№ 21445
гр. София, 24.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 182 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:МИХАЕЛА КАСАБОВА-
ХРАНОВА
при участието на секретаря ВИКТОРИЯ С. ИВАНОВА ДОКОВА
като разгледа докладваното от МИХАЕЛА КАСАБОВА-ХРАНОВА
Гражданско дело № 20251110127809 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба на Т. Х. М. срещу „Ф. Б.“ ЕООД, с която са
предявени искове за признаване на установено в отношенията между страните, че
сключеният между тях Договор за предоставяне на потребителски кредит №
1210346/04.11.2022 г. е нищожен.
В исковата молба се твърди, че на 04.11.2022 г. между ищеца и ответника е
сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1210346 /по отношение
на който било посочено, че е приложен реда по ЗПФУР/, по силата на който
ответникът е предоставил в заем на ищеца сумата от 4000 лева, при годишен процент
на разходите /ГПР/ в размер на 49,66 %. В чл. 5 от договора било уговорено, че същият
се обезпечава с поръчителство, предоставено от „М. Б.“ в полза на дружеството
ответник, но в договора не бил посочен размерът на възнаграждението за
предоставяне на гаранция и след усвояване на кредита ищецът установил, че освен
заемната сума е начислена и такса за поръчителство в размер на 4 040 лева. Поддържа,
че договорът не е подписан нито с квалифициран, нито с обикновен електронен
подпис, поради което е нищожен поради липса на съгласие. Твърди, че не е подписвал
договор за поръчителство. Излага съображения, че договорът за потребителски кредит
е нищожен поради липса на форма, недействителен на основание чл. 22 ЗПК вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК – поради това, че не е посочена методиката на изчисляване на ГПР,
а посочения ГПР не съответства на действително приложения в отношенията между
страните, тъй като не включва таксата за предоставяне на гаранция, а при включването
й в ГПР по договора, същият надхвърля законоустановения максимален размер по чл.
19, ал. 4 ЗПК. Поддържа, че посочването на по-нисък размер на ГПР представлява
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68г, ал. 4 ЗЗП вр. чл. 68д, ал. 1
ЗЗП и не позволява на потребителя да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора, поради което целият договор следва да бъде обявен за
нищожен. Моли за уважаване на иска. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, с
който оспорва предявения иск. Поддържа, че не е пасивно материалноправно
1
легитимиран да отговоря по предявения иск за прогласяване нищожността на договора
за гаранция, тъй като страни по договора за поръчителство са единствено ищеца и „М.
Б.“. Оспорва твърденията на ищеца, че сключването на договор за поръчителство с „М.
Б.“ е условие за сключване на договора за потребителски кредит и твърди, че ищецът
сам е избрал „М. Б.“ като поръчител след като е получил информация, че за сключване
на договор за кредит „Ф. Б.“ ЕООД изисква поръчителство, поради което, ответникът
не е въвел в заблуждение ищеца. Поддържа, че обезпечението е резултата от оценка
кредитоспособността по закон, а ответникът е представил необходимата информация
за ГПР и условията, като ищецът е имал време да избере обезпечение и правото да се
откаже от договора, но не е упражнил това свое право. Моли за отхвърляне на иска.
Претендира разноски.
Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на първоинстанционното
производство доказателства и при съобразяване становищата на страните, съдът
приема за установено от фактическа страна следното:
С окончателният доклад по делото са приети за безспорни между страните и
ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между страните на 04.11.2022 г. е
сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1210346, по силата на
който ответникът е предоставил в заем на ищеца сумата от 4000 лева, като за
обезпечаване на вземанията на ответника е сключен договор за поръчителство с „М.
Б.“.
Не е спорно между страните, а и от ангажираните по делото писмени
доказателства се установява, че договорът е сключен при ГПР 49,66 %, като същият е
следвало да възстанови на заемателя сумата от 5400 лв., включваща главница и 1400
лв. възнаградителна лихва за срок от 18 месеца. Договорът е обезпечен с договор за
гаранция, сключен с Multitude Bank, което е изрично договорено в клаузата на чл. 5 от
договора за кредит. Представен е и погасителен план към договора за кредит, съгласно
който първата вноска е дължима на 04.12.2022 г., а последната на 27.04.2024 г.
По делото е представен и стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити, който касае друг кредит, за друг период и
параметри на заетата сума. Ответникът е бил задължен по реда на чл. 190 ГПК да
представи по делото екземпляр от предоставения на ищеца СЕФ по конкретното
кредитно правоотношение, като е бил предупреден по реда на чл. 161 ГПК за
последиците при непредоставяне на същия.
Не е спорно между страните, а и от представения от ответника договор за
гаранция (поръчителство), ведно с приложен погасителен план към него, сключен
между ищеца и Multitude Bank, подписан от ищеца на 05.11.2022 г. се установява, че
уговореното възнаграждение по този договор е в размер на 4040 лв., дължимо
разсрочено на 18 вноски с първа падежна дата 04.12.2022 г. и последна 27.04.2024 г.,
който договор служи като обезпечение на всички задължения на ищеца Т. М. по
Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1210346/04.11.2022г.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
За основателността на предявения главен иск с правно основание чл. 22 ЗПК вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл.26 , ал. 1, пр.1 ЗЗД, евентуално чл. 19, ал. 4 ЗПК в тежест
на ищеца е да докаже сключването на Договор за предоставяне на потребителски
кредит № 1210346/04.11.2022 г. с посоченото в исковата съдържание, както и че
същият е нищожен на сочените основания.
