Решение по дело №301/2025 на Административен съд - Плевен

Производството е по чл.208 и сл АПК вр. чл.63в от ЗАНН.

Образувано е въз основа на касационна жалба от „КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ“ ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: [улица], ет.5, представлявано от управителя Н. П. П., чрез юрк. Ц. Б., против Решение № 49/24.01.2025 г. по АНД № 2316/2024 г. по описа на РС- Плевен, с което е потвърдено Наказателно постановление № Р-006225/14.11.2024г., издадено от Председателя на Комисията за защита на потребителите (КЗП), с което на дружеството на основание чл. 45 от ЗПК е наложена имуществена санкция в размер на 3 000 лева за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 20 от ЗПК. Твърди се, че съдебното решение е неправилно поради нарушаване на материалния закон и съдопроизводствените правила. Сочи се, че констатациите относно наличие на незаконосъобразни и завишени стойности на ГПР и ГЛП в процесиите договори не са подкрепени от действащата нормативна уредба и от събраните доказателства по делото. Твърди се, че неправилно PC-Плевен приема, че неустойката за неизпълнение на договорно задължение следва да бъде включена в ГПР, игнорирайки чл. 19 ал.3 т. 1 от ЗПК. Сочи се, че е налице неправилно прилагане на закона - касационно основание съгласно чл. 348 ал. 1, т. 1 НПК. Твърди се, че неустойка се дължи при неизпълнение на кое да е задължение, поето от кредитополучателя по договора за потребителски кредит, като в случая това задължение е да предостави обезпечение, без поемането на което задължение договорът не би бил сключен, след надлежно извършена оценка на кредитоспособността му от кредитора. Твърди се, че неустойката представлява разход в тежест на потребителя и при неизпълнение на негово задължение по договора за потребителски кредит, като по силата на чл. 19 ал. 3, т.1 от ЗПК нейния размер не се включва при изчисляване на размера на ГПР. Посочва се, че при липса дори на една от законоустановените предпоставки даден разход да бъде включен в обшия разход но кредита, отпада основанието този разход да бъде взет предвид при изчисляване на годишния процент на разходите. Цитира в този смисъл Решение № 10918/15.10.2024г. по адм.дело № 7207/24г. на ВАС VII отд. Твърди, че законодателят не само, че не изисква включването на подобен вид разходи при изчисляването на ГПР, но и изрично ги изключва. Сочи че, кредиторът е посочил в чл.3, ал.2 от процесиите договори, че ГПР е определен в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 2 ЗПК съгласно формулата по Приложение № 1 към ЗПК и включва единствено договорената между страните възнаградителна лихва. Твърди се, че както административният орган, така и съдът предполагат какъв би бил ГПР, ако неустойката бе включена в изчислението, вместо да се приеме, че по делото не е доказано че действително ГПР надвишава законоустановените размери. Твърди се, че този доказателствен факт е в тежест на КЗП, а PC-Плевен незаконосъобразно не констатирал липсата на доказателства относно размера на ГПР и неправилно е потвърдил издаденото НП. Посочва се още в касационната жалба, че без да са събрани доказателства в хода на извършената проверка от административния орган и в хода на съдебното производство, съдът приема, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърлил изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение. Счита, че е допуснато съществено нарушение, предвид ненадлежното изясняване на фактите и обстоятелствата от значение за случая в нарушение на чл. 7, ал. 2 от АПК и като краен резултат - неправилно приложение на материалния закон. На следващо място се посочва се в касационната жалба, че съдът не е обсъдил възражението на жалбоподателя за задължението му да не включва разходи от този вид в ГПР, както и неправилно приел, че единственият съобразен разход по договора за кредит към момента на сключването му е възнаградителната лихва. Твърди се, че кредиторът няма как да предположи дали ще има разходи, които ще възникнат допълнително. Твърди си, че КЗП не е доказала кои разходи по кредита следва да бъдат предвидени от кредитора в момента на сключване на договора за кредит, а съдът не е назначил вещо лице, което да установи какъв е действителният размер на ГПР и ГЛП. По отношение на нарушението по чл. 11 т. 20 от ЗПК, касаторът счита, че са спазени изискванията на закона. Твърди се, че въззивният съд не е извършил пълна оценка на доказателствата по делото, както и е направил бланкетни констатации, което обуславя отмяна на решението на PC-Плевен и връщането на делото за ново разглеждане, тъй като е нарушено правото на зашита на дружеството. Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени Решение с № 49/24.01.2025 г. по АНД№ 2316/2024 г. по описа на PC-Плевен. Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение.

