Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
гр. София, 21.12.2018
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, IV-д състав, в публично заседание на тринадесети ноември две хиляди
и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
Мл. с-я ПАВЕЛ ПАНОВ
при секретаря Поля Георгиева, като разгледа
докладваното от мл. съдия Павел Панов в.гр.дело № 6421 по описа за 2018 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 57145 от 09.03.2017 г. по гр.д.№ 60092/2012г. по описа на СРС, 73 с-в, ответникът ЗАД Е.АД с ЕИК ********и адрес в гр.София, бул.********е осъден да плати на ищеца И. ООД с ЕИК ********и седалище и адрес на управление *** и съдебен адрес ***, следните суми:
- на осн. чл.208, ал.1 КЗ (отм.), вр. чл.99, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД - 15417,00 лв., представляваща застрахователно обезщетение за настъпилото застрахователно събитие от 13.8.2011 г., по договор за застраховка - полица №**********/00 г. между И.Б.ЗЕАД с ЕИК ********АД и БМ Л.АД с ЕИК********, вземанията по който са прехвърлени от застрахования на ищеца с договор за цесия от 8.10.2012 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 15.12.2012 г., до изплащане на сумата;
- на осн. чл.86, ал.1 ЗЗД - 1509,99 лв. - обезщетение за забава за плащане на сумата по чл.208, ал.1 КЗ (отм.), вр. чл.99, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД за периода 4.1.2012 - 15.12.2012 г. , като е отхвърлен частично иска по чл.208, ал.1 КЗ (отм.), вр. чл.79, ал.1 ЗЗД - само за разликата от уважената част до пълния предявен размер от 20000,00 лв., както и частично искът по чл.86, ал.1 ЗЗД - само за разликата от уважената част до пълния предявен размер от 1935,00 лв.
Срещу решението е
подадена въззивна жалба от Застрахователно дружество „Е.“ АД. Наведени са оплаквания
за неправилност на първоинстанционното решение поради противоречие с
материалния закон и процесуалните правила. Твърди се, че СРС не е обсъдил
направените в отговора на исковата молба възражения за недопустимост на
предявения иск поради нищожност на договора за цесия между ищеца и „БМ Л.“ АД.
Поддържа, че неправилно съдът е възприел доказателствата по делото и приетата
СТЕ. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от
въззиваемата страна „И.“ ООД, с който се оспорва въззивната жалба. Излагат се
подробни съображения за правилност на първоинстанционното решение. Претендира
разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и във връзка с изтъкнатите от страните доводи, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск по чл.226 от КЗ /отм/, обективно кумулативно съединен с иск по чл.86 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми във връзка с правилността на решението.
Неоснователно е възражението на въззивника, че договорът за
цесия е нищожен, като се твърди невъзможен предмет и липса на основание. Съдът
намира, че договорът за цесия не страда от порок. Основанието на договора представлява
неговата кауза, типичната цел, която страните искат да постигнат със
сключването на договора. В конкретния случай целта е да се прехвърли едно
вземане срещу насрещна престация. Тази цел е напълно възможна, реална, не
противоречи на закона и е легитимна. Следва да се прави разлика между основание
за сключване на договор и мотивите за встъпване в съглашението. Последните са
обстоятелства, които са били в състояние да формират у договарящата страна
решението ѝ да сключи сделката. Безспорно те са ирелевантни за
порочността на договора или нейната липса. От значение е само, че съществува
кауза на договора. Не намира опора в доказателствата по делото и твърдението,
че договорът има невъзможен предмет. Невъзможният
предмет представлява невъзможен резултат, невъзможност на това, към което
страните са насочили усилията си. За да е налице това основание за нищожност
на сделката, трябва липсата на предмет да предхожда или да съвпада със
сключването на сделката. Предметът на сделката се свързва с обекта на
правоотношението,
към което е
насочено поведението на страните по сделката. Предмет на сделката са вещи,
действия, бездействия, нематериални правни и имуществени блага. Предмет трябва
да има всяка сделка. За да е налице сделка, страните трябва да са постигнали
съгласие по нейния предмет. Ако към момента на постигне на съгласието,
предметът е фактически или правно невъзможен, сделката е нищожна поради
невъзможен предмет. Фактическата невъзможност на предмета означава, че той не съществува
в реалната действителност при сключване на сделката и не може да възникне
според природните закони и с оглед нивото на развитие на науката, техниката и
технологиите към момента на сделката, както и ако предметът е индивидуално
определена вещ и тя е погинала преди постигане на съгласието. Налице е начална
невъзможност на предмета. Правната невъзможност на предмета означава, че за
неговото възникване или за разпореждането с него съществува непреодолима правна
пречка. Правната пречка може да се изразява в нормативно уредени забрани за
извършване на сделката или ограничения за обособяването на обекта - Тълкувателно
Решение 3/2014 от 28 юни 2016 год. В случая предмет на сделката е вземането на
цедента, в качеството му на застрахован, към застрахователя. Това вземане е
възникнало, доколкото застрахователното събитие е настъпило преди договора за
цесия, бил е уведомен застрахователят и за него е възникнало задължението да
заплати застрахователно обезщетение. Съдът намира, че към датата на сключване
на договора за цесия не е имало нито фактическа, нито правна невъзможност на предмета.
