РЕШЕНИЕ
№ 733
гр. Враца, 22.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВРАЦА, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Иван Цв. Иванов
при участието на секретаря Анита Людм. Мейцова
като разгледа докладваното от Иван Цв. Иванов Гражданско дело №
20241420101762 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството се движи по общия исков ред на чл. 124 и следващите от ГПК.
Образувано е по искова молба на И. Д. П. с ЕГН ********** и адрес гр. ********
срещу „Ай Ти Еф груп“ АД с ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр. София,
ул. „Сребърна“ № 16, бл. „Парк лейн офис център“, ет. 8, с която са предявени обективно
съединени искове, както следва: иск с правно основание чл. 26, ал. 1, хипотеза първа, втора
и трета от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 9а и 10 от
Закона за потребителския кредит (ЗПК) за установяване нищожността на договор за
потребителски кредит № 564368 от 05.05.2023 г. поради противоречие със закона-липса на
посочване на общата сума, дължима от потребителя, която е задължителен реквизит на
договора за потребителски кредит и липса на вписана методика за изчисление на
референтния лихвен процент, съгласно чл. 33а от ЗПК, евентуален иск за обявяване на
нищожност на клаузата, уговорена в чл. 4.3, част III от стандартния европейски формуляр
(СЕФ), представляващ неразделна част от договор за потребителски кредит № 564368 от
05.05.2023 г., предвиждаща заплащането на неустойка за непредоставяне на обезпечение,
като противоречаща на закона, евентуално на добрите нрави, евентуално като заобикаляща
закона и евентуално поради това, че е неравноправна клауза, както и кумулативно съединен
с всеки от установителните искове осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, хипотеза
първа от ЗЗД, във вр. с чл. 26, ал. 1, хипотеза първа, втора и трета от ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата 486,16 лева, представляваща недължимо платена сума
1
по договор за потребителски кредит № 564368 от 05.05.2023 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба – 03.06.2024 г. до окончателното плащане. Ищецът
претендира разноски.
Ищецът поддържа, че с ответника са сключили договор за потребителски кредит №
564368 от 05.05.2023 г., по силата на който му бил предоставен заем в размер на 5 000,00
лева. В чл. 8, част III от стандартния европейски формуляр, представляващ неразделна част
от договор за потребителски кредит № 564368 от 05.05.2023 г., страните се съгласили
договора за заем да бъде обезпечен с двама поръчители, които следва да отговарят на
определени изисквания или с банкова гаранция. Поради неизпълнение на това задължение,
на ищеца му била начислена неустойка в размер на 0,2200 % от сумата на усвоения кредит
за всеки ден без осигурено обезпечение. Поддържа, че е погасил цялото задължение по
договора за кредит в общ размер от 5 486,16 лева, както и че не дължи горницата в размер
на 10 367,18 лева, формирана като разлика между чистата сума по кредита в размер на
5 000,00 лева и общата сума по погасителния план в размер на 15 367,18 лева. Твърди, че
договорът е нищожен поради противоречието му с императивни разпоредби на ЗПК, тъй
като в същия не е посочен годишен процент на разходите (ГПР), респективно е посочен
единствено като процент без данните, послужили за неговото изчисляване, както и че
липсва ясно разписана методика за формиране на ГПР и евентуално твърди, че е посочен
грешен размер на ГПР, а действителният такъв надвишава нормативно установения в ЗПК
предел. Твърди, че задължението за обезпечаване на кредита е обвързано с толкова кратък
срок, че за страната е налице изначална невъзможност да изпълни това изискване, поради
което договорът е нищожен по смисъла на чл. 26, ал. 2, хипотеза 1 от ЗЗД. Твърди, че
начислената неустойка противоречи на добрите нрави и от друга страна е налице
заобикаляне на закона – на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, според която при забава на
потребителя, кредиторът има право само на законна лихва. Твърди, че клаузата за неустойка
е неравноправна, нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на
потребителите (ЗЗП), тъй като същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано висока неустойка. Поддържа, че договорът за кредит е
нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, тъй като възнаградителната лихва също е
нищожна поради противоречие с добрите нрави.