В съдебно заседание касаторът - „КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ“ ООД, редовно призован, не се представлява. Депозирано е становище с вх.№ 3107/25г., в което се поддържа касационната жалба и се иска от съда да отмени обжалваното Решение с № 49/24.01.2025 г. по АНД№ 2316/2024 г. по описа на PC-Плевен и НП № 006225/14.11.2024г., издадено от КДП-Русе.Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение във възивната и касационната инстанция в размер на 300 лв. за всяка инстанция.

Ответникът – Председателят на Комисията за защита на потребителите, редовно призован, не се явява. Депозирано е писмено становище от юрисконсулт Р. М., в което се взема становище за неоснователност на жалбата. Иска се от съда да остави в сила решението на ПлРС. Прави възражение за прекомерност на претендираните от касатора разноски за адвокатско възнаграждение. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв.

Представителят на Окръжна прокуратура-Плевен взема становище правилност и законосъобразност на решението на ПлРС, като моли съда да го потвърди.

Настоящият касационен състав на Административен съд – Плевен, като прецени допустимостта и основателността на касационната жалба, доводите на страните, както и след служебна проверка на основание чл.218, ал.2 АПК за валидност, допустимост и съответствие на решението с материалния закон, въз основа на установените факти, приема следното от правна страна:

Касационната жалба е подадена в срока по чл.211, ал.1 от надлежна страна и затова е процесуално ДОПУСТИМА.

Разгледана по същество, жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Предмет на оспорване пред АС-Плевен е Решение с № 49/24.01.2025 г. по АНД№ 2316/2024 г. по описа на PC-Плевен, с което е потвърдено Наказателно постановление № Р-006225/14.11.2024г., издадено от Председателя на КЗП, с което на „КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ“ ООД на основание чл. 45 от ЗПК е наложена имуществена санкция в размер на 3 000 лева за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 20 от ЗПК.

РС-Плевен установил от доказателствата по делото, че на 12.06.2024г. длъжностни лица на КЗП извършили проверка във финансов център „Кеш Пойнт“ с адрес: гр. Плевен, община Плевен, област Плевен, [улица], стопанисван от търговеца „Кеш Пойнт България“ ООД. В хода на проверката бил съставен констативен протокол № К-2739955/12.06.2024г. Проверени били договор за потребителски кредит № 1086687 към искане № 9379120 от 05.06.2024г. и № 1088254 към искане № 9380731 от 10.06.2024г. с приложени към тях стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити за всеки договор и погасителен план. В договор №1088254 от 10.06.2024г., част III. „Разходи по кредита“ в т.4.4., проверяващите установили, че вписано, че при непредоставяне на обезпечение, отговарящо на изискванията по чл.5 от договора, се начислява неустойка в размер на 538.58 лв. към договор № 1088254/10.06.24г. В чл.5, ал.1 от договора било посочено, че страните се споразумяват договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно от посочените по-долу обезпечения: 1/безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва; 2/поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на определени условия (при един поръчител - осигурителният доход следва да е в размер на не по-малко от 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; при двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях следва да е в размер на не по-малко от 4 пъти минималната работна заплата за страната; да не са поръчители по други договори за кредит, сключени е кредитора; да не са кредитополучатели по договори за кредит, сключени с кредитора, по които е налице неизпълнение; да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответен документ, удостоверяващ размера на получавания от тях доход.