При доказване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да докаже
възраженията си, включително, че договорът, е действителен, че при сключването на
договора са били спазени особените изисквания на ЗПК, ЗЗП и ЗПФУР, както и че на
потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна
2
информация, за да бъде в състояние последният да прецени икономическите
последици от сключването на договора.
Предвид липсата на спор между страните, а и с представените по делото писмени
доказателства, беше доказано, че страните са обвързани от договор за потребителски
кредит, който несъмнено е потребителски – страни по него са потребител по смисъла
на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични
нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на
договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-
потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не
се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с
професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме,
че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън
професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото
договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла
на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закона
за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за
неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно. Процесният
договор е сключен по реда на ЗЕДЕУУ.
Формата за действителност на договора за потребителски кредит съгласно чл. 10,
ал. 1 ЗПК е писмена, като се счита за спазена ако документът е на хартиен или друг
траен носител, като по ясен и разбираем начин сочи клаузите, в два екземпляра по
един за всяка от страните по договора. Съгласно § 1, т. 10 ДР на ЗПК „траен носител“
е всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява, адресирана до него
информация по начин, който позволява лесното й използване за период от време,
съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който позволява
непромененото възпроизвеждане на съхранената информация. ЗПК допуска
сключването на договор за потребителски кредит от разстояние - по правилата на
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) – арг. от чл. 5, ал.
9 и ал. 13 ЗПК, какъвто е и настоящият. Договорът за потребителски кредит отговаря
на определението за финансова услуга по § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР. Съгласно § 1, т. 2
от ДР на ЗПФУР „средство за комуникация от разстояние“ е всяко средство, което
може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице
едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя. При сключване
на потребителски договор за кредит от разстояние доставчикът на услугата следва да
предостави на потребителя стандартния европейски формуляр съгласно приложение 2
на чл. 5 ЗПК. Съгласно чл. 3 ЗЕДЕУУ писмената форма на документ е спазена, ако е
съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление. Електронното
изявление е представено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа
несловесна информация (чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЕДЕУУ). Същото се счита за подписано при
условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ – за електронен подпис се счита всяка електронна
информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за
установяване на авторството му.
В случая, по делото е представен в писмен вид договора, сключен между
страните, като възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не
променя характеристиките му. Представеният по делото препис, заверен от страната, е
годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и за съдържанието
му (арг. от чл. 184, ал. 1 ГПК) още повече в хипотезата, в която е представен от по-
слабата страна. Преписът има значението на носител, обективиращ частни, подписани
от страните, документи, които съгласно чл. 180 ГПК се ползват с формална
доказателствена сила за авторството им.
3
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В чл. 19, ал. 1 ЗПК е
посочено, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Съгласно императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България
Съгласно легалните дефиниции в § 1, т. 1 и т. 2 ДР ЗПК, „Общ разход по кредита
за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия (т. 1); „Обща сума, дължима от потребителя“ е сборът
от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя (т. 2).
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Според чл. 22
ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.
2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
С оглед на установените факти съдът приема, че между страните е сключен
договор за предоставяне на потребителски кредит № 1210346/04.11.2022 г., с посочени
в исковата молба параметри, в това число и наличието на клаузата по чл. 5, ал. 1 от
договора.
Не веднъж СЕС е имал повод да тълкува смисъла на конкретни норми от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г.
относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), която е транспонирана в националното
право на Р България именно със ЗПК. Така в свое Решение от 16.07.2022 г. по дело C
686/19 СЕС отново разяснява, че „общи разходи по кредита за потребителя“ означава
всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове
разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които
са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни
премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за
услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при
предлаганите условия, а „обща сума, дължима от потребителя“ означава сборът от
общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. С оглед
разяснената по-горе дефиниция за общите разходи по кредита за потребителя по
смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, ГПР представлява
общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия
размер на кредита и, когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19,
параграф 2.
В конкретния случай, в процесния договор в ГПР не е включено допълнителното
плащане по договора за гаранция, която съгласно договора за гаранция възлиза на
4040 лв., което обстоятелство е безспорно между страните. С включването на тази
4
сума в ГПР, а тя според настоящия съдебен състав несъмнено следва да бъде включена
в него, тъй като е разход във връзка с предоставяне на кредита по смисъла на чл. 19,
ал. 1 ЗПК, същият ще надхвърли значително така определения в ДПК - 49,66 % размер
на ГПР. В тази връзка следва да се посочи, че разходите за поръчителството се дължат
едновременно с вноските по кредита, видно от приложените договори и погасителен
план, заемодателят и поръчителят са свързани лица. Необходимо е да се отбележи, че
съдът не кредитира защитната позиция на ответника, че ищецът е имал възможност за
избор на поръчител/гарант преди сключване на договора. Т. нар. „избор на гарант“ е
фиктивен и на практика не може да се осъществи при кандидатстване по интернет, а
предвид характера на кредита - бърз кредит, ако потребителят избере поръчителство от
трето физическо лице, а не на предложеното от кредитора свързано с него лице –М. Б.,
кредитът може да не бъде незабавно одобрен или въобще да не бъде одобрен.
