребител по
смисъла на §13, т.1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според който
потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална
дейност.
В случая, с отпускането на кредит в размер на 2000 лева в полза на
ответника като физическо лице, му е предоставена „финансова услуга“ по
смисъла на §13, т.12 от ДР на ЗЗП. Като потребител, ответникът разполага със
защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за
които Съдът следи служебно. По отношение задължението на националния
съд да преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи,
включени в потребителските договори, следва в допълнение на гореказаното
да се добави, че е налице категорично установена съдебна практика /например
Решение №23/07.07.2016 г. на ВКС по т.д. №3686/2014 г., I т.о./, която
11
задължава първоинстанционния и въззивния съд да следят служебно за
наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи
неравноправност на клауза/и в потребителския договор и да се произнасят,
независимо дали страните са навели такива възражения или не, като
служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на
договора са нищожни /т.1 и т.3 от Тълкувателно решение №1/09,12,2013 г. по
тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение №384/02,11,2011 г. на ВКС по
гр.д. №1450/2010 г., I г.о. и определение №751/17,08,2010 г. на ВКС по гр.д.
№2022/2009 г., I г.о. /. В този смисъл е и чл.24 от ЗПК, която разпоредба, във
връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит,
препраща към чл.143 - 148 от ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за
наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на
закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни - чл.26, ал.1, пр.1
и пр.2 от ЗЗД. Преценката за нищожност в коментирания аспект се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Освен това
съгласно Тълкувателно решение №1/27.04.2022 г. на ВКС по т.д. №1/2020 г.,
ОСГТК, и с разпоредбата на чл.7, ал.3 от ГПК /ДВ бр. 100/2019 г./ се предвиди
изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл.146,
ал.1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител. Изрично задължение да следи за
неравноправни клаузи в потребителските договори Съдът има и в заповедното
производство. При установяването на такава клауза, на основание чл.411, ал.2,
т.3 от ГПК, Съдът отказва издаването на заповед за изпълнение.
Съдът, счита, че процесният договор за кредит е нищожен на следните
самостоятелни основания:
Нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК сочи, че договорът трябва да
съдържа годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин. От
систематичното тълкуване на тази разпоредба с чл.19, ал.1 и Приложение №1
към ЗПК се достига до извода, че годишният процент на разходите следва да
бъде посочен в договора за потребителски кредит като числова стойност,
както и следва да бъде посочен начина на неговото формиране, т. е. какво се
включва в годишния процент на разходите. Тази величина се посочва съгласно
12
решение на СЕС от 19.12.2019 г. по дело №С290/19 г. с предмет преюдициално
запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Окръжен съд Търнава,
Словакия. Това разбиране трябва да се тълкува в смисъл, че не се допуска в
договор за потребителски кредит годишният процент на разходите да бъде
посочен не като една-единствена ставка, а като диапазон между минимална и
максимална ставка. Посочените изисквания на закона да се посочат взетите
предвид допускания при изчисляване на ГПР не са самоцелни, необходимо е
на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация
за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи,
като в този смисъл е и изискването на чл.10, параграф 1, б.“ж“ от Директива
2008/48/ЕО: да се посочат всички допускания, използвани за изчисляването на
този процент. В процесния договор ГПР е определен в размер на 50% като
абсолютна процентна стойност. Не са посочени взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 начин,
каквото е изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, като дори не е посочено, че
единствения показател, включен при формиране на ГПР е възнаградителната
лихва по процесния договор. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент
на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. и тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита
за потребителя“ са всички разходи по кредита, вкл. лихви, комисионни, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, вкл. разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В случая
ГПР е посочен единствено като процентна стойност в цифри. Поради липсата
на яснота относно начина, по който е формиран посочения ГПР, се препятства
възможността на потребителя да прецени дали да сключи договора за кредит
при определените условия за връщане на заетата сума и обуславя нарушение
13
на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем за
потребителя начин /чл.10, ал.1 от ЗПК/. Поради това, че не са посочени взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин, не е спазено изискването
на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен
съгласно чл.22 от ЗПК, поради което и съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК
кредитополучателят дължи чистата стойност на кредита, но не и лихва или
други разходи по кредита. Тази разпоредба от една страна е насочена към
осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, а от друга - към стимулиране на
добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне
на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите
ни на двете страни. В случая липсва ясна, разбираема и недвусмислена
информация в договора по смисъла на чл.11, т.10 от ЗПК, което не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора, предвид предоставените му от законодателя
съответни стандарти на защита.