В чл.5, ал.2 от договора било посочено и обстоятелството, че кредитополучателят ще предостави обезпечението в срок до 3 дни от сключване на договора. Кредитополучателят декларирал, че му е известно и се счита за уведомен, че ако не предостави договореното в чл.5 от настоящия договор обезпечение в тридневен срок от сключването му или предоставеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в настоящия договор за кредит, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 538,58 лв. съгласно чл. 11, ал.2 страните се уговорили дължимата неустойка да бъде заплатена разсрочено - съобразно посочения в Приложение I към настоящия договор за кредит начин.

Проверяващите установили при проверка на всички договори през процесния период, че крадитополучателите не са предоставили обезпечение и им е начислена неустойка.

При проверката било установено, че за периода 01.10.2023г.-12.06.2024г. в офиса били сключени общо 557 бр. договори за потребителски кредит. Приложена е разпечатка от системата на кредитора.

Съдът приел, че в сключения договор за паричен заем е налице несъответствие между посочения по договора ГПР и този, който реално се получава след прибавяне на неустойката по чл.11, ал.1 от договора, която е в размер на 538,58 лева общо. Счел, че неустойката се дължи след сключване на договора и предоставяне на заемната сума, като процесния договор е сключен в противоречие с глава четвърта от ЗПК, където е уредено задължението на кредитора преди сключването на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. Съобразил Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити изискваща кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин. Приел, че посоченият в договора ГПР 64,23% е неверен, тъй като ако беше включена посочената в договора неустойка в размер на 538,58 лв., размерът му многократно би надхвърлил максимално допустимия по закон. Счел, че неустойката е предвидена за неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение на кредита чрез поръчители, като е въведен изключително кратък срок за представяне на тези обезпечения - в тридневен срок от сключване на договора, както и са въведени редица сложни условия, на които да отговарят поръчителите, в голямата си част несъобразени с конкретния размер на предоставения кредит. При съобразяване на тези характеристики приел, че неустойката не служи за обезпечение, обезщетение и санкция при неизпълнение на договорните задължения. Този извод обосновал въз основа на обстоятелството, че на кредитополучателя е отпуснат кредит в размер на 700 лв., а уговорената и начислена неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне па обезпечение е в размер 538,58 лв., т. е. в размер доближаващ главницата по кредита. Освен това неустойката се начислява еднократно и за неизпълнение на непарично задължение /компенсаторна неустойка/ т. е. неустойката не е уговорена за забава за неизпълнение на вноските по кредита и за периода на неизпълнението, поради което на практика неустойка се дължи и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски. Отчел, че основното задължение на длъжника по договора за кредит е да върне предоставените му в заем парични средства, да заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по събирането на задължението, но с тази неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с неустойката не се осъществява обезщетителната й функция. Липсва и обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка. Приел, че с въведеното задължение за представяне на обезпечение кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърлил изцяло в тежест на последния последиците се изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчители не е определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите са утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, като по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели да създаде предпоставки за начисляване на неустойката, като в погасителния план освен периодичните вноски са включени и вноски с неустойка, т. е. води до оскъпяване на кредита. Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора за заем задължение на длъжника, което не е свързано с изпълнение на основното задължение на длъжника по договора, а възникващ впоследствие от липса на обезпечение чрез поръчителство.

Съдът приел за неверен посочения в договора ГПР е и неверен. Уговорената неустойка е в размер на 538,58 лева, която сума доближава размера на отпуснатия кредит и представлява около 77% от размера на предоставения кредит. Приел, че това възнаграждение представлява втора, скрита възнаградителна лихва, която в нарушение на чл. 19, ал. 1 от ЗПК не е включена в годишния процент на разходите, нито в годишния лихвен процент. Ако тази сума беше включена в годишния процент на разходите, то заедно с фиксираната лихва, общият размер на ГПР би надхвърлил размера по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Невключването на размера на неустойката в ГПР по кредита, при условие, че е дължимо на кредитора и с включено в погасителния план по договора, води до това, че има разлика между формално посочения и действително прилагания размер. Ето защо приел, че посоченият в договора ГПР от 64,23 % е неточен и заблуждава потребителя, тъй като размерът на неустойката - 538,58 лв., следва да се включи в ГПР, съобразно нормата на чл.19, ал.1 от ЗПК. Обосновал извод, че невключването на неустойката в размера на ГПР води до това, че има разлика между посочения и действително прилагания, което по същество е непосочване на ГПР по кредита в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, както и че кредиторът е нарушил разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т.20 от Закона за потребителския кредит.