По същество, настоящият въззивен състав намира, че решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Не се спори между страните, а и се установява по данните от делото, че ищецът е Л.ополучател по договор с БМ Л.АД, по силата на който дружеството се е задължило да закупи и да предостави за ползване на И. ООД процесното МПС, а именно – бетон-помпа. Не се спори, че на 13.08.2011г. управителят на И. ООД, извършвайки маневра на заден ход, преобърнал застрахованото при праводатели на ответника МПС, при което му били нанесени щети. Не се спори и че застрахованият е изпълнил задължението си да уведоми застрахователя за настъпилото ПТП, както и останалите си задължения по закон и съобразно договора за застраховка „Каско“. Не се спори и че застрахователят е превел на собственика на вещта – БМ Л.АД 41 633, 15 лева обезщетение, като е приспаднал 1522,85 лева дължими вноски по договора за застраховка. Спорен се явява единствено методът, по който трябва да се изчисли дължимото обезщетение.
По делото е изготвена и приета САТЕ, която настоящият състав кредитира като обоснованата и безпристрастна, според която само цената на нови части за отремонтиране на застрахования автомобил е 41 942 евро без ДДС, към която цена следва да се прибави и 3700 евро транспорт от Италия без ДДС. Вещото лице е заключило, че стойността на автомобила към датата на ПТП е 43 000 евро и е установило, че в конркетния случай е налице тотална щета и е изчислило, приспадайки 30% от стойността на МПС запазени части, обезщетение в размер на 58 870 лева. Посочено е, че щетите по автомобила съответстват и са в причинна връзка с описания механизъм на ПТП. Изчислено е, че по методиката за определяне на обезщетение на застрахователя обезщетението възлиза на 45 871,42 лева.
Съгласно Решение № 209 от 30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 1069/2010 г., II т. о., ТК при настъпване на покрито от договора застрахователно събитие за застрахователя възниква задължение, съгласно чл. 208, ал. 1 КЗ, да заплати на застрахования уговореното застрахователно обезщетение в размер, определен по правилото на чл. 208, ал. 3 КЗ. Разпоредбата на чл. 208, ал. 3 КЗ предвижда, че обезщетението трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване на застрахователното събитие, като доказването на вредата е в тежест на застрахования. Обезщетението не може да надвишава действителната /при пълна увреда/ или възстановителната /при частична увреда/ стойност на застрахованото имущество, т.е. стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество /чл. 203, ал. 2 КЗ/, съответно стойността, необходима за възстановяване на имуществото в същия вид, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка /чл. 203, ал. 3 КЗ/. В този смисъл е и Решение №115 от .7.2009г. на ВКС по т.д. 627/2008 2 т.о. ТК.
В конкретния случай методиката, по която застрахователят претендира, че следва да се извърши изчисляването на застрахователното обезщетение, не отразява адекватно действителната стойност на причинените вреди по смисъла на чл.203 от КЗ. Определената от вещото лице стойност само на новите части от 41 942 евро съответства на обезщетителния характер на застрахователното правоотношение, адекватна е на стойността, необходима за ефективното отстраняване на вредите, причинени на ищеца в резултат на настъпилото ПТП, доколкото това е посочената от вещото лице пазарна цена за отремонтиране на застрахованото МПС. Съдът кредитира заключението в частта, в която е посочено, че е налице хипотезата на тотална щета, доколкото стойността на автомобила към датата на ПТП е била 43 000 евро, а стойността на новите части – 41 942 евро. Вещото лице правилно е съобразило, че следва от обезщетението да бъдат приспаднати 30% запазени части. Това разрешение кореспондира и с чл.20 ал.1 от Правилата за уреждане на претенции по застраховки „автокаско“, „гражданска отговорност на автомобилиста“ и „злополука на местата в МПС“ на застрахователя, както и с чл. 193 ал.3 от КЗ /отм/, според който тотална щета на моторно превозно средство е увреждане, при което стойността на разходите за необходимия ремонт надвишават 70 на сто от действителната му стойност.