В срока по чл. 131 от ГПК от ответника „Ай Ти Еф груп“ АД е постъпил писмен
отговор, с който се изразява становище, че предявените искове са допустими, но
неоснователни. Поддържа се, че договорът за кредит съдържа всички изискуеми съгласно
чл. 10, ал. 1 от ЗПК условия и при спазване на условията на ЗПФУР, като счита, че
писмената форма е спазена, тъй като за нея са съставени електронни документи, по ясен и
разбираем начин, като всички елементи на договора са представени с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт, в два екземпляра. Твърди, че уговорената лихва е в размер в
рамките на ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, поради което същата не е нищожна и
размерът й не противоречи на добрите нрави. Поддържа, че ГПР е изчислен съобразно
формулата, посочена в приложение 1 от Преходните и заключителни разпоредби (ПЗР) на
2
ЗПК, че в общите условия към договора за заем е посочен начин на изчисляването му, а в
случай на неправилно посочен размер на ГРП това не е равносилно на липса на посочен
ГПР. По отношение на неустоечната клауза твърди, че нейният размер не намира отражение
при изчисляване на ГПР, тъй като представлява разход при неизпълнение на задълженията
на по договора за кредит. Поддържа, че уговорената неустойка има компенсаторен характер
за неизпълнение на поето от кредитополучателя задължение, което е свързано с кредитния
риск на кредитополучателя. Излага съображения, че неустоечната клауза е индивидуално
уговорена, доколкото не е посочена в общите условия, които са предварително изготвени от
кредитора. Поддържа, че разпоредбата на чл. 33 от ЗПК се отнася само за неизпълнение на
главното задължение на кредитополучателя, но не и за акцесорните задължения като това за
предоставяне на обезпечение. Ответникът е направил и изрично възражение, че цената на
евентуално предявените установителни искове съвпада с чистата сума отпусната по
договора за кредит, а именно 5 000,00 лева. Иска се постановяване на решение, с което
предявените искове да бъдат изцяло отхвърлени и на дружеството да бъдат присъдени
разноски.
Съдът, като взе предвид представените по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, както и исканията и възраженията на страните, приема за установено следното:
От представените по делото доказателства се установява, че „Ай Ти Еф груп“ АД и И.
Д. П. са сключили договор за потребителски кредит № 564368 от 05.05.2023 г., въз основа на
който на ищеца е предоставен кредит в размер на 5 000,00 лева при следните условия: срок
на погасяване до 05.05.2025 г., размер на погасителна вноска с одобрено обезпечение 307,42
лева, размер на вноска без одобрено обезпечение 642,00 лева, платим на 24 погасителни
вноски, с уговорена годишна лихва 39,01 %, ГПР 49,00 % и общо задължение 7 378,26 лева.
В договора не е предвидено, че кредитополучателят е длъжен да учреди обезпечение и вида
на това обезпечение, но в чл. 4.1 и чл. 4.2 от приложение № 1 към договора е предвидено, че
размер на погасителна вноска с одобрено обезпечение 307,42 лева, размер на вноска без
одобрено обезпечение 642,00 лева, като същевременно с погасителния план към договора
страните са предвидили заплащането на неустойка при неизпълнение на задължението на
кредитополучателя да учреди обезпечение в размер на 7 988,92 лева. По делото са
представени и индивидуалните условия по договора (приложение № 1), стандартен
европейски формуляр, в чл. 8 от който е предвидено, че в срок до края на следващия ден,
считано от деня на предоставяне на сумата по кредита, кредитополучателят е длъжен да
учреди обезпечение – банкова гаранция в размер на сбора на дължимата главница и лихва за
ползване на кредита, със срок на валидност от 30 дни след крайния срок за погасяване на
всички задължения по договора; или поръчителство на две физически лица, които следва да
отговарят на следните условия: да имат нетен размер на осигурителен доход в размер на
1 500,00 лева, да бъдат лица над 20-годишна възраст, да работят по безсрочен трудов
договор, да имат не по-малко от 5 години трудов и осигурителен стаж, да не са
кредитополучатели или поръчители по друг договор за кредит, включително и такъв с
кредитодателя, да нямат неплатени осигуровки за последните две години, да нямат
3
задължения към други кредитни или финансови институции или ако имат – кредитната
история на поръчителя в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „Дни
в просрочие 0-30“ (приложение 2) и общи условия към договора за потребителски кредит.