Горната фактическа обстановка съдът приел за установена въз основа на писмените доказателства, като и гласните такива, съдържащи се в показанията на свидетелите С. Н. Н. и И. А. Б..

Съдът приел, че производството е проведено без нарушаване на процесуалните правила, визирани в ЗАНН, от категорията на съществените такива, даващи основание за отмяна на НП. АУАН е изготвен от длъжностно лице със съответните компетенции, съдържа необходимите реквизити, лимитирано изброени в чл. 42 от ЗАНН и е надлежно предявен. НП-то е издадено от компетентен орган, отговаря на изискванията на чл.57 от ЗАНН и е надлежно връчен. Даденото фактическо описание на административните нарушения, на обстоятелствата, при които са осъществени от жалбоподателя, място на извършването им и на основата на какви доказателства е законосъобразно. Фактическата обстановка и правната квалификация са еднакво отразени в АУАН и НП.

Счел, че по делото са налице категорични и безспорни доказателства, че дружеството-жалбоподател при осъществяване на своята дейност е нарушил забраната, визирана в чл.11, ал.1, т.10 и т.20 от ЗКП. Констатираното нарушение приел, че не е маловажно, за да бъде приложена разпоредбата на чл.28, б.“а“ от ЗАНН, с оглед степента на засегнатост на голям брой потребители и на възможните за тях вредни последици. Съобразил, че нарушението е извършено за първи път, но обществената му опасност не е незначителнапредвид, че със същото се накърняват и застрашават значими обществени интереси като правата на потребителите, поради което. Отчел изискванията на чл.27, ал.1-3 от ЗАНН, като е преценил степента на нарушението, характера и размера на настъпилите вредни последици от него, а определената санкция в минимален размер счел, че ще спомогне в най-пълна стенен да се изпълнят целите на административното наказание по смисъла чл.12 от ЗАНН.

По тези съображения съдът потвърдил НП № Р-006225/14.11.2024г., издадено от Председателя на КЗП.

Настоящият касационен състав, приема, че оспорения съдебен акт е валиден и допустим, постановен в съответствие с материалния закон, поради което не са налице пороци на решението, съставляващи касационни основания по смисъла на чл.348 от НПК, които да водят до неговата отмяна и като правилен, следва да остане в сила.

При извършената на основание чл.218, ал.1 АПК вр. чл.63в от ЗАНН проверка не се установи наличието на пороци, засягащи валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт. РС-Плевен е проявил процесуална активност и е събрал по предвиденият в НПК процесуален ред относимите към спора писмени доказателства, както и веществени доказателствени средства, с помощта на които е установил обективната действителност по случая. Приетата от съда фактическа обстановка, подробно изложена в мотивите на решението, съответства на събраните по делото доказателства. При изготвяне на съдебното решение РС Плевен е изпълнил процесуалното си задължение, произтичащо от чл. 339 от НПК, да изложи ясни, точни, изчерпателни и законосъобразни мотиви по всички основни фактически и правни въпроси, поставени за разрешаване пред инстанцията. Съдът е аргументирал правни изводи относно наведените възраженията от страна на пълномощника на жалбоподателя, които се споделят от касационния състав.