Тук следва да се отбележи, че съгласно заключението на вещото лице,
при определяне на ГПР, ако се приеме стойност на кредита 2000 лева и освен
възнаградителната лихва се включи и сумата за поръчителство /която
неминуемо е било предварително ясно, че ще бъде начислена, с оглед
въведените в договора изисквания, които създават значителни затруднения на
длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства/, се
получава ГПР от 337,43%, а в договора е посочен ГПР 50%.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита,
следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на чл.6, §1 от Директива 2005/29/ЕО за нелоялните търговски
практики, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния
потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно
да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би
взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на
сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на
чл.4, §1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в
неговата цялост. Съгласно така посочената разпоредба договорът следва да
14
съдържа ГПР не само като краен израз в цифрово изражение в процент, но и
да посочва взетите предвид допускания, използвани при неговото изчисляване
по определения в Приложение № 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК начин - което
приложение съдържа формулите за изчисляване, общите положения и
допълнителните допускания, на база които се извършва изчисляването, като се
вземат предвид задължителните за потребителя разходи по кредита. Както се
посочи, процесният договор съдържа единствено посочване на ГПР като
абсолютна стойност в проценти, без да сочи допусканията, използвани за
неговото изчисляване. Съдържанието на тарифа за такси и разходи,
/съдържащо различни видове положения и допускания, включително и такива,
неприложими към процесния кредит/, не е равнозначно и не съставлява в
случая посочване на допусканията по смисъла на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Следователно тази императивна досежно съдържанието на договора правна
норма е нарушена, което е самостоятелно основание за недействителност на
целия договор. Освен това, във връзка с изложеното е нарушена и
императивната норма на чл.10, ал.1 във връзка с възведеното от нея изискване
договорът да е написан по ясен и разбираем начин досежно всички негови
съществени елементи - също самостоятелно основание за недействителност.
Липсата на каквато и да е яснота за начина по който е формиран ГПР прави
невъзможна и преценката дали той е действителния такъв, съответно дали
общата, дължима от потребителя сума е действително в посочения размер.
На основание изложеното, Съдът приема, че заемодателят по договора
за заем, не е посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно
нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в
заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати
по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори.
Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на
императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Допълнителен извод за
допуснатото нарушение е и липсата на ясна, разбираема и недвусмислена
информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК за
това кои компоненти формират посочения ГПР. Липсата на тази методика не
дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора; налице е невярна информация относно общите
разходи по кредита, което пък води до нелоялна и по-специално заблуждаваща
търговска практика по смисъла на член 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй
15
като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по
отношение на цената на договора и го подтиква, или е възможно да го
подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това
от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която
следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4,
§ 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на основание чл.22 от ЗПК
недействителност на договора в неговата цялост. Съгласно чл.22 от ЗПК
когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2
и чл.12, ал.1, т. 7-т. 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
В Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че
посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и
следователно относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква „г“ от
Директива 2005/29. След като посочването на такъв ГПР подтиква или може
да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел, тази невярна информация трябва да се окачестви като
„заблуждаваща“ търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази
директива. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на
сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на
член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на
договора в неговата цялост. Установяването на нелоялния характер на такава
търговска практика представлява един от елементите, на които по силата на
член 4, параграф 1 от Директива 93/13 компетентният съд може да основе
преценката си за неравноправния характер на договорните клаузи относно
цената на отпуснатия на потребителя кредит, като тази констатация не се
отразява непосредствено на преценката за действителността на сключения
договор за кредит, от гледна точка на член 6, параграф 1 от Директива 93/13.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от
уговорките настоящият съдебен състав счита, че макар формално процесният
договор да покрива изискуеми реквизити по чл.11, ал.1 от ЗПК, вписаните
параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т.10 - годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя.
Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите,
тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е
16
чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие
или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят
урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето - чл.22 от ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит ищецът е нарушил изискванията на закона и не
може да се ползва от уговорената сделка. В тази хипотеза потребителят следва
да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и/или други
разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК /така определение
№531/10,06,2022 г. на ВКС по гр.д.№2589/2021 г., III г. о., Решение
№359/21,03,2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.т.д.№81/2023 г., Решение
№195/08,03,2022 г. на Бургаски окръжен съд по в.гр.д. №118/2022 г., Решение
№71/04,07,2022 г. на Русенски окръжен съд по в.т.д.№126/2022 г., Решение
№1748/05,07,2022 г. на Софийски градски съд по в.гр.д.№10210/2021 г./.
В чл.23 от ЗПК е предвидено, че когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по него. Тази
разпоредба е императивна и урежда последиците от сключен недействителен
договор за потребителски кредит, като следва да бъде съобразена и приложена
от Съда, независимо, че кредиторът не се е позовал на нея в заявлението.
Действително по този въпрос е съществувало колебание в практиката на
съдилищата, което е преодоляно с постановени решения на ВКС - вж. решение
№ 50174/26,10,2022 г. на ВКС по гр.д. № 3855/2021 г., IV г. о. по правния
въпрос, по който касационното обжалване е допуснато: допустимо ли е
предявен по реда на чл.422 от ГПК иск да бъде уважен на основание чл.23 от
ЗПК до размера на чистата стойност на кредитите, при положение, че съдът е
достигнал до извод за недействителност на договора по смисъла на чл.22 от
ЗПК, е даден положителен отговор. Аргументите са, че при недействителност
на договора, съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Ако тази недействителност се установи в производството по чл.422 от ГПК,
Съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален
17
закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл.23 от ЗПК е
предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
кредита. Това следва от характеристиката на договора и задължението за
периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на
дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на
потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно
производство, по предявен иск с правно основание чл.55 от ЗЗД, то би се
достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при
нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
въвеждането на разпоредбата на чл.23 от ЗПК в специалния ЗПК.