Съгласно заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза, което съдът
възприема като обективно, професионално и компетентно изготвено, процесният договор за
кредит в размер на 5 000,00 лева е бил изцяло усвоен от ищеца на 05.05.2023 г. по банков
път. Ищецът е заплатил в полза на ответника за погасяването на задължението си по
процесния договор за кредит на десет вноски в периода от 07.06.2023 г. до 25.03.2024 г. обща
сума в размер на 5 486,16 лева. Компонентите, включени в уговорения ГПР по т. 9 от
приложение № 1 към процесния договор за кредит в размер на 49 % са лихви в размер на
2 378,38 лева и годишни и месечни такси в размер на 99,84 лева. Действително
приложимият ГПР между страните при включване на разходите за лихва, такси и неустойка,
съгласно погасителния план към процесния договор, възлиза на 104,67 %.
При така установеното от фактическа страна съдът достигна до следните правни
изводи:
Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по
смисъла на § 13, т. 1 от ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои
лични нужди) и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне
предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано
сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска
дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност
на потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният
договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б
от ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът
следи служебно. Съдът намира, че процесният договор отговаря на изискванията за форма,
предвидени в чл. 10, ал. 1 от ЗПК, който предвижда писмена форма и ясен и разбираем език
на клаузите, което в случая е изпълнено, като взе предвид и специалната разпоредбата на чл.
6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), предвиждаща като
форма „от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват
изключително средства за комуникация от разстояние – едно или повече“. В конкретния
случай са спазени и изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7, 8, 9, 11 и 12 и 20 ЗПК.
Видно от представения по делото договор за кредит е договорен фиксиран лихвен процент
на годишна основа, поради което в тази хипотеза не е необходимо посочването на методика
за изчисляване на референтен лихвен процент. Отделно от това в случая нито се твърди,
4
нито се установява, че е уговорено прилагането на различни лихвени проценти. Изготвен е и
погасителен план, който съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, както и разпределение на вноските между различните
неизплатени суми – чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, като в случая договорът съдържа и
предупреждение за последиците за потребителя при просрочие на вноските, както и и
наличието на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да
бъде упражнено, включително информация за задължението на потребителя да погаси
усвоената главница и лихвата, с което са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК.
От клаузите на могат да се направят следните фактически констатации, относими към
примерните критерии, посочени в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на Върховния
касационен съд по т. д. № 1/2009 г., ОСTK: чистата стойност на кредита е в размер на
5 000,00 лева; размерът на предвидената неустойка е в абсолютно определен размер, а не в
процент от стойността на договора и възлиза на 7 988,92 лева.; общият размер на вземанията
на ищеца към кредитополучателя съгласно клаузите на договора (главница плюс
възнаградителналихва плюс неустойка) възлиза на 15 367,18 лева; неустойката се дължи
както за пълно неизпълнение на задължението за обезпечаване на кредита, така и за
предоставяне на обезпечение, което не отговаря на предвидените в договора условия; не е
предвидена диференциация в размера на неустойката в зависимост от степента на
изпълнение на задължението за обезпечаване на кредита; срокът за предоставяне на
обезпечението е до края на следващия ден след деня на сключване на договора; за да бъде
точно изпълнено задължението за предоставяне на обезпечение следва като поръчители да
бъдат осигурени две физически (но не и юридически лица), чийто общ осигурителен доход
да е не по-малко от 3 000,00 лева; доходът, който се изиска, за да отговарят лицата на
условията за поръчители 3000 лева е близък до размера на чистата стойност по кредита;
договорът е сключен и без представеното обезпечение, като в същия е предвидено
неустойката да се заплаща на периодични вноски подобно на главницата и
възнаградителната лихва; в изготвения в деня на сключване на договора погасителен план в
стойността на месечната погасителна вноска е калкулирана и стойността на неустойката, без
да е изтекъл срока на потребителя за изпълнение на задължението му за предоставяне на