Настоящата инстанция споделя изводите ПлРС относно липсата на съществени процесуални нарушения в административнонаказателното производство при издаването на АУАН и НП. В чл.41, ал.1 от ЗПК в него изрично е регламентирано правомощието на КЗП да осъществява контрол по ЗПК. Същевременно в ал.2 ЗПК изрично е регламентирано, че не всяко длъжностно лице от КЗП има правомощието да извършва контрол по изпълнение на закона, а само това, което председателят на КЗП изрично е оправомощил. В конкретния случай АУАН и НП-то са издадени от оправомощени за това длъжностни лица, в рамките на компетентността им, определена с чл.233, ал.1 и ал.2 от ЗЗП. В тази насока е представената заповед № 358ЛС/22.04.2015г. на Председателя на КЗП.

АУАН и НП са издадени при съобразяване на сроковете по чл.34 от ЗАНН и отговарят на изискванията относно формата и съдържанието им, установени в разпоредбите на чл.42, ал.1 съответно чл.57 от ЗАНН. Отразената в акта фактическа обстановка е намерила съответното изражение и в издаденото НП. Актът и НП-то са редовно връчени на дружеството жалбоподател.

Неоснователно е възражението на „КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ“ ООД, че т.нар. „неустойка“ не следва да се отчита при определяне на годишния процент на разходите.

Съгласно регламентацията на ГПР в чл.3 „ж“, „з“,„и“ и „л“ и чл. 19 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година, последно изменение от 30.12.2023г., относно договорите за потребителски кредити, европейският законодател прави разлика между „общи разходи по кредита за потребителя“ (всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия), „обща сума, дължима от потребителя“ (сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя;) и „общ размер на кредита“ (горната граница или общата сума, предоставена по договора за кредит), както и дава легална дефиниция на „годишен процент на разходите“ - общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19, параграф 2.

За да осигури по-високо равнище на защита на потребителя, законодателят на Съюза възприема в член 3, буква ж) от посочената директива разширително определение на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, което обхваща всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи (решение от 26 март 2020 г., Mikrokasa и Revenue Niestandaryzowany Sekurytyzacyjny Fundusz Inwestycyjny Zamknity, С -779, т.39).

Установената с директивата система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, по-специално от гледна точка на степента на информираност, поради което изискването за прозрачност трябва да се тълкува разширително, като налагащо не само съответната клауза да бъде разбираема за потребителя от граматическа гледна точка, но и този потребител да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици (вж. в този смисъл решение от 3 март 2020 г., Gmez del Moral Guasch, С -125/18, т. 50).

За да се изпълни задължението за прозрачност обаче, е необходимо естеството на действително предоставените услуги да може разумно да се разбере или да се изведе въз основа на договора като цяло. Освен това потребителят трябва да може да провери дали няма припокриване на различните извършени разходи или на услугите, които се заплащат с тях (решение от 3 октомври 2019 г., Kiss и CIB Bank, С 621/17, т.43).

За да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в Общността.

Гореизложеното обуславя извод, че за да разбере потребителят напълно задълженията си за плащане и икономическите последици от клаузите, предвиждащи тези разходи, последният следва да бъде уведомен за всички разходи на кредитора, вкл. комисионна, неустойка или заплащане на допълнителни услуги, които са иманентно свързани с основния предмет на договора, относими към определянето на общите разходи по кредита на потребителя и същите следва да бъдат включени в ГПР-то. В тази насока е и т.57 от решение на СЕС по дело С 348/14г., според което кредитополучателят следва да разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му.