Разрешението, че при установена в хода на исковото производство по
чл.422 от ГПК недействителност на договор за потребителски кредит,
съгласно чл.23 от ЗПК, предявеният иск следва да бъде уважен с установяване
на дължимата чиста стойност на кредита, без да е необходимо вземането за
чистата стойност да бъде предявено от кредитора с иск по чл.55 от ЗЗД, е
споделено и в решение №60186/28,11,2022 г. на ВКС по т.д. №1023/2020 г., I
т.о., както и в решение №50259/12,01,2023 г. на ВКС по гр.д. №3620/2021 г., III
г.о.
С оглед всичко гореизложено, Съдът приема, че процесният договор е
недействителен на основание чл.22, вр.с чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и
чл.10а от ЗПК. Съгласно чл.23 от ЗПК, в случай че договорът потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Следователно, в настоящия случай, ответникът дължи на ищеца само
непогасената главница в размер на 2000 лева по договора.
Във връзка с гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че
предявения установителен иск следва да бъде уважен, но само до размера от
2000 лева главница, а останалата част от претенцията- за договорна лихва и
законна лихва за забава, следва да бъдат отхвърлена като неоснователна.
По разноските:
Ищецът „АПС Бета ***” ЕООД е направил разноски в исковото
18
производство за държавна такса в размер на 80,08 лева, юрк.възнаграждение в
размер на 100 лева, депозит за съдебно-счетоводна експертиза в размер на 350
лева, 700 лева депозит за ***, от които ответникът Й. П. следва да бъде
осъден да му заплати на осн. чл. 78, ал.1 ГПК разноски в общ размер на 614,36
лева, съразмерно с частта от вземането, която се установи, че съществува.
При този изход на делото, с оглед задължителното тълкуване на закона,
дадено в т.12 от Тълкувателно решение №4/2013 от 18,06,2014 г. по
тълкувателно дело №4/2013 г. по описа на ВКС, ОСГТК, Съдът, който
разглежда иска по чл.415, ал.1 от ГПК, следва да се произнесе за дължимостта
на разноските, направени в заповедното производство, като съобразно изхода
на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в
заповедното производство. С оглед изхода на спора, ответникът Й. П. дължи
на ищеца „АПС Бета ***” ЕООД, на основание чл.78, ал.1 от ГП разноски за
заповедното производство по ч.гр.д. №375/2024 г. по описа на РС-Плевен в
размер на общо 130,08 лева.
Воден от горното, Съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено на основание чл.422 вр.чл.415 от ГПК вр.
чл. 240, ал.1 вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, че Й. С. П., ЕГН
**********, с настоящ адрес в с.***, обл. Плевен, ул. „***“ №*** ДЪЛЖИ на
„АПС Бета ***” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление -
гр.София, бул. „***“ №*** представлявано от *** и ***, сумата 2000 лева
главница по Договор за потребителски кредит №***/29.09.2017 г., сключен с
„Кредисимо“ АД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК в Съда – 24.01.2024 г., до
окончателното изплащане на сумата, която представлява част от сумата, за
която е издадена Заповед за изпълнение № 199/26.01.2024г. по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. №375/2024 г. по описа на РС-Плевен, като за претендираните:
договорна възнаградителна лихва върху главницата по Договора за
потребителски кредит в размер на 715,12 лева за периода от 29.09.2017 г. до
31.03.2019 г.; законна лихва за забава върху главницата Договора за
потребителски кредит в размер на 1289,32 лева за периода от 29.09.2017 г. до
14.12.2023г., ОТХВЪРЛЯ иска КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК, Й. С. П., ЕГН **********,
с настоящ адрес в с.***, обл. Плевен, ул. „***“ №*** ДА ЗАПЛАТИ на „АПС
19
Бета ***” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление - гр.София,
бул. „***“ №*** представлявано от *** и ***, направените в исковото
производство съдебни разноски в общ размер на 614,36 лева, съразмерно с
частта от вземането, която се установи, че съществува.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК, Й. С. П., ЕГН **********,
с настоящ адрес в с.***, обл. Плевен, ул. „***“ №*** ДА ЗАПЛАТИ на „АПС
Бета ***” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление - гр.София,
бул. „***“ №*** представлявано от *** и ***, направените в заповедното
производство по ч.гр.д. №375/2024 г. по описа на РС-Плевен разноски в общ
размер на 130,08 лева.
Решението подлежи на обжалване пред ОС-Плевен в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
20