обезпечение; в договора липсва посочен механизъм за съотнасяне размера на неустойката
към кредитоспособността на потребителя, която би имала значение за определяне размера на
вредите на кредитора при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение,
доколкото предоставеното обезпечение би било релевантно за интереса на кредитора само
при невъзможност на главния длъжник - кредитополучател да погасява задълженията си. От
посочените фактически констатации следва несъмненият извод, че сумата от 7 988,92 лева е
въведена в процесния договор като санкция за едно практически неизпълнимо от
потребителя задължение за предоставяне на обезпечение, като в същото време от начина на
сключване на договора и начина, по който е уреден режимът на издължаване на така
наречената неустойка е видно, че същественото за кредиторовия интерес в случая е не
точното изпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, което неустойката
гарантира, а получаването на стойността на неустойката – 7 988,92 лева, като скрита добавка
5
към възнаградителната лихва.
Въз основа на всичко гореизложено съдът приема, че тази сума не представлява
неустойка по смисъла на чл. 92 от ЗЗД, доколкото не притежава присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функция. Нещо повече, от начина на калкулиране и
предвидения начин на издължаване на сумата следва, че тя представлява допълнително
възнаграждение за кредитора по предоставения кредит, което съгласно изричните
разпоредби на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО е подлежало
на калкулиране в общия размер на ГПР по договора. От така изложеното следва, че в
процесния случай е налице разминаване между посочения в договора ГПР и действителния
размер на ГПР, чиито размер-104,67 % е установено по делото от заключението на съдебно-
счетоводната експертиза, което разминаване представлява една от трите хипотези на
нарушение по чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, водеща до недействителност
на договора. При извод за недействителност на договора съобразно чл. 23 от ЗПК
потребителят дължи да върне само чистата стойност на кредита, а именно 5 000,00 лева, а
съдът не дължи произнасяне по останалите наведени основания за недействителност на
договора, макар също да ги намира основателни. Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността
на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от
повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била
сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две
хипотези – нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на процента ГПР
да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или че договорът за
потребителски кредит би бил сключен и ако в него не са включени обсъжданите клаузи, като
се изходи и от характера на този договор, който е възмезден и включването на клаузи за ГПР
по него е въведено като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Предвид на това, в
случая не е приложима нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и нищожността на посочените погоре
клаузи на процесния договор обуславя недействителността на целия договор. Следва да бъде
взета предвид и разпоредбата на чл. 22 ЗПК, която е приложима за процесното договорно
правоотношение, която норма изрично посочва, че когато не са спазени изискванията на
конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло
недействителен, като между изчерпателно изброените са е и тази по чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК – за определяне на ГПР.
Ето защо съдът намира за основателен и доказан предявения иск с правно основание
чл. 26, ал. 1, хипотеза първа от ЗЗД, във връзка с чл. 22 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, който
следва да се уважи, а евентуалният иск за обявяване на нищожност на клаузата за неустойка
следва да се остави без разглеждане.
Основателен е и предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, хипотеза първа от
ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 486,16 лева, представляваща
недължимо платена сума по договор за потребителски кредит № 564368 от 05.05.2023 г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 04.06.2024 г. до
окончателното плащане, тъй като от заключението на съдебно-счетоводната експертиза се
6
установи, че тази сума действително е била заплатена от ищеца на ответника по процесния
договор за кредит, като предвид изводите на съда за нищожност на договора сумата се явява
платена при начална липса на основание.
На основание чл. 127, ал. 4 ГПК съдът посочва, че процесната сума в размер на 486,16
лева може да бъде платена по банкова сметка в „Банка ****** “ АД с IBAN
*********************** с титуляр И. Д. П..
По разноските:
При този изход на делото на ищеца се следват направените разноски.