С договора за кредит кредитодателят се задължава основно да предостави на разположение на кредитополучателя определена парична сума, а последният от своя страна основно се задължава да възстанови същата, поначало с лихви, съгласно предвидения за целта график. Основните престации по този договор при това положение са свързани с парична сума, която трябва да се определи в уговорената за предоставяне и възстановяване валута. В конкретния случай, с оглед на естеството, клаузите и общата структура на разглеждания договор за кредит, както и на фактическия и правен контекст, в който той се вписва, въпросните клаузи за т.нар „неустойка“ се отнасят до престации, които представляват съществен елемент от този договор. Анализът на нормите на чл.5, ал.1 и ал.2, чл.6 и чл.11 от договора сочи, че по същество т.нар „неустойка“ съставлява прикрит разход по кредита, целящ въвеждане на още един източник на доход на икономически по - силната страна, а като краен резултат води до оскъпяване на кредита. Този извод се обуславя от включването на плащането на разхода по сметка на кредитора в погасителния план на кредита, предварителното одобрение на поръчител – гарант от жалбоподателя, едновременното сключване и уведомяването на потребителя от жалбоподателя за оставащия размер и при неизпълнение. Изброеното обуславя извод, че реално не се касае за допълнителна услуга. Посоченият в чл. 3, ал.1 т. 5 от договора ГПР от 64,23 % нараства допълнително с размера на неустойката по чл. 3, ал. 2 от договора. Включена по този начин в договора, тази неустойка по същество е добавък към възнаградителната лихва на търговеца и го обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на кредитора. Нормално, както разходите на търговеца, така и печалбата му, бе следвало да са включени в посочения в договора ГЛП от 51%. Именно възнаградителната договорна лихва обхваща печалбата на търговеца, но в случая съдът намира, че клаузата за неустойка от договора въвежда още източник на доход на дружеството. От една страна, неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението, тъй като е почти съизмерима с предоставената сума по кредита, а месечният размер е повече от 10 пъти по-голям от дължимата сума за съответния период. Не става ясно и по какъв начин кредиторът е определил размера на причинените му вреди от неизпълнение на задължението на кредитополучателя в 3 дневен срок да осигури поръчител/и на кредита изначално към датата на сключване на договора.

Следва да се отбележи и че съгласно разпоредбата на чл. 33, ал.1 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право единствено и само само на лихва върху платената в срок сума за времето на забавата, а по ал. 2 – само законната лихва. Независимо от произхода на сумата за неустойка, която в случая е договорна, законодателят е разпоредил, че тя не се следва в случай на сключен потребителски кредит, какъвто несъмнено е и настоящия. Изискване на обезпечение на задължение с поемане на поръчителство от физическо лице, което да отговаря на определени изисквания създаващи значителни затруднения за изпълнението им, противоречи и на принципа на добросъвестността и цели да създаде предпоставки именно за начисляване на неустойката от договора. Последното обуславя извод, че неустойката се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция, както правилно е приел и РС.

Именно по тези съображения съдът намира, че се касае не за допълнителна услуга, а за прикрит разход който потребителят заплаща във връзка с договора за кредит. Това от своя страна означава, че този разход (възнаграждение за поръчител – гарант) попада в приложното поле на пар.1 т.1 от ДР на ЗПК и чл.3 б."ж" от директива 2008/48/ЕО, при което следва да се включи в ГПР по кредита. Като не е отразен разходът за „неустойка“ в договора за кредит, по същество потребителят не е уведомен за реалния ГПР.

С оглед на горното, настоящият касационен състав приема, че деянието на дружеството съставлява административно нарушение на чл.11, ал.1 т.10 и т.20 от ЗПК, тъй като кредитополучателят не е уведомен за годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, както и за размера на лихвения процент на ден, поради което правилно е ангажирана административно наказателната отговорност на дружеството.

При този изход на делото на основание чл.63д, ал.3 ЗАНН вр. чл.24 пр.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ в полза на ответника следва да се присъди претендираната сума в размер на 150 лв. юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Водим от горното и на основание чл.63в от ЗАНН и чл.221, ал.2 пр.1 от АПК, Административен съд – Плевен, трети касационен състав,

Оставя в сила Решение № 49/24.01.2025 г. по АНД № 2316/2024 г. по описа на РС- Плевен.

Осъжда „КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ“ ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: [улица], ет.5, представлявано от управителя Н. П. П., да заплати на Комисията за защита на потребителите, сумата от 150 (сто и петдесет) лева за юрисконсултско възнаграждение.

Решението е окончателно.

Препис от решението да се изпрати на страните и на Окръжна прокуратура – Плевен.