Принципната възможност за избор на физическо лице, вместо предложеното
юридическо лице, е ограничена от оценката и одобрението на кредитодателя, поради
което на практика за потребителя не е осигурена реална алтернатива. Възможността за
ползване на професионален поръчител се явява обременителна, тъй като неизменно е
свързана с допълнителни разходи, а изборът е ограничен от факта, че гарантът е
предварително посочен от кредитора, видно от чл. 5, ал. 2 от договора.
Наред с горното и с оглед установените данни за свързаност на кредитодателя с
гаранта (имащи един и същ собственик на капитала Мултитюд СЕ, Малта) води до
единствен извод, че с предвиждане на „избор“ за сключване на възмездно
поръчителство с одобрено от заемодателя дружество – поръчител - не се цели
обезпечаване на договора, а оскъпяване на кредита с кумулиране на скрито
възнаграждение под формата на „възнаграждение“ за поръчител, свързан с кредитора.
При тези данни за съда липсват каквито и да било съмнения, че сключването на
договор за поръчителство е условие за сключването на договора за заем и усвояването
му. Въз основа на всичко изложено, съдът намира, че дължимото възнаграждение за
поръчителство следва да бъде включено като разход по кредита при изчисляването на
ГПР, както и да бъде отразено при посочване на общата сума, дължима от
потребителя. В случая това не е сторено, като видно от информацията, посочена в чл.
3 от договора общата сума, дължима от заемателя е в размер на 5400 лв. и се състои от
размера на заемната сума и размера на възнаградителната лихва за целия срок на
договора и е изчислена към момента на неговото сключване, следователно в нея не е
включено възнаграждението по гаранционната сделка. Този разход не е взет предвид и
при посочване размера на годишния процент на разходите, видно от разпоредбата на
чл.4 от договора, а при допълнително въвеждане на дължимото възнаграждение по
договора за предоставяне на поръчителство при изчисляване на ГПР, наред с
уговорената лихва и съобразено с размера на кредита и неговия срок, размерът на ГПР
многократно надвишава размера, посочен в договора. Възнаграждението по договора
за поръчителство е в размер на 4040 лева, т.е. надхвърля размера на предоставената в
заем сума. Въз основа на гореизложеното съдът приема, че уговореното
възнаграждение за предоставеното поръчителство представлява разход по договора за
кредит, водещ до увеличаването на общия размер на дълга, който разход следва да
бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите (ГПР). (В този
смисъл са и дадените тълкувания в задължителното за прилагане Решение от
13.03.2025 г. на СЕС по дело C‑337/23).
При това положение се налага изводът, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не е отразен
действителният процент на ГПР. Годишният процент на разходите е част от
същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно
крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След
5
като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия
размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
В настоящия случай в договорът е посочен ГПР 49,66 %, който не съответства на
действителния размер на разходи по кредитното правоотношение. При това положение
се налага изводът, че договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не е отразен действителният процент на
ГПР. Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че процесният
договор за предоставяне на потребителски кредит № 1210346/04.11.2022 г. се явява
недействителен по смисъл на чл. 22 ЗПК, поради което доводите на ответника в
обратен смисъл се явяват изцяло неоснователни.
Настоящият съдебен състав намира за недоказано възражението на ответника, че
ищецът е бил информиран за дължимите такси, както и че е получил преддоговорна
информация, доколкото по делото не са ангажирани доказателства в тази връзка.
Последното е така, тъй като представеният от ответника СЕФ е неотносим към
процесното кредитно правоотношение и с оглед зачитане правните последици по чл.
161 ГПК, за които ответникът е бил предупреден съдът намира, че до ищеца не е била
сведена необходимата информация за дължимите суми, респективно процесните
клаузи да са били индивидуално уговорени.
Предвид горното предявеният иск за прогласяване нищожността на процесния
договор за кредит е основателен на заявеното главно основание, поради противоречие
с императивна правна норма – чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК.
По разноските:
С оглед изхода на спора разноски се дължат на ищеца на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК. Същият е извършил разноски в размер на 272 лева за заплатена държавна
такса и за съдебно удостоверение. Ищецът претендира и разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 1200 лева с ДДС, като ангажира доказателства и за
неговото заплащане, съгласно приложения договор за правна защита, издадена фактура
от 30.10.2025 г. и фискален бон. В полза на ищеца следва да бъдат присъдени разноски
в размер общо на 1472 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Т. Х. М., ЕГН **********, с адрес в гр. .....,
срещу „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление в гр. .........
иск с правно основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК нищожността на Договор за
предоставяне на потребителски кредит № 1210346/04.11.2022 г., сключен между
страните, поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК *******, да заплати на Т. Х. М., ЕГН **********,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 1472 лева, представляваща сторени
по делото съдебни разноски.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6