Не следва да се приема възражението на въззивника, че обезщетението трябва да се изчисли по методиката на застрахователя, обективирана в чл.18 от Правилата за уреждане на претенции по застраховки „автокаско“, „гражданска отговорност на автомобилиста“ и „злополука на местата в МПС“, доколкото съгласно нея се прилага обезценка и овехтяване на частите, което би довело до заплащане на обезщетение, което не е достатъчно за възстановяване на имуществото в същия вид, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други.
Това разрешение кореспондира и с
практиката на ВКС, обективирана в решение № 79 от 2.07.2009 г. на ВКС по т. д.
№ 156/2009 г., I т. о., ТК,според което размерът на застрахователното
обезщетение се определя в рамките на договорената застрахователна стойност на
имуществото, съобразно доказания размер на претърпяната вследствие
застрахователното събитие вреда, който не може да надхвърля действителната
стойност на увреденото имущество, определено по пазарната му стойност. При
изчисляване размера на обезщетението не следва да се прилага коефициент за
овехтяване, тъй като последният е инкорпориран в самата застрахователна
стойност. В този смисъл и Решение № 6 от 2.02.2011 г. на ВКС по т. д. №
293/2010 г., I т. о., ТК.
Районният съд правилно е приел,
че следва да се изплати на ищеца сумата, получена като резултат от стойността
на МПС към датата на събитието, намалена с 30% за запазени части и намалена с
полученото вече обезщетение за настъпилото застрахователно събитие.
По отношение на иска по чл.86 от ЗЗД съдът намира, че правилно СРС е преценил изискуемостта на вземането, която е настъпила на 4.1.2012г. с оглед изпълнението на задълженията на застрахования по чл. 206 и чл.207 КЗ /отм/, като именно на тази дата е изтекъл срокът по чл.208 от КЗ /отм/. Правилно е съобразен е периодът, за който се дължи лихвата за забава, а именно – от изискуемостта до подаването на исковата молба. Доколкото изчисленията на СРС са правилно, настоящият състав препраща към мотивите на първоинстанционния съд във връзка с иска по чл.86 от ЗЗД на основание чл.272 от ГПК.
С оглед на обстоятелството, че правните изводи, до които въззивната инстанция е достигнала, съответстват на крайните правни съждения на първоинстанционния съд, решението следва да бъде потвърдено като правилно, включително и в частта за разноските, присъдени в полза на ищеца.
По разноските:
С оглед
изхода на делото въззиваемата страна има право на разноски, като е заявила в
молба от 9.11.2018г., че претендира адвокатско възнаграждение в размер на 1000
лева, чието плащане и уговаряне се доказва съгласно договор за правна защита и
съдействие, находящ се на лист 26 от делото. Доколкото са налице предпоставките
за присъждане на исканото възнаграждение, същото следва да бъде присъдено.
Доколкото
са предявени обективно кумулативно съединени искове, като първият е с цена
20 000 лева, а акцесорният с цена 1935 лева, то не е налице имущественият
критерий, визиран в чл.280 ал.3 т.1 от ГПК и следователно решението не подлежи
на обжалване. ВКС се произнесъл по приложното поле на касационното обжалване и
в частност по приложението на имуществения критерий, в свое Определение №303 от
29.06.2018г. по ч.т.д. 1394/2018г. 1 ТО, където е застъпена тезата, че цената
на всеки отделен иск следва да е над
установения в разпоредбата праг. В този смисъл решението на въззивния съд не
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд,
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 57145 от 09.03.2017 г. по гр.д.№ 60092/2012г. по описа на СРС, 73 с-в, включително и в частта за разноските.
ОСЪЖДА на основание чл.78 от ГПК ЗАД Е.АД с ЕИК ********, адрес в гр.София, бул.********да плати на И. ООД с ЕИК ********, седалище и адрес на управление *** и съдебен адрес *** сумата от 1000 лева – разноски пред въззивния съд.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.