Съдът приема, че цената на предявения установителен иск за прогласяване на
нищожност на договор за кредит съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 от ГПК възлиза на 5 000,00 лева,
като е предявен и осъдителен иск с цена 486,16 лева, при което дължимата за образуването
на делото държавна такса е в размер на 250,00 лева, а разликата до пълния внесен размер от
464,69 лева е недължимо внесена и подлежи на връщане на ищеца при поискване.
На ищеца се следват разноските за държавна такса (250,00 лева), депозит за вещо лице
(350,00 лева), както и за платен адвокатски хонорар.
По делото своевременно е направено от ответника възражение за прекомерност на
платеното от ищеца адвокатско възнаграждение, като при преценката за неговата
основателност съдът следва да съобрази решение на Съда на Европейския съюз в
Люксембург (СЕС) от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22/, което предвижда националният съд
да откаже да приложи национална правна уредба, в случая Наредба № 1/2004 г., която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер като нарушаваща забраната по чл. 101, параграф 1 от Договора за
функциониране на Европейския съюз (ДФЕС) – за забрана за ограничаващите
конкуренцията споразумения и практики. С оглед на даденото тълкуване в решението на
СЕС съдът не е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения, определени в
Наредба № 1/2004 г. и при определяне на отговорността за разноски, следва да определи
възнаграждението с оглед цената на предоставените услуги, като от значение са видът на
спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата
и правна сложност на делото. В случая става дума за облигационен спор с предявени два
иска с цена съответно 5 000,00 лева и 486,16 лева с типичната за този вид дела правна и
фактическа сложност и обичайните за такива случаи процесуални действия по образуване
на делото и доказване на предявените искове, като следва също да се отбележи, че по
спорните по делото въпроси е налице обилна и непротиворечива съдебна практика. В
настоящия случай, при съобразяване на гореизложеното, следва да се определи адвокатско
възнаграждение в размер на 1 200,00 лева с ДДС по настоящото исково производство.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото
разноски в общ размер на 1 800,00 лева.
Така мотивиран, Врачанският районен съд
7
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните И. Д. П. с ЕГН
********** и адрес гр. ******** и „Ай Ти Еф груп“ АД с ЕИК *********, седалище и адрес
на управление гр. София, ул. „Сребърна“ № 16, бл. „Парк лейн офис център“, ет. 8, че
сключеният между тях договор за потребителски кредит № 564368 от 05.05.2023 г. е
недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявения от И. Д. П. с ЕГН ********** и адрес гр.
******** срещу „Ай Ти Еф груп“ АД с ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр.
София, ул. „Сребърна“ № 16, бл. „Парк лейн офис център“, ет. 8 евентуален иск за обявяване
на нищожност на клаузата, уговорена в чл. 4.3, част III от стандартния европейски формуляр
(СЕФ), представляващ неразделна част от сключения между страните договор за
потребителски кредит № 564368 от 05.05.2023 г., предвиждаща заплащането на неустойка за
непредоставяне на обезпечение.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предложение 1 от ЗЗД „Ай Ти Еф груп“ АД с
ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Сребърна“ № 16, бл. „Парк
лейн офис център“, ет. 8 да заплати на И. Д. П. с ЕГН ********** и адрес гр.********
сумата 486,16 лева, представляваща недължимо платена сума по договор за потребителски
кредит № 564368 от 05.05.2023 г., ведно със законната лихва от 03.06.2024 г. до
окончателното плащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК „Ай Ти Еф груп“ АД с ЕИК *********,
седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Сребърна“ № 16, бл. „Парк лейн офис
център“, ет. 8 да заплати на И. Д. П. с ЕГН ********** и адрес гр. ******** сумата 1 800,00
лева – направени по делото разноски за държавна такса, депозит за съдебно-счетоводна
експертиза и адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Врачанския окръжен съд в двуседмичен
срок от връчване на препис от него на страните.
Съдия при Районен съд – Враца: _______________________
8